Да срещнеш стар познат преди Нова година, с пари в джоба и цял следобед пред теб, какво по-приятно от това за човек, тръгнал да се поразходи. Такъв слънчев и безгрижен трийсет и първи декември беше, че Емил Коев не можа да не се зарадва на охлузената и, общо взето, нелепа фигура, която се появи на вратата. Джас бе скочил едновременно с двата крака и хвана трамвая в последния миг.
– Ало, артиста! – помаха му от седалката Емил и се засмя до уши на стария си съученик. Беше весел още от обяд, когато го изгониха от къщи под благовидния предлог да напазарува. По този случай се беше почерпил на тръгване от запасите за вечерта, но както се казва, само за блясък в очите. И ето ти сега Джас!
– Здрасти! – вяло откликна човекът, към когото се обърна тъй свойски. Беше загърнат в преправен шинел, на който липсваха най-малко две копчета. На врата му се открояваше с необикновената си дължина мръснозелен, на два пъти засукан шал. Преди двайсет години двамата с Джас свиреха в училищния оркестър. Емo – втора флигорна; другарят му – на чинела. Оттам и прякора: Бум-та-та! Бум-та-та! Джасссс!… Джас преболедува от нещо в главата, закъса в пубертета и в крайна сметка напусна училище в седми клас. С това си и остана – със спомена за чинела.
– Я да отскочим до „Камъните“, аз черпя! – смуши го радостно Емил. – Тъкмо ще ми разкажеш как я караш в театъра. Взе ли си актьорско майсторство втора част? – засмя се той.
– А бе… не съм вече там – смотолеви Джас и направи несигурен опит да се измъкне.
– Защо?
След като напусна училище, Джас работи главно като общ работник, товарач в Бирената, веднъж дори като помощник-шофьор, което си беше все същото, хамалин. Където и да отидеше обаче, настоятелно лъжеше, че учи вечерно. Някакъв специален техникум. Например – ядрена химия. Бедният Джас! Мъчно му беше, че не е като другите, които щяха да станат истински физици и истински химици, светила на науката, политици. А когато съучениците му завършиха гимназия и се разгоря кандидатстудентската треска, тогава и Джас, по индукция, бе обхванат от нея. Един приятел на Емил, психиатър, обичаше да казва, че в лудите изкристализирали идеите на века. Възможно, но въпреки че го признаха за нормален и служи трудовак, и в Джас изкристализира идеята на нашата епоха: висше образование на всяка цена, с всички средства!
Външна търговия. Архитектура. Електроника. Изкуствата. Джас не остана чужд на обаянието им: „Какво следваш, Джас? Взе ли си изпитите?“. „Остана ми само Въ-въ-въ-въведение в архитектурата“ или: „Актьорско майсторство, втора част…“.
И как само галеше ухото това „втора част“! Откъде беше научил, как се беше добрал до такива тънкости? Нещастният бияч на чинели се увлече дотам, че казваха, били го срещали и по лекции. Някои преподаватели успяваха да го разобличат почти веднага, но при други, по-разсеяни, изкарвал до Нова година. Ето защо Емил го попита за театъра, дружелюбно, той уважаваше стария ученолюбив другар, надяваше се най-сетне да си е взел изпитите успешно. Не беше ли това един чудесен повод да го полеят? В този момент забеляза под палтото на Джас да се подава краят на бяла престилка.
– Какво е това – с престорена уплаха вдигна очи Емил. – Зарязал си театъра?
Той се наведе напред и се вгледа строго в сбраните очи на бившия артист.
– Да не си станал доктор?! – прошепна зловещо Емил.
Събеседникът му неспокойно се завъртя на седалката.
– Амии…
Емил нямаше нищо против медицината, но не беше виждал Джас повече от десетилете, за да си позволи да пропусне такъв спектакъл.
– Станал си хирург?! – възкликна потресен той, като разтвори малко шинела му и видя капка кръв по ръба на белия халат под него. – Господи! Военен хирург! Дай да те прегърна!
Старият приятел крадешком го погледна. Джас още не вярваше в успеха си. Струваше му се подозрително лесна победа, но Емил бързо приспа бдителността му.
– Медицината – махна с ръка той. – Ехехехее!… Слизай по този повод да се почерпим!
– Не мога – поклати глава някогашният бияч на чинели. – По празниците пада най-много работа…
– Тежък случай ли? – заинтересува се Емил – Някой полковник? Генерал?! – Вече цвилеше отвътре, едва се сдържаше да не се разсмее…
– Старшина – въздъхна скромно Джас.
– Е, не ги разпределяш ти. И какво му е?
– Заклали го с нож.
И двамата замълчаха с прискърбие. Трамваят пресече „Петте кьошета“ и към подлеза на НДК спря.
– Трябва да слизам тука! – надигна се неочаквано Джас. И по същия начин, както бе влязъл, се озова на тротоара – с двата крака. За да не го хване ток, сети се Емил.
– Къде да те потърся, ако ми падне случай? – извика след него той.
– Втора хирургия!
– И ако не се видим в близките сто години, ЧНГ, доктор Джас!
– Доктор Иванооо…! – долетя откъм улицата, но трамваят отряза думите като крак.
Бедният Джас! Не се беше променил много.
Емил прекара остатъка от следобеда си приятно: ходи при „мамма“, занесе ѝ подарък, пийнаха по чашка с тъста, подремна докъм три и половина и към четири си тръгна пеша. Зяпаше витрините, добре облечените жени, беше му радостно, топло и леко на душата. Нова година – нов живот! Сети се за Джас – ще има какво да разправя довечера на Албенчето. Макар че, като си помислиш, какво смешно има? Джас е нещастник и Емил благородно постъпи, като се направи, че му вярва. Бедният Джас! Навярно наистина работеше в болница, я като санитар, я като товарач в кухнята. Как ли живее, къде спи? Ако не беше онази болест, от Джас сигурно щеше да излезе нещо. Сто на сто. Е, едва ли щеше да завърши консерватория като Емо. С чинел? Но поне не му липсваше желание да учи. И фантазия, каза си с тъга той. Фантазия. Неговото беше истинско нещастие!
На връщане през града му хрумна, че не е лошо да се запаси с месо за след празниците. На „Парчевич“ и „Витоша“ опашката му се стори приемлива и той влезе в гастронома. Тъкмо се беше замислил за това колко е относително всичко – нà, вчера бяха деца, днеска мъже, едни изостанаха, други преуспяха, – когато неочаквано от вратата на мразилника в месарска престилка, опръскана в кръв, и с половин прасе на рамо, излезе Джас!
В първия момент старият лъжец не го забеляза с късогледите си, леко сбрани очи. Емил се опита да се прикрие зад гърбовете на чакащите, но опашката го изтика и той попадна в полезрението му. Блуждаещата зеница на хирурга го откри и се сви на топлийка, застина. Известно време стояха и се гледаха напълно сериозни; Джас – за малко да изтърве прасето, което хвърли с шум върху масивната накълцана дъбова маса в дъното. С гръб към публиката на тази малка, неразгадаема за непросветения зрител сцена, наведен над операционната маса с огромен „скалпел“ в ръка, съсредоточен, той пъргаво започна да действа…
Емил се извини и си проби път към вратата.
„Каква свиня излезе тоя старшина, а? – горчиво си помисли на излизане той. – Каква свиня!“.
Из сборника „Къщата на обесения“ от същия автор
