Литературни пътеписи
Ако влезете в болничната част на Университетска болница „Царица Йоанна – ИСУЛ“, справите се в малко сложната ѝ, след множество ѝ прекроявания архитектура и стигнете до Клиниката по неврохирургия или Клиниката по неврология, ако още изчакате край болничните легла няколко години, можете да срещнете Алиса. Алиса от страната на чудесата.
Дали харесвам тази книга? Не. Още някога преживяването на промяната в размера на тялото, задушаващото тясно пространство на стаята, дългото безпаметно пропадане никак не допринасяха за душевното ми спокойствие. Не.
Сега обаче, седнала до леглото на жена, оперирана преди няколко дни от тумор на мозъка, изпитвам, разбира се съчувствие и отговорност, но и онова неизменно вълнение, както при среща с дълго невидян приятел, със същество от книжния свят. Жената вижда и усеща крайниците си уголемени, гардеробчето зад нас, болничното шкафче, стаята малки, таванът съвсем се е смъкнал, малка съм и аз, малък е и съпругът ѝ до прозореца, по лицето на който се стичат сълзи. Така като се стичат на лицето на човек, който е срещнал неизбежността и вече е изгубил силата на гнева. Сълзите потичат изведнъж, без предизвестие, почти без промяна в мускулите на лицето, освен едно леко приближаване на веждите. Очите плачат сами, мъката притисната от волята, разума и приличието чупи бенд в главата ни и се показва на света прозрачна и солена. Носени в гените ни милиарди години капки от първичния океан, родил живота, но и определил цената – смъртта, подхвърлящ дребната милостиня да охлади зачервеното лице и да даде минута облекчение. „Ако не бях истинска, нямаше да плача.“ – казва Алиса. Жива е любовта между този мъж и тази жена. Любовта и близостта така пламващи в отчаянието и надежда пред тежката болест, превръщащи се не рядко в най-нежна интимност и доверие, каквито не се преживяват и в дните на влюбването.
Туморът, операцията, са извикали Синдрома на Алиса в страната на чудесата. Описан от д-р Джон Тод през 1955 година. Трябвало е да носи прославата на името му – синдрома на Тод, но остава в научната литература известен повече с наименованието, които самият той му е дал „Синдром на Алиса в страната на чудесата“. „Littlemore hospital“, Оксфорд, болницата за психично болни, в която според някой сведения е работел д-р Тод, функционира и днес, но осигурява подкрепа повече за извънболнично лечение. Тридесетина години след описанието му синдромът живее вяло в научната литература. Затова пък след 80-те години на миналия век изследванията върху него се умножиха. В научните списания сега се говори за осем основни групи и причини за възникването му, той се изучава в таблици, цифри, описания, хипотези, но най-отгоре, с най-едрите букви стои името на нашата книжна героиня. А понякога и на друг книжен герой – Гъливер от „Пътешествията на Гъливер“ от Джонатан Суифт. Д-р Раул Лерой, също английски лекар, наблюдавайки през 1909 година пациент с микропсия (виждане на предметите умалени) го нарича „лилипутска халюцинация“.
Защо го казвам?
Защото ми е така изумителен този талант на големите писатели да формулират явление от единично уж наблюдение и да представят на читателите си познание, което не по изключение, години по-късно (в нашия случай – 100-тина), започва да привлича интереса на лекари, инженери, учени. Литературата, крачеща с лека стъпка пред науката, ръсеща листенца от лековати уж истории, които прилежната наука един ден старателно, надменно и назидателно се навежда да събира, класифицира, обръща отсам и оттам. Забавна ми е тази история в човешкото познание.
Но има и друго.
Вероятно Луис Карол, авторът на Алиса, е имал мигрена, една от възможните причини за подобни преживявания и е описал това, което му се е случвало преди пристъпа на главоболие. Имал е болест. Един заекващ, себенеуверен математик с мигрена, далеч от образа на мъж, който ще откърти въздишка от момински гърди, който е обаче е превърнал болестта си в познание и поетичност. Пореден пример, в който човекът успява от болестта да направи сила. В който духът превръща отнето или недаденото в идея, в смисъл, в живот.
Нашата историята е свързана с колежа „Христова Църква“, Оксфорд. Тук Луис Карол, макар не с псевдонима си, а с истинското си име Чарлс Латуидж Доджсън, е учил, след това е преподавал математика, тук е срещнал трите дъщери на декана на колежа, най-малката от които се е наричала Алиса, тук ги е забавлявал, а и сам се е забавлявал с измислените си истории. Или с естетизираната своя болест.
