Част първа – постоянното местене
Колкото и да се стараеш да си автентичен, в живота ти се промъкват клишета, които не можеш да избегнеш. Едно от тях е търсенето на родителите, когато си ги загубил рано, трагично или дори насилствено. Не търсиш толкова самите тях физически, а същността им, мотивацията; чудиш се защо са направили еди какво си, а не нещо друго. Може би е подобно на гъбарството. Знаеш, че печурките са там някъде в тревата, но докато не ги видиш – не си напълно сигурен. Търсиш кръвните си предци ако си разбрал, че си осиновен като пеленаче и осиновителите не могат да ти кажат нещо що-годе задоволително. Търсиш, ако някой от родителското тяло те е изоставил (според теб) в крехка възраст, или пък и двамата са починали когато си бил много млад и в резултат си убеден че си хибрид между потомък на разведени родители и дете зарязано от баща си, който завъртял любов с певицата от офицерското казино в Старозагорските минерални бани, след което двамата се метнали на някакъв файтон и отпрашили към Бургас… (това според легендата направил дядо ми по бащина линия).
Причини за това вечно търсене винаги ще се намерят. Разбира се има хора, и те вероятно са мнозинство, които си имат всичките необходими родители и даже живеят с тях, или ги виждат често и т.н. Сега, доколко ги познават – това е друг въпрос. Подозирам, че голяма част от хората по принцип нямат особени душевни терзания за нищо и търсенето на същността на родителите не е сред приоритетите им. Други пък (аз съм от тях) в един момент започват дори леко да зациклят на тази тема. С напредването на възрастта зациклянето може да се усили, а с наближаването на собствения край да се превърне в лайтмотив.
Принципно може да ме отнесете към категорията дете на „Рано починали родители“. Баща ми – когато бях втора година в казармата, а две години след това – майка ми. На практика обаче не живеех с тях от 13 годишна възраст. Тогава ме изпратиха на пълен пансион в Ловешката Немска гимназия. Виждах ги разбира се – или те идваха „на свиждане“ или аз ходех при тях понякога за събота/неделя, но едно е да гостуваш на родителите си, друго е да живееш с тях в семейния дом.
Сега ми се струва, че отчуждението започна именно тогава – когато ме стовариха пред пансиона в Ловеч и ме зарязаха там на произвола на съдбата да ме брулят ветрове, да ме тормозят комсомолски секретари и кръвожадни даскали да ми ръфат месата… Будалкам се. Много скоро дори се усетих свободен. Бях обичано дете и първите седмици мама и тате ми липсваха. После – не толкова. Още по-после – хич.
Родили са ме през април 55-та в София, на Княз Борис I в апартамент под наем близо до църквата Свети Георги. В нея са ме кръстили, символично с името Роберт на баба ми Берта (дамата от разказа на Чудомир „Кумата Берта“), а официално Ясен. И баща ми има две имена – тайно Франц, а наяве Христо. В неговото кръщелно от 1924-та даже така е записано – Христо (Франц) Бочаров. Слава Богу, свещеникът в моя случай проявил далновидност като за 1955-та и убедил наш’те да законспирират смятаното за полу-фашистко тогава име Роберт и да ми спестят бъдещи неприятности.
След известно време баща ми завършил медицина и го разпределили селски участъков лекар. Младите доктори са били длъжни да направят няколко години стаж като общо практикуващи в провинцията (сега им викаме личен лекар) и чак след това можело да специализират и да работят в голяма болница. По не съвсем ясни за мен причини, може би политически, баща ми остана Джи Пи до края на живота си. Тогава на децата не се обясняваха подробности от живота на възрастните. Не че не съм се чудил на някои неща, просто не беше прието да питам и те не се чувстваха длъжни да ми обясняват. Това, доколкото разбирах, минаваше под лозунга – децата трябва да се пазят, има време да се сблъскват с неприятностите в живота като пораснат; ще ги поставяме пред свършен факт, а те ще си се кефят щастливи на детството.
