От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2010 10 Balkan Story

 

Балканска история, или „All we need is… ups“

Действие второ

Дидо и Дида лежат овързани малко встрани от средата на сцената. Помагачът, изпотен и запъхтян, се е навел над тях, бие ги и рита безразборно. Спазматикът се е опънал по гръб на два от столовете. Къдравият, някъде в центъра на сцената, стои с гръб към публиката. Курвата е застанала на колене пред него в поза за фелацио. Дочуват се звуци от задавено смукане и мляскане.

КЪДРАВИЯТ: Лапай, лапай яко, не ми се прави на вчерашна! Лапай като ти казвам!

КУРВАТА: Уморих се, не мога повече. Много е голям, пък и ти насищане нямаш. Вече направо се задушавам.

КЪДРАВИЯТ: Бе аз що не ти… Замахва и я удря през лицето. Задушаваш се, а? Задушаваш ли се? Ха сега продължавай да ми се задушаваш.


Small Ad GF 1

КУРВАТА с треперещ глас. Добре, добре, само не ме бий. Утре съм на работа, ако съм насинена, жив клиент няма да ме погледне.

КЪДРАВИЯТ хваща главата й с две ръце и започва да я буха ритмично срещу скротума си. А така, а така, а така. Ох, Котьооо!

СПАЗМАТИКЪТ (който вече не прави спазматични движения и не заеква) се изправя и сяда на столовете, протяга се и се прозява. Лениво. Абе, няма ли да започваме най-после? От два часа насам ви чакам да се наситите – няма и няма. То т’ва вашето не беше бой, не беше éбан. Аман, стига толкова.

КЪДРАВИЯТ. Обръща се, закопчавайки ципа на джинсите си. Жестока путка, братко. Жестока. Ти не щеш ли да опиташ?

СПАЗМАТИКЪТ: След теб? Не, благодаря.

КЪДРАВИЯТ: Ей, ти май нещо… Приближава се към Спазматика стремително, оглежда го агресивно от упор. Онзи не реагира по никакъв начин. Оттегля се крачка назад, помирително. Имаш късмет, че се познаваме.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

СПАЗМАТИКЪТ: Късметлия съм аз, знам си го.

ПОМАГАЧЪТ. Присъединява се към тях, силно запъхтян. Корави копелета, брей. И двамата. Спуках им гъзеца от бой – думица не казват. Няма ах, няма ох – все едно, че дървета бия.

КУРВАТА: Бедните…

КЪДРАВИЯТ през рамо. Затваряй си човката, че да не те почвам отново! Към останалите. А сега какво да ги правим?

ПОМАГАЧЪТ: Полицията…

СПАЗМАТИКЪТ презрително. Дрън-дрън.

ПОМАГАЧЪТ: Да де, то и аз това исках да кажа. Полицията – дрън-дрън.

КЪДРАВИЯТ: Ей къде е гората. Прави движение с длан, все едно че сече на кръст. Раз-два – и готово.

СПАЗМАТИКЪТ презрително. Ба!

КЪДРАВИЯТ докачено. Какво бе, ти пак ли? Казвам ти, не ми се барай важен!

СПАЗМАТИКЪТ. Без да му обръща внимание. Селски работи не ща.

КЪДРАВИЯТ агресивно. Ами кажи тогава ти, като разбираш толкова.

СПАЗМАТИКЪТ сочи с палец зад гърба си към Курвата.

КЪДРАВИЯТ. Гледа го неразбиращо. Какво бе?

СПАЗМАТИКЪТ (както преди).

КЪДРАВИЯТ към Помагача. Тоя започва яко да ми опъва нервите. Да го бастисаме, а?

ПОМАГАЧЪТ: Аз съм неутрален.

КЪДРАВИЯТ към Курвата. Я ела тука! Ела, ела, не бой се. Тя се приближава, гледа го страхливо. Към Спазматика. Ха сега обясни какво искаш да кажеш.

СПАЗМАТИКЪТ: Тя ще каже какво да ги правим.

КЪДРАВИЯТ: Тя ли? Отде-накъде? Защо?

СПАЗМАТИКЪТ: Защото е от една боя с тях. Усещам ги аз тия неща, не ме разпитвай как.

КЪДРАВИЯТ: Че каква им е на тях боята?

СПАЗМАТИКЪТ: Откачена. Не от тоя свят. Внезапно крясва. Стига си ме разпитвал, идиот такъв! Като не ти харесва, хващай си пътя!

КЪДРАВИЯТ стреснато. Добре де, какво си се разкрещял! Отдръпва се крачка назад, започва да опипва джобовете си. Абе ти…

СПАЗМАТИКЪТ. Бръква в джоба на гащеризона си, вади голям бръснач. Това ли търсиш?

КЪДРАВИЯТ внезапно уплашен. Абе, ти кой си, какъв си? Я си ми дай бръснача обратно.

СПАЗМАТИКЪТ отваря бръснача, започва бавно да си подрязва ноктите. Къдравият отстъпва още крачка назад. Всяко нещо – с времето си. Затваря бръснача и го прибира обратно в джоба си. Към Курвата. Имаш думата, уважаема.

КУРВАТА: Аз ли? Защо аз?

СПАЗМАТИКЪТ: Кажи какво да правим с тия двамата.

КУРВАТА покрива лице с ръце, започва да хлипа. Махни се, Сатана, махни се! Не искам, не искам, не искам.

СПАЗМАТИКЪТ приближава се до нея, погалва я нежно по косите. А трябва. Няма как.

КУРВАТА скръства ръце пред гърди, пада на колене, започва да припява с очи, вперени в небето. Майчице Божия, ангели небесни, вси светии, помагайте! Помагайте, че трудно. Помагайте, помощ, помощ!

Дълга пауза. Спазматикът застава на колене пред Курвата, бавно разтваря ръцете й, прегръща я. Тя също го прегръща. Двамата започват да се поклащат в такт. Останалите двама се отдръпват и застават на по-безопасно разстояние, някъде зад столовете, но без да се крият или нещо подобно.

СПАЗМАТИКЪТ тихо, нежно. Не се страхувай, мило! Не се страхувай! Всичко ще бъде наред, ще видиш. Всичко ще бъде добре.

Курвата започва да си тананика детска песничка. След известно време Спазматикът започва да припява заедно с нея. Двамата се поклащат унесено. Бавно се изправят.

СПАЗМАТИКЪТ: Намери ли сили, оправи ли се?

Курвата го придърпва рязко към себе си и го целува яростно. Дълга, страстна целувка. После го отблъсква от себе си.

КУРВАТА: Остави ме сега. Имам нужда да бъда сама.

СПАЗМАТИКЪТ: Добре. Както искаш. Отдръпва се настрана.

КЪДРАВИЯТ към Помагача. Абе, ти разбираш ли нещо?

ПОМАГАЧЪТ: Че какво има за разбиране? Приказват си хората…

КЪДРАВИЯТ: Ох, и тоя. Живи да ви оплаче човек, всичките.

Влиза Кучето, приближава се до двамата пленници, вдига им крак и започва да ги препикава усърдно. После надига муцуна и започва да вие жаловито.

ПОМАГАЧЪТ: Сега ми виеш, а? А аз като лежах, кренвирши ще ми плюскаш. Маминциту ти дъйба! Хуква да го гони. Кучето заскимтява уплашено и се скрива зад гърба на Спазматика. Двамата започват да обикалят около него. Спазматикът не им обръща внимание.

ПОМАГАЧЪТ към Спазматика, предпазливо. Слушай. Изчаква реакция, която не последва. Така работа не става. Това куче си е мое.

СПАЗМАТИКЪТ: Е и?

ПОМАГАЧЪТ нервно. Какво „Е, и?“ Кучето си е мое и толкова.

СПАЗМАТИКЪТ: Аха…

ПОМАГАЧЪТ: Ти какво сега? Сепва се. Абе, ти да не си някой от ония, червените?

СПАЗМАТИКЪТ: И какво, ако съм?

