– Има памет за предмети и памет за думи – каза преподавателят, като обърса с измачкана носна кърпа прозрачна капка от върха на носа си. На мястото ѝ веднага започна да се оформя нова, бистра като предишната. Олисялото му теме, увенчано с диворастящ пояс от бяла коса, откликваше на светлината на крушките с матов блясък. Курсът се провеждаше в незатоплено мазе в центъра на града, но учебната зала се намираше толкова надълбоко, че на практика се явяваше в краен квартал. До нея се стигаше през вътрешния двор между две кооперации, в дълбините на трета. Слизаше се до тухлените ѝ черва, а после, по още едни стълби надолу, учащите се продължаваха до малко помещение, пригодено за целите на преподаването. Носеше се лека миризма на мухъл. – И тъй като зрителната памет е по-силна от слуховата, ще работим с нея.
Петър Асенов си записа ЗРИТЕЛНА>СЛУХОВА и се почуди дали не си беше дал парите напразно. За курса научи от домашно печатана обява във формат А4, залепена на една автобусна спирка. Представляваше син лист с рисунка на човешки профил, от чийто открит мозък излизаха лъчи. Долната му част беше нарязана на лентички с телефон за връзка. Петър знаеше, че ако не беше толкова отчаян, нямаше да ѝ се довери. Вероятно нямаше и да я забележи между предложенията за „Религиозна екскурзия до Йерусалим с две нощувки“ и „Гръцки за селскостопански работници“.
– За да запомняме хора и предмети, свързани с определени ситуации – продължи преподавателят – трябва да си ги представим ясно. Да ги превърнем в ярки, подробни, конкретни образи в ума си, толкова осезаеми, че да ни е страх да не се ударим в тях.
– Нали точно в това е проблемът – възрази младата жена с коса, опъната назад в делово кокче. Вече втори урок сядаше отдясно на Петър. Роговите рамки на очилата ѝ, дръпнати нагоре като криле на ястреб, преначертаваха веждите ѝ по свой си строг начин. – Колко образно мога да си представя нотариално заверен договор за покупко-продажба? А препис от съдебно решение по първоначална регистрация? И разбира се, аз не работя само с един клиент.
Докато говореше, тя реагира на недоловим за околните сигнал, който излезе от кожената ѝ чанта, извади джиесема си и го изключи. Цялата манипулация протече почти едновременно с речта ѝ, като ѝ остави и няколко допълнителни секунди, в които да прехвърли единия си крак върху другия. Петър с удивление забеляза лачените ѝ обувки с висок остър ток – бяха кървавочервени и неочаквани за сивия ѝ костюм. Кървавочервени в артериалния, не във венозния смисъл на думата, допълни се той на ум, и тихо произнесе „като от каротидната артерия“. Жената се обърна към него и го изгледа през очилата си. Той се направи, че нищо не е казвал, и ѝ се усмихна. Усети обаче как лицето му се сгорещи от внезапно облялата го вълна на неудобство. Изчервяването беше навик, който светлокос човек като него не можеше да си позволи. Не можеше и да излекува.
На излизане от учебната зала ги посрещна хладен вятър. Тънък дъждец подсилваше ефекта му там, където сухите дрехи обещаваха отпор. Курсистите, прикрили главите си кой с вестник, кой с тетрадка, тръгнаха в индийска нишка през неосветени плочници и вратички между оградите. Не си приказваха. Никой от тях не държеше да афишира, че нуждата от по-сигурна памет го е довела до това мазе. Партизанското им единство се изпари на улицата, където всеки пое по пътя си с дискретно кимване. Петър чу токчета зад гърба си.
– Извинете, казахте ли ми нещо по време на курса?
Беше тя.
– Не помня – каза той и двамата се разсмяха, като Червената обувчица закъсня с около половин секунда. – Аз съм към спирката – продължи Петър с отворена интонация в края на изречението.
– Е, до следващия четвъртък тогава – каза тя със също толкова неокончателен тон.
– Щях да ви питам… мислите ли, че тук ще успеем…
Тя вдигна рамене. Двамата се ръкуваха като след преговори. „Прекъсна ме с вдигане на рамене“, помисли си Петър, докато вървеше към спирката. Тролеят закъсня с двадесет минути, а когато дойде, беше за гараж.
Петър тръгна да се прибира пеша. В джоба си напипа ключовете от колата си, която чакаше нови гуми в тревясалия двор пред квартирата му. Преди месец някой ги беше срязал и четирите, добавяйки надпис върху капака на мотора „ОТКАЖИ СЕ“. Тогава Петър престана да праща писма по институциите, които така и не го удостоиха с реакция, но пък му стана още по-неприятно. Спорът придобиваше личен характер. Гумите си бяха нови, на не повече от две хиляди километра. Откъде-накъде ще му ги режат? Когато онази сутрин видя колата си коленичила по капли, нещо се разтрепери в него и отказа да се успокои.
Те знаеха адреса му.
Бяха готови да действат.
Започваха с отдалече, с намеци. С аналогии.
А за да няма недоразумения, бяха оставили и послание.
Пред изкормените гуми Петър се почувства гол, беззащитен и прозрачен. Те можеха да му направят всичко. А той дори не ги знаеше кои са тези „те“.
Докато се прибираше под капещите дървета, той се замисли за ключовете, които подрънкваха в джоба на панталоните му. Да имаш ключ от неработеща кола беше все едно да говориш език, който никой друг на света не разбира. Улиците лъщяха от дъжда там, където бяха осветени.
По време на следващата лекция хората останаха в мазето с палтата си. Зимата навън правеше предупредителни движения, а влагата във въздуха беше освежила миризмата на мухъл. Учителят се изкашля в носната си кърпа и преди да я прибере, си попи носа. На Петър му се стори, че това е същата носна кърпа от предишната седмица, но отхвърли мисълта като физически невъзможна.
– Време е вече да пристъпим към практиката – каза старецът и огледа изпитателно аудиторията си, сякаш за да провери кой е готов да го последва.
Курсистите се бяха намалили с петима. Бяха сгушени в шаловете си, пръснати между празните столове в разбъркан ред. Петър също като преподавателя си оглеждаше хората в залата, но с друга цел. Престана едва когато видя краката с червените обувки зад един рипсен панталон вдясно. Бяха елегантно кръстосани в глезените и по-нагоре се скриваха зад човека пред тях. Тя беше дошла. Петър вече можеше да слуша спокойно. Дали я харесваше? Не беше съвсем сигурен. Знаеше само, че от нея го побиваха тръпки. Откакто размениха няколко думи пред спирката, той се чувстваше… фотографиран. Трябваше да се съсредоточи. Старецът продължаваше да говори.
