Драскулки – Проза

Първа глава

– Стана ли осем? По дяволите, как ми се спи – прозява се Пантита. – Заши ли ми нашивката?

– Да, господин лейтенант – козирува Почита. – Ох, простете, господин капитан. Докато свикна, ще си останеш лейтенант, душко. Да, изглежда чудесно. Но ставай де, сре­щата ти не е ли в... ?

– Да, в девет – сапунисва се Пантита. – Къде ли ще ни изпратят, Поча? Подай ми пешкира, ако обичаш. Къде мислиш, че ще е, душичке?

– Тук, в Лима – съзерцава сивото небе, терасите, ав­томобилите, пешеходците Почита. – Ох, лигите ми текат – Лима, Лима, Лима!

– Хич не се и надявай за Лима – гледа се в огледалото и завързва вратовръзката си Панта. – Ако е в някой град като Трухильо или Такна, пак ще е добре.

– Виж колко е интересно това съобщение в „Ел Комерсио“ – свива устни Почита. – В Летисия някакъв тип се разпънал на кръст, за да оповести края на света. Хвърлили го в лудницата, но хората го измъкнали със сила. Мислят го за светец. Летисия е в колумбийската част на селвата^[1], нали?

– Колко си напет като капитан, сине – подрежда марма­лада, хляба и млякото върху масата госпожа Леонор.

– Сега е в Колумбия, но по-рано беше в Перу. Взеха ни я – маже масло върху препечената филийка Панта. – Налей ми още малко кафе, мамо.

– Дано да ни изпратят пак в Чиклайо – събира трохите в една чиния и прибира покривката госпожа Леонор. – Все пак там бяхме най-добре, нали? За мен е важно да не сме много далече от крайбрежието. Върви, сине, желая ти къс­мет и Бог да ти помага.

– В името на Отца, на Светаго духа и на СИНА, КОЙ­ТО УМРЯ НА КРЪСТА – вдига очи към нощта, свежда очи към факлите брат Франсиско. – Ръцете ми се вързани, дър­вото е приношение, прекръстете се заради мене!

– Полковник Лопес Лопес ме чака, госпожице – казва капитан Панталеон Пантоха.

– И двама генерали – върти очи госпожицата. – Влезте, капитане. Да, да, през кафявата врата.

– Ето го и нашия човек – изправя се полковник Лопес Лопес. – Влизайте, Пантоха, поздравявам ви с новата на­шивка.

– Най-високата оценка на изпита за повишение в чин, и при това с пълно единодушие на комисията – стиска му ръката, потупва го по рамото генерал Виктория. – Браво, капитане, ето така се прави кариера в служба на родината.

– Седнете, Пантоха – посочва канапето генерал Колясос. – Настанете се удобно и се пригответе да чуете нещо необикновено.

– Не го плаши, Тигре – размахва ръце генерал Викто­рия. – Ще помисли, че го изпращаме на заколение.

– Това, че лично висшите началници на интендант­ската служба са дошли да ви съобщят новото назначение, показва, че работата е специална – става сериозен полков­ник Лопес Лопес. – Да, Пантоха, става дума за извънредно деликатна мисия.

– Присъствието на моите началници е голяма чест за мен – удря токове капитан Пантоха. – Карамба, вие ме заин­тригувахте, господин полковник.

– Ще запалите ли? – изважда табакера и запалка Тигъра Колясос. – Но не стойте прав, седнете. Как, не пушите ли?

– Нали виждате, поне веднъж разузнаването не греши – поглажда някакво фотокопие полковник Лопес Лопес. – Ето го, черно на бяло: не пуши, не пие, по жени не ходи.

– Офицер без пороци – възхищава се генерал Вик­тория. – Ето кой ще представи военните в рая заедно със света Роса и свети Мартин от Порес.

– Не преувеличавайте – изчервява се капитан Панто­ха. – Сигурно и аз имам някой неоткрит порок.

– Ние знаем за вас повече, отколкото самият вие – вдига и пак полага върху писалището някаква папка Ти­гъра Колясос. – Ще се шашнете, ако разберете колко часа сме посветили да проучим живота ви. Знаем какво сте на­правили, какво не сте направили и дори какво ще напра­вите, капитане.