ПОМАГАЧЪТ възбудено, към Къдравия. Знаех си аз. Подушвам ги тия безпогрешно, червените. Само дебнат пак да ни вземат всичко, да ни секвестират… Към Спазматика. Само че тоя път няма да стане, нямааа, мой човек. Сега си имаме демокрация, имаме си Европа, фондове, дебели мангизи. Ферщейн зи? Никс ферщейн, нииикс[1], знам ви аз и кътните зъбки. Не стига, че толкова време ни яздихте, сега пак ви се приискало, а? Към Кучето. Марш тука, че като те пипна после, по-лошо ти се пише. Марш тука, маминциту ти…

Кучето започва да скимти страхливо и бавно се приближава към стопанина си. Той го ритва няколко пъти, хваща го за ушите и го изправя пред себе си.

ПОМАГАЧЪТ гледайки кучето от упор. Имаш късмет, че мразя комунисти повече от кучета. Инак досега хиляда пъти да съм ти светил маслото. Блъсва го настрана, отупва ръце гнусливо. Мръсна пасмина! Отново се сепва. Към Къдравия. Абе …

КЪДРАВИЯТ: Какво?

ПОМАГАЧЪТ: Ония двамата …

КЪДРАВИЯТ: Кои?

ПОМАГАЧЪТ: Как кои, не ми се барай на завеян! За себе си. Аман от идиоти, ей! Към Къдравия. Дето ги хванахме, кои?

КЪДРАВИЯТ: А, те ли? Щото тука двойки любовни колкото щеш. Поглежда злобно към Спазматика, после към Курвата. Е, и? Какво?

ПОМАГАЧЪТ: Как мислиш, те дали са комунисти?

КЪДРАВИЯТ: Че какво значение има?

ПОМАГАЧЪТ слисано. Как да няма значение бе! Настрана. Ей затова откак свят светува кой ви хване, той ви го ръга. Нямало значение! И после нямало да бъдем до ушите в калта, а? Боже, с каква пасмина си ме събрал!

КУРВАТА: Не споменавай напразно името Божие!

ПОМАГАЧЪТ: Ти да мълчиш, че като те емна! Поглежда страхливо към Спазматика. Образно казано, де. За себе си. Ей, няма измъкване. Вече не знам кой от кой по-луд в тая пасмина. Приближава се към Къдравия, говори възбудено, жестикулирайки. Разбира се, че са комунисти. Инак щяха ли така да си играят на съд? Те тия работи още от едно време си ги умеят – Народен съд, дъра-дъра, всичко под ножа.

КЪДРАВИЯТ: Чакай бе, не са ли малко млади за това?

ПОМАГАЧЪТ: Ти какво, да не мислиш, че от круша дюля се ражда? Тия са до седмо коляно заразени, всичките, само атомна бомба ги оправя тях. Всичките в лагер – и една гооолемичка бомба отгоре, пара-парче да не остане. Чак тогава ще се оправим. Пауза. И пак не се знае.

СПАЗМАТИКЪТ: А после кой е наред?

ПОМАГАЧЪТ за себе си. Дрънкай си ти, дрънкай. Той батко ти после и теб ще оправи. Към Курвата. Ами ти ма, курво! Колко време ще ми се протакаш така? Като сме те избрали на отговорна длъжност, гледай си сега работата. Или и ти само дебнеш какво да откраднеш?

КУРВАТА. Приближава се до пленниците, скръства ръце молитвено, коленичи пред тях и започва да припява. Господи, Отче наш, който си там горе, помогни на чедата свои да прогледнат в тъмнината, да намерят пътя към тебе и да приемат волята ти…

ДИДО: Майната ти!

КУРВАТА: Отвори очите им, Господи, Боже наш! Отвори очите им!

ДИДА: Ех, че не мога да ти светна един, да ти поотворя очите. Към Дидо. Събра ли си сега плодовете, Човеколюбецо? Двамата се изправят и присядат, опрели гърбове един в друг. А после – аз съм била предателка! Хайде сега, радвай се! Сръгва го яростно с лакът. Радвай се, като ти казвам!

ДИДО: Добре де, ти излезе права.

ДИДА: След дъжд – качулка.

ДИДА: Да, ама и аз съм прав.

ДИДА: Тъй ли? Значи всички сме прави, а? Ха тогава обясни ми защо ти и аз сме овързани тука, а ония там са свободни? Щото всички сме прави, така ли?

ДИДО: Свободни – дренки!

ДИДА: Не ми философствай сега, ами отговори на въпроса ми!

ДИДО: Е, човек не може да разбира всичко на тоя свят. Поне не веднага. Пространството си иска своето време.

ДИДА: Какво пространство в кучи гъз бе, идиот? Не виждаш ли къде ни набута и двамата?

ДИДО: Е, това поне го споделяме заедно с тях. В един и същ гъз сме, така да се каже.

Кучето лае сърдито.

ДИДО към Кучето. Ей, ти да не се обиди нещо? Кучето напуска сцената. А, поне един разумен глас сред тая дивотия. Към Дида. Тоя май наистина си заслужи кренвирша.

ДИДА: То и ти заслужаваш много неща, ама…

ДИДО: Малко повече оптимизъм, моля. Не сме от вчера.

ДИДА: Оптимизъм, баба ти. Набута ни в лайната, сега за оптимизъм ще ми говори.

ДИДО посочва с глава към Курвата. Тая тук разумно момиче ми се вижда. Ей сега ще ги убеди да ни пуснат.

ДИДА: Аха…

КУРВАТА изправя се, хваща двамата за яките (съответните части от облеклото) и ги изправя. Побутва ги към столовете. Хайде, ваш ред е.

ДИДО невинно. За какво?

КУРВАТА побутва го лекичко. Тръгвай, тръгвай. Тоя път не съм го аз избирала.

ДИДА: Аман от философи. Писна ми.

СПАЗМАТИКЪТ: Хора на действието ли предпочиташ? Бедната!

ДИДО и ДИДА сядат на столовете. Пауза.

КЪДРАВИЯТ: А сега какво?

КУРВАТА: Ваша си работа. От мен – толкова.

КЪДРАВИЯТ към Спазматика, предпазливо. Ей, слушай. Пауза. Не ми се ще да подхващам крамоли, но тая твоята…

СПАЗМАТИКЪТ: Моята?

КЪДРАВИЯТ: Искам да кажа, тая… дама тук. Пауза.

СПАЗМАТИКЪТ: Какво тая дама?

КЪДРАВИЯТ: Е, хайде сега.

Дълга пауза. Къдравият пристъпя от крак на крак, търсейки думи.

КЪДРАВИЯТ: Искам да кажа, вкарай я малко в пътя. Ако беше моя, досега отдавна да съм я научил на ум и разум.

СПАЗМАТИКЪТ: Твоя си работа.

КЪДРАВИЯТ нервно. Абе моя, моя, ама не е само моя.

СПАЗМАТИКЪТ: Аха…

КЪДРАВИЯТ: Така де, няма да стоим тук досред нощите. Все нещо трябва да решим накрая.

СПАЗМАТИКЪТ: Че кой ви пречи?

КЪДРАВИЯТ: Е, не, така няма да стане! Знаем ги тия номера, не сме и ние вчерашни. Първо – опашката между краката, а после: ааа, не сме ние виновни! Ония бяха, ние само гледахме!

СПАЗМАТИКЪТ: Аха…

КЪДРАВИЯТ: Така де. Ако ще си слагаме главата в торбата, то всички заедно. В тая работа чисти ръчички няма.

СПАЗМАТИКЪТ се приближава към него и вдига ръце пред лицето му. Онзи се отдръпва стреснато. Спазматикът се приближава – Къдравият отстъпва, като в своеобразен танц. Стъпките се повтарят няколко пъти.

КЪДРАВИЯТ боязливо. Какво искаш бе?

СПАЗМАТИКЪТ: А ти какво виждаш?

КЪДРАВИЯТ: Ръце като ръце, какво? На бачкатор ми приличаш, напукани са.

СПАЗМАТИКЪТ: Тъй. А друго?

КЪДРАВИЯТ: Ами…

СПАЗМАТИКЪТ: Казвай, казвай, не ми се усуквай.

КЪДРАВИЯТ: Добре де, виждам, че не са чисти. Ама аз не това …

СПАЗМАТИКЪТ: Е, поне не си толкова тъп, колкото изглеждаш.