– Още от времето на Симонид е известно, че за да намираме обратно фактите в паметта си, е необходимо да ги поставяме на точно определени места. Така във всеки момент ще знаем къде се намират в съзнанието ни и ще можем да ги достигнем и да ги ползваме. Но всичко трябва да започне с един строеж.
– Какъв строеж? – попита Петър и хвърли бърз поглед към неизмазаните стени наоколо. За пръв път му хрумна, че преподавателят можеше да иска нещо повече от парична такса, и се мобилизира за отказ.
– В съзнанието, млади човече, в съзнанието. Това, което виждате около себе си, по никой начин не може да ви помогне – каза той и сниши глас. – Още в първото ръководство по запомняне, Ad Herennium, чийто автор не ни е известен, се казва, че за да складираме в паметта си това, което искаме, трябва да построим наум една сграда. Да си представим коридорите ѝ, залите ѝ, стълбищата, площадките, връзките между терасите ѝ. Затворете сега очи и си я представете…
Още при споменаването на думата „сграда“ Петър усети как един празен портал го придърпа към себе си. Полетя към четвъртитата му паст и потъна в него сякаш падаше надолу, а всъщност падаше настрани. Знаеше, че седи върху дървен стол в мазе, загърнат в балтона си, и все пак нещо в него се опитваше да прави движения и донякъде успяваше. Пръстите му се задържаха за миг във фугата между две грубо издялани плочи от облицовката на тунела, по който летеше, но от това тялото му само изгуби посоката си и се запремята в струята.
Когато отвори отново очи, видя, че е попаднал сред мраморните коридори на древна постройка. Бяха гладки и бели като изсмукана от времето кост. Сградата изглеждаше някак готова, завършена, сякаш през цялото време беше стояла заключена в мозъка му, без Петър някога да е участвал в строежа ѝ.
– Разходете се добре из сградата си – догони го гласът на преподавателя. – Постарайте се да я опознаете. В нея ще подреждате образите на нещата, които искате да запомните. Когато цялата ѝ архитектура намери място в паметта ви, когато вкопае основите си и отвори място за кулите си, ще можете да вървите напред и назад из залите, и да извиквате в съзнанието си дълги списъци от факти в непроменен ред само като следвате инструкциите ми.
Петър се качи по мраморно стълбище на горния етаж. Попадна в дълга бяла галерия с тесни прозорци. През тях нахлуваше ярка светлина, която топлеше камъка. Навън се виждаше скалист бряг и тюркоазените дълбочини на ласкаво море. Отдръпна се така, че да е в сянката на стената, и все пак да не изгуби гледката през прозореца. Беше много горещо.
– Сега си представете постаментите, върху които ще слагате предметите за запомняне – нареди учителят, без да му даде възможност да отпусне погледа си върху вълните.
Морето напредваше и отстъпваше между скалите с ленив плисък. Петър се обърна и видя стареца зад гърба си. Вместо в захабения си костюм, беше облечен в ленена роба. Влачеше сандалите си с известно усилие. Петър се напрегна да си представи постаментите покрай стената. Отначало не се получи нищо. После въздухът на определени места се замъти, като че ли се втвърди и те се появиха – дълга редица от мраморни блокове. Учителят се дотътри до един от тях и се подпря да си поеме дъх. Бяха празни с изключение на един, върху който имаше малко каменно конче. Петър го взе и опипа с палец шуплестата му повърхност. Не помнеше да си го е представял тук.
– Постаментите трябва да са отдалечени на не по-малко от десетина метра един от друг. Прекалената им близост обърква помнещия. Нищо, има време, ще се научиш. Върни си кончето на място, ако обичаш. Някой може да си го потърси.
– Не очаквах да ви видя тук – каза Петър.
– Остави. От толкова години съм тук, че вече почти не излизам. Да поседнем настрана – отвърна той, изоставил педагогическата си интонация и се огледа за подходящо място. Удобна ниша с обла седалка се оформи в стената. Камъкът беше приятно прохладен и, кой знае защо, излъскан от множество предишни сядания.
– Тук времето не тече, нали? – попита Петър.
– А, тече, но по свой начин… И така животът може да се точи до безкрай. Но това не е най-досадното.
– А кое?
– Хайде сега, тъкмо сме почнали. Може и никога да не се наложи.
Отвън се разбиха няколко по-високи вълни. Лек мирис на водорасли овлажни въздуха.
– Къде сме всъщност? – попита Петър и се озърна. Колоните на галерията сключваха стръмни сводове над главите им. В далечината се виждаха портали, които водеха към вътрешни зали. Учителят се усмихна с неравните си зъби. Носът му беше сух. Вероятно този климат му беше по-привичен.
– В най-старата сграда на паметта в света. Дори не се знае от кого е поставен първият камък. След това е достроявана от всеки. Различните школи си личат. Тук, както виждаш, е новичко, но сме общо взето в крилото на Цицерон. Ей ги арките – етруска работа. На римляните им дай да смесват. Мазилката си личи. По-нататък има и мозайки по пода. Доста красиви, между другото. Точно под нас се пада египетският етаж. Аз много не го издържам, защото няма прозорци. Задушава ме. Цялата светлина е на факли. И колкото пъти отворя прозорци в стената, толкова пъти минава някой и ги затваря. Но секцията доста се ползва, така че и аз минавам от време на време. Срещна тоя-оня. Струва си. А Питагор имам чувството, че прекарва повече време там, отколкото в собствената си секция.
– Тука има и други хора? Аз не виждам никого.
– И не би трябвало.
Учителят избърса потта от челото си с ръкав. „Ако не бърше едно, ще е друго“, помисли си Петър и си обеща да стане красив и млад старец. Едва сега се сети да захвърли балтона си. Докато го разкопчаваше, забеляза, че показалецът на ръката, с която се хвана за стената по време на падането, го наболяваше. Беше се подул.
– Как попаднах тук?
– Още не мога да си обясня.
– Защо, другите от курса не са ли някъде наоколо?
Учителят поклати глава.
– Едва ли. Обикновено хората попадат в постройките на собствената си памет. Това тук е централната школа.
