Същата сутрин инженер Георгиев се събужда с ясното усещане за промяна в начина си на придвижване във времето. Придружено с леко главоболие и остатъчен вкус от угризения за нещо, изречено не на място.
– Ускорявам се постъпателно като шейна преди завоя – отбелязва удивен инженерът.
Думите са насочени към обемната му и всеприсъстваща майка, чиято скална консистенция Георгиев на моменти се е изкушавал да провери посредством сечива и отхвърляне на доктрината за ненасилие.
Както обикновено в такива случаи отговор отсъства.
Любимите съждения на Георгиев не са относно времето, но удоволствието от оприличенията е сравнително ново откритие, с което все още е склонен да злоупотребява. „Оприличенията масажират фантазията“- обяснява пред неподозиращи интересите му събеседници. (Добре, че съществува Шкловски и умее да слуша.) Тестът на Роршах същевременно го изпълва с възмущение. „Непочтено е“ – развива тезата си пред слушащия Шкловски – „да се представя пред неподготвения поглед на човека едно образувание, което поради двустранната си симетрия неизбежно напомня женски полов орган. Принуждавайки тестувания да полага неловки усилия да съчини непременно някакъв друг и при това убедителен отговор. Защото в противен случай би се оказало, че планетата се населява с отдадени или на автоеротизъм, или на безкрайни сексуални тежнения същества. Което впрочем би бил и единственият резултат от теста, доближаващ се до някаква истина.“
В случая Геориев предпочита да последва новооткритото ускорение, забързвайки неестествено движенията си и затягайки напомнящата му всекидневно самоубийство вратовръзка с отработения жест на някой, убеден в неотменимостта на решението си. За момент получава желание да се погледне в огледалото, но видяното моментално го отблъсква като поле с едноименен заряд. Принуден да се включи в деня без повече основания за отлагане, целува зъберното чело на неподвижната си майка и се отправя към изхода.
Вратата зад гърба му се захлопва със звук несъразмерно по-тежък от физическата ѝ маса, създавайки впечатлението за окончателно въдворяване в диспансер или трудово-възпитателно учреждение. Коридорът с цокъл в зелено в началната фаза на гниене подкрепя изцяло това усещане. Долу на улицата се открива обширният свят на 1984-та.
Улицата е пълна с коли, които отказват да запалят, звуци от храчене и целеустремени крачки. Помежду тях, следвайки сутрешната си рутина на периодични кръгови обглеждания, се придвижва и Георгиев в някаква неестествена смесица от завихряне и векторна насоченост. Светлината е чуплива, разлагаща образа на кратковременни, неравностранни плоскости, сякаш всичко видяно прониква през люлеещи се от вятъра клони. Може би защото е септември. Има мъже, събудени от оня ден, жени, изчисляващи отрано вечерното си готвене посредством сложни логаритми, и деца с огромни паралелепипедни чанти, закрепени с каишки за гърбовете им. Приличат на малки торни бръмбарчета, решава инженерът. Има и старци, които просто се движат. Не е лесно да бъдеш елегантен в кафяв костюм и розова риза. Но са възможни други предимства. Нито един поглед не полепва по инженер Георгиев и не създава излишно сцепление по цялата му траектория до спирката.
Трамваят се движи на пресекулки, преизпълнен с мирис на човешкост. Инженер Георгиев се намира в сложна прегръдка с поне път или шест себеподобни, която периодично се разплита, за да отвори път на слизащите. Трабантът му е още в недвижимо състояние, опрян върху дървени трупчета поради липса на дясна задна джанта. „Поддръжката на трабант е дзен упражнение“ – беше казал на Шкловски. Въпреки всичко обича трамвая. Създава ритъм и помага на мисленето. „Най-добрият дзен е, когато си притиснат до стената“ – беше казал Шкловски. „Максимална свобода в минимален обхват на движение – това е истински дзен.“
Когато стига, учреждението е запалило мотора си подобно на отплуващ кораб. Хора с папки се движат по коридорите. Откъм стола скоро започват да се носят парите от предстоящия обяд. Денят на инженер Георгиев се състои от сутрешни размисли и вечерни разговори. Останалото е пълнеж – слоесто, сплъстено изолационно време. Центърът на деня ми е чиния кюфтета с доматен сос, мисли си. Но следобедът му се оказва далеч по-сложен, отколкото е очаквал.