КЪДРАВИЯТ: Гледай сега, ако ще се обиждаме…

СПАЗМАТИКЪТ. Приближава се към пленниците, обръща главите им към Къдравия и Помагача. Огледайте си добре съдиите. Тези ви се паднаха. Късмет.

ДИДО: Ама и ти не си за изхвърляне, ако питаш мен. Спазматикът го перва през устата. Ау! Гамен! Помирително. Добре де, щом ти се играе на Мефистофел…

СПАЗМАТИКЪТ: Сам си го изпроси.

ДИДА: Хм. Става интересно.

СПАЗМАТИКЪТ: Имаш право. Събрахме се тук все от един дол дренки.

ДИДА: Че то други сортове има ли по тези краища?

СПАЗМАТИКЪТ. Смее се. Хей, ще ми липсвате вие, двамата. Катили сте, признавам.

ДИДА: Не бързай много, че да не се препънеш.

СПАЗМАТИКЪТ: Като вас двамата ли?

ДИДА: Например.

СПАЗМАТИКЪТ: Е, тогава страшно няма. Към Курвата. Ако позволиш, уважаема. Да пускам ли кучетата? Изчаква реакция, която не последва. Към пленниците. Е, юнаци, дръжте се. Към останалите двама. Ваши са. Ринг свободен.

Помагачът и Къдравият се приближават предпазливо.

ПОМАГАЧЪТ: Хм, не ми харесва тая работа. Към Къдравия. Да не е някой трик, как мислиш?

КЪДРАВИЯТ: Абе тоя хубавец не знае още с кого си има работа. Ама ще го издокарам аз накрая, ти само почакай.

ПОМАГАЧЪТ с внезапен интерес. Какво, какво си намислил?

КЪДРАВИЯТ важно. Като му дойде времето, ще видиш.

ПОМАГАЧЪТ: Кажи де, нали сме в един отбор.

КЪДРАВИЯТ: Като му дойде времето, казах.

ПОМАГАЧЪТ: Бах мааму! И това ми било партньор! Отива до пленниците и посяга да ги бие.

КЪДРАВИЯТ: Ей, ей, стига толкова. Сега сме сериозни. Към Спазматика. Началство, какво ще кажеш, как да действаме?

СПАЗМАТИКЪТ: В смисъл?

КЪДРАВИЯТ: Ами в смисъл, ти ги разбираш тия работи, ние тук сме прости момчета, знаем само да изпълняваме. Към Помагача. Нали така, мой човек?

ПОМАГАЧЪТ: А, що бе? И ние можем… Поглежда към Къдравия, който го гледа смразяващо. Тоест, да, именно. Прав е друга… партньорът. Точно така – ти нареждаш, ние изпълняваме.

СПАЗМАТИКЪТ: Така ли стана работата?

КЪДРАВИЯТ: Да, точно така.

СПАЗМАТИКЪТ усмихнато. Добре тогава. Нареждам ви да ги осъдите.

Дълга пауза, продължителни оглеждания между Къдравия и Помагача.

КЪДРАВИЯТ: Тоест как така – да ги осъдим?

СПАЗМАТИКЪТ: Ами така. Нали видяхте как става?

ПОМАГАЧЪТ: Ама чакай бе, то това не беше никакъв съд!

КЪДРАВИЯТ за себе си. Бах мааму и хитрец! Тоя е като сапунка!

СПАЗМАТИКЪТ: Е, ако можете да подобрите нещо – толкова по-добре.

ПОМАГАЧЪТ жалостиво, към Къдравия. Абе, приятел, ти нали имаше нещо наум?

КЪДРАВИЯТ: Споко, имай ми доверие. Към Спазматика. Началство, както вече казах… Ние сме прости момчета, не ги разбираме тия работи. Дай ни на нас да изпълняваме, там ни е силата.

СПАЗМАТИКЪТ: Тоест?

КЪДРАВИЯТ: Тоест, ти ще трябва да ги съдиш, началство. Докарай нещата до присъда, черно на бяло, с печат и подпис, а пък ние сме вече насреща.

ПОМАГАЧЪТ: Евалла. Закова го като талпа!

КЪДРАВИЯТ: Аз какво ти казвах? Към Спазматика, с победоносна усмивка. А другия път вече може и ние да се научим. Така де – и ние не сме от картофи дялани.

СПАЗМАТИКЪТ: ОК, както искате. Приближава се до Курвата, подава ръка. Уважаема. Тя го хваща под ръка и двамата се запътват навън.

КЪДРАВИЯТ. Препречва им пътя. Хей, хей, това пък какво е? Нали се разбрахме, всички заедно?

Спазматикът го избутва настрана и продължава заедно с Курвата.

КЪДРАВИЯТ: Началство, началство, почакай бе, братко! Къде хукна такъв, работа имаме да вършим! Не може така, началство!

Спазматикът спира.

КЪДРАВИЯТ: Ей, че ме уплаши. Смее се пресилено. Ама и ти си един майтапчия, еша ти няма. Направо в земята ме удари. Към Помагача. Кажи бе, кажи му, приятел, как ни паникьоса и двамата. Подчертано, в стил клоунада. Хе, хе, хе.

ПОМАГАЧЪТ по същия начин. Ха, ха, ха.

КЪДРАВИЯТ: Хо, хо, хо.

ПОМАГАЧЪТ: Хи, хи, хи.

КЪДРАВИЯТ спира рязко. Към Спазматика, сърдито. Е, началство, стига толкова! Сега какво, „хю, хю хю“ ли да се смея? Добре, твоя воля да бъде, ние ще ги съдим. Пауза. Ама и ти ще помагаш, ей!

СПАЗМАТИКЪТ: Закъде съд без публика? Връща се заедно с Курвата и заема двата празни стола срещу Дидо и Дида. ОК. Гледам ви.

ПОМАГАЧЪТ към Къдравия. Приятел, тази работа хич не ми харесва.

КЪДРАВИЯТ: Стига си ми циврил, писна ми от тебе. Като сме се хванали на хорото, ще го играем докрая. Или искаш да ги пуснем да си вървят?

ПОМАГАЧЪТ: Е, хайде сега.

КЪДРАВИЯТ: Тогава се стегни и бъди мъж! Щом ще е съд, съд да бъде. Да не сме по-прости от тях, и ние ще се оправим.

ПОМАГАЧЪТ: Да, ама аз…

КЪДРАВИЯТ: Какво пак?

ПОМАГАЧЪТ: Ама аз хабер си нямам бе, човек.

КЪДРАВИЯТ: Че за какво ти е хабер? Те и без това не могат да мръднат.

ПОМАГАЧЪТ: Е да, ама все пак… Съд е това, не е шега работа.

КЪДРАВИЯТ: Баси и съда, дето аз съм му съдия! Слушай, слушай сега. Ще ти кажа какво да правиш. Значи, като ти подам знак, ставаш и казваш „В името на народа!“

ПОМАГАЧЪТ обидено. Е, ти вече и комунист ме направи.

КЪДРАВИЯТ: Добре де, викай тогава нещо друго. „В името на демокрацията“ например. Абе, измисли си нещо, няма всичко да ти подсказвам я!

ПОМАГАЧЪТ мърмори кисело, за себе си. Измисли си, измисли си. Така и баба знае. А после… Високо. Добре, добре.

КЪДРАВИЯТ: Хайде тогава, горе главата – и напред. Изпъчва се и влиза тържествено между двете редици столове. Покашля се, оправя дрехите си. Високо и патетично. Всички виновни, стани!

ПОМАГАЧЪТ: В името на демокрацията!

КЪДРАВИЯТ: На майка ти името! Сграбчва Помагача за ръкава и го извежда извън „залата“. Слушай, ако ще ме излагаш така, направо хващай пътя!

ПОМАГАЧЪТ обидено. Е, сега ако ще се почваме на майка…

КЪДРАВИЯТ за себе си. Абе аз се чудя защо още не съм те почнал на ръка. Високо. Не ми се заяждай за глупости. Това беше само така, образно казано.

ПОМАГАЧЪТ: Че то по-образно от майката какво искаш?

