От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Ако наистина познаваш себе си и чуждото сърце,
ще разбереш, че Изток и Запад са неразделни.
Гьоте, „Западно-източен диван“

 

Ако можеше и Язон като мене, хоп, и – право на самолета Варна-Истанбул. Оттам е лесно, с прикачване до Трабзон. После с автобус по крайбрежната магистрала: яваш-яваш и право до Колхида. Има-няма, ден-два-три. Няма морски бури, няма сирени, няма магьосници. Няма разправии с колеги аргонавти и зли Медеи. Чиста работа. Ама няма и приключение.

Макар че самото попадане в стъкленото чудо летище „Истанбул“ си е приключение. Пристигаме двете с Кари с такси на терминала на вътрешни линии в проливен дъжд. Истинска водна пелена се стеле пред очите ни, чистачките на колата трудно избутват вълните на тласъци, а от моста над Златния рог гледката е… Всъщност няма гледка. Тъмно като в истински рог. Часът е три сутринта, зад гърба ни в далечината заблещукват светлинки. Не знам къде сме. Някъде в Истанбул? И ето го, кристалният дворец, облян в светлини. Влизаме в прозрачния търбух на сградата на новото летище, която е една от най-големите технологична гордости на Турската държава. Има и други гигантски летища в света. Това обаче пее с пълно гърло: вижте колко съм разкошна, аз съм новата Аава Лиманъ. Самата Ава Гарднър на всички летища. Красавица, чиято значимост въобще не подлежи на коментар, едно от транспортните сърца на света, от което излитат полети за където си щеш.

Запалваме по цигара в преддверието, което представлява множество дълги и светли стъклени ръкави, вървящи на няколко нива: влизаш, влизаш, влизаш, а после започва изкачването – нагоре, нагоре… Терминалите са нещо като деветхилядник, който трябва да достигнеш, само че без шерпи. Пуши се само на определените за това полуоткрити места. Чувстваш се странно, като в оранжерия, някакъв огромен зеленчук, запалил цигара, около теб е светло, зелено и топло и си на сушинка, влажно е, защото навън вали, а пред теб се е ширнало мастиленото небе на многомилионния град. Пушиш си и се разлистваш.

 

01

 

Най-сетне пристъпваме праговете на един цял град с магазини, ресторанти, кафенета, банки, улици, тротоари и дървета. През двайсетина метра ти се усмихва младо униформено лице, поглежда паспорта с билета ти като регулировчик и сочи посоката. Регулировчиците във въздушния град на младостта са особено красиви. Ранното летене си има своите предимства, защото пристигаш на новото място рано и печелиш деня. Но си има и своите сутрешни ритуали, които са доста странни и съвсем извън стереотипа на съвременния сънливец. Съзираме ядрото на нашата група, те са пътували цяла нощ от Пловдив и погледите им са някак отнесени. Ние двете с Кари обаче сме кукуряци, тъй като сме поспали до към три часа. Коя е Кари ли? Това е дълга тема. Само ще кажа, че всяка прилика със Сара Джесика Паркър е … неслучайна. Но е брюнетка и разбира от литература много повече от американската Кари. Вече е пет часа, тя е изпила литър кафе американо, аз – две малки чаши силно еспресо. Тя е бодра, аз – кисела. Закачам на лицето си дипломатична усмивка и се ръкувам с непознатите колеги.


Small Ad GF 1

В самолета за Трабзон сме. Полетът е около два часа. Летим на изток над суша и вода, право срещу слънцето, което изгрява в сънливите ни очи. Май че сме повече над вода, а кацането е направо фантастично. Самолетът захожда в Трапезундския залив, прави един огромен полукръг, навеждайки се към водата, почти я докосва с крило и каца на пистата. Досами брега сме, можем директно да слезем на плажа. Честно, по- романтично летище от Трабзонското не съм виждала. То е съвсем в града, просто прекосяваш булеварда и си си у дома. Жилищните кооперации са на не повече от стотина метра от терминалите. Вероятно и затова самолетите излитат към морето. Красиво е, но и малко опасно, струва ми се?

Последното, което може да се каже за Трабзон е, че е романтичен град – въпреки приказната природа и летището. Древният Трапезунд, застанал на ключова позиция по пътя на коприната Ипек йолу, днес е модерен милионен турски град, застроен и малко скучен. Ландшафтната му архитектура е еднообразна – високи, по-високи, най-високи блокове и кооперации. Стилът Баухаус е навсякъде, турците много го обичат, защото е въплътен в архитектурни творения, които като всяко практично, утилитарно, модерно, чисто и лъскаво нещо са лесни за поддръжка. Мирише на германско, на американско, това е примамливият мирис на вестернизацията, простете ми претенциозния термин. Така изглежда новият Трабзон. А древните паметници предстои да видим.