Двамата се загледаха в морето навън. Вълните се надигаха в изумрудената си плътност, изтъняваха, губеха за миг цвета си на слънчевата светлина, търкулваха се в кълбо напред и се хвърляха по гръб на брега в нетрайна пяна. Въображаемо или не, струваше си да се провери дали морето става за къпане. Край тесните прозорци прелетя чайка и кискането ѝ прозвуча като коментар.
– Тук има и…?
– Е, море, чайки, това си е в паметта ти.
– Ъ-хъ.
Постояха още малко заедно. Беше им приятно да не говорят. Шумът на прибоя действаше успокояващо. Най-странното беше, помисли си Петър, че откакто влезе в сградата на паметта, нямаше никакво желание да си спомня за външния свят. Като че ли тревогите му бяха останали някъде назад, в преддверието, което дори не знаеше как да намери обратно.
Лека тръпка премина по гръбнака му. Ами ако учителят случайно получи някой инфаркт и не успее да му покаже изхода? Ами ако успее да му го покаже, но Петър не успее да го задейства? Ами ако изходът пропуска само учителя навън, а разни новаци с необучено въображение остават да се лутат сред коридорите докато уцелят паролата на „Сезам отвори се“, а навън, междувременно, ги третират като пациенти в будна кома? Стените може би не съществуваха, погледнати отвън, но погледнати отвътре, изкълчваха пръсти.
– Не се притеснявай – каза учителят, загледан в морето навън. – Трудното е да влезеш вътре. Но за теб това май не е голяма пречка.
На излизане подминаха врати, в които Петър не успя да надникне. Ръката на учителя докосна рамото му, за да му покаже в коя посока да върви. Кожата му беше суха и без мирис, като пергамент с отмити букви.
– Какво точно се случи? Как го направи? Дай да ти видя пръста. Боли ли те още? Можеш ли да се върнеш сега там? Каза ли нещо специално наум, някакъв код, който да ти отвори портала?
Червената обувчица вкарваше хапка след хапка в ярконачервената си уста и дъвчеше енергично. Ножът и вилицата ѝ обработваха пържолата с асиметрични, но синхронизирани действия като цигулка и контрабас в изтънчен дует. Устните ѝ се отваряха, затваряха, притискаха една в друга. От време на време между тях минаваше език, който проверяваше дали по повърхността им не се е залепила някоя троха или капка от виното. Тънкото му розово връхче се появяваше в единия им край и се плъзваше до другия, където потъваше обратно. Червилото си оставаше. Петър не можеше да се съсредоточи в спаначената си супа.
– Би ли си свалила очилата?
– Защо?
– Така, да ти видя очите.
– Те не са тема на нашия разговор.
– Но аз нямам какво повече да кажа по другата тема. Просто се облегнах назад на стола и се оказах в „централната школа на паметта“.
– А аз – не. Странно, все пак сме платили една и съща такса…
– Ти какво искаш да се научиш да помниш?
Тя се засмя кокетно.
– Детайли около имотни прехвърляния, покупко-продажби, замени на собственост. Знаеш как е.
Петър не знаеше.
– Няма значение – каза тя. – А сега ти ми кажи какво те доведе в курса.
Кокетната усмивка не беше изчезнала от лицето ѝ. Вилицата ѝ леко потропваше в празния край на чинията. Петър преглътна. Вече на няколко места беше изяснявал този въпрос, макар и не точно от гледна точка на паметта си. Досега нито един от питащите не бе проявил желанието да го изслуша докрай.
– Родният ми град не е нищо особено. Напуснах го рано, още по време на гимназията, но запазих къщата. През лятото се връщам за по няколко седмици. Всъщност, за мен този град си е особен, но си давам сметка, че и досега, ако застанеш на централния площад, двадесет минути ходене в каквато и да е посока, ще те изведат в слънчогледовите ниви наоколо. Няма архитектурни забележителности. Няма запомнящи се улици. Няма дори голяма фабрика… или годишен джаз-фестивал – едно от онези неща, които поддържат малките градчета без шансове. Най-големите сгради са кметството и читалището, и те са една до друга. Иначе природата е изключително красива.
– Звучи ми доста задръстено.
Ноктите на ръцете ѝ също бяха червени. Сега сивият ѝ костюм вече започваше да изглежда като цветово изключение. Трите копчета на вталеното ѝ сако си оставаха закопчани, независимо от изядената пържола.
– Така им звучи на всички. Въпросът е, че това мнение може да се обърне за една година. А може би дори за една нощ, ако започнат разкопките.
Тя сключи пръсти под брадичката си. Беше много внимателен слушател.
Малкият ресторант, в който седяха, се отопляваше от голяма камина в единия си край, но тъй като стените му бяха паянтови, а прозорците само с едно стъкло, топлината се губеше, докато стигне до всичките му ъгли. Беше строен като за лятото и само отчасти като за зимата, и скромните подобрения, като битови завеси и възглавнички по первазите, не променяха вътрешния климат. Това беше заведението, което им се изпречи на пътя след курса.
– Разкопки ли?
– Да. Точно над горната махала, в подножието на планината, се намира древен град. Не е ясно кога са се заселили първите хора там, но тъй като между скалите извира гореща минерална вода, мястото е много удобно. Вероятно траките са го построили, а може да е бил и някой преди тях. Засега не се знае. През първи век идват римляните и го преустройват във военен лагер. Ограждат го с крепостна стена. През трети век там става голямо сражение между римските войски начело с Деций Траян и готите. Или не – тогава става сражението между Константин Велики и готите. Всъщност не, той воюва с аварите. По-точно… момент…
Петър вдигна кафявото си кожено куфарче на масата, извади от него бележник с подвити навътре ъгли и започна да го прелиства.
– Благодаря, разбрах за какво си дошъл на курса. Ако обичаш, куфарчето… не върху покривката…
– Не, не, чакай да ти покажа. Това е древен град, за който историците знаят от век и половина. Описан е в няколко хроники. Херодот споменава за него, но той не е първият… Момент само…
– Има ли нещо на повърхността?
– Честно казано, не. Части от крепостната стена, която е разграбена, и камъни от нея могат да се видят из всяка ограда в горната махала. Почнаха да копаят за друго и откриха стари гробове. На някои от скелетите главите им бяха отсечени. Но те са в горните пластове, от походите на киевския княз Светослав. Идваха археолози, разровиха нещо и си тръгнаха. Те ги говореха тези неща. Но един ден просто се качихме да видим как върви работата и палатките им ги нямаше. Ние се хванахме да разнищим случая, копахме малко с един приятел и намерихме каменна статуетка – мъж с нещо като змия, така му се е увила около ръката. Е, лицето му беше повредено.