КЪДРАВИЯТ: Добре де, извинявай. Така ми се изплъзна.

ПОМАГАЧЪТ: То ако става въпрос, и на мен може да ми се изплъзне едно-друго.

КЪДРАВИЯТ отстъпва крачка назад, започва да опипва джобовете си. Какво например?

ПОМАГАЧЪТ стреснато. А, нищо. То и аз така, образно казано.

КЪДРАВИЯТ ехидно. Аха…

ПОМАГАЧЪТ: Ами да, аз иначе всичко разбрах. Искаш да си измислям нещо, да импре… Щрака с пръсти, търси думата. Как се казваше бе?

КЪДРАВИЯТ: Импровизирам.

ПОМАГАЧЪТ: Да, точно така. Да им… абе, ти си знаеш.

КЪДРАВИЯТ: Гледай да не се заплиташ в много сложни думи, опитвай по-простички неща. Родина. Партия. Народ.

ПОМАГАЧЪТ: Ама нали се разбрахме бе? Аз комунистическо мекере не съм!

КЪДРАВИЯТ: Уфф, няма оправия с тебе! Добре тогава, ето ти няколко ключови думи. Твоя си работа как ще ги запомняш. Измисли си някакви твои, дето да ти ги припомнят.

ПОМАГАЧЪТ: Аха, разбрах.

КЪДРАВИЯТ: Значи, първо: Европа.

ПОМАГАЧЪТ: Аванта.

КЪДРАВИЯТ. Демокрация.

ПОМАГАЧЪТ: Наш’те.

КЪДРАВИЯТ: Просвещение.

ПОМАГАЧЪТ: Чукундур.

КЪДРАВИЯТ: Човешки права.

ПОМАГАЧЪТ: Бой, мамка им!

КЪДРАВИЯТ: Малцинства.

ПОМАГАЧЪТ: Марш оттук!

КЪДРАВИЯТ: Плурализъм.

ПОМАГАЧЪТ: Отде да ги емвам?

КЪДРАВИЯТ: Толерантност.

ПОМАГАЧЪТ: Пак „мамка им!“ Пауза. Добре, добре, разбрах. Принципът ми е ясен. Трябва да те поддържам, един отбор сме.

КЪДРАВИЯТ: Така те искам! Хайде сега – един за всички, всички за един!

ПОМАГАЧЪТ: Тъй, тъй. Двамата се връщат обратно.

КЪДРАВИЯТ: Всички виновни, стани! Поглежда очакващо към Помагача.

ПОМАГАЧЪТ: В името на толерантността! Поглежда към Къдравия, който е направил ядна гримаса. Не, на човешките права. Към Дидо и Дида. Абе вие чувате ли какво ви приказвам, говеда с говеда! Засилва се към двамата, посяга да ги удря.

КЪДРАВИЯТ: Ей, ей, пак избързваш! Чакай първо да ги осъдим.

ПОМАГАЧЪТ: Абе знам, ама като ме хванат нервите…

КЪДРАВИЯТ към Дидо и Дида. Какво сега, ще играете ли по правилата или да ви подхващаме по нашенски? Ние като бяхме на ваше място, поне се подчинявахме.

ДИДО лениво. Майната ти.

КЪДРАВИЯТ към Спазматика. Шефе, какво да ги правя тия бе? Глей ги к’ви са, всичко развалят!

СПАЗМАТИКЪТ: Изглежда ще трябва да ги съдиш седнали. Не виждам друг начин.

КЪДРАВИЯТ: Егати справедливостта! Ние можем, а те – не! А после ще ми приказват за демокрация. Към Дидо и Дида. Това обаче ви е за последен път, да знаете!

ДИДА: Ти къде си се раждал бе? Тук всичко е предпоследно.

КЪДРАВИЯТ към Помагача. Кажи нещо, какво си млъкнал като някой шаран!

ПОМАГАЧЪТ: В името на Просвещението! Пауза. Ледено мълчание. Уф, приятел, тая роля много трудна бе! Не може ли просто да ги поотупвам от време на време?

КЪДРАВИЯТ: То ако можеше, аз отдавна да съм го направил. Хайде, от теб полза, колкото на петел – седло. Я сядай, сядай там и гледай, така пó ще ми помогнеш.

ПОМАГАЧЪТ: Ама то няма места. Отдръпва се настрана, в движението назад подритва слуховата фуния, която е лежала на сцената през цялото време. А, фунийката ми! Ей това ми трябваше. Слага я на ухото си и присяда на пода до столовете. Е, сега съм рахат.

КЪДРАВИЯТ за себе си. Стягай се, мой човек, няма да се излагаме. Високо. Тишина! Тишина! Обявявам заседанието на съда за открито.

ДИДО: Вай, завалията!

ДИДА: Не е за завиждане, нали?

ДИДО: А, то кой ли е за завиждане?

ДИДА: Е да, ама тоя тук екземпляр ми се вижда особено завалиев.

ДИДО: Завалиев? Това пък какво е?

ДИДА: Нова дума. Сега си я измислих. Означава някой, който е особено достоен за състрадание и съчувствие.

ДИДО: О, звучи някак благородно. Да му съчувствам ли?

ДИДА: Твоя си работа.

ДИДО: Стига с това „твоя си работа“! Все някога трябва и ти да се обвържеш, не може все така да бягаш от отговорност.

ДИДА: Аз да бягам от отговорност? От кого го чувам!

ДИДО: Защо, кога съм бягал от отговорност?

ДИДА: А кой ни набута в това мазало?

ДИДО: Това не беше бягство от отговорност.

ДИДО: А какво?

ДИДО: Акт на състрадание. Акт на човеколюбие.

ДИДА: Какво човеколюбие при празна кесия бе? По-голяма безотговорност от това има ли?

ДИДО: Рационалистка!

ДИДА: Идеалист!

ДИДО: Драстичница!

ДИДА: Евфемист!

КЪДРАВИЯТ: Тишина! Тишина! Инак ще трябва да опразня залата!

ДИДО: Тъкмо се канех да попитам къде е тоалетната.

КЪДРАВИЯТ: Абе ти ще млъкнеш ли…

ДИДО: Какво, свърши ли ти красноречието!

КЪДРАВИЯТ взема от пода една от валящите се превръзки, връзва устата на Дидо. Ха сега инхалирай, докато пукнеш! Към Дида. А ти искаш ли?

ДИДА: Благодаря, днес вече закусвах.

КЪДРАВИЯТ: Тогава дръж си устата затворена. Покашля се. Тържествено, в осанката на съдия. И така, обявявам заседанието на съда за открито.

Дида мърмори нещо неразбрано под нос.