Микробусът с нашите водачи Лейля и Белгин упорито катери пътя към едно от Трабзонските възвишения, където се намира малката Айа София. Половината от очарованието на Трабзон е в неговата естествена географска денивелация. Построен на възвишения, той се оглежда в морската шир, макар и срамежливо отдръпнат от бреговата ивица. Преди да разгледаме църквата, ще седнем на терасата на открито кафене, откъдето се ширва чудна гледка към крайбрежието. Трабзонската Айа София е построена на стратегическо място до морето. Предстои ни обаче първо сериозно кулинарно изпитание, което се нарича традиционна турска закуска. Кьой Кахвалтъсъ се казва и обичайно включва нежен бял хляб с твърда коричка, който е опечен така, че се чупи като бриош на конци, домати и краставици, нарязани на полукръгове, придружени с поне два вида маслини, черни и зелени, масло, мед, поне два вида конфитюри – в случая от ягоди и от фурми, пардон, тук така наричат райската ябълка, а тя, знаем, е всъщност вид фурма. Опитах сладко от райска ябълка и горещо ви препоръчвам това дяволско изкушение, толкова е сладко, хм, май трябва да го сервират в преизподнята, сред смъртните грехове. Но е вълшебно. Мислите, че приключих със закуската ли, о, не. Имаше и кашкавал на конци, така нареченото сирене пейнер, освен това и прясносолно бяло сирене, салча – доматено пюре, пържени яйца със суджук, палачинка с пипер, чай и кафе. Но турската черноморска закуска включва и един уникален топъл местен шедьовър, който се казва мухлама. Е, тук вече аз, която принципно не закусвам, се предадох. Мухлама се забърква с царевично брашно, италианците я наричат полента, но биха си посипали главата с пепел, ако сравнят тяхната с тази тук. Представете си нежна златиста консистенция на най-фино царевично брашно, леко джъзнато (запържено) в краве масло. Турците, също като французите, не го пестят, затова кухнята им е толкова вкусна. Цялата тази каша се забърква, разреждайки се не с вода, а с краве мляко. Докато е още вряло, това произведение на изящното изкуство се посипва с настъргано местно жълто сирене (нещо като гауда, нещо като пекорино), което му придава лениво разтегнат омагьосващ вид. Когато гребнеш в това вълшебство, съдържанието се проточва от лъжицата ти и трябва да действаш като фокусник. Навиваш го на вилицата и бързо го пъхваш в устата си. Иначе изстива във въздуха и се превръща в … конци. В спагети. Наистина е много пухкаво и ефирно. Това ястие трябва да се готви и яде бързо. Освен това е важно и в какво се прави. Местните го сервират в специални саханчета – нещо между купичка и тиганче с две ушенца, направено от мед. Видяхме навсякъде да ги продават тези специални саханчета. Те освен че задържат задълго топлината, придават и особен вкус, но не като от тефлон, стомана или порцеланов тиган.

Оглеждам се и констатирам, че похапваме в мини-райска градина. Палми, чинари, зелени полянки, смокини перят своите щедри листа над главите ни. Защото ноемврийското слънце тук, по югоизточното Черноморие, вече напича щедро. Напускам незабелязано пищната сутрешна трапеза (откъде вземат после енергия за деня с тези пълни стомаси, необяснимо е за мен), преминавам през шпалир от дюкянчета и сувенири, шарени кърпи и диадеми, обсипани с пайети и жълти пендари, разноцветни рисувани чанти и портмонета от естествена кожа, магнитчета, порцелан, и поемам по алеята към църквата. Това е катедралата на древната Трапезундска митрополия, годината е 1238. Строили са я повече от три десетилетия. Над източния византийски вход, днес затворен и неизползваем, защото храмът е вече джамия, се издига каменен неф с добре запазени фризове и барелефи с библейска тематика. Съзирам двуглавия византийски орел, над него се вие пищен каменен гирлянд от рози, а в краката му са разположени сцени от светото писание, които представят ключови старозаветни драми. Каин убива Авел, Бог изгонва Адам и Ева от Едемския рай, Ева поема ябълката от устата на услужливата змия, увита по ствола на греховното дърво. Ох, Ево, пак ли ние двете?

Отвън църквата изглежда малка, но вътре е просторна. И въпреки че от десет години е превърната отново в джамия, статутът ѝ на световна културна забележителност я съхранява от стъпките на хилядни тълпи поклонници. Под стъклен похлупак, открит за очите на посетителите, са съхранени чудесните византийски мозайки във формите на розети, овални ромбоиди и кръгове от полускъпоценни камъни. На тавана над женското отделение се разкрива фреската на Христос Спасител, а над централната входна арка отвътре са зографисани образите на четиримата евангелисти. Над пиластрите са ликовете на ктиторите приложници. Слава богу, на трабзонци не им е хрумнала безумната идея да спуснат завеси над цялата тази прелест, както е в Истанбулската Света София. Така храмът е гостоприемен и толерантен както за вярващите, така и за туристите-неверници.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Най-удивителната картина обаче се разкрива пред очите ни (групата вече се е присъединила към мен) в преддверието. На тавана, над колонадата, греят чудни икони, чиито цветове пищно искрят в кобалтово синьо, дървесно зелено, карминово червено, охра, брик, лимонено жълто, слонова кост. Разглеждаме страданията на праведния Йов, как Исус проповядва на учениците си, ето го Благовещение с филигранно изписан бял гълъб, възкресението на бедния Лазар, бягството в Египет. И, разбира се, сюжетът, който привлича фантазията на всички новобрачни двойки тук, независимо от вярата им – Сватбата в Кана Галилейска. Исус щедро раздава хлябове и риби, превръща делвите с вода във вино. Тук задължително се правят сватбени фотосесии. В центъра на тавана два огнени четирикрили херувима и още два бляскави шесткрили серафима са прегърнали в крилата си сонм ангели, а в центъра е символът на царската императорска власт – златният лъв, в чиито лапи се събират снопове небесна светлина. Той сякаш дирижира този чуден оркестър от звуци искряща светлина. Като в онези вълшебни калейдоскопи от нашето детство, притварям очи (докато групата брои крилете и перата на ангелите), а през премрежите ми клепки светлината се завърта в чуден бяг и всички цветове на дъгата, умножени по сто пъти, заискряват в ромбоидни форми. Някъде прочетох, че тук преди години усилно са се трудили археолози, историци и художници от Университета на Единбург. Очевидно е, цветовете са освежени. В шейсетте години храмът е бил музей и важен световен научен център под егидата на Юнеско. После… После религията отново побеждава науката. Във вековете този храм периодично е бил ту църква, ту джамия, ту музей. Ту пак джамия. Какво да се прави, такъв е животът. Да се обнадеждим, че все пак е колело.

 

02

 

Правим и ние едно завъртане, почти пасхално, около свещеното здание и не може да не забележим грижливо издълбаните с нож или остър камък в белия зид силуети на изящни барки, триреми, лодки в различни стилове. Вероятно незнайни ръце на моряци са дълбали във вековете? Озадачаващо. Приличат на ритуално изписани молитвени знаци за благослов на щастливото плаване, на богатия улов, знам ли? На щастливото завръщане може би? Но явно са древни, личи си, че камъкът е избелван, а те са устояли на всички операции.