След кафето и две цигари в барчето стига до работната си стая точно в момента, в който другите двама – колегата Даков (различим поради мустаци) и колежката Донева (наполовина миловидна, наполовина запусната) се оттеглят, избягвайки излишни погледи. Шкловски беше изказал предположението, че леженето му под трабанта е най-близкото до полов акт, което е имал в последната година. Неизвестно защо се сеща за това сега. В стаята, приседнал от външната страна на собственото му бюро, е някой, който се представя като „Георгиев“, без да уточнява професионалната си принадлежност. Има същия ръст и същата възраст, и още по-стряскащо – същия кафяв костюм с розова риза. Но приликите свършват дотук, защото отсрещният Георгиев притежава самоувереност, каквато инженерът не би добил и в следващите десет петилетки. В някакъв смисъл прилича на собствения му доразвит вариант, на вероятния двойник, в който би се превърнал в една паралелна вселена, където азът му би бил захранван с усещане за власт и всекидневна значимост. По време на целия разговор инженерът е принуден да остане прав, полагайки изтощителни усилия да не пристъпва от крак на крак. При все приседналата си поза отсрещният поддържа впечатлението, че го наблюдава от по-висока точка, с помощта вероятно на някакъв увеличителен оптически уред. Пита се дали кафявият костюм в случая е белег за недостатъчно израстване в йерархията, някаква пресметната скромност или просто камуфлаж. В разговора се отбелязва следното:
а) Инженер Георгиев навлиза във възраст, когато трябва да развие истинските си възможности.
б) Способностите му са добре известни на колегите, началството и всички, които се интересуват от бъдещето му.
в) Бъдещето принадлежи на мирния атом.
г) Киев е много красив руски град.
д) Нужни са доказателства за лоялност и оправдаване на доверието. Гъвкавост на мисълта.
е) Необходимо е известно съдействие по някои деликатни въпроси.
– Украински град – изрича автоматично.
Настъпва пауза.
– Киев.
– Внимавайте, Георгиев – казва отсрещният и не е ясно дали визира историко-географските му познания, нахалството му да се вмеси в разговора или цялостния му житейски път от рождението до настоящия момент.
Допълнително в разговора се споменават: специализация от две години, сто километра от Киев, китно градче край красива река; известни са някои негови особени възгледи, наред с факта, че чете западни списания; необходима е известна информация около някои негови контакти.
– Интересувам се от теория на игрите – включва се отново автоматичният му глас в някаква новооткрита, леко проскимтяваща тоналност. С нарастваща паника осъзнава, че това е прозвучало толкова абсурдно, че дори не може да се замаже. – Съвсем любителски, разбира се – добавя безнадеждно.
– Няма игрички тук, Георгиев. Нещата са много сериозни.
Единственото, на което е способен в този момент, е да приседне и той на свой ред, без разрешение, поравно смесица от протестен акт и подкосяване на краката, в парадоксалния стремеж да уравни разположението си в пространството с това на отсрещния, сякаш пребиваването им в една и съща плоскост би могло да компенсира, частично поне, малоценната му позиция, и затова присяда върху бюрото на колежката Донева и тогава отсрещният някак си се ухилва. Тъкмо подобието на усмивка срива инженер Георгиев – съпровождащо, вече с известна разсеяност, отделянето на окото от окуляра на уреда, след като изследваната проба е показала реакция в рамките на статистически предвиденото.
Слава богу накрая най-сетне е вечер. Навътре вероятно е нямало места и Шкловски го чака на масата до витрината, която обикновено избягват, защото ги кара да се чувстват като „природонаучни експонати“. Вече е поръчал голямата си гроздова, но почти не е отпил, от солидарност. Виктор Школски, придобил анаграматичния си прякор в Софийския университет. Представящ се понякога като „бивш филолог“. Ръст над среден, нито следа от мускули. Носи поло. Има дълга, съвсем права коса и малко безцветна. Има възгледи.
– Симетрията ражда суеверие! – обяснява в продължение на започнатия някоя предна вечер разговор. – Тази почти магическа вяра, че всяко действие ще предизвика непременно равно по мащаб противодействие, че всяко следствие непременно произхожда от някаква равна по важност причина. Може би истинският тест на Роршах не е в това какви картинки виждаш в петната, а в това какви симетрии ти се привиждат, за да си обясниш света.