КЪДРАВИЯТ натъртено, ядно. Обявявам заседанието на съда за открито. Разсилният, въведете виновните! Сменя позата, присвива рамене, целият се смалява, превръща се в разсилен. Виновните са в залата, ваша Милост! Сменя позата, отново е съдия. Покашля се важно. Добре, отлично. В такъв случай можем да започнем. Думата има обвинението. Сменя позата, превръща се в обвинител – дървен, патетичен, донякъде подобен на самия съдия, но по-креслив, говори с фалцет. Уважаеми господин съдия, уважаеми съдебни заседатели! Във времена като нашите, когато упадъкът на нравите е тъжен, но неоспорим факт от ежедневието, когато корупцията е обхванала всички етажи на обществения живот. Стъпка встрани, превръща се в съдия. Кашля предупредително. Стъпка обратно, отново е обвинител. Освен съдебната система, разбира се. Поглежда към въображаемия съдия, усмихва се угоднически. В такива времена, уважаеми господа, е особено важно да се противопоставяме твърдо и решително – подчертавам, твърдо и решително – на всеки опит за разклащане на обществения морал. Твърдо и решително, това е особено важно. Няма да отстъпим нито на крачка от утвърдените и изпитани от времето ценности, които са основа на нашето общество. Няма да позволим на антисоциалните елементи, колкото и да им се иска, да ни отклонят от поетия път. Не, не и не! Сменя позата, превръща се отново в съдия. Покашля се. Колега, не може ли малко по-така… по същество? Сменя позата, отново е обвинител. Виновно. Но разбира се, господин съдия. Ааа, докъде бях стигнал? Сменя позата, съдия. Не си спомням точно. Сменя позата, обвинител. О, аз също. Сменя позата, разсилен. До морала, до морала. Сменя позата, съдия. Разсилният, не се обаждайте, без да съм ви дал думата. Сменя позата, разсилен. Няма да се повтори, ваша Милост. Сменя позата, съдия. В противен случай ще трябва да опразня залата. Сменя позата, разсилен. Разбира се, ваша Милост! Сменя позата, съдия. Към въображаемия обвинител. Продължавайте, колега. Сменя позата, обвинител. Както вече казах… Поглежда към въображаемия съдия, виновно. Разбира се, разбира се. Сега ще посъкратя малко. Аааа… Двамата виновни… посочва с широк замах към Дидо и Дида… са антисоциални елементи, чието поведение не може да бъде толерирано в нашето демократично общество. Сменя позата, съдия. С повдигнат палец. Неукрепнало демократично общество. Сменя позата, обвинител. Да, именно. Неукрепнало демократично общество. Поглежда въпросително към съдията. Сменя позата, съдия. Готов ли сте, колега? Сменя позата, обвинител. Винаги, господин съдия. Сменя позата, съдия. Тогава пристъпвайте към заключение. Сменя позата, обвинител. Разбира се, разбира се. Аааа… Сменя позата, съдия. Недоволно. Сега пък какво има? Сменя позата, обвинител. А, нищо. Исках само да уточним присъдата. Сменя позата, съдия. Какво има да уточняваме, нали се разбрахме предварително? Сменя позата, обвинител. Да не стане някоя грешка? Сменя позата, съдия. Назидателно. Тук грешки не стават, колега. Ние раздаваме правосъдие. Сменя позата, обвинител. Абе знам аз, ама … Сменя позата, съдия. Няма „ама“, продължавайте. Сменя позата, обвинител. Добре, добре. Изпъчва се, покашля се. Тържествено. Око за око, зъб за зъб – това е законът тук! Сменя позата, съдия. Е това е работа! Поздравявам ви, колега! Пауза. Излиза от ролята си, отново е Къдравият. Към Спазматика. Е, какво ще кажеш, Началство? Добър ли бях?

СПАЗМАТИКЪТ: Много автентичен.

ПОМАГАЧЪТ: В името на демокрацията!

КЪДРАВИЯТ. Махва примирено с ръка. Давай, давай и ти. То по-голям цирк и без това не може да стане.

ДИДА: Така си мислиш.

Къдравият посочва красноречиво към една от лежащите на пода превръзки. Дида мълчи нацупено.

СПАЗМАТИКЪТ: Във всеки случай ни липсва още нещо.

КЪДРАВИЯТ нащрек. Какво?

СПАЗМАТИКЪТ: Няма присъда без защита.

КЪДРАВИЯТ: Е, хайде да не издребняваме. Те как ни претупаха набързо.

СПАЗМАТИКЪТ: Това не е аргумент.

КЪДРАВИЯТ: Гледай сега, ако си решил да се заяждаш…

СПАЗМАТИКЪТ: Не става въпрос за заяждане, а за принципи.

КЪДРАВИЯТ: Ба! Сякаш има някаква разлика!

СПАЗМАТИКЪТ: Разлика наистина няма, но принципът си е принцип.

КЪДРАВИЯТ: Не ми се прави сега на немец! Знаем си кои сме, нали?

СПАЗМАТИКЪТ: Напротив. Изобщо не се познаваме.

КЪДРАВИЯТ: И какво сега, ти не си от нашите, така ли?

СПАЗМАТИКЪТ: Може да съм, а може и да не съм.

КЪДРАВИЯТ: Не ми излизай с тия номера, началство. Не те ли видях как се усукваше, когато беше наред да ти слагат вратовръзката?

СПАЗМАТИКЪТ хладно. Всички се усукваме. Такава ни е природата.

ПОМАГАЧЪТ със слуховата фуния до ухо. Абе, някой да ми е виждал кучето?

КЪДРАВИЯТ бясно. Ти да млъкваш, че!

ПОМАГАЧЪТ: То и аз това викам. Хайде да ги претупваме, скоро ще се свечерява.

КЪДРАВИЯТ Отива при него, изтръгва от ръката му слуховата фуния, оглежда я внимателно, после я захвърля далеч зад гърба си. Аман от технологии! Прави фуния от дланите си и крещи в ухото му. Не може. Началството не разрешава.

ПОМАГАЧЪТ: Не ми крещи, не съм глух! Сепнато. Защо бе, сега пък какво стана?

КЪДРАВИЯТ: Питай него.

ПОМАГАЧЪТ: Началство, защо така бе? Нали уж бяхме от един отбор?

СПАЗМАТИКЪТ: Понякога сме от един, друг път от повече. Както дойде.

ПОМАГАЧЪТ чеше се замислено. Това нещо не го разбрах. Много мътно говориш бе, началство. Към Къдравия. Ти нещо разбираш ли?

КЪДРАВИЯТ: Началството упражнява правото си на собствено мнение.

ПОМАГАЧЪТ колебливо. Абе лошо няма, ама и вкъщи трябва да си ходим. А то с тия дискусии…

КЪДРАВИЯТ: Демокрация, няма как.

ПОМАГАЧЪТ: Бе то хубаво демокрация, ама да не стане накрая пак ние дребните да опираме пешкира? Тия номера ги знаем, не сме от вчера.

КЪДРАВИЯТ: Ами то нашето началство май си мисли, че като попадна на важна позиция, и гласът му по-звонко трябва да се чува. Към Спазматика, ехидно. Прав ли съм, а, началство? Нещо звонко ли трябва да се включи в играта?

ПОМАГАЧЪТ внезапно заинтересуван. Бах мааму! Пак ли дотам стигнахме бе? Брей, човек вече и до кенефа не може да отиде, без да си плати. Таман нахраниш едните – айдеее, пак ги сменили, пак други идат, още по-гладни. Аман от демокрация!

КЪДРАВИЯТ: Панта рей…

ПОМАГАЧЪТ: Панта, не панта, тия при нас не минават! Не плащам, пък ако ще и камъни да завалят! Отива до Спазматика, обръща джобовете си наопаки. Няма нищо. Никс. Ничаво. Нутинг. Гледай хубаво, началство, после да не речеш, че се опитвам да бягам от данъци?

КЪДРАВИЯТ: Що ли си хабиш времето…

ПОМАГАЧЪТ: Как що бе, как що? А утре като дойдат да ми преобръщат къщата с главата надолу? Да не мислиш, че ми е за първи път? Надойдат с кучета и камери, прострат те на пода по бели гащи и – айде в Интернет, да гледа сеир народът. А после, грешка било станало, припознали те с комшията. Бах мааму и оправия!

КЪДРАВИЯТ: Аз затова къща нямам.

ПОМАГАЧЪТ: Знам, знам, ти предпочиташ да прекарваш ваканциите си във Франция. Докато те изпратят французите с безплатен билет обратно.

КЪДРАВИЯТ заплашително, внезапно настръхнал. Ей, приятел, ти по-добре си мери приказките.

ПОМАГАЧЪТ: Абе меря аз, меря, ама и моето търпение не е безкрайно. Наплодихте се, братко, като зайци, превзехте де що има социална служба в Европа, и все ви е малко. Лапате, лапате, насищане нямате. А за нас и шушка не остава.

Къдравият внезапно се нахвърля върху него и го поваля на земята. Двамата започват да се боричкат наоколо. Кучето се появява отнякъде и също се включва в борбата.

СПАЗМАТИКЪТ: Ей на това му викам сериозен кучи куп.

КУРВАТА. Втурва се към средата на сцената, крещи истерично. Престанете! Престанете всички, веднага!

Дълга, мълчалива пауза. Кучето се приближава към нея и започва да се отрива в краката й. Тя го отблъсква и то избягва извън сцената.