Когато след два дни ще поемем на изток, все по крайбрежието, забелязвам, че бреговете са пусти, негостоприемни и каменисти. Въпреки че са ниски, е открито, а панорамата е невероятно широка, навътре в морето почти не се мяркат силуети на кораби и лодки. Самотно море, красиво и тъжно. Оказва се – измамно спокойно. Забелязваме няколко рибарски селища, но и те са твърде пусти. А за мачти с платна и дума не става. Надали защото е началото на ноември. Лейля ни разказва, че морето тук е опасно и сурово, има подводни течения, скали и рифове, незабелязани коварни и внезапни вълнения, мъртви и явни, които поглъщат дръзналите да излязат на вода по всяко време на годината. Когато местните рибари излизали на улов, те се прощавали всеки път с жените си като за последно. Връщането им никак не било гарантирано. Затова навярно тук се радват на гледката отдалече и никой не строи на първа линия до морето сгради, дори паянтови къщурки. Няма аква паркове, крайбрежни ресторанти, няма територия, превзета от суетата и удоволствията, както при нас. Градини, алеи за разходка, дори открити обществени барбекюта и пейки – да. Дори овощни градини, да, точно така, бахчи, съвсем на брега! Виждаме, че някой е насадил домати и тикви на самия плаж. Само дето плаж няма, а плодородната черна пръст е до самата вода. Кой е изгребал пясъка? Хладно, макар и слънчево, ноемврийско, континентално време. Който ни знае, сме на море. Карадениз не се шегува, а местните имат страх божи от него.

В следващите дни подминаваме Артвин, Ардешен, Ризе. Пътуваме все на изток. Брегът продължава да е все така нисък, открит, пуст и красив. Морето продължава да е огледало, но вече знаем, че ни мами със своето спокойствие. Символът на тези места, съвсем неочаквано за нас, не е морско животно или риба, а сокол. Местният дух е планински, въпреки че би трябвало да е морски. Тези прелестни като местоположение градове би трябвало да изглеждат живописни заради величествената природа – планина и море, но не. Те са застроени еднотипно, добре изпълнени и практични, но малко скучни, с кооперации и блокове, които извисяват силуети. Като че ли хората са загърбили и морето, и планината, и миналото, и някогашната слава на тези прекрасни места. Сгушили са се в собственото си битово удобство. Когато човек живее сред красота, той я подминава като даденост, просто като част от живота. Вероятно урбанизацията е виновна затова.

На следващата вечер ще спим в Мачка. Докато пътуваме нагоре в планината, а планината е Карадаа, ръкав (мисля, че дори се казва хрущял на геоложки език) от прочутия планински масив Кавказ. Някакъв южен хрущял. Величествена красива черна планина. Черно море. Странно, защото всичко тук е в светлосини и златни блестящи тонове. Докато не заваля. Знаете как е в планината. Руква изведнъж, като че небето се продънва и се излива на главата ти, за да отмие всичко, въздухът става кристален, озонен и чист. Не ни се прибира до късно вечерта и бродим из улиците на това симпатично градче, защото все още преживяваме безумно красивата гледка. През деня изкачихме най-високите върхове и пребродихме скалния манастир Сюмела. До върха на стръмната скала има път през гората, грижливо обезопасен, срещу нас е манастирът, опасан от стена-акведукт. Стълбите към скалните храмове обаче са изключително стръмни. Тук чистият въздух така те зарежда, че не чувстваш грам умора. Спираме за снимка от птичи поглед – дефилето на пътя и нашата Мачка останаха някъде там. Приближаваме към външните скални стенописи, те обаче са в ужасяващо състояние, очевидно тук реставрационно-ремонтните дейности са планирани и тепърва предстоят. Само по най-непристъпните височини на скалата съзираме лица на светии и божества, пожалени от вандалски ръце. Надолу всичко е изчегъртано. Избодени очи, лица, ръце. Върху стенописите са надраскани надписи, инициали, което е най-ужасно – не само на латиница, но и на арабица, имаше и еврейски, и гръцки надписи. Вандализмът няма вяра и народност. Вътре в скалите стенописите са, слава богу, вече възстановени, поне в Анакая килисе, каменната църква, е вече така. От тавана ни гледа Исус с кръгли и топли, тъжни, кафяви очи. Под него е Богородица с Младенеца в скутите си. Дървеното скеле стои, укрепителните съоръжения на скалата – също. Продължаваме към най-непристъпната странична тераса, за да разгледаме отблизо червената сърна, изправена на задните си крака, знак за настъпилите османски времена. По нещо ми напомня това място на Метеорите в Гърция, но е далеч по-диво, старо, автентично и изоставено. Трябва да намерим начин да дойдем след няколко години отново. Защото Сюмела е епична, имам усещането, че цялата Свещена история на Стария и Новия завет е пресъздадена тук в икони и стенописи до най-малката подробност. А скалата е огромна, истинска разгърната каменна книга над главата ни. Визуалната история на еврейството и християнския свят е пред очите ни, ние сме в утробата ѝ. Питам се дали Вселенският Патриарх и Папата въобще знаят за това място. И какво чакат, че не дойдат тук? Толкова богата с памет е вероятно само Света гора.

Продължаваме напред, след като си вземаме сбогом с нашата Мачка, а в автобуса звучи игривото Карадениз хоро: „Мачка, Мачка, Мачка“, сменяно от време на време от модерни шлагери в духа на „Хаят гюзелин“ и припеви на красавеца Таркан. Настроението рязко се покачва въпреки ранния час и трезвия дух, който цари в групата вече трети ден. В традиционни райони сме, никъде не сервират алкохол, тук-таме из магазините може да се купи тайно по някое кенче бира или бутилка вино. Но когато си в чуждия свят, трябва да се съобразяваш с местните правила. Пътуваме към светлината и изгрева, брегът е светъл и нисък, шосето се е опнало равно пред нас, отляво е морето, отдясно – планината, подминаваме светофари, елегантно композирани във форма на лаленца.