Оксфорд не прилича на друг видян от мен град. Освен Кеймбридж. Град – училище. От векове. Каменен град, извисяващи се с метри над теб стени, тежки порти пред които заничаш към затворени от всички страни дворове с плочи или морава, често тесни улички, църкви, останали от времето, в което едно учебно заведение не е можело да мине без това. И млади хора. Много млади, прилични хора. И други – съсредоточено-умислено-възторжени, скромно облечени – хората, които наливат ум и разум в главите им – техните преподаватели. Като нищо да не е помръднало от 1531 година, в която страховитият Хенри VІІІ е дал име на същия този колеж – „Христова църква“. Колежът е основан шест години преди това, но Хенри VІІІ, както знаем не си е поплювал в придобиването на чужда собственост, присвоил го е и оттогава та до днес носи името, което той е преценил, че трябва да носи. От картичките, които се продават в множеството магазинчета за сувенири може да се види залата за хранене в колежа и в дъното ѝ портрет на самия Хенри VІІІ. Облечен в нещо, което в сегашната номенклатура на дрехи би стояло в графата „плисирана поличка“. Хенри VІІІ. Бащата на така скъпия на сърцето ми друг книжен герой – принцът от „Принцът и просякът“ на Марк Твен – Едуард Тюдор.
Но сега да посетим колежа „Христова църква“. От главната улица, след като съм оставила зад гърба си кръчмата „Орел и дете“, в която Дж. Р. Р. Толкин е пийвал бира с приятели трябва да завия по следващата голяма улица вляво и после да търся малка и извиваща се уличка в дясно. На тази малка тясна уличка обаче нещо губя ориентация. Мога да разчитам на интернет. Но има и по-практично решение. Виждам група азиатци, вероятно японци. Стегнати, с фотоапарати, целеустремени. Те винаги знаят къде отиват. А тук няма как целта ни да не е една и съща. Лепвам се в края на групата им. Бодва ме обаче ревността, че не само аз съм тръгнала по дирята на Алиса. Че съм просто една от многото в поклонническа тълпа.
Стигаме да метална врата вляво, японците влизат, следвам ги, след 50-100 метра пътеката ни извежда на голяма поляна, парк, край него се вие рекичка. Тук трябва да е дървото с дупката на заека. Виждат се и други групи от хора. Значи, да, наистина съм самотен поклонник сред множество поклонници. Врътвам се, излизам на уличката и тръгвам отново по нея. В дъното тя завършва с друга голяма метална врата, зад нея има будка с пазач, минавам тържествено покрай него, влизам във вътрешен двор на колежа, на поляната са се събрали момчета и момичета във възгрозни наситено черни наметала от евтина, според мен, материя, и червени рози на бутониерите. Говорят, смеят се. Така, както са го правели и тринадесет министър-председатели на Великобритания учели преди време тук. Сядам на парапета покрай стълбите на колежа и ги гледам. Наблюдаването на деца и млади хора повишавало отделянето на окситоцин и подобрявало настроението. Така трябва да е. Започвам да го усещам, когато пред мен се изправя дама на петдесет-шестдесет години. Слаба, с вид на жена, която не се е омъжвала или и да е, така държи на реда, че с това прекалено бързо изсушава мъжко-женските по-близки отношения. „Какво правите тук!?“ пита с „дрезгав, развълнуван глас“. „Гледам“ – отвръщам с усмивка, докато я разглеждам. „Нямате право да гледате тук!“ – отвръща. – Откъде се озовахте тук?“ „Влязох през врата“ – отвръщам и започвам да се чувствам като преминала през заешката дупка. „Коя врата?!“ – продължава „настръхнала“ строгата дама – „Онзи“ – соча. „Имате ли билет!?“ „Не“ – отвръщам. „Нямате билет!?“ тя наистина „цялата настръхва“, повтаря няколко пъти възклицанието и съвсем ме вкарва в дереализация. „Влязох през вратата, не видях някъде да се продават билети, а и никой не ми е поискал“ „Тази врата?!“ – „намръщена“ тя сочи единствената наоколо ни врата към улица. „Трябва да напуснете!“ – Катерицата сочи изхода за да не би да се объркам и тръгва наказателно към горкия портиер. Да, това несъмнено е Катерицата, вървя след дребните, ядни нейни крачки и си мисля – нещо е останало в този колеж от 1855 година, когато Луис Карол е прекачил прага му вече не като студент, а като преподавател. Традициите, архитектурата като да подбират хората от следващата генерация, но и като допълнително да омачкват първичната глина и те заприличват на хората от предходната. Та тук все още живее Катерицата.