КУРВАТА: Повръща ми се от вас! Повръща ми се! Наблюдавам ви вече часове наред… Какви ти часове – дни, седмици, години. Наблюдавам и все чакам, все се надявам, че някой ден ще се вразумите и ще се опитате да станете хора. Но къде ти? Мъжкари сте вие, как така, може ли другояче, ама моля ви се? Пауза. Всяка от нас влачи на гърба си поне един-двама като вас. Кой се опиянчил, кой търси мястото си във вселената, кой поетическа душа носи. А ние опъваме ли, опъваме… И все чакаме, все се надяваме, че някой ден ще пораснете, ще престанете да си премервате пишките. А годините си текат ли, текат… Тоя плаче за едното време, щото си имал службица, оня не ще да работи, щото това му е под достойнството, третият плакне душата си в джибровка, щото съседът имал Фолксваген. Вече и камилите през иглени уши се провряха, само вие не можете да се измъкнете от калта. Повръща ми се от вас, разбирате ли? Повръща ми се!

СПАЗМАТИКЪТ: Но, уважаема…

КУРВАТА: Млък! Не искам да слушам повече! До гуша ми дойде. Ти, именно ти си от най-лошите, от най-тежките случаи.

СПАЗМАТИКЪТ: И защо, ако смея да попитам?

КУРВАТА: Защото си мислиш, че си нещо повече от тях. Посочва към Къдравия и Помагача. Защото си мислиш, че за теб е запазено специално място – горе, на трибуната. А всъщност не си нищо друго освен един жалък, дребен воайор. Твоето удоволствие не е в пипането, а в гледането.

СПАЗМАТИКЪТ прави крачка към нея, заплашително. Уважаема…

КУРВАТА: Какво „уважаема“, какво? Да ме уплашиш ли ти се иска? Хайде, извади големия си бръснач, опри го до гърлото ми! Отива до него и демонстративно изпъва шия. Или може би е по-лесно със зъби, а? Я да видим колко ти е силата, колко ти е мъжеството! Захапи, миличък, захапи по-здравичко. Може би малко кръв ще ти помогне да се пробудиш.

ДИДА сръгва Дидо в ребрата. Тая е от нашите хора. Брей, каква грешка щяхме да направим.

КУРВАТА: От часове наред наблюдавам как се наслаждаваш на тази гнусна комедия, как я пиеш с очи, как се възбуждаш от усещането за власт, могъщество, контрол. Дори и ерекцията ти виждам – всичко толкова познато, толкова жалко познато.

СПАЗМАТИКЪТ: Да не би да искаш да кажеш, че тия тук не заслужават наказание? Посочва с глава към двамата обвиняеми.

КУРВАТА: Е и какво като заслужават? Ти на тоя фарс наказание ли му викаш?

СПАЗМАТИКЪТ поучително. Животът, уважаема, би бил напълно непоносим, ако обичайната му форма не беше фарсът.

КУРВАТА: Запази жалката си философия за ония там. Посочва с глава към седящите на пода. Тях може би ще успееш да впечатлиш. За мен обаче си нула. Не, още по-малко. Ония двамата са нули. Ти си просто знак минус, това е всичко. Каквото и да дойде, каквото и да се появи, ти винаги ще го отричаш, винаги ще му се противопоставяш. Ти си перфектният, завършен и съвършен отрицател. Ти си въплътеният дух на това място!

СПАЗМАТИКЪТ: Това какво, комплимент ли е?

КУРВАТА яростно. Идиоти, навсякъде само идиоти! Приближава се до двамата обвиняеми и започва да развързва връзките им.

СПАЗМАТИКЪТ: Хей, хей, по-полека! По-полека, чуваш ли какво ти говоря! Затичва се към нея, опитва се да й попречи. Двамата започват да се боричкат.

ДИДА, която се е освободила и извадила от торбата си огромен кухненски нож. Хопала! Добро утро, дечица! Аз съм вашата любима леля! Прерязва връзките на Дидо, който сваля превръзката от устата си, бръква в джоба си и също вади нож, сгъваем. Разтваря го с професионално движение, застава мълчаливо до нея. Гъди, гъди, гъди. Кого ще си подстригваме днес?

ПОМАГАЧЪТ: Е сега я втасахме.

ДИДА: И аз това викам. Хайде сега, поред на номерата. Всички тук, в редичка! Към Спазматика. А ти, миличък, остави ножчето си на пода, ако обичаш. Да не се сблъскаме някъде в тъмното. Спазматикът се подчинява. Дида крясва с все сили. Чувате ли какво ви говоря, идиоти! Всички тук, да сте ми под око! И ръцете зад тила, ясно ли е? Останалите неохотно започват да се подреждат в редица, с ръце зад тила. Към Курвата. Ти не. Ти вече си от нашия отбор.

КУРВАТА: Благодаря, не обичам спорта! Подрежда се заедно с останалите.

ДИДО. Приближава се към Курвата. Тихо, почти умолително. Виж, няма нужда. Никой не иска от теб да бъдеш героиня. Това просто не е нужно, разбираш ли?

КУРВАТА: Аз мисля, че разбирам. А ти дали разбираш нещо? Как мислиш, а?

Дидо потрепва видимо.

ДИДА към Дидо. Остави я, нейна си работа. Към останалите. А сега май е време да се разговорим пó на сериозничко. Наиграхме се, наскачахме се. Към Дидо. Миличък, ще бъдеш ли така добър да им поставиш вратовръзките? Дидо не реагира. Миличък?

ДИДО: Баба ти е миличка…

ДИДА: Какво, какво?

ДИДО: Майната ти и на теб, и на всичко. Писна ми да си играя на Господ.

ДИДА бавно, с труд. Така значи, а?

ДИДО: Така значи.

ДИДА: Ще ме изоставиш точно сега, насред пътя. След всичко, през което сме минали?

ДИДО: Не.

ДИДА: А това какво е тогава?

ДИДО: Никой не те е изоставил. Ако искаш, слагай им вратовръзките сама. Аз съм пас.

ДИДА неуверено. Ама ние си имаме задължения…

ДИДО: Бла, бла…

ДИДА решително. Ха, ти да не мислиш, че не мога? Дръж, дръж това. Подава му ножа, който той хваща вяло, с два пръста. Сега той държи два ножа в двете си ръце. Дай ги, дай ми ги. Да видим сега кой колко струва. Вади вратовръзките от джобовете му. Поне гърба ми ще пазиш ли?

ДИДО: Прави каквото искаш…

ДИДА: Така. Така. Приближава се към четиримата, започва да им надява вратовръзките. Ето така. И така. И така. Отдалечава се на крачка от тях, оглежда ги. Към Дидо, нервно. Добре ли съм им ги сложила? Да не съм объркала нещо?

ДИДО: Вратовръзки като вратовръзки. Какво толкова има за объркване?

ДИДА: Знае ли човек, всичко става. Оглежда четиримата от всички страни, започва бавно да ги обикаля. Нервно. Винаги съм мислила, че вътре в мен живее човек на изкуството.

ДИДО: Цветовете не им подхождат.

ДИДА: Не ми се заяждай сега. Ако искаш да бъде по-добре, направи си го сам. Пауза. С надежда в гласа. А… може би…

ДИДО недоволно. Какво?

ДИДА: Може би е по-добре ти да поемеш оттук нататък, а? Едва ли е чак толкова лоша идея.

ДИДО: Само не ми хитрувай сега.

ДИДА: Добре, добре. Ядно. Винаги съм знаела, че си непоправим инат!

ДИДО: Гени.

ДИДА: Ба, гени! Всеки си има гените за извинение.

ДИДО: Ами добре, действай тогава.

ДИДА Предизвикателно, с повдигната брадичка. И ще действам, и ще действам. А ти си наблюдавай, там от балкона. Нали билетите ти са гратис…

ДИДО: Много приказки, уважаема.

ДИДА жегнато. Ако искам ще приказвам, ако искам ще мълча.

ДИДО: Аха…

ДИДА: Ако искам ще приказвам, ако искам ще мълча. Изчаква реакция, която не последва. Какво, няма ли да кажеш, че ти крада думите?

ДИДО: Твоя си работа.

ДИДА оживено. Е, тия вече са си мои. Мои са, чуваш ли? Да не си посмял да ги употребяваш!

ДИДО: Какво, сега за авторски права ли ще се дърлим?