– Можем да издекламираме служебното ви досие на­изуст – отваря папката, разлиства картони и формуляри ге­нерал Виктория. – Нито едно наказание като офицер, а като курсант – само няколко леки мъмрения. Тъкмо затова бяхте избран, Пантоха.

– И то от близо осемдесет офицери от интендантската служба – повдига едната си вежда полковник Лопес Ло­пес. – Имате основание да се дуете като пуяк.

– Благодаря ви, че имате толкова добро мнение за мен – очите на капитан Пантоха овлажняват. – Ще напра­вя всичко, каквото мога, за да заслужа доверието, господин полковник.

– Капитан Панталеон Пантоха ли? – разтърсва слу­шалката генерал Скавино. – Едва те чувам. За какво ми го пращаш, Тигре?

– В Чиклайо сте оставили прекрасен спомен – прелист­ва доклада генерал Виктория. – Полковник Монтес какво не направи, за да ви задържи. Изглежда, че благодарение на вас в казармата всичко е вървяло по часовник.

– „Роден организатор, математическо чувство за ред, стриктен изпълнител – чете Тигъра Колясос. – Ръково­деше полковата администрация ефективно и с истинско вдъхновение“. По дяволите, метисът Монтес май се е влюбил във вас.

– Тези похвали наистина ме смущават – свежда глава капитан Пантоха. – Винаги съм се стараел да изпълнявам дълга си и нищо повече.

– Службата за какво? – разсмива се гръмогласно ге­нерал Скавино. – Ти и Виктория да не ме занасяте? Или забравихте, че с мен шега не бива?

– Добре де, стига сме го увъртали – поставя пръст на устните си генерал Виктория. – Въпросът изисква най-строга тайна. Имам предвид мисията, която ви се възлага, капитане. Хайде, изплюй камъчето, Тигре.

– Накратко, войската в селвата е подгонила индианките – поема въздух, премигва и покашля Тигъра Колясос. – Изна­силванията не секват и съдилищата не успяват да осъдят ця­лата тая пасмина. Цяла Амазония^[2] е пламнала.

– Всеки ден ни бомбардират с рапорти и донесения – пощипва брадичката си генерал Виктория. – Пристигат протестни делегации и от най-затънтените селца.

– Вашите войници се гаврят с жените ни – мачка шап­ката си и говори с пресеклив глас кметът Пайма Рунуи. – Преди няколко месеца обезчестиха едната ми балдъзка, а миналата седмица за малко да изнасилят и жена ми.

– Не са моите войници, а воините на родината – раз­тваря помирително ръце генерал Виктория. – Успокойте се, господин кмете. Армията съжалява извънредно много за това недоразумение с вашата балдъза и ще направи каквото може, за да я обезщети.

– Сега изнасилването недоразумение ли се нарича? – недоумява отец Белтран. – Защото си е било чисто изна­силване.

– Двама униформени хванали Флорсита на връщане от нивата и я изнасилили на самата пътека – гризе си ноктите и скача от мястото си кметът Теофило Морей. – И то с та­кава точна стрелба, че сега е бременна, господин генерал.

– Вие само ми посочете тези негодници, госпожице Доротея – ръмжи полковник Петер Касауанки. – И не пла­чете, не плачете, ще видите как всичко ще уредя.

– Да не мислите, че ще се изправя там? – ридае До­ротея. – Самичка пред всички тия войници?

– Те ще минат оттук, пред караулното – скрива се зад металната решетка полковник Максимо Давила. – Вие ще гледате през прозореца и щом откриете нарушителите, ще ми ги покажете, госпожице Хесус.

– Нарушители ли? – пръска слюнки отец Белтран. – По-скоро развратници, мръсници и негодяи. Да се погаврят с доня Асунта! Да окалят така униформата!

– Моята прислужница Луиса Канепа я изнасили пър­во един сержант, после един ефрейтор и накрая един прост войник – избърсва очилата си лейтенант Бакакорсо. – Из­глежда, й хареса, господин майор, та сега се е хванала със занаята, а сутеньор й е някакъв педераст, по прякор Многоликия. На нея пък й викат Гърдата.

– Сега ми кажете за кого от тия господинчовци искате да се омъжите, госпожице Долорес – крачи пред тримата новобранци полковник Аугусто Валдес. – И капеланът начаса ще ви венчае. Избирайте, избирайте, кого предпочита­те за баща на бъдещото си детенце?