– Това е като за три години лишаване от свобода условно и глоба.
Петър се засмя, прикривайки устата си с ръка. Една спаначена капка беше пръснала върху ризата му, но това той щеше да разбере едва у дома, пред огледалото в антрето. Междувременно нямаше за какво да се притеснява.
– Не, ние веднага го предадохме на музея.
– Кои сте вие?
– Граждански комитет в защита на античното наследство. Добре звучи, нали?
Петър извади от вътрешния си джоб визитна картичка със собственото си име и скромно-горделивия надпис „председател“.
– Звучи като много други.
– О, жалко! Ние много спорихме за името, как да се кръстим. Борим се да признаят мястото за… как се казваше… археологически резерват! Да върнат разкопките. Но то е продадено на някаква чуждестранна фирма. И докато ние пишем писма насам-натам, те са го продали на други, които ще строят хотел с басейни и конна база. Кметът дори се намеси и пак нищо не стана. За съжаление, никой не ни обръща внимание. Поканихме журналисти да покажем тунела, където копахме. Дойде само една стажантка от местното радио и накрая ни пита коя е любимата ни песен, за да ни поздрави. После, като слушахме, те половината репортаж го изрязали. Междувременно почнаха да се навъртат иманяри. Гледам ги с кирките, водят ги с един камион и два джипа ги охраняват. Но като се има предвид, че догодина сигурно всичко наоколо ще е потопено в бетон, какво толкова! Понякога си стоя така сам и се питам какъв е смисълът? Имаме обаче един голям шанс. След месец покрай изборите ще ходят там депутати и въобще разни важни клечки от София. Няма начин да се размине без камери. И аз вече съм намислил какво ще направя. Но ме е страх… е, не, страх е силна дума… всъщност така е, страх ме е, че като се изправя зад микрофона, и знам, че имам броени минути, ще объркам и дати, и имена. Или просто ще ми изчезнат от главата. Ето това е. А трябва да бъда много убедителен. Може да възникнат и въпроси, да стане дискусия. Те вече ми срязаха гумите на колата. Още не съм ги сменил. Разбиха ми къщата там, без да ми вземат нищо.
– Колко човека сте в гражданския комитет?
– Ами аз и мой братовчед… и майка му… и бившият ми класен… Те там гимназията вече я затвориха, но няма значение. Много хора сме. Един приятел поддържа блог с новини по темата. От Швейцария.
Адвокатката попи устните си със салфетка. Започна от крайчетата им към средата и не излезе от външния им контур. Кракът ѝ пропълзя под масата. Беше без червената си обувка и полупрозрачният чорап просъска при допира с коляното му. Направи малък, опипващ кръг и се плъзна по вътрешния шев на панталона му като питон, който вече е хипнотизирал жертвата си.
– Не мога да повярвам! – извика Петър, който мислеше за съвсем други работи, или си мислеше, че мисли за съвсем други работи, и докато част от него искаше в този миг да прикове адвокатката като сивочервена пеперуда до стената, останалата част от него скочи от стола. Тази жена го ужасяваше.
Независимо че минаваше полунощ, учителят беше там. Седеше на каменна пейка в една от вътрешните зали и гледаше към плиткия басейн пред себе си. Слънцето проникваше през правоъгълния отвор в тавана и осветяваше водата, заедно с част от колоните наоколо. Над басейна се вдигаше минералното ухание на влажен въздух. Две керамични лица с мимика на театрално ожесточение изливаха в него плътни струи от устите си. Приличаха на злодеи, които бълват низости, за да навредят на някого, а от думите им произтича само добро. Учителят беше опънал крака на топлите лъчи и се беше отдал на тихото си удоволствие. Възлестите костици на ходилата му изглеждаха изхабени. Петър го поздрави.
– А, ти ли си? – отвори очи учителят и спусна с бързи движения робата си, навита заради слънцето над коленете. – Почнал си да се упражняваш и сам? Браво, много добре.
Каза го без специални очаквания. Каза го като човек, който е виждал хиляди ученици, които се упражняват, и още толкова, които не се упражняват. Петър седна до него.
– Не, просто се опитах да заспя и ето ме тук.
– О, разбирам. Трябва да си бил много притеснен, за да направиш това. Тук все пак не е сън. В момента ти не спиш.
– Възможно е.
– Длъжен съм да ти го кажа.
От дълбините на портала, който свързваше залата с неясния по големина лабиринт от съседни помещения, се чу далечен тропот на конски копита. Звукът бързо прерасна в грохот и десетина мустакати ездачи с островърхи шлемове преминаха между пейката и басейна. От раменете им стърчаха лъкове и дръжки на оръжия. Водачът им за миг се поколеба на изхода в коя посока да поеме, после махна с ръка и останалите го последваха с навеждане под портала.
– Варвари! – каза учителят и плю настрана.
– Какви бяха тези? Какво беше това?
– И ти ли ги видя?
– Ами те направо ми минаха през краката!
– Не, ти не би трябвало да ги виждаш. Нещо не е наред. Нещо никак не е наред тук.
Той се изправи и си нахлузи сандалите. Едва сега Петър забеляза, че се е появил бос, по пижама на зелени футболни топки. Обзе го срам, от който се изчерви до корените на картофената си коса. После си спомни, че беше легнал с пижама само заради рязкото застудяване, а обикновено спеше гол. Вместо да го успокои, тази мисъл го накара да потъне в още по-морав нюанс. Учителят може би беше далтонист или просто не се впечатляваше от цветовете.
– Тъй и тъй си дошъл, можем да поработим – каза той и го поведе през коридорите.
Минаха през манастирско хранилище с реликви, което приличаше на хирургическо отделение в края на натоварен работен ден. Над всяко сандъче имаше крак, ръка или глава, грижливо подпрени върху капака му, за да не забравят монасите какво има вътре. По-нататък се простираха витрини с мъченици. Мъже и жени с благочестиви физиономии стенеха набучени със стрели, разчленявани с коне, горени на клада, одирани живи и набучени на колове. Петър се спираше пред всяко живо изображение и с все по-несигурна стъпка вървеше напред.