– Анджак – казва инженер Георгиев и си поема дъх като първа глътка.
Инженерът пие български ром, донякъде ексцентричен избор, като се има предвид, че ромът има вкус на смес от лошокачествен бонбон и много некачествен спирт, и то така изкусно направена, че и двата вкуса остават неизменно отличими.
– Подобни суеверия могат да бъдат приложени към почти всяко нещо. Където и да разровиш, все ще намериш. Да кажем ние сме родени 48-ма. Спрямо нея 84-та сега може да се чете като „огледална“. Цял куп симетрични съответствия могат да се изведат от това.
– Йо-хо-хо? – пита сервитьорката.
– Малко – казва Георгиев.
Вечерите им минават в съотношение малък ром към голяма гроздова в пълен синхрон на оживление и размах на мисълта.
– Основаването на компанията Порше. 48-ма. Дай огледално събитие.
– Гладът в Етиопия? – предполага Шкловски.
– Малко напънато, но да кажем. Инверсна симетрия.
– Последният видян каспийски тигър? Пак е през 48-ма.
– Смъртоносна болест по хомосексуалистите в САЩ. Пишеше в „Антени“.
– Това защо?
– Нещо изчезва завинаги, нещо ново се появява…
– Ще го приемем. Атентатът срещу Ганди?
Странното е, че в училище едва ли бяха си разменили повече от няколко думи. И през последвалите години също, чак до съвместното си заблатяване в една и съща квартална кръчма.
– Не знам. Годината още не е свършила…
– Може да се играе и в личен план. Събитие, което да е съответно на собствената ти сегашна ситуация.
– Най-малко девет деца, изядени от вълци в Даровски район в Приволжието. Лятото на 48-ма. Максимално добре ме изразява в личен план – казва Георгиев.
Шумът в помещението е станал равномерен, почти механичен, наближава времето за втора чаша и безсмислените им познания продължават да се леят кротко, като кръвотечение.
– Най-малко девет?
– Възможно е да са били и повече. Вълците свикнали с човешко месо поради труповете от войната и след това продължили. Това е най-големият регистриран брой жертви на вълци за едно населено място и то в рамките само на два месеца.
– И „дилемата на затворника“ е построена върху симетрия… – отклонява се внезапно Шкловски.
– Води се „симетрична игра“ – казва инженер Георгиев. Обича тази тема. Би могъл да говори по нея с часове. Единственото, което го притеснява, е, че цигарите му намаляват и ще се наложи да пуши от „Родопите“ на Шкловски, които имат вкус, неподдаващ се на оприличение. – При еднаква стратегия, ако се разменят местата на играчите, резултатът остава същият.
– Двама ги разпитва полицията. Ако мълчат и двамата…
– Двама ги държат в полицията по някакво общо обвинение. В отделни стаи са и без право на контакт. Никой не знае какво казва другият.
– Само завръзки помня… – оплаква се Шкловски.
– Полицията няма доказателства, така че всичко зависи от тях самите. Ако мълчат и двамата, ще получат минималното наказание – да кажем две години затвор. Но полицията предлага сделка: този, който натопи другия, ще го пуснат. Няма да лежи изобщо. Другият ще получи максималното наказание. Да кажем десет години.
– Ако се предадат взаимно?
– Ако се предадат взаимно, влизат и двамата в затвора. Но за по-малко от максималното. Пет години да кажем.
– Тоест предателството е най-добрата стратегия – казва Шкловски. – По пътя на логиката. Максимална печалба. В най-лошия случай умерена загуба.
– Това е доминантният избор. Изглежда най-рационален. Но не е…
– Статистически обаче, както разправяше в онова списание…
Това е моментът, в който шумът в кръчмата спира. Инженер Георгиев усеща обезпокоително настръхване по протежение на гръбначния си стълб и същевременно нещо пронизително в центъра на стомаха си, като свредел. Мисълта му също в голяма степен спира. Списание. Чашата в ръката му изглежда подозрително пълна. С допълнителен ужас открива, че Шкловски е успял да му поръча и трето питие. Шкловски много добре знае, че не носи трето питие. Предизвиква му главоболие и необясними угризения.