– Жена ми я сгащиха направо в черквата – седи изпъ­нат на крайчеца на стола дърводелецът Адриано Ярке. – Не в катедралата, а в черквата „Исус Христос от Багасан“, гос­подине.

– Така е, скъпи радиослушатели – реве Синчи. – Тези развратни нечестивци не ги спря нито страхът от Бога, нито почитта към светия му дом, нито белите коси на тази достопочтена матрона, майка и баба на две поколения лоретанци^[3].

– Започнаха да ме дърпат, ох, боже мой, и искаха да ме съборят на пода – плаче госпожа Кристина. – Бяха пияни, едва се държаха на краката си и да бяхте чули какви мръсо­тии плещеха. Пред главния олтар, кълна ви се.

– Най-милостивата душа в цяло Лорето, господин ге­нерал – реве отец Белтран. – Опозориха я пет пъти!

– А също и дъщеричката, и племенничката, и кръщелничката, знам, знам, Скавино – издухва пърхота от па­гоните си Тигъра Колясос.

– Но този отец Белтран с нас ли е, или против нас? Нима не е военен свещеник?

– Протестирам в качеството си на свещеник и на во­енен, господин генерал! – прибира корем и изпъчва гър­ди майор Белтран. – Защото тези насилия вредят както на жертвите, така и на институцията ни.

– Наистина новобранците са се отнесли зле с дамата – отстъпва, усмихва се, отдава чест генерал Виктория. – Но роднините й едва не ги убили с тояги, не забравяйте това. Ето медицинското заключение – счупени ребра, хематоми, разкъсано ухо. В този случай е постигнато равенство, докторе.

– В Икитос? – спира да пръска с вода ризата и вдига ютията Почита. – Ох, колко далече те изпращат, Панта.

– С дърво палиш огъня, на който готвиш храната си, с дърво строиш дома, в който живееш, от дърво сковаваш леглото, на което спиш, и сала, с който прекосяваш река­та – виси над множеството неподвижни глави, напрегнати лица и протегнати ръце брат Франсиско. – От дърво правиш харпуна, с който пробождаш рибата, капана, с който ловиш ронсоко^[4], и сандъка, в който заравяш мъртвеца. Сестри! Братя! Коленичете заради мен!

– Това е истински проблем, Пантоха – клати глава пол­ковник Лопес Лопес. – В Контамана кметът е издал заповед селяните да затварят жените си вкъщи, когато войниците излизат в отпуск.

– И колко е далече от морето – оставя иглата, прави въ­зел и къса конеца със зъби госпожа Леонор. – Има ли много комари там, в селвата? Нали знаеш, че за мене са истинска напаст.

– Погледнете този списък – почесва се по челото Тигъ­ра Колясос. – Четиридесет и три забременели за по-малко от година. Капеланите на отец Белтран ожениха двадесети­на, но, естествено, трябва да се вземат по-радикални мерки от насилствените бракове. Досега наказанията и забраните не са променили положението – щом пристигне в селвата, войникът пощръклява.

– Но ти изглеждаш най-разочарован от новото назна­чение, душко – отваря и изтърсва куфари Почита. – Защо, Панта?

– Сигурно е от горещината, от климата, не мислите ли? – оживява се Тигъра Колясос.

– Твърде вероятно, господин генерал – мънка капитан Пантоха.

– Влагата и топлината, пищната природа – облизва устни Тигъра Колясос. – И с мен винаги става такастигна ли в селвата, сякаш вдишвам огън, а кръвта ми кипва.

– Ако генералшата те чуе – смее се генерал Виктория, – тежко на лапите ти, Тигре.

– В началото мислехме, че е от храната – потупва се по корема генерал Колясос. – Че в гарнизоните слагат много подправки, които изострят сексуалните желания.

– Консултирахме се със специалисти, включително с един швейцарец, който ни струва куп пари – брои въобра­жаеми банкноти полковник Лопес Лопес. – Някакъв дието­лог със сума титли.

– Pas d’inconvénient^[5] – води си бележки професор Бер­нар Лаое. – Ще изготвим разкладка, която, без да намалява необходимите протеини, ще отслаби нагона у войниците с 85 на сто.

– Да не се увлечете – мърмори Тигъра Колясос. – Не искаме войска от евнуси, докторе.

