Случваше се, счетоводителят Василий Андреевич се приближи до нея след работа, пощипне я: „А дали да не се отдадем, любезна ми Клавдия Ивановна, на плътска любов?“ Клавдия Ивановна от такава радост веднага пада на масата и цялата гори. А Василий Андреевич порови из панталона си, въздъхне, оправи очилцата ...
Хлапака
неспокойно обърна глава към мерцедеса, който паркираше на заден ход. Погледна и
в противоположната страна на паркинга. Там всичко беше спокойно. Автомобилите
бяха наредени косо срещу по-ниската страна на ресторанта, на която нямаше
прозорци. От мерцедеса се измъкна огромен мъж и се протегна с изпънати настрани
лакти.
Етиен забеляза,
че нещо му надига под фланелката. Върху ципа на панталоните му още се мъдреше
значката с надпис „Intel Inside“, закачена от подпийнала колежка по случай
успешния край на срещата с холандците. Съобщението в пощата му го беше накарало
да напусне веднага тъй наречената веселба ...
Снежинките падаха върху цимента и се топяха. Лекарите ми бяха забранили кафето. „Никакво кафе”, каза ми доктор Пенков. „Никакво кафе, никакви цигари и никакъв алкохол. Говоря сериозно.” Отидох, взех си едно кафе и седнах на влажния стол ...
В мазето на Литературния институт към БАН
вряха реторти и просветваха датчици. На бледозелен монитор змиевидно подскачаща
крива описваше ритмичния пулс на заспал здрав мъж на средна възраст. Едрото му
тяло лежеше блажено отпуснато в нещо като стъклен саркофаг в средата на
помещението и от време на време подхъркваше или промълвяваше нещо в съня си ...
Седях в
горния десен ъгъл на кръчмата, където беше обичайното ми място. Обичайно за сто
и трийсет килограмов мъж със сърдечни проблеми. Отпуснал ръце, с брадичка
опряна в гърдите, контролирах всичко наоколо, без да ми се налага често да
ставам. Стига да искам, мога и въобще да не помръдвам.
Автобусът се люшкаше по разбития път към
Калотина и оставяше назад всичко, което Димитър познаваше. Дърветата
бавно-бавно се появяваха в далечината, прелитаха пред погледа му и пак
бавно-бавно се отдалечаваха назад. Димитър ги гледаше, като че ли на всеки
ствол висеше табелка „аз съм българско дърво“.
Срещу
него възрастната жена постоянно се завиваше в широк мъжки шлифер, сивкав на
цвят. Подпъхваше го под себе си, кръстосваше дългите му краища и ги стискаше с
колене. Седеше известно време, без да помръдва, после отново повтаряше същите
движения. Шлиферът, забеляза той, беше закопчан с едно-единствено голямо копче.
Пак ли отиваш при Натали, питаше я майка й. Да, казваше Светла и излизаше. Така всъщност започна нейната измислица, защото наистина нямаше Натали. а тя нарече самотата си Натали: така майка й беше спокойна, че Света не остава сама, а Света отиваше в библиотеката, където миришеше на красива книжна прах, на стихове, които спяха между страниците, на хора, отдавна забравени между дебели прашни корици, но нейната самота ги помнеше.
Стоях в задната част на
трамвая, опрял чело в прозореца и гледах как линиите се отдалечават по дългата
улица и стават по-тесни. Изгубвах ги от поглед, заради някоя пресичаща кола или
човешка фигура, и чаках отново да се появят. Откривах ги с премрежени очи.
Не го вземай – каза Манол. – Помниш ли, когато свирих на баща ти? Болеше го сърцето човекът. И кръстът го късаше дядо Павко, но аз му посвирих на кларнета и той взе, че стана, разкърши се. Не ми взимай кларнета, Методи.
Възпитателят изкрещя, че
отдавна трябвало да загасят лампата, сам я загаси, предупреди ги да не затварят
вратата и се отдалечи по коридора. Наско се отмести към стената, където се
чувстваше по-сигурен, и се заслуша в настъпилата тишина. Изпусна ножа и с
разперени пръсти го потърси под завивката около себе си.
Сигурен бях, че когато
влязох в купето, нямаше никой. Останах сам и по-късно, заслушан в звуците на
движещия се влак. Гледах през прозореца полето и редките дървета край
железопътната линия. И не забелязах кога е влязъл този мъж.
Мотаех се из улиците около площад „Славейков“ от доста време и единственото, което правех със сравнително постоянен интерес, беше да поглеждам към небето. Канеше се да вали, дори по едно време закапа. Опитвах се да не обръщам внимание.
Лампата на
отворения хладилник освети части от лицето му, заедно с торбичките под очите. А
след два дена безсъние те изпъкваха като гипсови орнаменти върху фасадата на
областен театър.
В моя магазин идват малко клиенти – оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи.
– Ела, ама тичай по-бързо да похапнем от Гошко – подканва ме Роси по телефона. Аз се ослушвам, понеже мъжът ми си купи нож, с който да ме затрие в най-скоро време.
Къщата е направена от дядо ми Горан, търговец на жито, желязо и памук, все стоки, които изнасял в Румъния и Сърбия. Натрупал доста чували с пари, изчезнал с някаква румънка и изоставил баба ми Младена сама в недостроената хала.
Е, този ще е най-мъчния разказ. Може би и най-дългия. Дано не и най-скучния. Любов, секс, смърт, религия, философия, красота, грозота – ей за тва се говори!
Милицията вдигна ръце. Обявиха го за беглец.
Ние се вбесихме от тъпотата им. Марго и чужбина – беше най-несъвместимата
картинка! Но можеше ли някой, който не го познава да повярва, че „за неква
брада“ човек може да се самоубие!
Махмурлията Изток пъпли през мъгливото зимно утро, псувайки службата, държавата, живота, съдбата … Изтокът е полуобръснат. То е, защото се е бръснал снощи, за да може сутринта малко повече да поспи. Гладко избръснатият Запад мълчаливо се вози в метрото. Изток разказва политически вицове в препълнения автобус. Запад чете вестник.