„Внимавайте в пейзажа“ – дава знак нашата водачка и обръщаме поглед вдясно, автобусът завива и закатерва отново планини. Чаените плантации затанцуват пред очите ни. Жалко, че светлината не е подходяща за снимане, правим бързи и небрежни кадри. Тези терасирани злачни зелени места са сърцето на чаепроизводството на Турция. Чайели, Чайкур – такива са местните имена на градчета и селца, всички производни от чай. Всичко тук е под знака на божествената напитка – поминъкът, бизнесът, туризмът. Всичко е чай. Спираме в една от прочутите фабрики за чай, близо до Чайкур. Отвън – нищо особено, но виждаме, че чайната е построена с размах, а на входа ни причакват три красавици, тоалирани в пъстри местни облекла, с шарени кърпи-кариоки с пендари по челата. Спираме, автобусът отваря врати и в мига, в който първият крак стъпва на шосето, внезапно гръмва музика и трите красавици започват да танцуват. Напушва ме смях, музиката обаче е заразителна и най-лекомислено се хващаме на хорото. Танцът е хорон – да, също като нашето хоро. Е, не съвсем същото, много по-сложно се танцува това черноморско хоро. Правя запис, естествено, благодарение на който по-късно ще разучаваме стъпките и движенията. Тези хубави момичета танцуват буквално с цялото тяло. Краката се вдигат високо като при кан-кан, е, малко преувеличавам, почти както го правят Лорд ъф дъ Денс. Ирландски танци и ръченица, малко кючек дори, палави движения с бедрата, раменете, гърдите, после ръцете се вдигат рязко нагоре и се размахват нашироко, както при зейбеки или сиртаки. Истински сирени, които те примамват към себе си – сакън, да не вземеш да си тръгнеш, странниче, преди да си се наиграл, натанцувал, преди да си опитал нашите чайове. Ако искаш купувай, но ела, поиграй, поспри, пий и помисли.

 

03

 

Червени рокли на цветя ти грабват очите, лилави престилки на черни райета, пиперено червени кариоки, обшити със злато, черен тюрбан с дантелки, плътни чорапи и пантофки стил балерина. Влизаме, за да опитаме чайовете им: червения Къзъл бюю, лилавата Маранда зеления Икичай, Матча, жълтия, белия, черния, черничевия, лавануловия, липовия Ъхлъмур. В Меката на чая сме. Но първо ще чуем лекция за производството на чая. Една девойка от танцуващата тройка ни повежда с нетърпящ възражение жест към демонстрационната зала, където проследяваме целия процес: от откъснатите чаени връхчета, през селекцията (най-нежните ще се превърнат в бял чай, следващите, в зависимост от темперирането – в червен и черен) през центрофугата за сушене, до пакетирането. Това е цяла наука. Влажност, зреене на чаените листа, бране, ферментация, сушене, запарване, разреждане. Състав и структура. Със или без захар, това е въпросът. Никакъв мед, за бога! Променя аромата. Влизаме в дегустационния салон и се започва. Носят ни чай след чай и също като в приказката за чудната река пред очите ни минава бялата, жълтата, червената, зелената, златната, черната вода. Последната особено много ми хареса, защото опитахме чай от сушени черници. Ако не ви се е случвало – горещо препоръчвам. Лекцията продължава да тече, заедно с чая: полезен е за сърцето, храносмилането, метаболизма, перисталтиката. След втората чаша сърцето ми се разтупква, пред очите ми се завъртат светлини и цветове и оттук нататък вече само ще близвам по малко. Изброявам дванайсет дози чай. Вдишвам уханието. Разбира се, купуваме си и напускаме това омайно местенце. Отново на път.

И отново изкачваме. За да стигнем Узунгьол, прочутото дълго езеро, високо, горе в планината. Чудно местенце за летен и зимен отдих. Пусто е, есента не е атрактивен сезон, разказва Лейля, но тук през лятото не можеш да се разминеш от богати араби, които са довели жените си на хладна почивка сред красотите на Карадаа. Има река, лифт, върхове, забулени от облаци, има дори маркови магазини, ресторанти. Край нас профучава бъги, управлявано от две забулени каки. Отминаваме скъпарски хотели и наглед непретенциозни бунгала в алпийски стил по брега на реката, която се влива в езерото. С Кари правим две дълги обиколки, докато другите обядват, и се радваме на пустошта и зеленоглавите гъски, които, също като нас, обикалят езерното островче, само че по вода. Защо си нямаме плавници и човки, окайваме се с Кари, а и малко непромокаема перушина, че да си се гмурнем. Междувременно завалява и се сгушваме в якетата и качулките си. Откривам едни крави, които чинно пасат под дъжда, слаломираме между мините, които оставят зад себе си, упоително ухание на кравешка тор, и решавам да си направя снимка с тях. Ах вие, виновници за глобалното затопляне, какви ги вършите? Красиви дребни кравушки във всички топли нюанси на кафяво-жълтото и капучиновото. Насочвам обектива и – о, щастие, в този миг, една от тях щедро се изпикава пред очите ми! Бинго! Снимах пикаеща крава, високо на Карадаа! Човек се вдетинява на път. Непознатите места изтръгват най-атавистичните ти спомени, желания, асоциации, емоции. И обострят апетита впрочем.

 

04

 

Сбогом, Узунгьол, помахваме с ръка на четирите кресливи цветни папагала, които ни изпращат на автобусната спирка. Отново потегляме, слизайки от планината, завиваме в източна посока. До вечерта трябва да пристигнем в Архави. Пътят ни върви по протежение на морето и привечер влизаме в Ризе. Градът на Ердоган. Поне такава е легендата. Защото има конспиративни теории за арменския му произход. Посреща ни огромен транспарант за Хош гяльденис и огромен свиреп, но безкрайно красив сокол на входа на града Ризе. По точно – цветна скулптура на сокол, който явно ни предупреждава да бъдем внимателни и послушни. Втренчвам се в билборд, рекламиращ обучение в местния университет, който се казва, познайте как? „Реджеб Тайип Ердоган“. Създаден преди около 6 години, той предлага всякакви специалности и гостоприемно отваря врати за вас. Кой ли би дошъл да учи в Ризе и защо е съвсем друга работа. Освен статуята на сокола, другата атракция, която привлича вниманието ни, е гигантската, облицована в стъкло и арматура и осветена в червени светлини, чаена чаша, която създава впечатление, че се върти около оста си. Намира се на самия бряг на морето. Бардак, така се казва специалната чаша във форма на лаленце, съвършената форма за чаша. Гениално решено. Мразя повече от всичко на света грубите четвъртити, подобни на кофи, чаши с дръжки от дебел порцелан за кафе и чай, които събират половин литър течност. Нищо изискано, нищо фино няма в пиенето на напитки по този начин. Обичам да пия от бардак. Тази червена светеща чаша наистина е впечатляваща и с размерите си – колкото небостъргач е и с изящната си изработка, смея да твърдя, че е почти толкова величествена, колкото Лондонското яйце. Не знам колко е умно да издигнеш паметник на чашата за чай, но е интересно, забавно и красиво. Лунапарк на чая. Снимаме, разбира се. Тъй и тъй сме спрели пред бардака (как само звучи, не ме разбирайте превратно), ще отскочим и до брега. Тъмно е, асфалтово черните морски вълни се плискат в брега. Мазна вълна – така я наричат моряците. Морето наистина изглежда страшно – нищо общо с лазурната морска шир през деня, все едно е друго море.

