Нищо в конферентната зала на Паркхотел Москва не предвещаваше промяна в културната политика на страната. Около четиристотин, четиристотин и петдесет души вече се прозяваха в очакване на обедната почивка. За пръв път се изправях пред толкова много хора и от смущение се стараех да не гледам лица. Зачетох:
„Всеки ден в три часът руската преса е качвана по бялата стълба в издателство „Български писател.“ Точно в три всички колеги бързо приключваме с работата си и почваме жадно да конспирираме с действителността. Да четем „Литературная Газета“. И с повечко късмет – списание Новий мир.“
– Че какво друго? Вечерни новини ли? – някой насмешливо подвикна.
– Аз не чета съветската преса!– Изгледах го с омраза и усетих как залата притихна. – Защото ме е срам! Срам, че сто години след като сме свободен народ, ние все още чакаме Дядо Иван да ни освободи! – Усетих как залата буквално притихна, замря. Тя oстана в това състояние – сякаш се съмнява дали е чула добре – през време на целия следващ абзац, в докато не стигнах до фразата за която всъщност бях написал всичко:
„Но когато мечката играе в двора на комшиите, няма начин да не влезе и у нас!“
На това място обаче, при тая малко дебелашка поговорка, се случи нещо неочаквано: изведнъж залата, която до преди малко бе стояла напрегнато смълчана, дори враждебно смълчана, заплющя, затрещя от всички страни и стана на крака. Ти се оказа прав – бе знакът, дългоочакваният знак, него бяха чакали всички!...
Защо хорът на поробените евреи в Набуко на Верди е накарал публиката да стане от местата си в поробена Италия е пределно ясно. С какво обаче мечката накара четиристотин журналисти, писатели, поети, критици и просто зяпачи, влезли да послушат писателските кавги, да скочат на крака, няма за мен нормално обяснение освен едно – духът бе изхвърчал от бутилката!
Не казах нещо кой знае колко смело и това, което преля чашата, предполагам, бе не толкова примера с мечката, а обръщението към представителя в съюза на писателите на управляващата сила в страната. Като си помислих само кой беше: един иначе симпатичен дебеланко, автор на лирична поезия и естрадни песни, събудил се една сутрин ужасéн, с чужда съпруга на двеста и петдесет километра от станцията на писателите след вечерна разпивка между приятелски семейства, дори ме напушваше смях. До Георги Константинов обаче мълчеше началник отдел Култура в Централния комитет. С други думи, наместникът на самата оная тъмна и мощна като подземна река сила, към чиито трезво мислещи представители с цялата си наивност се обръщах.
Да бях по-зрял, щяха да доловя под ръкоплясканията скритото й бучене, надигащата се вълна. Бог ми е свидетел, че не исках да ставам герой. И че го направих само в името на Георг Хених! Десет минути по-късно обаче стоях зашеметен във фоайето, около мен се блъскаха да ми стискат ръка и тупат по рамото река от близки, далечни, познати и непознати хора. По лицата им се изписваше съзаклятническа радост.
После, когато присъстващите, прегладнели от преживяването, най-сетне поеха да се хранят и останах сам, към мен подобно трите орисници се приближиха трима души.
„Хубаво им го казахте, сега вече не могат да се извиняват, че не са го чули. А и за мечката си бе на място… Ако се опитат да ви притесняват, обадете ми се“. Беше Блага Димитрова. Пребиваваше в немилост от две години поради спиране на романа й, който, написан в по-голяма си част в безглаголни изречения, така и не бях успял да преодолея. Тъй че се чувствах малко гузен.
С втория вече се познавах от предишния си живот: беше класикът, в чийто дом Алекс ни бе завел някога с Василиса и Млади за оценка на драсканиците ни и на изпроводяк ни бе казал, че най-важното в литературата няма как да се формулира, а се изпитва на собствен гръб.
–Така ли съм казал? – засмя се Валери Петров. – И ти хубаво говори за старото мислене, спрените филми, и изобщо всичко закостеняло, ама дето има една приказка „днес една вода човек да пусне, не знае в чия дупка налива“…
Третият помнех от архивните кадри и фотосите по деветосептемврийските табла. На тях се виждаше младеж, препасал шмайзер, с гранати на кръста, влизащ в София след падането на правителство през четиридесет и четвърта. Знаех, че е язвителен, неподкупен и честен, краен комунист макар и изключен от партията заради отказа му да подпише писмото на българските писатели срещу Солженицин още през седемдесет и първа.