– Хайде, хайде – подбутна го учителят. – Минаваме през средновековното християнство. След тази зала са само билкови рецепти, не се безпокой.
Срещу тях се зададе висока жена с изящни сключени вежди и рубин на челото. Косата ѝ се спускаше на малки плитки изпод виолетов тюрбан. Пурпурната ѝ дреха шептеше зад гърба ѝ. Старецът си кимна набързо с нея и двамата се разминаха с делови усмивки. Петър я изгледа в гръб. Стройното ѝ тяло се носеше изправено и безформените гънки на коприната не можеха да заблудят по-любознателния поглед.
– Това Савската царица ли беше? – прошушна той на учителя, когато вече беше сигурен, че тя няма да може да ги чуе.
– Какво говориш? Онази хитруша най-добре я търси в крилото на кабалистите. Тази е циркова артистка. Научила се е с един поглед да запомня физиономиите на публиката, после ѝ връзват очите и се прави на медиум.
– Как се казва?
Учителят го изгледа подозрително.
– Ако ще ми искаш телефон или нещо такова, забрави. Колежка е.
Петър си помисли, че за човек, който влиза за втори път в сградата на паметта, коридорите бяха прекалено дълги, стълбите прекалено високи и залите прекалено много.
– Аз също не знам всичко – каза учителят – далеч не. Движа се само из местата, които познавам. Веднъж, уж да мина за по-напряко, се залутах из архивите на Студената война и си изпуснах курсистите.
Той поведе Петър през една вътрешна градина. Върху клоните на дърветата се поклащаха екземпляри от различните животински семейства и видове. Пълничък мъж се беше качил на стълба и се опитваше да закрепи нещо като коала на висок страничен клон. Няколко стъпала не му достигаха. От протягането нагоре бялата му перука се беше килнала на една страна. „Здравей, Карл, как си, Карл?“ попита учителят.
– Bara bra – отвърна с приветлива усмивка човекът и коалата го ухапа по ръката. Следващите му думи бяха към животинчето и не прозвучаха така любезно.
В коридора Петър спря и хвана учителя за ръкава.
– Това Карл Линей ли беше?
– Да. Менделеев е в съседното помещение, ако някога ти потрябва. Но там гледай да не пипаш нищо.
Галерията, където Петър за пръв път попадна в школата на паметта, ги очакваше в дружелюбно мълчание. Приличаше на нещо достроено в ъгъла на всеобщата памет, в крайните райони на спомена, толкова встрани от централната съкровищница, че човек нямаше повод да мине през него дори случайно. Слънцето влизаше през прозорците и падаше на светли ромбове върху плочите на пода. Беше приятно да се стъпва по топлия камък. Отвън се чуваше прибоят. Морето изглеждаше малко по-неспокойно от предишния път. След всяка по-висока вълна бризът прехвърляше през прозорците облак от солени пръски. Край стената празните постаменти чакаха да бъдат напълнени със съдържание, като пиедестали на още неизваяни статуи. Петър си пое дълбоко дъх. Беше си у дома.
Учителят се дотътри до един постамент и се подпря с две ръце. Дишаше тежко.
– Кажи ми сега какво точно искаш да запомниш. Да му се не види и ходенето.
Петър му описа историческите си безпокойства. Отначало учителят го слушаше с внимание, но скоро започна да се прозява.
–Чакай, чакай. Дай да караме едно по едно. Примерно да почнем с твоя Траян Деций. Да го поставим тук.
През следващите няколко часа десетки пиедестали бяха запълнени с батални сцени: Александър Велики предвождаше войските си, император Константин зидаше крепостна стена, киевския княз Светослав я рушеше, Мехмед ІІ Завоевателя дебнеше Янош Хунияди, Владислав ІІІ отиваше да се раздели с главата си, траки, гърци, римляни, славяни, прабългари, кръстоносци, християни, мюсюлмани, езичници и адамити се колеха, скубеха, сечаха, тровеха, бесеха, целуваха и прегръщаха в битки и мирни договори. Петър се хвана за челото.
– Не мога повече. Просто не мога.
– Спокойно. Нищо не става отведнъж.
Двамата се облакътиха на перваза на един прозорец. На Петър му се гадеше от образи, които не познаваше, и оръжия, за които имаше само най-бегла представа как се използват. За сметка на това вече можеше да обсъжда всяка сцена, върху която бе работил, без да се замисля. Стигаше му само да се разходи между постаментите и да ги опише с думи. Учителят изглеждаше не толкова изтощен, колкото победен от възрастта. Далече под тях морето пропълзяваше върху камъните и с прозрачна нежност ги милваше на сбогуване, за да се върне със следващата вълна.
– Ти да не настинеш с тази пижама – каза учителят.
– Много ми е топло дори.
– Не говоря за тук. А за там. Там може да си се отвил.
– Все едно. Добре ми е.
Старецът помълча.
– Ти много недей да свикваш. Това тук си е професия. А твоята работа е там, навън. Да правиш неща, които си струва да бъдат запомнени.
– Знам, знам.
– Какво работиш там?
– Зъболекар съм.
– То и това се помни.
В този момент сред тихите извивки на морето погледът на Петър долови плуваща фигура. Главата ѝ се издигаше и потапяше с ритъма на дъха. Едно голямо О се отваряше по средата на далечното ѝ лице и поемаше въздух. Ръцете ѝ се въртяха в енергични свастики. Движеше се общо взето към сушата, но щеше да ги подмине. Имаше нещо познато в гледката и Петър засенчи очи с длан, за да разбере какво е то.
– Това май е твоята приятелка с нормативните актове – каза учителят. – И тя се появи. Странно, отначало не ѝ давах никакви шансове.
Тя е. Тя е. Тя е, задумка сърцето на Петър в такт с дълбоките махове. И с всеки тласък кръвта му се плисваше към отдалечените части на тялото му, напрягаше ги, затопляше ги, напираше да излезе и буташе тънките им стени навън. Беше я оставил в ресторанта сама. Толкова възмутено бе напуснал масата, че едва в таксито се сети за сметката. Не биваше да забравя да я плати. Не биваше да я оставя сама. Не биваше да си тръгва. Кой мъж си тръгва внезапно при толкова откровено предложение? Кой нормален мъж? Петър от една година живееше сам и беше забелязал, че колкото повече мечтаеш за нещо, толкова по-неподготвен си, когато то се случи.
– Тя ще излезе отдясно! Бързо – развика се той, без сам да знае защо някой трябваше да бърза.
