Драскулки – Проза

 

Санаториумът в Бани е на половин километър от центъра на селото. Той се състои от две сгради – една бяла поолющена къща, в която живеят пациентите и където се намира столовата, а до нея е втора жълта сграда, в която се правят процедурите с минерална вода и физиотерапията. Там са и кабинетът на лекаря и стаята на масажистите. Градината отпред е обширна, с няколко големи дъба, върби и дори три-четири кипариса – екзотични за тези географски ширини дървета. Пътечката е павирана с варовикови плочи, тук-там попукани, тук-там някоя липсваща, но лъкатушенето й успокоява очите и говори за проект да се свърже бродещия човек с околната природа. Някъде иззад сградата се зачуха блус акорди на акустична китара и мелодичен мъжки глас поде:

Виеща глутница иде под строй
с диаманти и пики в мъглата и влагата.
Сълзите, животът, преди който имахме,
изглежда по-ярък и силен откак отлетя.
Кратко засилване, ново избликване,
хванати с белите кости на мъката,
магнезий пословици, меко изхлипване.
Виеща глутница иде под строй
с диаманти и пики в мъглата и влагата.
Мъртъвците. Обратно ни хапят във строя
с челюст оголена в строя на ордата.

Музиката утихна, чуха се ръкопляскания и гласът по микрофона обяви:

– Това беше „Върколаците“ на Тео Славев, а сега една песен, която искам да пеем заедно.

Днес ще се срещнем -
след десет години.
Влакове тръгват
от всички страни.

(ФСБ – „След десет години“ – бел. ред.)

Публиката от възстановяващи се се въодушеви малко, доколкото бе възможно за хора, изтощени от минералните процедури. „Давай, Владо, изпълни ми душата!“ – провикна се някой, а друг се изкиска. При споменаването на влаковете една гротескова женска фигура с червена коса, сгърчена върху инвалидна количка, започна шумно да ридае. Страховитото й лице, неспособно на изражения, съшито като просешка торба от груби лъскави парчета кожа, плачеше безутешно с единственото си кърваво око.

В беседката, обрасла с бръшлян, седеше нисък възрастен мъж с големи засукани мустаци и очила с четвъртити дебели рамки. Човекът разглеждаше съдържанието на една ламаринена кутия, сегиз-тогиз вадеше някоя снимка, която приближаваше пред дясната страна на лицето си и после пак я прибираше обратно. Ангелов се бе разходил по пътеката, после беше заобиколил групичката кипарисови дървета, където група момиченца играеха на булка и тихо се приближи до беседката.

– Добър ден, чичо. Мога ли да приседна тук?

– Дал Бог добро, момче, сядай, ще ми е драго да си похортувам с тебе. От толкова кални бани не остава време да си продумам с хора. Докторът, дето ме изпрати тук, е голям зевзек. Сократе, малко ти остава да живееш, я иди на санаториума в Бани да си правиш кални процедури, вика. Защо да ходя бе, докторе, думам му, това ще ме излекува ли? А той, не ми се вярва да те излекува, ала поне ще свикнеш с калта. – Войводата се засмя от сърце. – Хитрец голям този доктор, все ще измисли нещо да те затапи. Кажи ми, Гавраиле, опита ли баклавата, дето я сервират там на пикника? Разбира се, ако можеш да го наречеш това нещо баклава.

– Защо, дядо Сократе? – заинтригува се Ангелов, който имаше слабост към готвенето и не пропускаше да научи нещо ново в кулинарната сфера. Старчето не го разочарова и започна да му описва един сладкиш, от който слюнките му потекоха.

– Ето това е истинска баклава, от майка ми я знам. Вземаш четири чаши сушени смокини, една и половина чаши сок от круши, десет узрели круши, една чаена лъжичка канела, половин чаена лъжичка бахар, четвърт кило кори за баница, половин чаша разтопено масло, една чаша препечени трохи, половин чаша мед или повече, ако си по сладкото, и половин чаша лешници. Обелваш и нарязваш крушите, лешниците и смокините, смесваш ги с подправките и ги редиш – ред кори, ред пълнеж. Когато баницата се изпече, нарязваш я и я заливаш с меда и сока. И после си изяждаш пръстите...

– Този сладкиш трябва да е божествен. Нямам търпение да го опитам. Прощавай, чичо, не ти се представих... – започна Ангелов.

– Но аз те познах веднага, Гавраиле. Добре помня, когато те срещнах за пръв път. Ти ми изглеждаше по-млад тогава и се разминахме само за един миг, обаче те запомних завинаги. Ден не минава да не си припомня. От онези времена, ще ти кажа, различен човек станах, промених се отвътре, претръпнах, повече нищичко не може да ме уплаши.