Чудя се какви поражения са нанесени върху психиката на десетки или стотици хиляди деца от поколението Буумър – не нарочно, а за да бъдат „предпазени“ от лошите неща. Спестявайки им подробности около семейни проблеми и трагедии не са ли лишени тези деца от способност да решават сами житейски казуси. Принуждаваха ни да живеем в някакви балони, пълни с розово-сини дъвки. Ние разбирахме, че „нещо става“, чувахме и чувствахме тревогата в приглушените родителски гласове късно нощем, когато те си мислеха, че не ги чуваме, но не знаехме реално „какво става“
Защо моите родители се местеха като луди от село на село от раждането ми до 13 годишната ми възраст? Не ми обясняваха. Като поотраснах започнах да подозирам, че с произхода си баща ми е започвал да дразни някое местно величие; може би са го карали да става партиец, а той е отказвал…но нямам представа какво точно. Сега знам, че това неведение ме е измъчвало. Колко тъпо – да променяш съдбата на детето си, но да не му обясняваш дори защо, камо ли да го питаш какво иска. После се чудеха защо съм малко темерут – ми как да не съм, като не ми се даваше възможност да изградя и запазя приятелства. Таман се сприятелиш с някого и аре – местим се, кажи чао…Това детска наранима психика, дълготрайни увреждания – кой ти гледа. Не ги обвинявам. Толкова са знаели тогава за тези неща.
Първата година от живота ми е в село Беброво, Еленско; от там – Крушето, Горнооряховско (не е много далеч); после Ореш, Свищовско – от това село имам първите смътни спомени, но и там не се задържахме дълго и по някакви причини хайде в Стежерово, Плевенско – родното село на майка ми. Там живееха баба Мария и дядо Георги. През 1962 изведнъж се преместихме в Гиген, Плевенско.
Навсякъде в тези поредни бедни и прашни български села от ранния соц живеехме в една или две стаи под наем. Едно от малкото постоянни неща в живота ми беше подредбата на тези стаи. Центърът на нашия живот беше „миндера“ – нещо като легло, но твърдо. Може би метър и шейсет на два. Покрито с леко грапаво одеяло и сложено в ъгъла. Покрай стените разноцветни възглавници, а на едната стена ковьор – някаква текстилна репродукция на известна картина – гора, няколко мечета се катерят на някакъв пън, виждат се и елени май. Такива ковьори съм виждал в почти всички домове в онези години. Сега ги оценяваме автоматично като кич, но тогава, в сивите грозни соц времена създаваха нещо като домашен уют. Гледал съм тази сцена с мечетата и елените часове наред, докато лежах болен на този миндер. Вечер цялото семейство се излягаше и слушахме радио – концерт или радиотеатър. Нямахме телевизор. То май в края на петдесетте и началото на шейсетте никой нямаше. Телевизорът дойде по-късно. Ще разкажа за това като му дойде времето. Следобед баща ми си караше там сиестата. Миндерът се намираше в дневната/кухня/трапезария. Ако бях курдисан там през деня, защото съм болен (често боледувах), можех да наблюдавам майка ми как шета наоколо. Миндерът се конструираше от четири големи дървени сандъка обърнати с дъното нагоре. При преместването в тях се слагаха книгите, всякаква покъщнина, дрехи и т.н. Върху сандъците се монтираха едни големи рендосани дъски, върху тях тънък твърд дюшек и т.н. Тези неща се товареха внимателно в каросерията на раздрънкан руски камион „Молотовка“ отпуснат от ТКЗС-то на селото, в което отивахме. Неизменно се местеше и един шкаф с витрина и лавици, на които се нареждаха книгите на майка ми – Вяра.