–Я ела при нас в киното! – каза злъчно. – Тъй и тъй нищо не правим, но поне се перчим.
–Христо, не развращавай младия човек – упрекна го шеговито класикът.
– Говоря сериозно – спря внимателно погледа си на мене Христо Ганев.– Нещата скоро няма да се променят. Така че… ела в нашия резерват!
В Преводачите беше още рано. Имаше само един посетител: на централната маса под колоната седеше Иванов, наместникът на Държавна Сигурност в съюза на писателите.
За какво беше се установил там, нямах представа, но това което се случи следващите пет минути ме остави без думи. Задъхан, през три стъпала надолу по стълбата изтрополя организационния секретар на „Литературен фронт“, където се публикуваха изказванията на участниците в дискусията и комуто само преди час бях предал и моето. Владимир Минков се закова пред Иванов, наведе се и му протегна чинно изпънат, с леко приведен врат няколко машинописни листа.
Ако не се връщах от бара зад гърба му в тоя момент с два джина, никога нямаше да присъствам на една от най-популярните библейски сцени разигравани от две хилядолетия насам: бяха моите два и половина злополучни листа, които безпогрешни разпознах по зачеркнатия на кръст и ограден като с рамка втори абзац на път за Паркхотела в трамвая.
–За днес – само това, другарю Иванов! – чух.
Иванов постави очилата си и се зачете.
Сигурен бях, че Левчев ще започне в седем часа заключителната част на дискусията, както винаги с метафора. За овчаря от картината на Брьогел, който гледал равнодушно падането на Икар, или за това как тичал като дете зад немските военни машини, първите автомобили в градчето, за да вдъхва сладкия им, упойващ мирис на бензин. Тогава малкият палавник още не знаел, че един ден този мирис ще е символ на смъртта… И в Русия промените бяха тръгнали от творческите съюзи. По-ловки еквилибристи на словото и от него се бяха опитали да ги оглавят, но когато нещата бяха стигнали до низините, вълната бе ги помела. Друг един многозначителен факт сгряваше душата ми: мястото на наместника на Централния Комитет зееше празно и само след още няколко минути художествени лупинги щяхме да разберем истината.
Какво пък, беше по-опитен летец от мен!
Не го мразех, просто не понасях обкръжението му: дребни, посредствени критичета и поетчета от моето поколение, готови на всичко, които нескрито го величаеха. Наричахме ги презрително „Корпусът за бързо реагиране“. Но сега – сега всичко предвещаваше промяна, промяната, която отдавна чакахме всички.Най-вероятно и той самият (сигурно не беше лесно цял живот да угодничиш). Фотографи сновяха и светкавици святкаха отвсякъде, хората се споглеждаха и си стискаха ръцете; слухът за следобедното извънредно заседание в ЦК бързо се бе разпространил, защото все нови и нови зрители се тъпчеха да влязат.
Когато цитира Маркс, там където казва, че великите в историята, се повтарят два пъти, не остана място за съмнение: първият път в Москва, втория път в София, ясно! Но когато търпеливо изчака аплодисментите, потърси ме с поглед из тълпата и добави „само че веднъж като трагедия и втори път като фарс“, започна лекичко да ме облива пот. После…после вече нямах време да мисля дали е студена, дали е гореща. Не желаейки изглежда повече да си цапа ръцете, той ме прехвърли на председателя на кабинета на младите, така както опитния стар банделиер, след като му е пуснал кръв, прехвърля заслепеното добиче към обещаващия млад тореадор, комуто предстои тепърва да се обиграе в коридата.
С празни думи като „някои другари“, „ония, които не искат да проумеят“ Николай Петев развява словесния си плащ около муцуната ми общо десет минути. После, когато реши, че решителният момент е дошъл, погледна изразително към трибуната за одобрение, (междувременно върховния представител беше заел отново мястото си, просто бе закъснял за закриването човекът или най-много ходил по нужда) и по същият анонимен начин както бе обичай да се говори: „тези на които не им харесва, ще ги помолим да си идат“, заби шпагата си право в лявото ми предсърдие
Излишно. От пет минути бях далече от там. Бях в предишния си живот. За пръв път безкрайно съжалявах за него. За инженерството, за моста, Института по паметниците… После някак си успях да си поема въздух. Сцената с окъпването в тълпата се повтори като на кинолента само че обратно: водите на човешкия поток, които ме бяха заливали, сега се отдръпваха пред мен като от паднал дънер от който пороят, труповете на удавени животни, които влачи, единствено се отблъскват.