– Ти винаги си бил смел човек, дядо Сократе, нали затова те зоват Войводата.

– Не е баш така, момче. Преди ме беше страх, но се преборвах с него в сърцето си, правех, което вярвах, че е правилно, каквото и да дойде после. А тогава нещо се преобърна в мен, душата ми пресъхна, чувствата ми повехнаха като бурени на камък. Страхът на човека идва от това, че могат да му отнемат нещо скъпо. Ако не ти е останало нищо освен голия живот и болката ти никога не спира, вече нищо не може да те уплаши. Аз, Гавраиле, видях Звяра и той има число на човек: числото му, както пише в Книгата, е шестстотин шейсет и шест, а името му е Гоцев.

В средата на циментната тумрукхана стои дървен стол с облегалки, на който с ремъци е привързан Сократ – през кръста, през краката и около всяка ръка. Подът на вампирската килия е разграфен от улеи и в центъра има отточен канал, проектиран за лесно отмиване на кръв и телесни течности. Ремъците са стегнати така, че ръцете му са подпухнали и посинели. Инквизиторът Петко, дебел мъж с жабешки очи и мазна, миришеща на пот и свинска тор кожа, стои пред една маса, която по щеше да е на мястото си в някоя шлосерска работилница. Той оглежда набора от инструменти – различни видове и размери клещи: клещи чираци, зегерки, клещи за чапраз, с криви човки, замби с щърби зъби, скенджи, остри шила, куки, един акумулатор, свързан с кутия с брояч, кнобки и кабели като за стартиране на угаснала кола. Едни цигански клещи задоволяват естетическото му чувство, взема ги, избира средния пръст на дясната ръка на Сократ, сгъва го и го стиска с клещите. Костите изхрущяват с висок неприятен звук и затворникът изкрещява, после с голям труд стиска вика си между зъбите и той преминава в ниско ръмжене.

– Хайде, Сократе, сега ни разкажи как планирахте да предадете родината си. Кои други бяха във вашата диверсантска банда? – чува се ниският глас на един призрачен силует, стоящ в неосветения ъгъл.

– Нали вече ти казах, другарю подполковник, нищо не съм планирал да предавам. Какви ти диверсии, аз съм един обикновен селянин, никога и през ум не ми е минавало за диверсии – казва Сократ в мъчителния спомен, полага големи усилия да не изкрещи отново през годините.

– На кого ще ги разправяш тия лъжи? Аз ли не познавам един предател, като го видя? Каква беше вашата банда, кои са другите, за кого работехте, кой ви плащаше, къде щяхте да ударите? – пита безстрастно сянката.

– Нищо такова не съм правил, другарю, само съм говорил за това кой съм аз, какъв се чувствам, как се гордея с песните и с хората от моя край. Затова съм се събирал със земляци, да си говорим за нашите традиции, за славата на нашия край.

– Ааа, иредентист си бил значи? С външния враг си се съюзил срещу целостта на отечеството. Говори, защото Петко ще продължи с другия пръст. Петко пука кости, както децата пукат тиквени семки, иде му леко, от сърце.

– Вече ти казах, другарю подполковник, с никого не съм се съюзявал. Зад граница имам две стари лели по бащина линия, ала от години не съм ги нито виждал, нито чувал. Трябва да е станала грешка, може да сте получили погрешна информация.

Сянката се усмихва топло като усойница.

– При нас грешки не стават. Слънцето може да сбърка и да се завърти от запад на изток, преди ние да направим грешка!

– Гледай, градски, новият началник има огромни амбиции – говори му Петко, когато Гоцев е излязъл извън килията за изтезания. – Той има нужда от конспирация, да я разкрие и да се издигне бърже на върха. Признай бе, Сократе, дай му я тази конспирация, за да се отървем всички, да ходим да си вършим работата. Една свиня ми се е опрасила и трябва да съм там да се грижа за нея и малките, че жената не смогва. Само да знаеш, ще трябва да ти счупя още един пръст. За да хване декиш, нали ме разбираш, че никой не си признава само след първия пръст.

– Нямам какво да ти кажа, Петко. Прави каквото ти е заповядано и дано Бог да ти прости – изпъшква затворникът.

Завързан за една дъска, Сократ лежи с превръзка на очите. Навиват някакъв ръчен механизъм и дъската с човешкия си товар се спуска по-ниско към повърхността, неясна форма в полумрака. Хладна влага и осезаема миризма на застояла вода изпълват въздуха.

