От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 06 Yassen Kiev

 

Киев имаше особен аромат в началото на лятото. Влагата и студът на зимата се изпаряваха постепенно и оставаше миризмата на слънце върху листата. В нашия квартал бяха запазени големи стари дървета, които хвърляха дебели сенки. Великолепно изживяване – да усещаш разликата в температурата когато се разхождаш по старинните улици – топлината на слънцето се сменяше с хладината под дърветата. Рано сутрин светът беше особено свеж и звънеше като кристал. Всички градове имат малко или много тази свежест рано сутринта в летен ден – преди да е напекло. Изпитвал съм я и в Лондон и в Ню Йорк. Будапеща, освен че е свежа заранта- мирише и на хубаво кафе (особено в района на Ваци утца).

Живеехме с унгарката в една стара кооперация на „Андреевский спуск“. Нашият вход беше малко по-нагоре от къщата на Михаил Булгаков. А като се спускаш надолу и подминеш Булгаков, виждаш една от най-великолепните църкви в Киев- Андреевская. Толкова е красива, че ако си носиш апарата, всеки път я снимаш. Както сега снимам гледката от апартамента в Созопол кажи-речи всеки ден. Човек има нужда да споделя красота от такъв мащаб.

Наехме великолепния старинен апартамент с високи тавани и огромни прозорци, гледащи към вътрешен двор-градина от един известен балетист на Киевската опера – Валерий Некрасов. Той замина за Япония на гастроли за една година (после станаха три) и приятели-артисти в същата опера ни уредиха с „квартира“. Преди това живяхме няколко месеца в „однушка на Оболоне“. Даде ни я под наем познат на познати на когото трябвали няколкостотин рубли за да замине на работа в Сибир. След време жена му започна да ни тормози да ѝ кажем къде е отишъл. Ние не знаехме, но тя не повярва. Оболон тогава беше нов квартал в строеж – два-три блока цвъкнати на празно прашно място край Днепър. Нямаше нищо наоколо, никакви магазини, ресторанти или нещо подобно. Имаше спирки за автобуси и станция на метрото. След гарсониерата в Оболон, апартаментът на „Андреевский спуск“ ни се стори като палат. Валерий беше работил в чужбина и преди и имаше хубави за онова време мебели, добра аудио система, оборудвана кухня. Предполагам че заради приятната обстановка и кулинарните способности на Унгарката ни идваха често гости. Всички унгарци готвят много добре между другото. В първи курс живях с двама маджари в общежитието на Авиационния университет. Правеха великолепен боб, гуляш-левеш, пьоркьолт, паприкаш чирке, палачинта. Унгарката също ги майстореше, но разбира се, по друга рецепта – всеки унгарец си има чалъми в кухнята. Виктор и Миши бяха от Будапеща, а тя от Солнок.

Недалеч от жилището ни се намираше унгарското посолство. По времето когато завършвахме втори курс унгарските студенти убедиха посланика си да докарва по един камион с храни месечно и след предварителна заявка по списък получавахме два-три кашона невероятни като за Киев съкровища- щафети различни видове унгарски салами, сушени наденици, консерви с гулаш или нещо друго готвено за когато нямаш време, бутилки превъзходно сухо унгарско бяло вино, шунка, пушена сланина с розово месо по нея (идеална за боблевеш), шоколади…

В киевските магазини нямаше такива глезотии. Беше началото на 80-те (Брежнев, Черненко, Андропов). В гастрономите продаваха два-три вида кашкавал, два вида колбас, някое и друго умряло пиле и в най-добрия случай – синкаво на цвят месо от издъхнала на нивата, каталясала от бачкане крава. Имаше хубави торти обаче – „Киевский“ особено. По време на Олимпиадата 1980-та „пуснаха“ доста западни стоки – илюзия за изобилие. Един ден след края на състезанията- всичко изчезна. Много вкусни финландски топени сирена. Запасихме се.


Small Ad GF 1

Бяхме двайсе и нещо годишни – храните от „у дома“ имаха по-скоро психологически ефект – заглушаваха паниката, която адският дефицит на стоки в СССР предизвикваше дори в съзнанието на много млади хора. Не че сме ядели чак толкова много. Бяхме слаби като тръстики. Ходехме много пеш и с часове обикаляхме улиците в центъра и стария град. Аз обичах да се разхождам по Хресчатик и да снимам. Там имаше една малка книжарница за чуждестранна литература на разни езици. Ходехме с унгарката и избирах за нея книги от автори, които не беше чела. Оказа се, че освен задължителните в гимназията, познаваше много малко други автори и се опитах да попълня някои празнини. Години по-късно, отдавна разделени, тя призна, че ми е благодарна за това.

Защо унгарка ли? В първи курс през 79-та заживях в общежитие (дом на ужасите) в една стая с Виктор и Миши от Будапеща. Общежитието беше мръсно, адски шумно, виетнамци готвеха денонощно зеле и риба в общите кухни – страшна воня. Душове имаше в подземието и каналът вечно се запушваше. Ставаше наводнение и газехме в тая гадост до глезените. После имаше специален метод на измиване само на краката с маркуч върху едни палети.