– Ако се появи тук, ще я посрещна. Но нещо ме съмнява.
– Е, тогава аз ще трябва да вървя сам – каза Петър с неискрено съжаление.
– Не забравяй, че си в сградата на паметта.
Учителят му махна за довиждане и се отправи към нишата си в стената. Полегна настрани и притвори очи. Знаеше, че няма да заспи, но шумът на вълните го успокояваше.
Петър се втурна от зала в зала и скоро разбра, че ще му е трудно да следва посоката си. Тичаше през криви коридори, минаваше през задушни приземия, заобикаляше полуразложени експонати, блъскаше се в хора, които замислено пренареждаха галериите си, провираше се през трънливи градини, прекосяваше тъмни зали, качваше се по тесни стъпала и избутваше с рамо врати, неотваряни от векове. Дълга колонада с гирлянди от висящи растения го отведе на пясъка. Презрелите им плодове гниеха по земята. Морето беше в краката му.
Тя излизаше от водата пред него.
Сякаш не забелязваше, че е гола. Капките светеха по гърдите ѝ, които като змии надигаха главите си към него в две различни посоки. Тялото ѝ беше без грам тлъстина, която да говори за поне няколко часа, прекарани в щастие и покой. Беше с очила за плуване. Петър я сграбчи за раменете и я придърпа към себе си. Тя вкопчи нокти в лицето му. Той издърпа косата ѝ назад. Устните ѝ се разшириха в тържествуваща усмивка. Той свали очилата ѝ.
Под тях имаше опъната бяла кожа.
Петър отвори очи в леглото си. Беше задъхан. Уплашен. Част от физиката му беше скована в преследване на собствени приоритети. По челото му бяха избили ситни капки пот. Погледът му се вкопчи в успокояващата червена лампичка на радиатора, но му се струваше, че все още долавя из мрака сладникавата миризма на презрели плодове.
Продължаваше да вижда навсякъде пред себе си лицето ѝ без очи. Значи това не беше Червената обувчица, а неговият спомен за нея, допълнен с някои представи, за които нямаше доказателства. Беше я произвел в съзнанието си точно така, както бе заселил постаментите с още несъществуващите си спомени. И това, което му беше отказано да знае за нея, просто не се появи.
По време на вечерята тя се беше оплакала, че не успява да влезе вътре. Възможно ли беше да се опитва да го направи чрез него?
Тежък камък прелетя през прозореца. Посипа пода с рояк от натрошени стъкла и се изтърколи до леглото. През кухата звезда на дупката нахлу мразовит вятър. Петър скочи и погледна навън. Шум от бягащи крака затихна в съседната пряка.
От различните краища на градчето прииждаха хора във възможно най-представителния си вид. И тъй като официалните им дрехи бяха купувани в различни години и сезони, саката на мъжете нерядко висяха под зимните им якета, а тънките обувки на жените се пързаляха по заскрежените тротоари. Снегът беше изринат на пирамиди около уличните дръвчета. Хората се поздравяваха помежду си и се стичаха към входа на най-високата сграда в центъра – хотел, строен преди няколко архитектурни моди с идеята да се постави едно авангардно начало в този далечен край. Квадратните му балкони гледаха към четирите посоки на света с ръждясващо самочувствие.
На паркинга отпред, на специално изчистено място, бяха строени луксозните черни коли на гостите от столицата. Няколко микробуса с телевизионни лога показваха, че събитието няма да остане незабелязано. Петър пое към събранието заедно с потока от познати, полупознати и непознати лица. Докато вървеше, репетираше наум основните пунктове на изказването си, но за всеки случай носеше и куфарчето си с подробни документи и записки.
Фоайето на хотела беше излъскано като за случая. Изгорената от фасове ламперия беше освежена с лак и дори прахът от парцаливите листа на филодендроните до стената беше обран. Пътят към заседателната зала минаваше покрай отворената врата на ресторанта, където сервитьори подреждаха салати и бутилки върху дълги маси с бели покривки. Посетителите на събранието със светнали очи се спираха да погледат това, което ги очакваше след изслушването на речите. Деца раздаваха летящи партийни балончета. Петър сви към входа на залата.
– Къде? – попита го едър мъж с черен костюм, който за всеки друг би бил широк, но на него му беше тесен под мишниците. От стягането се образуваха специфични гънки, които повдигаха реверите му във въздуха около врата.
– На събранието.
– Не искаме неприятности – каза мъжът и с една ръка отдели Петър от потока на влизащите.
– Вижте, дошъл съм като слушател.
– Покажете ми какво носите в куфарчето.
– Нямате право!
– Моля, освободете входа да минат другите.
Бодигардът му обърна широкия си гръб, като запуши достъпът му до вратата и част от коридора. Петър направи една обиколка из фоайето, мушна куфарчето си зад филодендроните и направи втори опит да мине с тълпата. Отново беше отделен и спрян. Беше очаквал съпротива, но едва по време на изказването си. А тя идваше прекалено рано. Бодигардът не го беше виждал и все пак го познаваше. Събранието беше обявено за всички и все пак на вратата имаше човек с инструкции кои са вън от списъка.
Хората продължаваха да влизат с усмихнати лица. Сред тях имаше и няколко от Гражданския комитет за защита на античното наследство. Петър поздрави този и онзи, но те до един се направиха, че не го виждат.
Втурна се по коридорите да търси друг вход. Беше стигнал дотук, трябваше да намери начин да продължи и нататък. Доколкото си спомняше, новопокръстената конферентна зала, която се пълнеше за събранието, беше бивш ресторант и навярно още пазеше вратата си към кухнята. Ако тази врата съществуваше, тя би трябвало да се пада откъм президиума, в стената, покрита с агитационни плакати. Тръгна срещу усмихнатите лица и излезе пред хотела. Двамата пазачи до централния вход го изгледаха със служебна подозрителност. Навън вееше бръснещ вятър. Петър загърна сакото си. Заобиколи през паркинга откъм левия ъгъл и излезе до рампата, където се доставяха продуктите за ресторанта. Там обаче няколко мъже с дълги палта пушеха и се закачаха с две сервитьорки. Бяха прекалено високи, за да са част от персонала. Петър се прибра зад ъгъла преди да са го видели. Почака да си допушат цигарите, но те си запалиха нови, а от кухнята им изнесоха питиета в чаени чаши и чинийка с бадеми.
