От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

ПРИКАЗКИ ЗА ОБЯД (Обяда раздели с приятеля си…)


5. ПРИКАЗКА ЗА ТАРАТОРА

„Приказки за злояди деца“ не са приказки за злояди деца. Те са приказки за разяждане, които се разказват или четат на злояди деца. Напълно безвредни и за останалите, могат спокойно да бъдат използвани и от родители. Както от любопитство какво мисли по въпроса едно бившо дете, така и докато чакат злоядите да се нахранят. Апетитът идва с четенето! Само авторът на тази книга никога не го е губил. Напротив, когато беше малък, съседите го наемаха да разяжда децата им. Някои от тях днес са влиятелни хора.

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 1

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 2

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 3

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 4

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 5

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 6

В град Таратор, далечна Персия, по времето на султан Ятаган I, наречен заради блясъка си Светкавицата, управлявал един жесток и безмилостен готварски нож. Той имал харем от тридесет супени лъжици и още толкова вилици, без да смятаме чаените лъжички, цедките, малките вилички и щипците за поднасяне на баклави и сладкиши.

В началото на лятото, щом ветровете подухнели от пустинята и горещините се спуснели над страната, любимката на пашата, голямата сребърна лъжица, точно по пладне била отвеждана на масата. Там, в един голям кастрон й приготвяли разхладителна вана от кисело мляко, разредено със студена изворна вода и поръсена с копър за благоухание. За омекотяване слугите добавяли малко зехтин и в зависимост от настроението на господарката – повече или по-малко сол. Солта се смятала за много ценна подправка на Изток и дори някога за нея се водели войни. Скришом от погледите на околните, лъжицата се плакнела съвършено гола в кастрона и заоблените й форми ту се показвали, ту се скривали под прохладната млечна повърхност, посипана с венчета от свеж копър и с кръгчета от най-скъп зехтин; да не говорим, че понякога, когато се чувствувала отегчена, поръсвали цялата вана с начукан орех, който придавал допълнителна прелест на къпането.

Както става в подобни случаи, сред простолюдието от кухнята се носели истински легенди за забавленията на принцесата. Някои твърдели, че не била сама в тези къпания, но истината била, че само тя, най-прекрасната и най-заоблената от всички, имала правото, а и удоволствието да се разхлажда първа и чак сетне, по милостта на пашата, разрешавали съдържанието на кастрона да бъде разпределено по равно в няколко чинии, където можели да се изкъпят, но само след нея, и някои от придворните. Сам готварският нож не споделял това удоволствие, а се миел по войнишки: направо под чешмата. Но му било приятно, че първата от жените му била такава чистница.

По същото време в градината се подвизавал един дребен, обеднял благородник – Краставицата. Макар и да произхождал от знатно семейство – негови роднини били Тиквата, Динята и дори Пъпеша, – сам той бил скромен и предпочитал да дружи и расте с обикновени зеленчуци. Когато му дошло времето да иде на служба в двореца, Краставицата се обърнал към своя приятел Чесъна, който и без подкана отдавна чакал момента да напусне лехата.

– Защо не дойдеш с мене – рекъл му той. – Казват, че там има какво да се види, ще те вкарам като мой слуга, но ще си останем приятели. И без това е вече сухо наоколо, да вървим на сянка в Двореца, да се порадваме на живота!

Речено-сторено. Когато стигнали, Краставицата бил отведен в кухнята, а с него попаднал там и Чесъна. Точно тогава слугите на принцесата подготвяли млечната баня и в суматохата и препирнята двамата приятели били забравени на мивката, откъдето могли да наблюдават какво става на масата. Широко отворили очи, прикрити зад ръба й, те станали неволни свидетели на най-вълнуващата гледка, която можело да се види по обяд в кухнята: точно в дванадесет без четвърт под тържествения звън на кухненските съдове голямата лъжица била извадена от харема, така както я бил изковал майсторът на сребърни съдове, и спусната в кастрона. Пашата собственоръчно нарязал копъра и поръсил ваната; после застанал забит на един крак да гледа, докато лъжицата се потопила в бялата мътеница. Краставицата занемял от възторг. Той никога не бил виждал по-красиви форми, по-грациозен танц; лъжицата блестяла ослепително в очите и още с първите бавни, изпълнени с наслада движения в кастрона, разбрал, че е завинаги, безумно, безутешно влюбен в нея. Той въздъхнал шумно, Чесъна го сръгал да мълчи, но Краставицата още по-силно простенал, показал се над ръба на мивката и едва не паднал от възбуда на пода. Толкова се увлякъл във въздишките, че принцесата го забелязала и изпищяла от уплаха; миг след това четирима от придворните се намерили зад гърба му и страшен вик процепил обедната тишина:

– Стража! Насам! Нечувана дързост! Смутиха банята на нейно сиятелство! Помощ!