– Сократе, дойде краят на твоя жалък предателски живот. Сега ще те удавим като плъх, точно както ти подобава!

Дъската се накланя все по-надолу и по-надолу, докато главата му не е потопена напълно. Той се извива, мъчи се да я държи над повърхността, но още няколко завъртания на ръчката и Сократ е под водата. През наводнените отвори на тялото му до него достига заглушеният, обвит в шиптящи мехури глас на подполковника:

– Ще си признаваш ли, или ще си заминеш мърцина? Говори бързо, че една минута живот само ти остана! Дъщеря ти е затворена в другата стая, а Петко е мъж, има нужда от облекчение. Защо да го въздържам, като заради теб не го пускаме в отпуска да се радва на свинята си.

Полуживият Сократ изпада в несвяст и не разбира, че са го изтеглили отгоре и са го отнесли обратно в килията.

Слънцето над върховете на кипарисите отиваше на икиндия. Сократ се отърси от нещо, което само той виждаше, и продължи:

– В сегашно време нови, по-млади хора възстановиха някогашната организация, заради която патих толкова и бях в затвора осем дълги години. Те казват, че тя е продължение на оная предишната, разтурената от Сигурността и искат да съм с тях, че моето име им служи да покаже приемственост, да покаже, че сме същите. Но как да си изкривя душата и да заявя, че е същото? Тези хора в новото ръководство никога не са страдали за нашето дело или някоя важна идея, обаче имат големи лични политически и бизнес амбиции. Я тука да влязат в парламента, а ако не стане, ще им намерят служба или положение зад граница. Всичките гледат да си изпратят децата и родата там да учат за прависти без пари, с държавни стипендии. Ядат японска храна – това суши, това сашими, това ебамаме. Облаги има доста, а задръжките са по-малко, защото това, което ни се случи на нас, вече го няма. Политика – говори си колкото искаш, само да не закачаш срамната търговия с женска и детска плът в Сандански, Петрич и Солун на ония същите някогашните от Сигурността, че тогава става страшното.

Ангелов реши да прекъсне монолога на Войводата:

– Дядо Сократе, мислиш ли, че охранителите стоят зад отвличането на двете момичета?

– Знам ли, сине, за такива неща на тях окото им не трепва. Те обаче предпочитат сирачета, ромски момиченца, за които никой не го е грижа и няма да привлече внимание, дяволът обича тъмнината. Това съм чувал от мои градски, които им служат. Аз, както виждаш, седя тук и привиквам с калта – отговори старецът, после бавно се върна към размишленията си. – Някои от новите ми другари са отворили едни уста и поставят изисквания пред властта за неща, които ще станат само кога петелът снесе яйца, и те добре го знаят. Но така изпъкват и ги канят насам и натам, облажват се през велики пости. За мен разправят, че съм прост селянин, полусляп, сакат с дясната ръка, излагам ги, като не съм образован, ала всъщност ме дъвчат, защото стоя на своите си позиции и не пея техните нови лозунги. Каквото казах пред Звяра, до днес още го поддържам, не съм нито озлобен, нито търся възмездие и гледам какво е по-добре за народа ми. И това моите нови другари не искат да приемат. Викат, че съм прост и изкуфял и съм излагал организацията. А аз виждам как тукашните властници се радват да чуят техните извънмерни лозунги, защото обикновените хора почват да странят от тях и да ги гледат като че са телета с две глави. Сега ми кажи кой кого излага? Затова ли, Гавраиле, бяха мъките и за века загубени в затворите години? За да ми стане наследник червеят?

Сега, по-стар от века, искам да ти кажа, защото ти си едничкият, който още ми чува гласа, че прощавам на Петко, който ме изтезаваше. Прост човек е той, слаб и страхлив, полъган от господарите си, че злодействата му имат оправдание. Но на Звяра Гоцев не мога да простя, той е чистото зло, което извращава умовете и душите човешки.

– Прошката е добра, защото освобождава духа, но на когото не можеш да простиш ти, не мога да простя и аз! – отсъжда Гавраил и поема обезобразените пръсти на стареца в дланта си, изправя ги, съживява ги, после взема шепа сажди от огнището. Подхвърля ги нагоре и те литват, пръсват се като черно ветрило. То расте и се издига, по-тъмно и по-непрозрачно. Мрак пада като тежка кадифена черна завеса, закрива наранения купол на небето и самото слънце. Светът на Сократ потъва в тъмнина.