 

05

 

Вечерта се настаняваме в Архави. Град на около 90 км от границата с Грузия. Хотел „Архави“ изглежда доста луксозен и голям, целият от стъкло, а през панорамните прозорци се ширва чудна гледка. С радост установявам, че и хотелската ни стая гледа натам – към река, която се влива в морето, ние сме на самия ѝ бряг. Идеално осветената крайбрежна магистрала се раздвоява във вид на два моста близнаци, които минават над реката. Това е посоката към Батуми, за където ще пътуваме утре сутринта. Но тук ще имаме две нощувки и това е прекрасно. Слизаме в ресторанта. Беше уморителен ден – чайове, езера, соколи, бардаци. С ужас установявам, че има жива музика. Но в ресторанта сме само ние, нашата група, което изглежда успокоително. Поднасят вечерята – задължителна леща, разбира се, основно ястие пилешко с пилаф и типичните за района сладки, наречени бабá – курабийки, посипани с орехи и напоени в сладък сироп. Не са лоши. Но най-хубавата изненада е… бар с питиета! Вино, бирички, уиски, шампанско, какво желаят дамите и господата? Охо, личи си, че Грузия е близо, димът на родната Итака. Опа, запътили сме се всъщност към Колхида. Изведнъж ни обхваща небивал оптимизъм – ще разпуснем с чаша прелестна кехлибарена напитка с гъста пяна и ще потанцуваме. Заслужили сме го. И пак Таркан, и пак Хаят гюзел, животът наистина ще се окаже доста хубав.

Тази сутрин не ставаме с първите лъчи. Героите са малко уморени, но все пак в разумно време трябва да потеглим към Грузия, трябва да минем границата, която, твърдят, е доста натоварена. 90 км са около час път, в който, отново зяпаме през прозореца морето, то пак е измамно лазурно и спокойно, но вече си имаме едно наум. Лейля разказва по безумен начин историята за Язон и аргонавтите, аз слушам внимателно превода на Кари, и възклицавам. „Значи реката, която се казва Чуруки, е същата онази, която тече под нашия хотел? И точно на нейното дъно Язон намерил руното на златната овца? Стига бе, не може, не се връзва! Това не беше ли в Колхида?“ Значи така, турската легенда придърпва Колхида някак по към себе си, към своите земи. А може пък това да е поредната вариация за древногръцкия мит – малко грузинска, малко тюркска, а може би лазка? Забравих да отбележа, че по тия земи, по които бродим вече трети ден, живеят кавказки племена, а не тюрки. Това са лазите и хемшините, а те са кавказци, арменци-мюсюлмани, чийто език няма нищо общо с тюркските, а е от кавказката езикова група. И фолклорът им е различен, (затова бяха тези ирландски танци а ла зейбеки и сиртаки), и облеклата им са други (всички са с открити лица и гологлави, с кариоки и рокли), и обичаите им, и уникалната им лазка и хемшинска кухня. Никак не медитеранско е всичко тук. Въпреки че нашето море и нашите (разбирай гръцките) митове са именно такива, та нали сме един басейн, един географско-културен пояс. Но не, тук сме си в Кавказ. Та и „техният“ Язон – намерил, виждате ли, руното в реката Чуруки. А тя била златоносна.

Пресичаме границата с Грузия и моментално, като с нож невидима божия ръка отсича пейзажа и коренно го преобразява. Брегът започва да става хълмист и буен, появяват се дюни и пясъци. Навлизаме в гъстозелени омагьосани гори. Лъхва топъл южен вятър и замирисва на море – остро, миденочерупчено, водораслено. Замирисва ми на удома. Спираме за кратка почивка на самата граница пред водопад и чешма, до която, съвсем на пътя, някой е разпънал сергия и продава най-едрите райски ябълки, които някога съм виждала. И нарове с размери на средно голям пъпеш. В основата на скалите, там, където се разбива водата и раздипля дантелената водна пяна, в скалата е издълбана скулптурна композиция: Свети Андрей Първозвани и неговите ученици. Да, евангелската легенда разказва, че след разпъването на Спасителя учениците му тръгват по света да разпространяват вярата. И Андрей стигнал дотук. Наречен е Първозвани, защото той покръстил в Христа първите народи, а именно – копти, арменци, грузинци. И до днес те носят самочувствието на първите, приели вярата, техните църкви са най-старите и неслучайно на държавния флаг на Грузия е изобразен кръстът божи. Грузинци или арменци, това е въпросът? Хамлетовски е, но знаем, че това са братски народи, азбуката им е подобна, нравите им и културите им – също. Имаме едно наум обаче – кръвно най-близките понякога са си най-далечни. Нека не задълбаваме в Нагорни Карабах и политика, но си знаем, понеже сме миролюбив народ ние, българите, че и ние, турците: най не вярвай на този, чиято кръв носиш. Или, както е казал един мъдър герой на Иво Андрич – най-хубаво си говориш с този, който ти е най-чужд. Я, вместо това нека всеки да разкаже по един грузински или арменски виц? Грузинец и арменец влезли в един самолет, руснакът казал… Или – какво представлява арменската театрална зала: кръгла сцена, опасана само от един ред, всички седят на него. Смеем се… Кой сега е номер едно, кой е първи?

