От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 01 Firecurl 03

 

Прибрах се в Берлин окрилен и изпълнен с мечти за безумно красивите неща, които щяхме да направим заедно с българските майстори. И замайсторихме.

Големият режисьор, когото оттук нататък ще наричам господин Х, ме свърза с група млади компютърни аниматори и програмисти, които трябваше да се грижат за софтуерната страна на проекта, докато той и неговият екип трябваше да правят анимациите. Моята задача беше да напиша сценария.

Разбира се, на всички ни беше ясно, че сериозна компютърна игра не може да бъде произведена с толкова ограничени средства, така че идеята беше да направим демо от няколко минути, което след това моят приятел Аврам Агов, който по онова време работеше за Самсунг в Южна Корея, да представи на тамошни инвеститори, с надеждата да получим пълно финансиране. И така нататък.

Уффф, заболяват ме всичките зъби, когато започна да си припомням. Заредиха се сцени и преживявания, които бавно, но необратимо започнаха да ме свалят долу на земята и да ми дават някаква по-определена картина за това какво означава да работиш с майстори откъм милата родина.

Интересно нещо, българските работи никога не се разкриват начаса като безнадеждни. Дали хората са захитрели напоследък или си е било така открай време не знам, но обикновеният сценарий се развива така, че общата картина на „работата“ винаги изглежда достатъчно неясна и объркана, за да ти оставя надежди за някакъв успешен край или поне липса на конкретен, видим колапс. Нещо се случва, нещо покапва, нещо се гърчи. И ти продължаваш да се надяваш, че ще се получи. Какво точно, не ти е ясно, но продължаваш. Поне докато има някакви пари.


Small Ad GF 1

Основният проблем винаги е била комуникацията. България е за мен мястото на вечно несдържаните обещания. „Ще ти се обадя в понеделник“, „работим по въпроса“, „движим нещата“ – всичко това, поне в собствения ми опит, са кодирани фрази за едно и също послание: „Имал си бол пари, платил си“. Седиш, чакаш, въртиш нервно палци, опитваш се дискретно да намекнеш, че така не се работи, но нали все пак трябва да внимаваме да не се засягаме взаимно, да подхождаме с уважение и доверие към хората, все пак имена са това, не са някакви случайни личности…

Не си спомням как и какво точно се появяваше в резултат на „работата“. Не искам да кажа, че е било нищо. В хода на тоя разказ ще ви показвам по някоя и друга картинка, все чудно хубави, имаше също и отделни анимации, които изглеждаха много забавно (години по-късно ги използвах за създаването на видео-трейлър към вече готовите книги). Много скоро господин Х се оказа напълно недостижим, неоткриваем. Не можеш да го намериш на телефона, на имейли не отговаря по принцип, днес е в София, утре във Виена, вдругиден господ го знае къде е. Непрекъснато работи по сто проекта едновременно, създава впечатление за бясна динамика, ура, тута, давайте юнаци, такива работи.

А на терена – нищо или почти нищо. И така цяла една година.

Сигурно ви звуча горчиво и сърдито, както си му е редът в България. А всъщност си мисля, че всичко е било както трябва и всичко се е движело по план. Само дето тоя план не е бил моят, а на онзи отгоре, дето ги движи нещата на тоя свят.

Защото през цялото това време аз преодолявах, с мъчителни страхове и кански усилия, всичките си задръжки и страхове по адрес на писането. Представете си човек, който е получил удар и е бил парализиран в продължение на много години. И сега се възстановява, бавно и мъчително, учи се да говори, учи се да се движи, учи се да ходи. Всичко отново, но без благодатната забрава на детството. Ей това се случваше и с мен. Десетки пъти бях на ръба на отчаянието, не помня вече колко пъти бях готов да захвърля всичко и, ако не беше пустият му „проект“, да съм захвърлил всичко още вчера. Но като съм се хванал на хорото, пускане няма. И така кретах, едва-едва. Малко по малко, стъпчица по стъпчица, пред очите ми се разкриваше заплетената и нелесна история на едно изпълнено с всевъзможни приключения пътешествие, чиито реални измерения щях да схвана едва много по-късно, чак когато започнаха да ми се обаждат хора от цял свят…

А междувременно се случваха и мънички чудеса, само дето тогава още не бях в състояние да ги разпознавам. Синът ми Паул, по онова време дете на шест години, се оказа невероятно мощен и благодатен сътрудник при сътворяването на вълшебната вселена. Всеки път, когато изпаднех в поредната задънена улица – защото това беше принципът на играта, преди да се превърне в някаква по-мащабна история – та, всеки път, когато попаднех в ситуация, от която не виждах изход, отивах при Павелчо и го питах какво да правя. И, представете си, това мъниче се поусмихне така, къде има зъби, къде няма, и току ми изръси нещо, от което ми пада и шапка, и коса, и всичко. Все неща, дето възрастен човек не може да измисли, ако ще и хемороиди да получи от напъване. Ей така, с една усмивчица и необятно детско въображение.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ще ви дам един типичен пример. В развитието на историята има един ранен момент, в който Червенокоска се среща с Дядо Таралежко – един от основните герои, на когото предстои да участва в много други приключения, за които тогава нямах ни най-дребна идея, разбира се. Дядото е мил и благ старец (първообразът му е баща ми, Бог да го прости), който е изградил на брега на реката малка, но чудно хубава воденичка с голямо воденично колело. И, представете си, колелото се е запецнало. Каквото и да опитва старецът, то отказва да се завърти и това е.

Или поне това беше, което знаех. Но защо колелото не се върти не знаех, а именно от това зависеше целият по-нататъшен развой на нещата, тъй като, разбира се, за да може да продължи пътя си, Червенокоска трябва да реши проблема и да помогне на дядото да ремонтира колелото. Нещата се затрудняваха невъобразимо от едно важно обстоятелство – по онова време Раничката, вярната спътничка и другарче на Ането до гроб, все още не съществуваше, така че бях лишен от основния механизъм, чрез който по принцип се решават всички проблеми в Гората на призраците: team work. Ането или аз, или който и да било, трябваше да се оправи сам. А решение не се виждаше никакво, защото всички причини, за които можех да мисля, бяха все от рода неща, за които може да мисли възрастен човек: имало е буря, оста на колелото се е изместила, такива неща. Скучни и тъпи решения, които нямат място в един вълшебен свят, или поне в този вълшебен свят.

И така, в неволята си, отивам и питам Павелчо. А той се усмихва, почесва се с моливчето по носа и ми вика: „ами, една мишка си е свила гнездо в основата на колелото, тате, затова не се върти“.

Аз го гледам и тъпея. Що за глупости, що за невъзможни неща ми говори това дете? Ка щяло една мишка да блокира воденично колело? Ооооооох.

И като ме светна по едно време, направо като гръмотевица. Но разбира се, че детето има право. Само дето гнездото долу не е на мишка, а на бобър. Брей, че вълшебно решение, ама може ли човек да измисли нещо такова без помощта на дете?

И така в историята за първи път се появи бобърът Хайно, злият гений в Гората на призраците, борбата с когото щеше да се превърне в основният двигател на действието, на повече от хиляда страници, в три последователни книги.

Но дотогава имаше още мнооооого време.

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Заливът на Ифигения

Костадин Костадинов 25 Мар, 2014 Hits: 11053
Бурята ме застигна изведнъж. Вятърът се…