Мигом дотърчали слугите, десет пъргави пръста, и хванали Краставицата и Чесъна и ги отвели пред пашата. Ножът, като разбрал какво се е случило, потреперил от гняв и се нахвърлил върху тях.

– Ще ви накълцам на салата! – крещял. – Негодници! Простаци! Ще ви удавя в оцет и ще засипя раните ви със сол! Донесете ми една плоска чиния. Бързо! И дръвника!

– Господарю – тихо прошепнал единият от черпаците. – Малко им е! Те видяха нейно сиятелство съвсем гола в банята, така че, мисля, най-добре е да ги удавим! Удавете ги в нейната баня, само така ще почувствуват в пълна мяра наказанието и ще доставят удоволствие на нейно сиятелство. Наредете на поданиците си да присъстват на екзекуцията. Това за Краставицата… А този селяк Чесъна просто изхвърлете на боклука – само ще умирише кухнята…

– Така да бъде – рекъл пашата. – Само че му одерете кожата най-напред и го накълцайте на парчета, не виждам как иначе ще се събере в кастрона. Действувай, палачо!

Няма да описвам какво се случило след това. Краставицата се простил с живота си за по-малко от пет минути, без дори да извика – обичам я! Той бил толкова млад и зелен и влюбен, че смъртта му се сторила по-сладка от невъзможността да бъде обичан, и само мократа дъска останала да напомня за него на мивката. Мислите ли, че някой се спуснал да му помогне или че принцесата се застъпила за него – нищо подобно: сърцето й било от сребро, студено като на всички красавици!

– Вие сте тиранин и изверг! – извикал единствен Чесъна пред лицето на нечуваната несправедливост, която се извършила в кухнята. – Ако наистина ме пуснете, както ви съветват вашите лакеи, ще вървя и навсякъде ще разправям за зверствата ви и за това, как убихте първия ми приятел. По-добре убийте и мен!

Така казал и заплакал.

– Никъде няма да вървиш! – засмял се ножът. – Няма да си цапам ръцете с теб, смръдльо! Одерете го жив! – заповядал на слугите. – Посолете го! Хвърлете го в дървената гаванка и смачкайте този размирник с чукалото! Нито скилидка да не остане от него, нито следа! После го добавете към млякото, нека се търсят вечно с приятеля си, парче по парче, нека подлютява страданията му и потъне с него в забрава!

Ето какво се случило в град Таратор преди много-много години на Изток и само преданията разказват за това как загинали двамата другари и как заради една сребърна лъжица платили с главите си. Такива били времената. Не вярвам днес някой да пострада за такова нещо – плажовете са свободни. А и истински сребърни лъжици вече няма, най-много от алпака или никелирани. И най-голямата лъжица днес си остава лъжица и служи като всички прибори, за ядене. Но тогава било друго, когато на власт били ятаганите. Що се касае до гибелта на Краставицата и Чесъна, по традиция и по името на града, където е станала случката, таратор се нарича съдържанието на всеки кастрон с онова, в което, според легендата, се къпела принцесата. Нито мътеница, нито супа, студен като сърцето й, с парченца от влюбена краставица и счукан лютив от мъка чесън, подправен с копър и зехтин, той наистина е незаменим в горещите летни дни. Между другото знам една тайна, която не е била известна дори на персите: разреден не с вода, а с прясно мляко, тараторът е още по-вкусен!

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.

Pin It

Прочетете още...

Дъжд

Здравка Евтимова 30 Ное, 2009 Hits: 11748
Кучето й се казваше Дъжд. Стъпките му…

Балоните

Палми Ранчев 11 Мар, 2008 Hits: 15651
Хлапака неспокойно обърна глава към…

Метаморфозата – 2

Златко Енев 14 Юли, 2010 Hits: 11618
Когато четеш това писмо, аз вече ще бъда при…