Младите хора с черните наметала и червени рози в бутониерите зад гърба ми продължават да се смеят, да си правят снимки, да говорят за неща, за които говори само младостта. Изсулвам се и се връщам на улицата и към вратата към парка. Човек трябва да следва японците докрай. Ако иска да попадне в музей. По алеята, по алеята в дясно и се вижда друга врата, портиер, каса, вътрешен двор. Японците знаят и кога е времето за посетители. Колежите си имат ден и часове, в които могат да бъдат посещавани от външни лица. Срещу заплащане, разбира се. Сега посетителите ме насочват към голямо стълбище с красиви сводове и попадаме в знаменитата зала за хранене и портрета на Хенри VІІІ в дъното. Три реда долепени една до друга маси по дължина, малка и плитка отворена камина в ляво, портрети на декани на колежа. Масите са със сложени прибори за хранене, които очакват питомците на колежа за вечеря. Още – дървен фурнир по стените, цветни стъклописи, лампи с абажур по средата на масите, мъж в униформа на нещо според моите представи на иконом, но едва ли е така, със шапка, която бих нарекла бомбе, но вероятно има друго име, който следи поклонниците да не свият нещо. Отмъкването на реликвите. Старо като света. Парче от христовия кръст, кутре на светец, детето, повлякло куклата си към детската градина, влачим нещо от единия свят в другия като не можем да ги слеем напълно. Сувенирите – цяла индустрия за тази човешка нужда. Нелепа на моменти, грозновата често, преимуществено произведена в далечен Китай, с когото оригинала няма никаква връзка. И ето ме обратно в парка или на поляната, както предпочитате. Реката по края му, която много нашенци биха определили с думата „бара“, хора насядали със сандвичи покрай бреговете ѝ. Поляната е зелена, равна и окосена, както се очаква, две-три големи дървета хвърлят сянка, слънцето е ярковато, прелитат гривяци, сивотата им с смесва с лъчите, със сиво-кафявите стени на сградите наоколо, със зеленото на тревата, с тъмнотата на сянката под дърветата, всичко това в следобедните часове „приспива и затъпява“, някои от поклонниците не са издържали, налягали са на сянка, подпъхнали ранички под главите си, очните им ябълки под клепачите се движат бързо, те помръдват крак или ръка – сънуват. Във фазата на съня са, в която са сънува. Сънят на някой е може би ярък, цветен, фантастичен и запомнящ се. Някой след минути може би ще седне с малко объркан поглед, ще въздъхне и ще изрече „Боже, какви щуротии сънувах!“.
Добре, хайде сега обратно, излизам на главната улица стигам до края ѝ, където в дясно може да се свие към Бодлиевата библиотека, държа левия тротоар и скоро ще се озова пред кръчмичката „Орел и дете“. Малка врата, скромен бар, одосадена барманка, вече зная че не трябва да сядам нито в ляво, нито вдясно, а да мина покрай бара и да видя вляво. Стените подсказват ясно – окичени са в снимки на Дж. Р. Р. Толкин и колеги. Масата е голяма, тесничко е, сядали са един до друг, налагало се е крайните да стават, когато някой е решил да стане. Пиели са бира и са говорили за литература. Точно това неудобство на местата за сядане ме натъжава със спомен. Клубът на журналистите в София. Той беше с такива извити дивани покрай много от масите. Имаше едно място, до колона, над което в рамка стоеше подписа на Борис Ангелушев – беше сядал винаги точно там, там беше преглеждал рисунки на по-младите илюстратори. Клуба на журналистите. Там десетилетия се носеха материали, забравяха се вечер коректури от пийнал дежурен редактор, раждаха се идеи за статии, човек и да останеше сам можеше вечер да намери някоя душа склонна да говори и да слуша за написаното слово. Сега на това място има сладкарница, ресторант и италиански сладолед. Няма го обаче спомена от душите, които лошо или добре, но мнозина от тях с цялото си сърце удряха клавишите на „Мариците“ и вярваха, че с всеки удар се съпротивляват и променят света. Останало е едно едничко огледало, на което само можеш да видиш на какво си заприличал. Е, тук в схлупения „Орелът и детето“ можеш да седнеш до Толкин и другарите му, можеш да се вслушаш в разговора им, макар от време на време вътре да връхлетяват бледи юноши, които искат да се снимат точно до портрета над главата ти. Можеш да се вслушаш и да се попиташ – защо точно в Оксфорд, защо точно в храма на стремежа към доказателство, на точност, на реалност, защо точно тук се ражда стила фентъзи, защо точно тук точно тук тази фантастност на Алиса, защо това кривване от утъпканата пътека. Нямам познание, за да чуя отговора на Толкин – изглежда толкова премерен, достопочтен преподавател. Казвате, че след като не харесвам „Алиса в страната на чудесата“ то вероятно и „Властелинът на пръстените“? Тогава и фентъзи? Да.