ДИДА: Приказвай каквото си щеш, само не ми кради репликите! Поне малко приличие все пак трябва да запазим.

ДИДО: Твоя си работа.

ДИДА подскача от яд. Предупреждавам те, миличък, не ме предизвиквай! Предупреждавам те!

ДИДО помирително. Добре, добре, както искаш. Твоя… Твои са си думите, няма да ги използвам повече.

ДИДА: Това да е за последен път, разбрахме ли се?

ДИДО: Да.

ДИДА: Какво „Да“?

ДИДО: Да.

ДИДА: Какво „Да“, попитах.

ДИДО: Да, разбрахме се.

ДИДА: Аха. Пауза. Така вече е по-добре.

ДИДО: Малко.

ДИДА: Какво „малко“?

ДИДО: Малко по-добре.

ДИДА: Защо? Отде-накъде?

ДИДО посочва с глава към четиримата.

ДИДА: Кажи де, какво си глътна езика?

ДИДО клати глава, присвива очи, демонстрира видимо съмнение.

ДИДА: Кажи де, кажи.

ДИДО пръхти, но не казва нищо.

ДИДА хитро. Нали си моето пъдъл-мъдъл-дъдълче? Обикаля около него, оглежда го от всички страни. Моето шуга-буга-мугалче. Продължава да го обикаля. Моето миши-пиши-шишленце.

ДИДО: Ъ-къ.

ДИДА: Какво „Ъ-къ?“

ДИДО: Тоя път няма да стане.

ДИДА: Какво няма да стане?

ДИДО отново посочва с глава към четиримата.

ДИДА избухва. Слушай, престани да ми се правиш на важен! Познавам ти и кътните зъби, не ми се прави на нещо, което не си!

ДИДО мълчи в поза на демонстративна упоритост.

ДИДА: И ако искаш да знаеш, аз мога да се оправя и без теб!

ДИДО: А, това е мъжка приказка!

ДИДА: Престани да ми крадеш репликите, казах ти вече!

ДИДО: Твоя… Добре де, добре. Нали вече се разбрахме. Хайде, действай.

ДИДА: И ще действам, ти какво си мислиш? Приближава се към четиримата, започва да ги оглежда изпитателно. Колебливо. Ти май имаш право за цветовете. Искам да кажа, никога не съм оспорвала, че тия неща ги разбираш по-добре от мен. Внезапно. Хей, къде остана онова куче? Пис, пис… О, глупости, това го опитвахме. Човек вече и на кучетата не може да разчита. Към Помагача. И да му смениш името, ей! Човек трябва да има малко срам. Пауза. Снема вратовръзките на Помагача и Къдравия, поставя им ги отново, разменяйки ги. Към Дидо. Така по-добре ли е? Изчаква реакция, която не последва. Знаех си, какво ли си губя времето с теб? Приближава се стремително към Спазматика, започва да затяга възела на вратовръзката му. Крещи истерично към Дидо. Това ли искаше да видиш, а? Това ли искаше? Хайде сега, наслаждавай се, наслаждавай се, наслаждавай се! Затяга още повече. Мислеше си, че не мога, а? Че без теб съм нищо, нула, нулски! Ето, още, още, още… Срива се на пода, започва да плаче несдържано. Спазматичен, истеричен плач в продължение на не съвсем кратко време.

ДИДО се приближава до нея, опитва се да я погали по косата.

ДИДА: Махни се, Юда Искариотски! Маха ръката му ядно.

ДИДО присяда до нея на земята. Тя се отпуска и полага глава в скута му. Дидо я гали по косата. Дълга пауза.

ДИДА към четиримата. Свободно. Спасявайте се, нещастници. Днес ви проработи късметът. Към Дидо. Е, доволен ли си? Твоето човеколюбие най-после спечели.

ДИДО: Престани да бърбориш най-сетне. Винаги ли трябва да разваляш всичко?

ДИДА: Обичам те, глупако! Двамата се прегръщат и разменят дълга, страстна целувка.

Останалите четирима сядат около тях. Мълчалива пауза.

ДИДА: А сега какво? Лулата на мира ли да подпалваме? Или да плеснем с ръце, та да се прегърнем?

ГЛАС ОТВЪН: Ехо, има ли някой тук?

ДИДА стреснато. Това пък какво беше?

ПОМАГАЧЪТ: Някой вика.

ДИДА язвително. Аз пък си помислих, че някой свирка. Към Дидо. Как мислиш, дали е опасно, миличък?

ДИДО: Знам ли? Из тия пущинаци нормален човек трудно ще намериш. Само такива като нас.

ПОМАГАЧЪТ: То затова сме на такова дередже.

ДИДА: Затваряй си устата!

ПОМАГАЧЪТ обидено. Госпожо, ние с вас живеем в демокрация…

ДИДА: С тебе? Тогава си искам обратно тоталитаризма!

ПОМАГАЧЪТ: Хе, хе. Мина това време, минааа. Искате си пак старото, ама няма, на куково лято! Днес вече ще ни търпите, пък ако ще да се пръснете от яд.

ДИДА уморено. Живей тогава. Вие и без това сте неизтребими.

Появява се Пинокио, облечен в къси кожени панталонки с презрамки и тока на гърдите, снежнобяла ризка с къси ръкави, бели чорапки до коленете и шапка с перце на главата. На краката си носи големи холандски дървени налъми, на бузите му са нарисувани големи червени търкалета, носът му е ненормално дълъг. Движенията му са насечени, като на кукла (не прекалено).

ПИНОКИО вика. Ехо, има ли някой тук? Забелязва останалите, спира, оглежда ги внимателно. Сваля шапка и се покланя. Здравейте, здравейте. Пинокио, много ми е приятно.

ДИДО кисело. Сега остава да се появи само Румпелщилцхен…

ПИНОКИО: Впрочем, отвън срещнах едно кученце, много мило и приятно същество. Вади от джоба на панталонките си нашийника на кучето, показва го гордо.

ПОМАГАЧЪТ пискливо. Абе, ти какво си му направил? Кученцето ми! Копеле недно, ей сега ти отрязах главицата!

ПИНОКИО хладно. По-полечка на завоите, ако обичаш! Вади от панталонките си запалка, щраква я, насочва я заплашително към Подпалвача. Случайно някой да е забелязал, че тук мирише на бензин?

ПОМАГАЧЪТ към останалите, оживено. Казвах ли ви, казвах ли ви аз? Спира внезапно, поглежда Пинокио със смесица от гняв и ужас. Какво си направил с кученцето ми, сине майчин?

ПИНОКИО. Загася запалката, слага я обратно в джоба си. Нищо му няма, само малко бензин под опашката. Стига си се тръшкал, след някой и друг ден ще се върне. Всички кучета се връщат, рано или късно. Пауза. Ако могат.

ДИДА: Още един философ. При това дървен. Боже, помагай!

КЪДРАВИЯТ: Абе, теб още никой ли не ти е казвал, че децата не бива да си играят с огън и кибрит?

ПИНОКИО презрително. Разбира се, че са ми го казвали. Аз идвам от добро семейство.

КЪДРАВИЯТ: Е и?

ПИНОКИО: Какво „Е и?“

ДИДА: А, не! Това се повтаря вече за четвърти път! Измислете си нещо ново, по дяволите!

ПИНОКИО: Добре де, разбрах. Питам само, за да го ядосвам. Към Къдравия. Искаш да кажеш, защо въпреки това си играя с огън и кибрит.

КЪДРАВИЯТ: Долу-горе.

ПИНОКИО: За това има някъде към тридесет и шест причини. Искаш ли да ги чуеш всичките?

ДИДА: Господи! Не искам да имам деца!

ДИДО: Е, хайде сега.

ПИНОКИО към Къдравия. Е?

КЪДРАВИЯТ мрачно. Давай, карай през просото.

ПИНОКИО: Първата, и най-важна, е че това прави удоволствие. Започва да подскача наоколо, правейки звуци като от пожар. Вушш! Фиууу! Швуууп! Фъссс! Бум! Тряс!

КЪДРАВИЯТ: Достатъчно, достатъчно. Това го разбрах. Давай по-нататък.