Вече сме на митницата, предстои ни изпитание, което се нарича проверка на паспортите по грузински. Народ и блъсканица, обмяна на валута, някои плащат входна такса, други – не. Ние сме с европейски паспорти и минаваме за полуолимпийски божества. Никаква такса. Останалите плащат. Грузинците наричат парите си лари, също като древноримските божества, онези добри духчета, които пазят дома. Хм, има логика, макар и доста случайна. Ларите са малко по-евтини от българския лев, нещо като 70 стотинки, не се плашим, въпреки че турците ни предупредиха да внимаваме. Грузинците са, казаха, мошеници, не плащайте с карти, пазете си портфейлите и не обменяйте там, освен това е адски скъпо. Голям бандитизъм е, хаос и пороци. О, няма проблем, всичко е слънчево и наред, спокойно и френдли.

Влизаме в покрайнините на Батуми, един от големите морски градове на Грузия или поне това, което е останало от нея. Сухуми и Пицунда, доколкото знам, вече не са нейни. Жалко. Грузинският дух е неповторим. А архитектурата им? Кой където ходил по света, взел, че донесъл някакво ноухау или направо копирал сграда, стил, вкус. Батуми е величествен: небостъргачи и маркови хотели, кеф ти Хилтън, Мариот, Риц, Шератон, Рамада. Но никой от тях не прилича на оригинала. Риц няма силуета на Риц, Хилтън не прилича на пчелна черно-бяла пита, а е пъстър и шарен, Мариот и Рамада са нещо като грузински сецесион. Гора от небостъргачи се изправя пред очите ни, стомана и стъкло, но и цветове, и светли бликове, някакъв шарен източен Канари Уорф, който би подлудил сетивата на средностатистическия англичанин. Нещо като Дубай, нещо като Вегас или Дисниленд, нещо като нищо на света. Но интересно, весело, красиво. Различно. Когато се връщам в България, леля ми ме попита – „Батуми? Още ли пасат кравите пред ЦУМ?“. Поглеждам я смаяна – „Ти за 60-те години ми говориш, нали? Какви крави, какъв ЦУМ. Небостъргачи, дорогая!“ А небостъргачите ги разпродават за жилища, това е другото безумие. „Продажа апартментов“. Кой ли би си купил апартамент на 96-я етаж, откъдето да провиси пране? И колко ли би струвал? „Спокойно, – маха с ръка шофьорът ни Белгин – тези имат пари, не ги мислете, само пребройте колко казина има тук. Неизброими са, като пясъка в морето. Всички турски милионери инвестират тук.“ И разказва сърцераздирателна история за известен турски бизнесмен с 34 любовници, на всяка от които купил тук хотел. „Тук е мътна вода, – смее се той – не ги гледай, а то и на турски „батум“ означава кал, блато, заблатена земя.“ Кал, кал, ама златоносна, нали, смеем се. Също като Колхида. А тук ръкавът на нашата река Чуруки се казвал Колхида. Е, вече нищо не разбирам. А уж я преподавам тази литература.

Гръм и мълнии! Мога да се закълна, че току що преминахме покрай една пострадала от земетресение сграда! Беше обърната на 90 градуса! Не, смее се Лейля, така е построена, имитира преживяла фатално земетресение, това е хотел, където коридорите и стаите са под съответен наклон. Хотел за ентусиасти, търсачи на силни усещания. Мога да се закълна, че подобна шантавия съм виждала само във Виена – Хундертвасер.

 

06

 

Неее, да вярвам ли на очите си? Току що минахме край Колизеума, но някак много бял, чистичък, с прозорци? Това пък какво е? Пак хотел. Или казино. Следва вятърна мелница. Мулен Руж, ето я, само дето не е руж. Наклонената кула в Пиза, само дето не е наклонена. Имитацията на Лондонското яйце. Небесносинята нова сграда на Ректората на Университет „Шота Руставели“. Е, тя е поне с класически силует. Шератон пък е имитация на нещо между Московска высотка и Крайслер небостъргач. Готически кули и замъци. Имитация на Пражка готика, часовникът е същият като на Площада Ян Хус, Пражки сецесион, френско ар деко, Виенски югендстил, арабски сводове и дантелени тераси. Ще се побъркам. Театърът е в романски стил, наистина хубава стилна сграда, въпреки богато позлатените си коринтски капители на колоните-пиластри. Фонтан с Нептун с тризъбеца и еротично протегнати нереиди, правят почти неприлични жестове с ръце, от гърдите им хвърчи вода и събуждат непозволени желания. На пейка зад фонтана е полегнал стар грузинец, приспал е всичките си желания в дълбока дрямка. В краката му чинно се е свило жълто куче. Встрани? Естествено извисява снага Голдън Палас. Пред фонтана се въздига на толкова висок пилон, почти колкото постамента на генерал Нелсън на Трафалгар скуеар, паметникът на Медея от черен бронз. Вездесъщата Медея, героинята на този град. В ръката си държи златното руно, няма да се учудя, ако е от съвсем истинско злато. Тези грузинци! Кораби с аргонавти, колесници със златни коне, грузинецът обича да има от всичко. Това е културна идентификация. Национална гордост. Чист аргонавтски национализъм. Те просто настояват да са потомци на Медея. Това звучи дори леко тревожно, като съвестно предупреждение към света. Изглежда леко смешно, но и разчувстващо близко. А паметникът, да не си кривим душата, е наистина красив. Вместо Ленин – Медея детеубийката, шегувам се неумело. Въпреки, че каква е разликата, след като крайният резултат е почти същият?

 

07

 

Едно малко, а може би голямо Монте Карло, ето къде сме попаднали. Ако вие не може да отидете по света, то светът е дошъл при вас, заповядайте. От всичко си имаме. „Познайте кога е построена тази сграда“, пита ни Лейля усмихната дяволито. XVIII век, XIX век? „Преди трийсет години“, победоносно заявява тя, просто камъкът е състарен нарочно и боядисан в бледо старозелено. „Големи мошеници“.