Тогава защо съм тук?
От уважителност. 70-те-90-те години на миналия век съществуваше един вестник „Орбита“. Съществуваха три издания, които се занимаваха с научна популяризация – той, сп. „Космос“ и списание „Наука и техника за младежта“. В тях работеха основно хора с образование различно от журналистика или филология. Бяха инженери, химици, лекари, юристи, имаше и дори капитан далечно плаване. През 80-то години на ХХ век в една от стаите на вестник „Орбита“, намираща се на последния етаж на някогашния „Кореком“ (за тези, които не познават това време това беше „верига“ от магазини, в които се продаваше с долари, там имаше неща, които не се намираха в обичайните магазини, и в него можеха да влязат само чужденци или хора, изпратени от държавата да работят извън страната). Та на последния етаж на тази сградата на улица „Калоян“, над църквата „Св. Николай Чудотворец“ в няколко стаи се помещаваше редакцията на седмичника „Орбита“. Там за първи път чух името Толкин. Току-що бе преведен и издаден „Властелинът на пръстените“. В редакцията работеха журналисти, които обичаха, четяха фантастика и работеха за нея. Сред тях имаше хора, които се пребориха за излизането на поредицата „Галактика“ на варненското издателство „Георги Бакалов“, които полагаха огромни усилия да открехнат с милиметри познанието на света извън границите на „социалистически лагер“. Отпечатването на един едничък разказ, невписващ се в понятието „социалистически реализъм“ или „прогресивен“ беше победа, която се празнуваше и сплотяваше. Тук съм, защото тези мои другари вече не могат да бъдат тук. А биха искали. Светът за който работеха, който разбира се им се привиждаше по-прекрасен, отколкото е, в годините към него се извърна неблагодарно и те понеже, макар и безобразни и грубовати на места, бяха всъщност дълбоко наивни и оголени, прегриза гърлата им. Няма значение дали в буквален или в преносен смисъл. В тяхна памет се опитвам да попитам Толкин защо точно тук се роди стилът фентъзи. Да поговорим какво предопределя един човек с детство като неговото да стане престъпник, друг – да крета на дъното на живота, трети, отегчен от контролните работи на студентите си да напише „В една дупка в земята живееше хòбит“ и да отвори простора към нов стил в литературата. Ако времето ни бе позволило да бъдем тук по-рано и на празните места около мен бяха Агоп Мелконян, д-р Димитър Пеев, д-р Светослав Славчев, Йожи Перец, Николай Катранджиев, д-р Златка Стаматова, сприхавия Димитър Павлов, Светослав Златаров, Корнелия Божанова, свита в ъгъла вероятно щях да чуя една от великолепните дискусии, които тези хора спонтанно правеха върху даден въпрос от различния ъгъл на познанието, в което бяха обучени. Вероятно в този разговор, който напомняше на игра с идеи щеше да изкристализира заслужаваща внимание хипотеза. Сега обаче чувам само болката на спомена и картата на Оксфорд насочва стъпките ми по маршрута, който Толкин вероятно е изминавал от колежа Мертон, в който е преподавал до приятелите му от литературния кръг „Инглинги“ тук.
Мертон – май най-старият колеж в Оксфорд – основан 1264 година. Входът му е в края на сляпа уличка, не особено забележима врата в ляво, пред нея неизменната каменна настилка, евтините, поочукани велосипеди на студентите и преподавателите, подпрени на стените. Да, скромност, дисциплина и религиозна отдаденост към преподаването и науката. И най-приемливото бягство, когато всичко това стегне примка около човешката душа – фантазията.