Като пълен тъпанар бях завъдил гадже в София малко преди да кандидатствам за място в Авиационния университет в Киев. Изглежда не мислех, че ще ме приемат. Или не мислех изобщо. Тези първи месеци в дома на ужасите бяха тежки за мен. Гаджето ми липсваше. СССР не ми понасяше. Бях малко по-възрастен от дошлите веднага след гимназия – служил две години и работил още две. За Нова Година се прибрах в София. Разделихме се с гаджето. Върнах се в Киев в доста депресарско настроение. На някакъв купон мернах унгарката. Разпитах, казаха ми че има гадже. Не обърнах особено внимание на това. Унгарците тогава имаха достъп до много качествена музика. В Будапеща продаваха свободно тави на всички големи. Ставаха сериозни купони. Впрочем тези тави бяха много добър източник на доходи. Получавахме по 90 рубли стипендия (заплатата на преподавателите беше около 140) Една тава на Пинк Флойд например вървеше на черния пазар по 200 рубли. Чифт дънки Левис – 220-250. Дънки Панака -150 ха ха ха. Маратонки Ромика 150… Билетът със самолет до Будапеща беше 70 рубли отиване и връщане. Ако искате-смятайте. Вечеря в хубав ресторант с вино- по 10 рубли на човек максимум. Имахме достатъчно средства. Така можахме спокойно да си наемем апартамент. В общежитията беше напълно невъзможно да имаш някакви сериозни отношения.

Търговците на дефицитни стоки се наричаха „фарцовчик“. В нашия случай не беше нужно да търсим клиенти. Те сами идваха. Имах преподавателки, които ме пращаха в София със списък за пазар. В СССР имаше жесток, нечовешки дефицит на всичко. Да не говорим за Будапеща, но дори София в началото на 80-те, беше като рог на изобилието в сравнение с трагичните магазини в Киев. Веднъж през зимата на излизане от Централния Гастроном ме спряха трима яки тъмни субекти и заповядаха – събличай палтото и ботушите. Тъкмо си бях купил в София едно прилично палтенце за 60 лева. Ама аз ще умра от студ викам им аз – минус 20 е. Нищо, ще вземеш такси и спряха една Волга. Казаха му да чака. Мислех да се развикам, но ме бяха обградили плътно и ми се стори, че така или иначе ще ме съблекат. Свалих палтото – подадоха ми 300 рубли. Свалих ботушите – бяха подготвили някакви галоши и 200 рубли. Аз мислех, че ме ограбват, те просто искаха да купят нещо по свястно. Занесоха ме до таксито, сложиха ме вътре и епизодът приключи. Рублата и левът се обменяха едно към едно.

През лятото ходехме на море в България. На къмпинг с палатка. Понякога комбинирахме Унгария и България. От Маджарско помня хубавата храна и вкусното кафе на Ваци Утца. Ходехме в „Ана Прессо“ на кафе и за сладкиши в „Жербо“ на Вьорош Марти Тер. Не помня коя точно година отидохме на грандиозен съвместен концерт на „Омега“ и „Локомотив Джи Ти“ край езерото Балатон. Унгарският Уудсток. Доста от вас знаят кой е Габор Прессер и вероятно знаят каква е разликата между „Щурците“ и „Локомотив“. Поне веднъж съм развявал коси в унисон със зверски жици на подходяща за това възраст.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Въпреки съветскостта на Киев през онези години, въпреки всичките идиотщини на комунизма, въпреки липсата на стоки по магазините – нещо започва да мъждука в корема като ми кажеш „Киев“. След толкова години не се е загубило усещането което описах в началото. Улица с разлистени дървета рано сутринта. Може би дори камбаните на Лаврата бият.

Пети курс. Оставаха ми два месеца до защита на дипломната работа. Прибрах се в къщи в ранния следобед. До входната врата имаше наредени няколко куфара. Кой ли е пристигнал? Унгарката пишеше нещо на кухненската маса. – А, ти си дойде по-рано. – и смачка бележката.

– Какви са тия куфари? …

– Ми аз си тръгвам. Завърших.

В нейния институт се дипломираха по-рано от нас.

– Знам, че си завършила. Нали празнувахме…

– Е, да.

– Мислех, че ще си тук докато аз завърша и после ще отидем на море…

– Еми, не. Аз трябва да тръгвам. Таксито чака. Имам билет за влака.

– Не разбирам. Живеем заедно вече четири години…

– Е, това беше временно, докато завършим.

– За мен не беше временно.

– …

Неловка целувка по бузата. Бърз оглед за нещо забравено. Входната врата се отваря и затваря. Чува се говор на стълбището. После настава тишина. Седя на един стол до масата в кухнята дълго време.

Чак докато се смрачи.

 

Ясен Бочаров публикува прекрасни автобиографични импресии в профила си във фейсбук, откъдето дойде и идеята да започнем да публикуваме някои от тях в „Либерален преглед“. Тук една пределно кратка биография:

Род. 1955/ София. Немска Гимназия – Ловеч. Авиационен университет – Киев. Представител на „Балкан“ Хелзинки, Торонто, Лондон.

Живял в Киев, Хелзинки, Торонто, Лондон, Велико Търново, Чингдао, Алмати, Орегон, Пекин, Пенанг. От 2022 – пенсиониран, живее в Созопол.


Pin It

Прочетете още...

Човек без глава

Етгар Керет 25 Фев, 2021 Hits: 3783
В храстите зад баскетболната площадка в…

Отрова

Антон Терзиев 03 Окт, 2013 Hits: 6891
Докато се бори за оставката на…

Когато бях малък

Ицко Финци 20 Май, 2011 Hits: 15078
София. Улица „Вашингтон“ – между „Трапезица“…