Петър се върна във фоайето и се защура насам-натам. То вече се беше изпразнило, така че идеята за нов опит да се слее с тълпата отпадаше. Вратите бяха затворени и отвътре ехтяха приветствени речи, изпъстрени с ръкопляскания. От време на време пристигаше по някой закъснял посетител, поемаше на пръсти към залата и открехваше вратата. През процепа ѝ за миг се разкриваха шъткащи физиономии.
Детенцето с балоните се беше облегнало на стената и цъкаше електронна игра в джиесема си. Петър вежливо пое балоните от ръката му и с делова крачка ги изнесе навън. С лице, заровено между тях, той премина през охраната на задния вход, а оттам и през кухнята. Заобиколи готвачите и се насочи към вратите в дъното. Първата, която отвори, водеше към склад с кашкавалени пити и кофа за миене на пода. Втората беше още по-омазана и Петър не възложи много надежди на нея. Отвори я рязко и се озова зад гърба на кмета с връзка партийни балони в ръката. Препълнената зала избухна в ръкопляскания.
Ораторът отначало помисли, че той самият ги е предизвикал и поизчака с усмивка да свършат. После се обърна назад и видя Петър. Вдигна ръката му с балоните, като на победител в боксов мач, и изтръгна още аплодисменти. Начумерените физиономии на местните големци го предупреждаваха, че това не е в сценария.
– Добър вечер на всички – каза Петър в микрофона му. Журналистите, съживени от разлома в напечатаната програма, снимаха. – Като председател на Гражданския комитет за защита… – той се взря в залата и не видя очите на нито един от буйните си съратници.
В края на първия ред обаче седеше Червената обувчица. Тя се наклони към мъжа до себе си и му прошушна нещо. Той беше облечен в скъпо тъмно сако, което висеше разкопчано над корема му. Масивното му лице се беше разляло в набожното изражение на професионалист, който е преизпълнен с прагматични съображения. Изслуша я с глава, приведена към нейната, но като че ли не остана доволен от чутото.
Петър събра сили и продължи по друг начин.
– Скъпи съграждани, вие живеете до античен град. До нас са погребани уникални древни съкровища…
– Какви съкровища, бе? – прекъсна го глас от залата.
– Исторически. Ако ги изровим от калта и възстановим в някогашния им блясък, към нас от всички краища на света ще се стекат…
– Ти ли ще ни платиш заплатите? Искаме си хотела!
– Грешите – спря го Петър. – Вие знаете ли колко важни са били нашите земи в миналото? Още през пети век преди новата ера…
Петър се гмурна в сградата на паметта. Беше настанал решителният момент. Пред него се простираше галерията, където в продължение на дни бе подреждал исторически фигури в критични взаимоотношения. Преди време той щеше да се смути от камерите, да се уплаши от публиката, да разгъне лист и да чете като отчаян и нежелан докладчик, какъвто си беше. Сега само трябваше да обходи мисловните си владения и да описва видяното.
Пиедесталите бяха променени. Дори отдалеч не изглеждаха както ги беше оставил. Петър се втурна напред в недоумение. Слънцето все така приятно огряваше белия им камък и почти блестеше по ръбовете. Отвъд се плискаха кротките вълни на морето. Вместо познатите исторически фигури обаче върху тях сега се кипреше сложна върволица от неясни хора с хитри усмивки, политици, пари, съдии, документи, скандално известни лица и бъдещият хотел заедно с конюшните, разделен на имуществени дялове. Пластиките бяха сплескани и безформени като плодове на недоразвито въображение. И въпреки това сред тях Петър различи мъжа с трудно закопчаващото се сако, който в реално време седеше до адвокатката. А недалеч от него върху собствен пиедестал се пъчеше кметът и държеше разрешително за строеж. Краищата на документа се бяха подвили с класичността на древен пергамент. „Свиня мръсна“, промърмори Петър.
– Можеш и ти да получиш лъжица от меда – чу познат глас зад себе си.
Червената обувчица се приближаваше към него от дъното на галерията и го гледаше през тесните си очила. Този път беше без червилото си. Очевидно се беше появила по спешност.
– Гнусна предателка – извика той се нахвърли върху нея. По усмивката, която се плъзна на лицето ѝ, той разбра, че прави каквото се очаква от него, а не каквото трябва. Отвори очи и се върна в света на реалността.
Стоеше срещу публиката и тя се чудеше защо мълчи.
Беше минал миг или час или минута – не можеше да се прецени. Но всички го чакаха да каже нещо. Значи може би миг. Той отвори уста. Затвори я. Историческата му памет беше станала на пух и прах.
– Този човек ви лъже! – изкрещя Петър неочаквано за самия себе си и посочи кмета. Погледите им се срещнаха. Кметът, вечно потен исполин с аграрна физика и градска словоохотливост, пръхтеше с разширени ноздри от другия край на трибуната. – Този човек иска да закопаете под бетона единственото съкровище, което имате! При това абсолютно незаконно! Докато се правеше, че ни помага, той е дал разрешително за строежа…
„Уууу“, чу се от залата. Бодигардът от вратата вече беше дотичал до катедрата и пое говорителя в миризливата си преградка, за да го изведе колкото е възможно по-незабележимо при създалите се обстоятелства навън. В миг събрал всичките си сили, и добавил още няколко поради гнева си, Петър се отскубна и се вкопчи за масата на президиума. От дърпането покривката остана в ръцете му и пое заедно с минералните води и вазата с цветя в партиен цвят към вратата. Кметът, заедно с няколко гости, хванаха покривката от другата страна и се опитаха да я спрат. Сред всеобщата гълчава някои скочиха от местата си, други заръкопляскаха. Дебела функционерка с жабо от къдрички изтича да се разпореди с телевизиите. Отнякъде прелетя бутилка и удари Петър по главата.
Той се носеше между колоните и с наслада гълташе сухия въздух, ухаещ на стари надписи. Съобщения, издялани върху камък, изрязани върху дърво, издраскани върху животинска кожа шепнеха в ушите му. Погледна зиналата назад вечност и другата безкрайност напред. Бъди весел и щедър, докато живееш… Не ще се върне вече това, което е излязло от хамбара… Когато си заблуден, всяко твърдение е язва; когато си просветлен, всяка дума е мъдрост… Ако реалността е съвършено празна, къде пада прахта… Когато преминеш, никой не може да те спре, никой не може да те повика обратно… Тъмнината се редуваше с режеща светлина, но тялото му като че ли само си знаеше посоката.