– Орконес вика Икитос, Орконес вика Икитос – проя­вява нетърпение младши лейтенант Сантана. – Да, извън­редно сериозно и спешно. Не получихме предвидените ре­зултати в операцията „Швейцарска разкладка“. Хората ми умират от глад, туберкулират. Днес още двама припаднаха по време на проверката, господин майор.

– Няма шега, Скавино – придържа телефонната слу­шалка с рамо и си пали цигара Тигъра Колясос. – Как ли не го обмисляхме, но това е единственият изход. Изпращам ти Пантохита с майка му и жена му. Оправяй се както можеш.

– Почита и аз вече свикнахме с мисълта и се радваме, че ще идем в Икитос – сгъва кърпички, подрежда поли, опакова обувки госпожа Леонор. – А ти продължаваш да се тревожиш. Какво става с теб, сине?

– Вие сте човекът, Пантоха – изправя се и слага ръце на раменете му полковник Лопес Лопес. – Вие ще сложите край на това безобразие.

– Все пак е град, Панта, и изглежда хубав – изхвърля парцали на боклука, връзва денкове, затваря пътни чанти Почита. – Не прави такава физиономия, по-лошо щеше да е в пуната^[6], нали?

– Наистина, господин полковник, нямам представа как – преглъща капитан Пантоха. – Но ще направя каквото ми заповядате, естествено.

– Засега ще заминете за селвата – взема една показалка и посочва някакво място на картата полковник Лопес Ло­пес. – Вашият център на действие ще бъде Икитос.

– Ще стигнем до корените на проблема и ще го изкоре­ним – удря с юмрук дланта си генерал Виктория. – Защото, както сигурно сте се досетили, Пантоха, проблемът не се корени само в изнасилваните госпожи.

– А и в новобранците, осъдени да живеят като бла­гочестиви гълъби в тази греховна горещина – цъка с език Тигъра Колясос. – Тежко е да се служи в селвата, Пантоха, много тежко.

– В селата по бреговете на Амазонка всички фусти си имат стопани – намесва се полковник Лопес Лопес. – Няма публични домове, няма леки момичета или нещо подобно.

– По цяла седмица са затворени, изпълняват задачи из гората и мечтаят за отпуск – представя си генерал Викто­рия. – Изминават сума километри до най-близкото село. И какво става, като стигнат там?

– Нищо, защото няма ни една свободна жена – свива рамене Тигъра Колясос. – Тогава тия, дето не си поплюват, загубват търпение и след първата чашка анасонова ракия се хвърлят като пуми върху каквото им попадне пред очите.

– Има случаи на педерастия и дори на содомия – уточ­нява полковник Лопес Лопес. – Един ефрейтор от Орконес, представете си, го хванали да живее с маймуна.

– Маймуната отговаря на абсурдното име „Сукалката от пето помещение“ – едва сдържа смеха си младши лейте­нант Сантана. – Или, по-точно казано, отговаряше, защото й теглих куршума. А онзи изрод е в карцера, господин пол­ковник.

– С една дума, въздържанието води до ужасно разло­жение – казва генерал Виктория. – И до деморализация, раздразнителност, апатия.

– Трябва да се нахранят тези гладници, Пантоха – гледа го тържествено в очите Тигъра Колясос. – Решени­ето оставяме на вас. Ето къде трябва да приложите ор­ганизаторските си заложби.

– Защо все мълчиш, защо си като замаян, Панта? – По­чита прибира билета в чантата си и пита къде е изходът за самолета. – Ще сме близо до голямата река, ще можем да се къпем, да правим екскурзии до близките племена. Съвземи се, глупчо.

– Какво ти е, защо си толкова особен, сине – оглежда облаците, перките, дърветата госпожа Леонор. – През це­лия път не си отворил уста. Какво те тревожи?

– Нищо, мамо, нищо, Почита – закопчава предпазния колан Панта. – Добре съм, нищо ми няма. Ето, пристигаме вече. Това сигурно е Амазонка, нали?

– През последните дни се държиш като малоумен – слага тъмните очила, сваля палтото си Почита. – Не продумваш, бълнуваш с отворени очи. Ох, тук е същински ад! Никога не съм те виждала толкова особен, Панта.

– Бях малко неспокоен от новото назначение, но вече ми мина – изважда портфейла, подава няколко банкноти на шофьора Панта. – Да, шефе, номер 549, хотел „Лима“. Ча­кай, мамо, ще ти помогна да слезеш.

