Бойка Асиова, „Мъжкото можене“
Изд. „Жанет 45“, 2007
Като всички вкъщи дуднем на внука ми, единадесетокласник, че не чете, той взел най-сетне „Мъжко можене“.
– Той Вазов не чете, ти искаш тебе да чете – казва баща му един път.
– Той тебе не чете, ти искаш Вазов да чете – казва баща му други път.
Все едно, внук ми стигнал до разлистване отзад напред. Със сигурност е търсил най-късия разказ в съдържанието на книгата ми. Виждам го аз, че нещо изчаква да останем насаме и леко ухилен, злорадичко, че ме сгащил да употребявам, не ами да пиша дума, каквато той никога не бе чувал от благопристойната ми уста, ме попита:
– Бабо, ти си написала един разказ… – гледа ме хитро, превъзхождащо, като да държи в ръцете си доказателства за моето лицемерие. Разбира се, че се сетих веднага за кой разказ става дума, но и аз продължавам да се правя на две и половина.
– Кой? Те са много.
– Ами, да го река ли? – преструва се на езиков чистофайник внук ми.
– Речи го, де!
– Кур-чорба – изстреля той разобличението си.
– И какво? – питам го.
– Е, как изглежда тая чорба, бе бабо?
– Ти си я ял много пъти – отвръщам му.
– Кога съм ял такава чорба, бе бабо? – ужаси се моят несъстоял се читател, иначе голям поклонник на гозбите ми.
И тъй като не очаквах да прочете разказа ми и да разбере за какво иде реч, реших да не го оставям в погнуса.
– Ами, когато татко ти си дойде от работа пометен гладен и изгребе до дъно таратора, пилешката и телешка супа или каквото там съм сготвила, за тебе остава кур-чорба.
Ако трябва да съм справедлива, внук ми е реагирал на заглавието на разказа не по-различно от колеги журналисти. Във в. „Нощен труд“ излезе бележката „Хайтов представи книга на Бойка Асиова за кур-чорба“. Феноменално. Върши работа. Няма как такова съобщение да не привлече вниманието на читателя. А ако репортерът беше цитирал писателя, който в Столична библиотека каза: „Книгата е натръпнала с образи и богато оцветени вълнуващи мисли, натежала е като пита, току-що извадена от кошера. И най-важното – Бойка Асиова владее именно магията да разказва, защото е заложена в нея. Поднася нещата с такава сурова прелест, че прозата й е истинско изпитание за читателя…“
Любезни читателю, ако се хванеш на въдицата на заглавието и прочетеш разказа ми, със сигурност ще се сетиш за поне един случай, в който си ял кур-чорба.
Кур-чорба
– Мамка му и Кур-чорба. Кой да ти знае, че е толкав – псуваха акраните, като се мъчеха да наместят ковчега в гроба и опъваха въжетата ту от едната, ту от другата страна.
– Абе, дай да наровим пръстта, какво като не е опрел на дъното – рече единият.
– Да наровим е лесно, ама да не щръкне некая нощ… – отвърна със съмнение вторият.
Бележката стресна всички, тия ачик безбожници. Накара ги да млъкнат и да спрат псувните.
Гробът беше къс. Изтеглиха ковчега, оставиха го върху хълмчето пръст отстрани и захванаха да копаят наново. Копаха и пак псуваха, копаха и псуваха. Кирките отскачаха от кремъклията камък и едва успяваха да отлюспят от него по някоя плочка.
Погребваха Кур-чорба. Може и друго име да си е имал човекът – човешко. Може, но те не го знаеха. Ако имаше закачена на портата на гробищата жалейка за него, щеше да има истинското му име и отдолу в скобички, както по модерному напомняха за прозвищата на всички умрели, щеше да се чете едикойси и под него „Кур-чорба“. Ама жалейка нямаше. Кой знае дали ще се сети някой и да го задраска в регистрите на общината. На такова място пък хич не върви да се пише „кур-чорба“. Както и да го мислиш срамота си е. Срамота е да се изпише на книга, иначе – какво? Каквито са Папуре, Тръц, Ремениле и който и друг парамон да вземеш, същото е.
В ковчега до сглавето на покойника беше турено канче. Очукано, потъмняло, мърляво, на незнайна възраст войнишко канче. Същите тия набори, които сега псуваха над търпеливия труп, намериха нашия герой ничком, стиснал с вкочанени пръсти съдината, от която се беше разляла някаква манджа.
Лежеше селският луд.