Климатът тук е наистина средиземноморски – палми, маслини, мандарини, портокали, има ги във всеки двор, те са по улиците, по площадите. Дървета, зеленина и небостъргачи. Сигурно няма друго място в света, постигнало такова щастливо съчетание на напредък, богатство, вкус на ръба на добрия тон и природа. Целунато от Бога място. Със застъпничеството на Свети Андрей Първозвани. Заглеждам се по витрините, стените, стълбовете, улиците. И се натъквам на сърцераздирателна обява с портрет на черен котарак. Цитирам дословно: „ПРОПАЛ! Пропал кот Мехмеда Абашидзе! Приблизительно 5-6 месяцев. Черный, глаза желтые, хвост, будто седой, внизу живота есть кусок белой шерсти. 574256655. Нашедшему вознаграждение 500 лар.“ Онемявам. Много скъп кот. И какво художествено описание. Като го гледам колко страшно ме фиксира от снимката с тези желтые глаза, с тези лъвски лапи, не бих дръзнала да погледна под коремчето му дали има бяло снопче козина. Но пък 500 лари са си 500 лари. Същото описание е изписано и с грузински букви. Но за буквите след малко.

Влизаме в църквата Света Богородица до самия централен градски площад и имаме щастието да попаднем в края на една венчавка и началото от поредица колективни кръщавки. Всички жени са с покрити глави, а свещеникът чете молитвата почти шепнешком. Удивителна е приликата с Дядо Мраз. Дълга бяла брада, благи сини очи. Грузинските кръстни знаци загатват присъствието на морето в тази култура – те са изписани като винетки, като котви и клонки на маслина, като пипала на октопод. Всичко тук е пъстро и артистично, а графитите-рисунки по стените на къщите са истински произведения на изкуството, на детското въображение и развинтената фантазия. Лиско, захапал лула, Акула с водолазна екипировка и шнорхел, Делфин стиснал под мишница палмово листо като чадърче (после ще видя същата скулптура в парка), Титаник от шоколад в момента, в който се разцепва на две. А грузинките! О, боже, какви мадами, колко издокарани и красиви жени! Прически, дълги златни вълнисти коси до под кръста, шифони, шлейфове и къдрици, батиста, токчета и деколтета, бижута, попаднали сме във водовъртежа на Батумския Холивуд. А площадът, където спираме да пием, какво мислите – ами разбира се, турско кафе, което тук се нарича батумско, не! Мога да се закълна, че в момента съм във… Флоренция.

Продължаваме към поредното кулинарно изпитание (след като от сутринта поддържам гладна кондиция, защото знам какво ме чака). На традиционен грузински обяд сме. Драконов плод и малини със зрънца от нар в сметана, баклава… Но защо започвам с десерта? Сладко бяло и червено вино за аперитив, бланширан патладжан с орехи, запържен на рулца, зелена салата, домати и краставици, маслини, пилешки шашлик, невероятно крехък, явно напоен предварително в специална марината, гювеч със зеленчуци и телешко месо, просто приказка, също като на баба ми, гъби в масло и хинкали – най-вкусните пелмени, които някога съм опитвала. Хляб във вид на палачинка. О, това е вече в повече. Трябва да повървим край брега. А имаме още да катерим Кулата на писмеността. И да видим уникалния паметник на Али Нино.

Представете си огромен площад край морската алея. Две гигантски фигури, които конструктивно напомнят на шедьоврите на Черни в Прага. Представете си нещо като Главата на Кафка в Прага, но в цял ръст. Това са Али и Нино, мюсюлманското момче и християнското момиче, които се влюбили, но родителите им ги разделили завинаги. Грузинските Ромео и Жулиета. Паметникът е раздвижен, отделните сегменти на съвсем голите тела се движат така едно към друго и около оста си, че в определен момент се загърбват един друг, в следващия, на точно определена минута, те се доближават, след което отново се раздалечават с протегнати ръце. Пардон, с отрязани ръце са. Те не могат никога да се докоснат и да се достигнат. Тъжно, нали.

Изкачваме се с асансьор на Кулата на азбуката, това е една от най-високите сгради в Батуми. И както всичко тук, е също нова новеничка. Много арт, много интересна, добрият вкус я превръща в нещо особено. На етажите ѝ има кафенета, звучи джаз, декорацията на наглед несъвместими елементи е очарователна: чупнат тромпет, саксофон, зазидан в стената, златен сол ключ до него, каренце с чаша кафе – също изработено като гипсова отливка-пано, върху него се мъдри жълт лимон, много зеленина и цветя. Панорамата е красива, снимаме, обикаляйки най-горната тераса, целия град и залива. Ех, Колхида. Най-после те достигнахме. Намерихме те. И няма да ни се изплъзнеш. Пък, кой знае, може някога и да забогатеем? Само да не съжаляваме като Язон.

 

08

 

Отвън кулата е опасана, подобно на верижната молекула на ДНК със знаците на грузинската азбука. Кулата е висока точно 36 метра, почти колкото са знаците на грузинския алфабет. Легендата твърди, че писмеността е създадена през III век преди Христа от Цар Парнаваз Първи. Арменците обаче твърдят, че не Парнаваз, а някакъв арменски монах е създал писмените знаци, които са почти еднакви и в двете култури. Те са красиви, заоблени букви с равна височина, без разлика на малки и главни. Също като във вица, възкликва някой, докато разказвам, нали всички арменци стоят на първия ред? И всички букви са равни. На грузински, защото грузинците твърдят, че буквите са техни, тези знаци се наричат мргвловани. А Алфабетът им се казва Асомтаврули. Известно е, че в миналото са имали три писмени системи, но поради тяхната сложност са опростени. Та нима историята с гръцката азбука, а и с нашите две писмености – глаголицата и кирилицата – не са същите? Ясно е, че човек трябва да е прагматичен, ако иска масова грамотност. Вглеждаме се в писмените знаци и откриваме съвпадения с нашите и гръцките – омега, тита, фи. Законна гордост ги изпълва грузинците, защото това са първите букви, най-древните, които славят Христа. Надписи на грузински има дори в църквата на Витлеем.