– Нали си военен? – хвърля пътната си чанта върху един стол, събува се Почита. – Знаеш, че могат да те из­пратят навсякъде. Икитос не е лош град, Панта, дори ми изглежда симпатичен, нали?

– Имаш право, държах се като глупак – отваря гарде­роба, окачва униформата и един костюм Панта. – Може би твърде много се бях привързал към Чиклайо. Но наистина вече ми мина. Добре, давайте да разопаковаме багажа. Кол­ко е горещо тук, нали, пиленце?

– Цял живот бих си живяла в хотел – просва се по гръб на леглото, протяга се Почита. – Всичко ти поднасят наго­тово, нямаш грижа за нищо.

– А хубаво ли ще е да посрещнем кадетчето Пантоха в хотел? – сваля вратовръзката и ризата си Пантоха.

– Кадетчето Пантоха ли? – облещва очи, разкопчава блузата си, обляга се на възглавницата Почита. – Наистина ли? Можем ли вече да го поръчаме, Пантита?

– Нали ти обещах – когато ми дадат третата нашивка – оправя панталона си, сгъва го и го окачва Панта. – Ще бъде лоретанец. Как ти се струва?

– Прекрасно, Панта – смее се, пляска с ръце, подрусва се на леглото Почита. – Ох, каква радост – кадетчето, Пантита-младши.

– Трябва да го поръчаме колкото се може по-скоро – разперва и протяга ръце Панта. – За да дойде по-бързо. Ела, пиленце, къде бягаш!

– Ей, ей, какво ти става – скача от леглото и тича към банята Почита. – Полудя ли?

– Ела, ела, нали искаме кадетчето! – препъва се в един куфар, събаря някакъв стол Панта. – Ще си го поръчаме още сега. Хайде, Почита.

– Но единайсет сутринта е, току-що пристигнахме – маха с ръце, дърпа се, блъска го, сърди се Почита. – Пусни ме, майка ти ще ни чуе, Панта.

– Да направим сефтето в Икитос, в хотела – пъшка, бо­ричка се, прегръща, подхлъзва се Пантита. – Ела, пиленце!

– Виждате ли какво ни докарахте с тези рапорти и до­несения – размахва някакъв документ, изпъстрен с печати и подписи генерал Скавино. -Вие сте виновен за това, ма­йор Белтран. Вижте само какво възнамерява да организира в Икитос този тип.

– Ще ми скъсаш полата – крие се зад гардероба, замеря го с възглавницата, моли за примирие Почита. – Не мога да те позная, Панта, ти, дето винаги си бил толкова сдържан, какво ти става? Пусни ме, сама ще си я сваля.

– Исках да премахна едно зло, а не да го причиня – чете и препрочита смутено майор Белтран. – Никога не съм си представял, че лекарството ще е по-лошо от болестта, гос­подин генерал. Необяснимо, нечувано. Нима ще позволите такъв ужас?

– Сутиенът, чорапите... – поти се, ляга, свива се, протя­га се Пантита. – Тигъра беше прав – в тази топла влага все едно вдишваш огън, кръвта ти кипва. Хайде, пощипвай ме, както аз обичам. По ушенцето, Поча.

– Срам ме е денем, Панта – оплаква се, покрива се с одеялото, въздиша Почита. – Да не заспиш, нали в три трябва да си в комендантството? Винаги заспиваш след това.

– Ще взема един душ – коленичи, навежда се, изправя се Пантита. – Не ми говори, не ме разсейвай. Пощипвай ме по ушенцето. Така, така. Ох, умирам, пиленце, вече не знам кой съм.

– Много добре знам кой сте и защо сте дошли в Икитос – мърмори генерал Рохер Скавино. – И още отсега ви казвам, че никак не ме радва присъствието ви в този град. Да сме наясно още от самото начало, капитане.

– Простете, господин генерал – мънка капитан Панто­ха. – Трябва да има някакво недоразумение.

– Не съм съгласен с така наречената Служба, която ид­вате да организирате – приближава плешивата си глава до вентилатора и примижава за миг генерал Скавино. – Про­тивопоставих се още от самото начало и продължавам да мисля, че това е безобразие.

– И най-вече нечувана безнравственост – ядно си вее отец Белтран.