– Това е игра за доверието – казва умолително.
Седят до витрината. Всеки, който чете по устните, би могъл да разбере какво говорят. В кутията му няма повече цигари.
– Не разбирам защо го наричат игра, щом резултатът е предрешен – казва Шкловски.
През цялото време го е гледал внимателно, без да мига, което също е странно, защото Шкловски обикновено премигва начесто, създавайки впечатление на телевизор, чийто образ прескача. Боже мой, мисли си, на тоя човек реакциите му са напълно наопаки.
– Наричат го също парадокс – казва. – Или мисловен експеримент. Рационалното решение не е печелившо…
– Или метафора – казва Шкловски.
– Или психологически тест. Чакай… – казва. Чашата в ръката му също е празна.
В тоалетната инженер Георгиев отчаяно се опитва да повърне. Бърка с пръст в устата си, но не успява да изкара нищо друго, освен въздух и гръмки звуци. Опитва се да мисли за „Родопите“ на Шкловски. Представя си бонбона, разтворен в рома си, залепен преди това за нечия подметка и през какви погнусителни места би могло да е минала тази подметка. Припомня си всички градски митове за хранително-вкусовата промишленост: умрялата мишка на дъното на бидона с боза, използвания презерватив в буркана с кисели краставички… Нищо не дава резултат. Плиска вода върху лицето си. После още веднъж плиска вода върху лицето си и в безизходицата започва да мисли логично. Тоест че и да е пиян, и да не е пиян, Шкловски няма какво да научи от него. Просто защото не съществува нещо за него, което Шкловски вече да не знае.
Освен всичко, това е само математика. Нищо по-неутрално от разговор за математика.
– Просто математика – казва вече на масата. Сервитьорката е обърнала останалите два стола и е вдигнала покривката. – Най-добрата стратегия е да мълчат. Ако предателството е първият и най-рационален избор за единия, същото ще е му хрумнало и на другия. Ще се натопят взаимно и ще загубят и двамата, мислейки си, че постъпват умно. Две години затвор са по-добре от пет. Прецакват се от собствената си алчност.
– Знаеш ли какво е казал Шкловски? – казва Шкловски.
– Лауреат на Държавната награда на СССР – казва Георгиев.
– Същият.
Инженер Георгиев знае.
– Чувствам се като жива лисица в магазин за кожи – казва Шкловски.
– Какво ли е имал предвид? – казва Георгиев.
Шкловски затваря очи.
– Не знам – казва след малко.
Моментът на прибирането е един от любимите му. Вечерна София, все още топла, почти безлюдна. Широко отворени тъмни прозорци. Понякога, само понякога, съвсем рядко наистина, може би като някакъв страничен ефект от рома, инженер Георгиев разтваря ръце и се чувства като неимоверна вселенска пеперуда, с крило от безкрайно космическо минало и крило от безкрайно космическо бъдеще, и тяло помежду им, точно върху острието на огледалото. Но не тази вечер.
Две котки прошумоляват и уплашват едно момиче, което отваря входната врата на кооперацията си. Изчаква, за да се увери, че всичко е наред, но силуетът му в тъмното я стряска още повече, чува задъханите ѝ токчета нагоре по стълбите. „Спонтанно нарушение на симетрията!“ – провиква се в себе си.
Може би, мисли си, докато отваря вратата на своята кооперация, докато неестествено бавно се качва по стълбите, може би болшинството от съвременниците на Роршах във викторианската им все още епоха не са били особено запознати как изглежда женски полов орган, така че приликата не е влияела върху резултатите на теста. С изключение може би само на малък брой „перверзници“, моментално разкривани като такива посредством същия тест. Мисли си също, че това никога няма да бъде обсъдено с Шкловски.
В апартамента непоклатимата му майка е още будна, седяща в креслото си в хола, с гръб към вратата. Светлината е слаба, но странно контрастна, така че всичко напомня на черно-бял филм, по-точно на черно-бял филм на ужасите, и в този момент всеобемната му майка проговаря, все още с гръб:
– Искам внучета!
– Най-малко девет? – пита инженер Георгиев делово.
Разказът е публикуван за първи път в сп. „Свема“, бр. 2., октомври 2017