– Диша. Бързо, в съзнание е!
Червената обувчица се беше навела над Петър и му вееше въздух с жълта пластмасова папка. Наоколо се чуваше шум, крака на хора преминаваха набързо, трудно му беше да определи къде се намира. Беше сумрак. Една автомобилна гума недалеч от лицето му, съчетана с няколко мътни висулки по ръба на черен калник, му подсказа отговора. До Червената обувчица приклекна мъж с кръгло лице и дебелият му нос се завря в лицето на Петър.
– Не трябва ли да го оставим някъде?
Червената обувчица изви надолу устни като полумесец, който не знае в растяща или старееща фаза е. Свали очилата и започна да търка стъклата им с края на сакото си. Очите ѝ бяха малки, кръгли, изпълнителни, лишени от мигли, леко недоумяващи. Късогледството и стресът бяха издълбали по краищата им канализация от тънки бръчки. Поглед, който трупа подробности. Отличничката на випуска. Предан служител. Съвестен работник. Предвидим партньор. Боже, всеки ли е невинен?
Тя се изправи рязко и погледна часовника си. Мъжът с дебелия нос прие това като знак за действие, удари един шамар на Петър профилактично и също скочи на крака. Двамата се отправиха към светлата врата на хотела.
Петър също се опита да стане, но му се зави свят. Пръстите на ръцете му бяха измръзнали до такава степен, че в първия момент ги помисли за изчезнали. Времето беше омекнало и гърбът на сакото му беше наквасен в кал. От небето го гледаха облаци от бдителни звезди. Веждата му беше затоплена по един мокър начин и той по навик я опипа. Ръката му отскочи от болката. По нея имаше кръв, но малко кръв, не толкова, колкото се стичаше по бузата му. Жалко за сакото. Дали оправят такива дрехи на химическо чистене? Дали въобще главата му беше наред? Срещу него светеха долните етажи на хотела, заедно с терасите към ресторанта. Всички бяха там. Той се облегна на гумата на черната кола.
Беше сам.
Беше пълен идиот.
Беше напълно сам.
Затвори очи.
Тясната галерия с прозорци към морето го посрещна с осквернените си пиедестали. Догади му се. Погнусата от предателството го караше да се върне обратно в ударената си глава и никога повече да не стъпи тук. И все пак, не можеше да ги остави да се разпореждат из всички светове. Трябваше да им го върне. Да унищожи схемите им. Да ги накаже така, че завинаги да забравят кои са. И ако може, да ги спре. Приближи със свити юмруци към постаментите, които беше свикнал да счита за свои, грабна една от фигурките и започна с нея да бие по следващите. Разхвърчаха се парчета. Ехото от трошенето се блъсна в арките и се разнесе по коридорите.
В този момент осъзна, че тези хора никога не са искали да оставят следи след себе си. Той им помагаше.
От хотела се чуваха ръкопляскания. Някакъв мегафонизиран глас задаваше въпроси, на които публиката в един глас отговаряше с „да“. Въпросите следваха възходяща градация и щастливото „да“ ставаше все по-силно и пискливо. Някъде там бяха Червената обувчица и клиентът ѝ, кметът и гостите, продавачите и купувачите, и внимаваха сред всеобщата еуфория всичко да е наред. Петър опипа вътрешните джобове на сакото си и не намери нищо освен голямо парче разпорен плат. Обзе го паника. Дупката обаче можеше да се проследи и там долу, в ъгъла на хастара, се криеше джиесемът му. Извади го. Изглеждаше непокътнат. Цифрите му услужливо светнаха. Петър набра телефонен номер. Отсреща се чу предупреждение, че разговорът се записва. Обади се служебен мъжки глас.
– Кажете, моля.
– Полицията ли е?
– Кажете.
– Във фоайето на хотел „Интерконтинентал“…
Гласът настръхна.
– Какво става там?
– До една от саксиите има оставено куфарче със съмнително съдържание.
– Кой се обажда?
Петър каза трите си имена.
Половин час по-късно, след като районът беше отцепен, събранието прекратено, публиката изведена, а куфарчето му изнесено навън от сапьорите и взривено на паркинга пред възторжените камери на медиите, той се почувства много по-добре. Докато пътуваше в оповръщаната кола към следствения арест, Петър с наслада си спомняше за една или друга част от речта, която успя да дръпне пред очите на света преди да го приберат. Не очакваше да го задържат дълго в полицията. Все пак единственото, което им каза, беше, че куфарчето е със съмнително съдържание. Което си беше чиста истина. До този момент то не беше предизвикало доверие у никого.
Вече можеше да припадне на спокойствие.
– Ето, сега е моментът за чая – каза Авицена, като обърна пясъчния часовник и започна да пълни чашите. Краят на бялата му чалма висеше покрай ухото му чак до върха на прошарената му брада. Държеше чайника нависоко, като познавач, който се наслаждава на напитката още от цвета на струята. – Минутка повече и щеше да стане само танини.
В градината повяваше прохладен ветрец и гонеше жегата от деня. Земята беше все още прекалено топла. Храстите разнасяха билковия си аромат, а между клоните им пееха птици. Зад няколко смокинови дървета ромолеше поточе. Морето не беше близо, но им пращаше соления си дъх. Учителят първи взе чашата си и отпи.
– Това пък какво е, това въобще чай ли е?
– Че как да не е! – възмути се Авицена. – Най-фин бял чай. Специално Лу Ю ми го даде.
– Ти си ходил до Лу Ю за това?
– Ми да.
– Хич не е и трябвало. Нашият си е по-добър.
– Е, ти ли разбираш повече от чай или Лу Ю? Ммм?
Учителят се замисли нацупен.
– Другият път да му искаш „Черен дракон“. Ама след този ще си запаря един от нашия, да си оправя вкуса.
Авицена сви колене на една от свободните възглавници и вдъхна с наслада едва доловимия аромат над чашата си.
– Симониде, Симониде, на теб не може да ти угоди човек.
– Учителю – намеси се Петър, – чаят си е направо хубав, като му свикнеш на вкуса.
– Мълчи! Ако ще ми ставаш ученик, няма да ми даваш ум!
– Остави ги – прошепна му жената със сключените вежди и рубина на челото. – Те винаги така си говорят. Старци.
Авицена ѝ намигна.
Петър си помисли, че още дори не знаеше името ѝ. Имаше много какво да учи.