– Майорът и аз си замълчахме, защото е заповед отго­ре – разгъва кърпата и бърше потта от челото, слепоочията и врата си генерал Скавино. – Но не сме убедени, капитане.

– Аз нямам нищо общо с този проект, господин гене­рал – поти се, застанал мирно, капитан Пантоха. – И за мен беше като гръм от ясно небе, отче.

– Господин майор – поправя го отец Белтран. – Не раз­личавате ли чиновете?

– Простете, господин майор – леко удря токове капи­тан Пантоха. – Нямам никакво участие, уверявам ви.

– Не сте ли един от мозъците на интендантската служ­ба, които са измислили тази свинщина? – взема вентила­тора, подлага лицето и тила си под него, покашля генерал Скавино. – Във всеки случай някои неща трябва да се уточ­нят. Не мога да попреча на изпълнението на тази мисия, но ще направя всичко възможно да не се опетни името на Въоръжените сили. Никой не бива да помрачава славата, която армията си спечели в Лорето, откакто аз стоя начело на V военен окръг.

– Това е и моето желание – съзира над рамото на гене­рала калната река, един натоварен с банани шлеп, огнено­то слънце капитан Пантоха. – Готов съм да направя всичко възможно.

– Защото, ако новината се разчуе, тук ще се вдигне страхотен скандал – повишава глас, изправя се, опира ръце на подпрозоречната дъска генерал Скавино. – Стратезите в Лима съвсем спокойно планират свинщини в кабинетите си, но ако нещата се разчуят, бурята ще се разрази над гла­вата на генерал Скавино.

– Съгласен съм с вас, повярвайте ми – поти се, виж­да как по униформата му се появяват петна, умолява капи­тан Пантоха. – Никога не бих поискал да ми възложат тази мисия. Тя е толкова различна от обичайната ми работа, че дори не знам дали ще мога да я изпълня.

– Върху дървото се съединиха майка ти и баща ти, за да те създадат, и върху дърво се е напъвала, за да те роди тая, която те е родила – бучи и гърми там горе в мрака брат Франсиско. – Дървото почувства тялото МУ, почервеня от кръвта МУ, пое сълзите МУ, овлажни се от потта МУ. Дър­вото е свято, дървото носи здраве. Сестри! Братя! Разпъне­те ръце заради мен!

– През тази врата ще се изредят десетки хора, този ка­бинет ще се изпълни с протести, с изложения, с анонимни писма – вълнува се, прави няколко крачки, връща се, отваря и затваря ветрилото отец Белтран. – В цяла Амазония ще се надигне вой до небесата и всички ще мислят, че виновни­кът за скандала е генерал Скавино.

– Вече чувам как демагогът Синчи бълва клевети сре­щу мен по радиото – обръща се с променено изражение на лицето генерал Скавино.

– Получих указания Службата да действа при най-строга тайна – осмелява се да си свали фуражката, да из­трие челото и очите си с кърпа капитан Пантоха. – Нито за миг няма да забравя това нареждане, господин генерал.

– А как, по дяволите, ще затворите хорските уста? – вика, обикаля бюрото генерал Скавино. – В Лима помисли­ха ли за роличката, която аз ще трябва да играя?

– Ако желаете, още днес мога да поискам да ме пре­местят – пребледнява капитан Пантоха. – За да ви докажа, че не изпитвам никакъв интерес към Службата за посети­телки.

– Ама че думичка са измислили ония гении – потропва с токове, обръща гръб и се заглежда в проблясващата река, в колибите, в дърветата отец Белтран. – Посетителки! По­сетителки!

– Никакво преместване! Само след седмица ще ми из­пратят друг – отново сяда, приближава вентилатора, бърше плешивата си глава генерал Скавино. – От вас зависи тази история да не навреди на армията. На раменете ви лежи отговорност, тежка като планина.

– Можете да бъдете спокоен, господин генерал – из­пъва се, изпъчва гърди, гледа право пред себе си капитан Пантоха. – От всичко на света най-много обичам и уважа­вам армията.

– Сега най-добрият начин да й служите е да се държи­те настрани от нея – смекчава тон и се опитва да изглежда любезен генерал Скавино. – Поне докато ръководите тази Служба.

– Извинете, не разбрах? – премигва капитан Пантоха. – Какво казахте?