Тихият селски луд, който никому зло не правеше. А сам, кой знае защо, не престана да се надява, че него самия ще го споходи доброто. И при това го очакваше от всеки.
Баби разправяха, че Лудовица магия му била направила да си остави годеницата, щото била легнала от лоша болест. Това по волята на майка му. А той толкова я искал, че не го хванала магията. Момата умряла, той се побъркал. Стана половин човек – викаха стари жени.
С единствената си покъщнина – войнишкото канче, потегляше към казана. Може да е казанът, в който Сливката вареше боба за кооператорите на Долния стопански двор, докато беряха тютюн на близките блокове. Този, същият казан, с който плашеха хората, че както е общ той за всички в текезесето, така ще е и с жените. Може да е махленският, в който варяха курбан от стародавни времена с молба уж към Бога срещу прииждането на реката. Всяка пролет река Бела събираше водите от топящия се сняг от самия й извор в планината до където се влее в Места, повличаше по пътя си къде какво стигне, препълваше коритото си и заливаше крайречните къщи. Може пък да е казанът с овнешкото, което ври за сватбарите…
Текезесарският казан вече го няма. Общината постла дъното на реката и издигна високи гранитни стени от двата й бряга. Така тя не можеше повече да ги прехвърля и да пакости и хората забравиха да омилостивяват с курбан Бога срещу пороя. Сватбите ги вкараха в ресторантите.
Не остана казан. Остана му само прякорът на човека. Защото като научеше, че някъде се вари нещо за обща трапеза, тръгваше с канчето да му отсипят от него. Само че докато стигне, черпакът вече дере по празното дъно. Не толкова по причина, че не му спореше стъпката. Па може и от това да беше. Защото пристъпяше до три пъти, а се отместваше с една стъпка. Ако беше захванал някаква работа, не я зарязваше, да речеш – веднага да хукне, притеглен от блажната миризма. То каква ти работа. Ако някой си цепи дърва, да се притече да пренася под навеса нацепените и да ги подрежда. Ако тикви разтоварват пред нечия порта или каквото и да е, остави канчето настрана и се втурне и той да внася в двора. Ако доят бодлива коза, ще я държи откъм рогата, за да помогне на стопанката. Все едни такива, дето свършване нямат. Сети се по някое време къде е тръгнал и повлече ногата за натам. Да, ама стига все последен.
– И сега, к’во? – за всички има, за мене – кур-чорба – заключаваше печално той.
На тоя обед така, на другия курбан така, на някоя сватба пак същото – канчето празно, остана му прякорът Кур-чорба.
Сега го погребваха.
Телевизионна хроника
Утре ще раздават топла супа за бедните – съобщи говорителката на телевизията с преливащ от преклонение към благодетелите глас.
Площадът пред самия храм „Света Неделя“, чието позорно име „Ленин“ беше издухано от вятъра на промяната, беше препълнен от бедните. Съоръжени кой с паница, кой с канче или кофичка от кисело мляко, имаше и такива с малки поочукани тенждерки, очакваха потвърждението на телевизионната новина. Тя новината щеше да стане истина. Гаранти за това бяха двете телевизионни камери, застанали на пусия от двете страни на божия храм.
Отдясно на площада групата на гледачките на ръце обещаваше щастие на минувачите, отляво трамваите номер едно и седем се разминаваха и докарваха още гърла. Нямаше ги само казаните. Гладните ставаха все повече, все по-гладни и все по-ядни. Всеки новодошъл ги подяждаше преди да пристигне чорбата. Най-сетне взорът се обърна като по команда към задницата на колата, облепена от двете страни на купето с жизнерадостния надпис „Бъдеще за България“, която си пробиваше път между навалицата. Отвътре изскочиха неколцина активисти, свалиха три казана и на часа се захванаха да турят ред. Главният супочерпец заразлива благодатта в протегнатите под черпака съдини. Заради блъсканицата, колкото сипваше в тях, толкова потичаше и по ръцете. Хората заоблизваха и ръкавите си само да не иде и капката зян.
Как само звучи – топла супа! Вземи залци, топи от въздуха и лапай. Лапай и ликуй!
На площада пред черквата „Света Неделя“ димяха три казана. Скоро парата изтъня, разнесе се и изчезна.
На стълбите на самия храм стоеше Доктора. Благодетелят. По брадата му се стичаше доволство, мазно и дъхаво като курбан-чорба.
Сякаш един народ влачеше нога към казана. Някой дереше с черпака по празното дъно. Нямаше топла супа. Свърши. Закъсняхте.
Сякаш цял един народ заслужи вкупом прякора Кур-чорба.