Разходката из Батуми завършва подобаващо със снимка сред най-очарователната скулптурна композиция. Толкова мила, толкова човешка, сърдечна и закачлива, романтична и литературна – както всичко тук в този приказен град. Казва се „Аз и Батуми“: кръгла масичка за кафе на самата морска алея, три столчета, мъжка и женска фигура, куфар и болонка в скута на дамата – всичко от бронз. Дамата с кученцето, но под зоркия кавалерски поглед, все пак сме в Азия, ми грабва сърцето. Тази Грузия! Джорджия, както обичаше да се представя отдавна, в съветските времена. И още – ГФР. Грузинска федеративна република. Дано някой да я обърка с германската. Смешно-изящно очарователна, малко грандоманска, малко кичозна, но някак по кукленски спретната и накипрена Грузия. Завършваме със задължителната разходка с корабче из залива, за да усетим докрай тръпката на Язон. И да огледаме невероятния заоблен планински ландшафт и този величествен профил на града, осветен от залязващото слънце откъм морето. Усещането е неповторимо.

На свечеряване напускаме Батуми, като минаваме през краен квартал и най-сетне виждаме автентична гледка без лъскави небостъргачи. Ето я крепостната стена на древния град! Значи Батуми все пак имал история. На хоризонта слънцето залязва зад заснежените върхове на Кавказ. „Кари, виж колко е Лермонтовско, по следите на Печорин сме!“ – възкликвам. Тя примигва доволна, същинска Кавказка пленница. Ето как живеят хората тук. Бухлати градини, плодове, къщички, сгушени в природната прелест на делника. Пране. Деца, които гонят някаква топка. Котки. Локви и кал. И ситни, дребни кравички, които се връщат от паша. Светлината е насочена, гърбовете им лъщят и силуетите им се отразяват във водата. Мога да успокоя леля ми, че съм ги видяла.

На сутринта е време да се сбогуваме и с Архави и поемаме по обратния път към Трабзон. С една последна отбивка, отново към планината, където ще разгледаме местността Яйлата. Това е планински курорт, в интерес на истината твърде диво място, което го прави особено привлекателно. Пътуваме дълго, изкачването е стръмно и най-после достигаме желания връх. Намираме се в ръкавите на планините Карадаа и Качкар, ландшафтът е призрачно алпийски (без да има нищо общо с тази планинска верига), реки и потоци, остри назъбени била и планински върхове. Преминаваме през селата Айдер и Чамлъ Дере, намираме се на над 1300 метра надморска височина. Пред очите ни се спуска гигантски водопад. „Булото на невестата се казва, – осведомява ни Лейля – вижте каква планинска красота, а сме само на час и половина от морския бряг“. Чуваме бученето на тонове вода, падаща като че направо от небето, но сме твърде надалеч, за да усетим пръските от това дантелено „було“.

 

 09

 

Съвсем близо е разположена долината Фъндъклъ. Това е фъстъчената долина, Меката на лешниците и фъстъците на Турция. Подминаваме отново чаени плантации и градини с пчелни кошери. Благодатна, щедра земя. Из Яйлата се разхождаме като истински досадни туристи в пустата неделна утрин, но сядаме да опитаме местните специалитети. И добре, че го правим, за да мога да поспоря след това с моите близки французи, че там някъде в Турция съм яла истински френски рокфор, само че… още по-вкусен. Това е местното сирене с благородна плесен, което ни поднесоха двете сестри Сюслю и Гюлсю ханъм, ухаещо на билки и гора, ни покори напълно. Снимахме се с любезните ханджийки, след като опитахме от богатата им трапеза – хемшинска халва, лазки бьорек, лозови сармички, боб и отново прочутата мухлама, под звуците пищна музика, разнасяща се от транзистор ВЕФ. Машината на времето и тук работи на пълни обороти. Усмихнатите сестри завиха на главите ни по една кърпа, обсипана с пайети, съвсем по местния маниер и стил, подобно венец около челото, съвсем по бедуински маниер, въпреки че сме сред гори тилилейски. Лицето обаче задължително остава широко открито. А вълнените чорапи които носят и охотно продават на туристите са същите като онези родопски плетени шарени чудеса.

 

10

 

На излизане от дефилето на планината се спираме на каменен мост, досущ същия като онзи над Мостар, като нашия Дяволски, над бързоструйна река. Кари разприказва шофьора ни Белгин, който е лаз, за да ни каже няколко лазки поговорки на неговия език. С удивление установяваме, че няма дума за празник на лазки, това е просто ден, ден като всички останали. А Кари разказва историята за последния носител на един от кавказките езици, наречен убъхски. Убъхският език притежавал 90 писмени знака за съгласни звукове и само 3 за гласни. Как ли е звучал този език, как ли е шептял, или пък свистял? Човекът убъх отишъл да живее при своя син и починал на 95 години в Париж. Бил последният от рода, не познавал други от племето си, всички вече били покойници. Пред един професор лингвист от Сорбоната той разказал, че в последните години от живота си всяка нощ сънувал на убъхски, но сутринта нямало на кого да разкаже своя сън. Нима може има по-страшна самота от неговата?

Сбогуваме се с Карадаа, Трабзон и Колхида. Самолетът ни прави своето валсово завъртане над морето, слънцето целува хоризонта и бавно залязва зад черната планина. Поемаме на запад и бягаме от слънцето, къпем се в облаците и подгонваме мрака. Довечера ще сънувам Медея на убъхски. Името ѝ звучи с трите единствени гласни.Тя ще е облечена в лазка носия, ще танцува карадениз хорон и ще пие чай. Ще звучи джаз. А пред двореца на Язон ще бъде разпънат трансперант, на който с грузински равни и обли букви ще пише: Хош гяльденис.

 

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...

Фитилчо

Фани Цуракова 06 Ное, 2015 Hits: 6883
Прага-Залцбург. Името на гарата е излетяло…

Иде ли

Кристин Димитрова 29 Фев, 2008 Hits: 24398
В мазето на Литературния институт към БАН…