– Не желая за нищо на света да прекрачвате прага нито на комендантството, нито на казармите в Икитос – подлага под невидимите бръмчащи перки ръцете си генерал Скавино. – Забранявам ви да присъствате на каквито и да било тържествени церемонии, паради, молебени. И да носите униформа. Ще се обличате само цивилно.

– И на работа ли трябва да идвам в цивилно облекло? – продължава да премигва капитан Пантоха.

– Вие ще работите много далече от комендантство­то – наблюдава го с недоверие, с учудване, със съжаление генерал Скавино. – Не бъдете наивен, човече. Да не мисли­те, че за тази ваша търговийка ще ви дам канцелария тук? Предоставил съм ви един склад извън града, на брега на реката. Ще носите само цивилно облекло. Никой не трябва и да подозира, че онова място има някаква връзка с армия­та. Ясно ли е?

– Да, господин генерал – повдига и свежда глава зяп­нал капитан Пантоха. – Само че не съм очаквал такова нещо. То ще е, как да кажа, все едно вече да не съм аз.

– Все едно, че са ви прехвърлили в разузнаването – на­пуска прозореца, приближава се до него, отправя му добро­желателна усмивка майор Белтран. – Животът ви зависи от способността да минавате незабелязан.

– Ще се опитам да се приспособя, господин генерал – мънка капитан Пантоха.

– Няма да е целесъобразно да живеете във военното градче, така че потърсете си някоя къщичка в града – пре­карва кърпата по веждите, ушите, устните и носа си гене­рал Скавино. – И ви моля да не поддържате никакви връзки с офицерите.

– Искате да кажете приятелски връзки, господин гене­рал? – запъва се капитан Пантоха.

– Няма да са любовни, я – смее се, хърка или кашля отец Белтран.

– Знам, че е трудно, че ще ви е тежко – съгласява се любезно генерал Скавино. – Но няма друг начин, Панто­ха. Вашата задача ще ви свърже с престъпния свят от цяла Амазония. Единственият начин това да не се отрази върху армията, е вие да се пожертвате.

– С една дума, трябва да крия, че съм офицер – капи­тан Пантоха зърва в далечината някакво голо дете, което се катери по дърво, розова чапла, застанала на един крак, хо­ризонт от пламнали сякаш шубраци. – Да се обличам като цивилен, да дружа с цивилни, да работя като цивилен.

– Но винаги да мислите като военен – барабани по ма­сата генерал Скавино. – Назначил съм един лейтенант за свръзка. Ще се виждате веднъж седмично и чрез него ще ми давате отчет за дейността си.

– Не се тревожете ни най-малко, ще съм ням като гроб – надига чашата с бира и казва „наздраве“ лейтенант Бакакорсо. – В течение съм, господин капитан. Какво ще кажете, ако се срещаме във вторник? Мисля, че срещите ни трябва да стават в барчета, кръчми. Сега ще се наложи да обикаляте такива места, нали?

– Накара ме да се почувствам като престъпник, като някакъв прокажен – оглежда препарираните маймуни, папагали и птици, пиещите на крак край тезгяха капитан Пантоха. – Как, по дяволите, мога да започна работа, щом самият генерал Скавино ме саботира, щом самите начал­ници ме обезкуражават и искат да се крия, да не се показ­вам?

– Толкова доволен отиде в комендантството, а се връ­щаш като попарен – повдига се на пръсти и го целува по бузата Почита. – Какво стана, Панта? Да не си закъснял и генерал Скавино да те е скастрил?

– Ще ви помагам с каквото мога, господин капитан – предлага му резенчета пържена змиорка лейтенант Бакакорсо. – Не съм специалист, но ще направя всичко възможно. Не се оплаквайте, много офицери биха дали всичко на света да са на ваше място. Помислете само с каква свобода ще разполагате, вие сам ще си определяте работното вре­ме, системата на работа. Да не говорим за другите приятни неща, господин капитан.

– Тук ли ще живеем, в тая грозна дупка? – оглежда олющените стени, мръсния под, паяжините по тавана госпо­жа Леонор. – Защо не ти дадоха къща във военното градче, толкова е хубаво? Пак си се показал безхарактерен, Панта.

– Не мислете, че съм пораженец, Бакакорсо, но съм ужасно объркан – опитва, дъвче, преглъща, промърморва: „Вкусно е“, капитан Пантоха. – Добър администратор съм, това е вярно. Но не съм в стихията си в тази работа, нищо не разбирам от нея.