ПИНОКИО: Втората, макар и не по-малко важна причина е, че искам да се върна при тате.

Дълго мълчание. Озадачени погледи сред останалите. Подпалвачът пита с жест Къдравия дали не смята, че малкият е откачен. Онзи свива рамене.

КУРВАТА предпазливо. Ама ти изгубил ли си се? Къде живее баща ти, дай ни адреса, ще ти помогнем.

ПИНОКИО надменно. Госпожо, човек трябва да познава класиката.

КУРВАТА обидено. Аз се опитвам да помогна, а то…

ПИНОКИО поучително. Баща ми, както е добре известно, живее в малко градче – много, много далеч оттук. А аз трябва да намеря начин да се върна при него. Оттук и необходимостта от бензин.

ДИДО: Хей, хей, това вече сам си го измисли. И ние сме чели това-онова, не ни подценявай чак толкова!

ПИНОКИО презрително. Повече от това едва ли е възможно. Впрочем, имате ли някаква друга идея?

ДИДА: Каква идея, за какво изобщо говориш?

ПИНОКИО: Бедните, те още нищо не знаят. Поставя ръце пред уста и започва да прави продължителни и протяжни, „китоподобни“ звуци.

ПОМАГАЧЪТ: Тоя съвсем изкукурига.

ПИНОКИО: Почакайте, почакайте малко. Повтаря серията от звуци.

КУРВАТА: Бедничкото…

ПИНОКИО: Хм, тоя май започва да остарява. Очевидно недочува, във всеки случай. Потретва серията от звуци.

Внезапно в задната част на сцената просветва широко отвърстие и се дочуват реални китови сигнали, многократно по-силни, раздиращи слуха. Всички, с изключение на Пинокио, се хващат за главите и демонстрират признаци на силна уплаха.

ПИНОКИО доволно. А, време беше. Все още реагира, дъртият му козел. Пардон, кит.

В следващите шест реда останалите крещят един през друг, в пълна неразбория.

СПАЗМАТИКЪТ: Какво, какво?

ДИДО: Какво означава това?

ДИДА: Стига с тия глупости!

КУРВАТА: Помощ!

ПОМАГАЧЪТ: Бах мааму!

КЪДРАВИЯТ: Егати майтапа!

ПИНОКИО. Изчаква ги да престанат, скръстил ръце на гърди. Сега вече разбирате, нали?

ДИДО: Не, не, това са пълни глупости! Измишльотини, детинщини!

ПИНОКИО: Детинщини ли? Слага ръце пред уста, приготвя се отново да изпрати сигнал към кита.

ДИДО: Не, не! Почакай, стой! Стой, чуваш ли!

ПИНОКИО: Не виждам да съм седнал.

ДИДО за себе си. Сополанко! Към Пинокио, високо. Искаш да кажеш, че се намираме в корема на…

ПИНОКИО: Кажи го, кажи го спокойно.

ДИДО: Но това не може да бъде!

ПИНОКИО: Не очаквах да чуя такова нещо от тебе. Не ме разочаровай, моля те!

ДИДО: Гледай сега…

ПИНКИО: Гледам.

ДИДО: Не, слушай…

ПИНОКИО: Слушам.

ДИДО нервно. Престани да си играеш! Положението е достатъчно сериозно!

ПИНОКИО: На кого го казваш? Вади от джоба си пиличка за нокти и започва да си пили ноктите.

ДИДО: Боже, помагай! Пауза. Виж сега, малкия…

ПИНОКИО продължава да си пили ноктите, без да му обръща внимание.

ДИДО. Покашля се високо. Ахем.

ПИНОКИО: Да, моля.

ДИДО: Исках само да попитам нещо.

ПИНОКИО: Заповядай.

ДИДО: А дали няма друг, малко по-безопасен начин?

ПИНОКИО: Освен бензина, искаш да кажеш?

ДИДО: Умно момче.

ПИНОКИО: Това го знам и без тебе. Пауза. Може и да има, но аз не го знам. Впрочем, това с бензина също не беше лесно за измисляне. Да не говорим пък за осъществяването.

ДИДО: Вярвам ти, вярвам. И все пак…

ПИНОКИО: Какво „все пак?“

ДИДО: Уфффф…

ПИНОКИО: Хайде де, изплюй камъчето. С мен можеш да си говориш за всичко, аз съм като гроб.

ДИДО: Вярвам ти, вярвам.

ПИНОКИО нервно. Това вече го чух. Давай сега по същество, чак толкова много време нямаме.

ДИДО. Внезапно започва да крещи. Абе детенце загубено, ти хабер имаш ли какво чудо ще стане тук, ако се подпали всичко? Я давай тук запалката и ми се махай от очите преди да съм те подхванал другояче! Сополанко със сополанко! С огън ще ми играе, калпазанинът! Към останалите. Дръжте го бе, какво сте ме зяпнали? Нахвърля се върху Пинокио, който избягва извън сцената. Останалите, с изключение на Спазматика, го следват. Отвън се чуват безразборни шумове.

СПАЗМАТИКЪТ: Ще го хванат когато си видят ушите. Идиоти! Не могат да видят истината даже когато се кани да им избоде очите. Изправя се, разперва ръце театрално, започва да рецитира тържествено. Огън! Огън да изгори всичко! Огън да ни пречисти, огън да ни обнови! Огън да ни унищожи, от огъня да възкръснем! Огън, огън, огън!

В задната част на сцената избухва ярък пламък (дигитални ефекти?), дочуват се звуците на огромен пожар. Отново се отваря отвърстието (устата на кита), дочува се звукът на прииждаща вода. Сцената потъва в тъмнина.

Дълга пауза.

Осветление, малко мъждиво. Героите са се скупчили в средата на сцената, насядали. Цари унило мълчание.

ДИДА: А сега какво?

ДИДО: Сънувах торта…

ДИДА: Стига, това вече го опитвахме. Я се напънете да измислите нещо ново!

ПОМАГАЧЪТ: Ако само можехме да го открием онзи, малкия. Той ще знае какво да правим.

КЪДРАВИЯТ: Ще го откриеш, грънци! Той сигурно отдавна вече е при баща си.

ПОМАГАЧЪТ: Късмет имат някои хора, ей.

КЪДРАВИЯТ презрително. Ба, късмет. Всичко на тоя свят само с хора става.

СПАЗМАТИКЪТ: Почакайте, почакайте! Хрумна ми нещо. Изправя се и започва да обикаля възбудено наоколо. Момент, само момент. Ей сега ще го напипам.

Застава по средата на сцената, слага ръце на кръста си, започва да си припява рефрена на „All we Need is Love“, без думи, само с „на-на-на“. Постепенно загрява, започва да танцува под такта на мелодията, като рита високо с крак при всеки такт, който завършва на „love“.

СПАЗМАТИКЪТ: Хайде бе, какво чакате! Взема от пода една (все още налична) превръзка (кърпа), започва да я развява като на хоро и да танцува, припявайки. All we need is… (не произнася думата „love“) Раз, два, три, четири, раз два, три, четири. Хайде сега, всички заедно!

Останалите колебливо започват да се присъединяват към него. Прегръщат се през рамо, започват да припяват заедно. Само Помагачът остава настрана.

Постепенно започват да се разпалват, заиграват все по-живо.

ПОМАГАЧЪТ: Бах мааму! Като ще е гарга, поне да е рошава! Присъединява се към тях.

Всички танцуват заедно, прегърнати през рамене, припявайки мелодията, като вместо „love“, накрая казват „ups!“, тоест:

ВСИЧКИ ЗАЕДНО: All we need is… ups! Pa-dap-pa-ba-ba-du. All we need is… ups! Pa-dap-pa-ba-ba-du. All we need is… ups… ups! This is all we need!

Рефренът се повтаря един-два пъти, всички танцуват яростно, ритайки високо с крака при всяко „Ups!“

Край на второ действие.

Завеса.



[1] Ако пиесата се играе в немскоезична страна, тази фраза трябва да се произнася така: „Панимайш? Ничаво ни панимайш, ничавооо“.

 
 
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Черешово време

Силвия Чолева 06 Май, 2016 Hits: 8718
Идваха откъм насипа над железопътната линия.…