11.
В което и заведение да влезнехме вечерта, където и да се появяхме, още на вратата ни посрещаха едни и същи яки, засмени руси младежи с мустачки в раирани ризки по къс ръкав. Спомних си как баща ми разказваше, че разпознавал съветските агенти плъзнали из столицата по време на един от сталинските процеси в България през петдесетте години по казионните обуща от жълт телешки бокс. Тия си бяха с нашенски: осеха светлокафяви платнени еспадрили. Отчаяно обикаляхме от кръчма на кръчма и търсех, търсех истинските шпиони – двамата съветски журналисти гости на дискусията, акредитирани към приятелски разположен критик от Септември. Молех се да ги срещна някъде по кръчмите и мислено те проклинах, че се забърках заради повестта ти, чакаща подпис при Председателя на секцията, в дискусията. Но не съжалявах – изпитвах огромно облекчение.
Нина се напи. Просто не можех да повярвам, че жената обрала на покер половин София, вдовица на писател, прекарал голяма част от живота си по нощните заведения в столицата, се отряза от два джина!
– Перестройка ли? На-а! – повдигна черния си копринен ръкав и заголи лакът. – Краси ви еба майката на всички, селяни такива!
– Млъкни! – изсъска й ти. – В бара на Софияпрес сме! И кучетата ме познават тука!...
Чувствах се отвратително. От съседните маси ни гледаха мрачно,но изглежда беше наредено само да ни ескортират. А и какво можеха да й направят? Сигурно беше неприкосновена. Зарязах ви да се карате, мислейки с омерзение, че всичко което говорих бе отишло по дяволите, всичко! Качих се трудно във вартбурга и се заизмъквах по тесните улички към реката, за да не ме хванат за алкохол.
И тогава дойде най-гадното. Когато разбрах, че не съм сам.
Когато… Е, добре, може и да съм бил пиян, да съм халюцинирал, възможно е… Но минаваше десет часът, Викторе. Беше абсурдно да има винаги кола зад мен, или пред мен в тесните улички! И в нея, осветявани от редките останали здрави лампи по кръстовищата, винаги същите руси здравеняци, току-що завършили школата в Симеоново.
Опитах се да им се измъкна зад митницата, в стария квартал познавах всяка дупка. Но при гарата пак ме прихванаха, направо се кикотеха през стъклата, докато не ме закараха пред нас, свиха обратно на светофара по Толстой и не изчезнаха в нощта.
На сутринта ме съпроводиха обратно до Паркхотела, но по-дискретно. Изтощен след скандала, ти бе останал да спиш до обяд в ореховото легло на рано напусналия ни голям български писател. Дано се събудеше още по-голям от него, Викторе! Затова пък първият човек, когото видях във фоайето беше редакторът от Септември с руснаците. Нетърпеливо избутах групичката към бара във фоайето. Аз черпех. С последните си пари. Едва ли гостите разбираха защо така им се радвам. Щракнах с пръсти към бягащия в тоя момент фотограф от познат вестник, той се спря, направи ни чевръсто снимка. На крака, прегърнати, с чаши в ръце, за вечна дружба.
Повече не видях момчета с бежови еспадрили. Клин, клин изби…
12.
След години разпознах едно от тях в Мадрид. Имаше фирма за пътна помощ и вече сребрееше в слепоочията.
„Случайно да си работил преди в системата? В шесто например?“ – уточних дискретно на български, докато качваше таратайката ми на новия си, спретнат автокран. (Шесто управление се занимаваше с интелигенцията).
„Защо?“ – погледна ме с интерес той след кратко мълчание.
„Бях писател.“
„Как се казваш?“
„Виктор Пасков“ – излъгах.
„И какво си написал?“
„Балада за Георг Хених.“
„Друго?“
„Ций Кук.“
„Е, това вече си го спомням! – разсмя се той. – Дълго се чудехме какво означава! За чий кур. Нали?“
Из „Студентът по хармония“, продължение на
„Дневникът на една пеперуда“ от същия автор.