– Огледахте ли вече работното си място? – отново пъл­ни чашите лейтенант Бакакорсо. – Генерал Скавино пусна циркуляр: забранява се на офицерите да минават край скла­да на река Итая. В противен случай ще бъдат наказвани с трийсет дни карцер.

– Още не, ще ида утре сутринта – отпива, обърсва уста, потиска едно оригване капитан Пантоха. – Защото, нека сме откровени, за да се изпълни задачата както трябва, е необ­ходим човек с опит в тази област. Да познава нощния свят, да е бил любител на развлеченията.

– Така ли ще идеш в комендантството, Панта? – прибли­жава се до него, опипва ризата с къси ръкави, души синия панталон, жокейската шапчица Почита. – А униформата?

– За съжаление, това не е моят случай – натъжава се и засрамено разперва ръце капитан Пантоха. – Никога не съм бил гуляйджия. Дори като младеж.

– Какво? Не бива да се събираме със семействата на офицерите? – размахва метлата, метличката за прах, грабва кофата, изтърсва, мие, мете, хваща се за главата госпожа Леонор. – Трябва да живеем като цивилни!

– Представете си, като курсант, когато ни пускаха в отпуск, предпочитах да остана в школата – спомня си раз­нежен капитан Пантоха. – Най-много наблягах на матема­тиката, тя най-много ми харесва. Никога не съм ходил по вечеринки. Може да не ми повярвате, но умея да танцувам само най-лесните танци – болерито и валс.

– Дори съседите не трябва да знаят, че си капитан? – мие стъкла, търка подове, боядисва стени, слисва се Почита.

– Така че всичко това е ужасно – оглежда се боязливо, говори му на ухото капитан Пантоха. – Как може да органи­зира Служба за посетителки човек, който никога не е вли­зал в контакт с посетителки, Бакакорсо?

– Специална мисия ли? – лъска врати, облепва шка­фове, окачва картини Почита. – Ще работиш за разузнава­нето? Аха, сега разбирам защо е тази тайнственост, Панта.

– Представям си хилядите войници, които очакват, които ми имат доверие – втренчва очи в бутилките, вълнува се, меч­тае капитан Пантоха, – които броят дните и си мислят: „Ето ги, идат, ще дойдат“. И косите ми се изправят, Бакакорсо.

– Каква е тази военна тайна? – подрежда гардероби, шие перденца, бърше абажури, завинтва крушки госпожа Леонор. – Тайни от майка ти? Казвай, казвай.

– Не искам да ги разочаровам – притеснява се капитан Пантоха. – Но откъде, по дяволите, да започна?

– Ако не ми разкажеш, ще загубиш – застила легла, килими, лъска мебели, подрежда чаши, чинии и прибори в бюфета Почита. – Край на пощипванията там, където оби­чаш, край на ухапванията по ухото. Както искаш, душко.

– От началото, господин капитан – окуражава го с ус­мивка и чукване на чашата лейтенант Бакакорсо. – Ако по­сетителките не дойдат при капитан Пантоха, капитан Пан­тоха трябва да иде при посетителките. Това, струва ми се, е най-простото.

– Като шпионин ли, Панта? – потърква ръце Почита, оглежда стаята, измърморва: „Все пак оправихме тая кочи­на, нали госпожа Леонор“. – Като във филмите? Ох, колко вълнуващо, душко!

– Завъртете се тая вечер покрай кръчмите, където се събират ония от занаята – записва адреси на салфетката лейтенант Бакакорсо. – В „Мау-Мау“^[7], 007, „Еднооката котка“, „Санхуансито“. Да опознаете обстановката. С удо­волствие бих дошъл с вас, но нали разбирате, указанията на Скавино са категорични.

– Закъде си се издокарал така, сине? – „Да – казва гос­пожа Леонор, – права си, Почита, заслужаваме награда“. – Карамба, дори вратовръзка си сложил! Жив ще се опечеш в тази жега. Заседание на високо равнище? Вечер? Ама че си смешен като таен агент, Панта! Да, добре, шшшт, млъквам.

Превод от испански: Емилия Юлзари
(публикува се със съгласие нза издателството) 

Марио Варгас Льоса (1936) е перуански писател, политик, журналист и есеист. Льоса е един от най-значителните романисти и есеисти на Латинска Америка.