Тя ме научи да чета някъде на 4-5 годишна възраст. За нея книгите и четенето бяха нещо свещено. Колекцията ѝ не беше голяма – събраните съчинения на Джак Лондон в 10 тома, събраните съчинения на Съмърсет Моам, „Страдание и възторг“… Ясно си спомням една от любимите ѝ книги за изкачването на Еверест от Едмънд Хилъри и шерпа Тенсинг. Имаше и други, но тези помня. Четенето ми стана основно занимание към 2-ри 3-ти клас. Играех навън и карах колело и по едно време даже ски, но четях ежедневно. Най-любимото ми беше вечер да се скрия в стаята си (ако имах късмет да живеем под наем в квартира с отделна стая за мен) и да изчезна в някакъв друг свят. Не помня всички, но има книги, които предполагам мнозина от вас са поглъщали със същата страст – „Граф Монте Кристо“, „Белият зъб“, „Червеното пони“, „Харка – синът на вожда“, „Тримата мускетари“, „Капитан Немо“, „Корабът с алените платна“, „Човекът-Амфибия (Ихтиандър)“, Ерих Кестнер; после разбира се Пипи Дългото Чорапче и една книга, която е с мен през целия ми живот – „Малкият Принц“. Чел съм я като малко дете, като юноша, като възрастен… Впрочем чел съм многократно, пак в различни периоди почти всичко от Екзюпери и Хемингуей. Но Хемингуей дойде по-късно, в гимназията. Заедно със Стайнбек, Фицджералд, Артър Кларк, Станислав Лем, Клифърд Саймък. В казармата по едно време се разболях доста сериозно и ме вкараха в болница за един месец. Имаше нещо като библиотека и за този месец изчетох основното от руската класика. Да си болен в соц военна болница и да четеш Достоевски – безценно.
Ако ме питате коя е любимата ми книга – винаги първо ми идва на ум „Спасителят в ръжта“ и след това разказите на Селинджър. Има и други важни за мен книги, но „спасителят“ явно заема специално място в съзнанието ми. Може би заради пансиона в „елитната“ по онова време гимназия. Години по-късно, когато отидох за пръв път в Сентръл Парк ме обзе силното чувство, че вече съм бил там… И наистина, къде отиват патките от езерото, когато замръзне през зимата?
Пиша сега за баща си и се опитвам да си спомня какъв човек беше. Беше на 53 когато почина. Не бяхме особено близки. Бях по-гъст с майка ми. Не че съм бил в конфликт с него. По някакво негласно споразумение между тях – бях оставен под нейна опека по отношение на духовните неща. Баща ми ме учеше на разни практичности – да си лъскам обувките, да ходя с чисти ризи, да си мия редовно зъбите защото иначе ще изпадат. Показваше ми ужасни снимки на хора с някакви язви в устата и твърдеше, че е щото не са си мили зъбите. По-късно разбрах, че снимките са на жертви от ядрените взривове в Хирошима. Свършиха работа обаче, независимо от измамата. На 70 съм почти и всичките ми зъби са си мои.
Имам някакво смътно усещане, че баща ми не е бил особено щастлив човек. Не че беше темерут. Обичаше компании и дълги вечери край масата. Подбираше си хората, да. Но като цяло ми се струва, че го мъчеше някаква депресия. Не толкова по политически причини, той не беше дисидент. Някак като че страдаше от общата сивота и простотия в България при соца. По принцип. Не ми е говорил на тази тема, но предполагам. Оказвало ли е влияние върху житейското му настроение това, че е бил само четвърт българин? Майка му е австрийка, а баща му половин хърватин и половин българин… Интересно дали това оказва влияние върху светоусещането на човек на генетично ниво. Баща ми е бил възпитаван по австрийски адет (баба ми го е гледала сама) – ял е австрийски манджи, чела му е книжки на немски за лека нощ и т.н. Баба Берта е била католичка с всичките му там ценности – чистофайнство, ред, уважение към по-възрастните и т.н. Викала е по него като сгафи нещо: „Ава, Хрисчо заща…“ еди какво си. Тя никога не е успяла да научи правилен български.
Баща ми беше мек човек. Неконфликтен. Имаше някаква тъга в погледа му. Или поне такъв е споменът ми сега.
Продължението следва.
