От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

1. Марта: Да живеят почитателите

Калин Терзийски,
Деяна Драгоева
„Алкохол“
Изд. „Сиела“, 2010

20011_01_Alkohol_cover

Беше не по-късно от осем сутринта, когато телефонът иззвъня. Махмурлукът след снощната водка още не беше придобил абстинентни симптоми. Не треперех, но бях ужасно слаб. „Как може да звъни телефон в такава априлска сутрин? Кой има сили? Кучета мръсни, кучета!“ – казах полугласно и останах да лежа за няколко секунди. След това станах и денят започна.

Бях заспал преди пет часа. Последното нещо, което помнех от будния свят беше вкусът на двеста милилитрова глътка алкохол. Отидох до телефона. Вдигнах слушалката.

– Добър ден! - сърцето ми прескочи два пъти. Това са онези екстрасистолни малки смърти, при които без болка сърцето просто спира. И си като умрял - за малко. Всъщност, не се знае дали е за малко – застиваш и изчакваш - да видиш какво ще стане. Сърцето проработва отново.

Отидох до хладилника със слушалката. Бях припрян и трескав. Докато го отварях, от другата страна на линията беше тихо. В хладилника нямаше нищо съществено. Яйца. Крем за бръчки около нечии тъжни очи. Потреперих. Отворих камерата. Бутилка, наполовина пълна, по-точно триста и седемдесет грама. Регистрирах количеството като немски уред.

– Добър ден! – чу се неуверен мъжки глас от другия край на безкрайната жица.


Small Ad GF 1

Извадих бутилката от сухия хлад. Пръстите ми залепнаха за нея. Отворих я и пих.

Така правех всяка сутрин в последните три години.

* * *

Чувах гласа, боботещ в слушалката. Не разбирах какво ми говори. Преди да пийне своя eye opener, своята „отваряща очите глътка“, алкохоликът не чува и не вижда. Само регистрира дразнителите около себе си. Но виж, след като пийне – тогава... тогава става толкова жив, чувствителен и остроумен, че чак се разнежва. Всички са му близки, иска му се да се разтопи като бучка сладък лед. Да прегърне света.

В първия момент, обхванат от нормалната сутрешна алкохолна параноя, бях помислил, че нещо в този глас ме заплашва. Младият мъж от другата страна говореше равномерно и живичко. Това ме успокои. Прокашлях се и казах:

Да, може ли да повторите?

– Да, да. Значи, обаждам се от името на майка ми. Марта Павлова. Тя не може да се свърже с вас. Тя много харесва книгата ви и силно иска да се запознае с вас.

– Кое харесва? – отпих още една глътка. Изчаках алкохолът да облее всички ъгли на развалината, в която живееше душата ми.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Вашата книга – „Проект Троица“.

– Да, това е книгата, но не е моя. Тя е на трима ни – Карбовски, Терзийски и Константинов. Значи майка ви, говори ми на ти между другото… Значи майка ти я харесва? Много приятно. Какво трябва да направя?

– Ами... майка ми ще ви е... ще ти е много благодарна да й се обадиш, за да се запознае с теб. – без особен ентусиазъм говореше младият човек отсреща. Сякаш против волята си.

– Значи, майка ти е моя почитателка? Ти на колко си години, прощавай? Да, ние не се и запознахме - аз съм Калин Терзийски, това е ясно – а ти си?

– Аз съм Николай, синът на Марта Павлова, на трийсет и шест съм.

– Добре, значи така. Ти чете ли нашата книга?

– М-ъ-ъ… не, но майка ми каза, че е страхотна. Тя ви е голяма почитателка - мънкаше той. – и ме помоли да ви намеря, за да я потърсите, тоест - ти да я потърсиш. Тя харесва специално твоите неща.

– А, стига сега! – това, че някой ме отделяше от моите другари - Карбовски и Аци - чрез някакво мудно и неясно ласкателство, ме накара да потръпна от досада и да пийна още две глътки. – Нито съм по-добър, нито съм по-лош. Освен това никое от нещата в книгата не е подписано, общи са.

– Не, майка ми каза, че ти си й направил най-силно впечатление и ще се радва, ако й се обадиш лично. Каза да те намеря на всяка цена.

– Добре, Ники. Нали Ники ти казват? – пийнах. Изпитах всеопрощаваща благост. – Добре, Ники, дай ми телефона на майка си. Тя, между другото, на колко години е? Питам, защото е някак неестествено... Нас, и специално мен и моите неща, не ги четат възрастни хора. Та ми е много драго щом майка ти, която сигурно е възрастна жена… – пошарих с пръсти по масата за цигара. – Значи, дай ми телефона и ще й се обадя! – казах благо и запалих. Бях погълнал своите двеста грама. Можех да съм благ към всеки.

„Днес ще се радвам. Имам почитателка, която ме смята за добър майстор. Така ще се напия, че да престана да изпитвам всякакво съмнение в това.“ казах си след като затворих телефона.

2. Включване

Младият мъж Николай звънял от чужбина, по-точно от Германия. Не звучал като обичаен луд, от тези, които се обаждат често на писателите. В гласа му – сух, точен и директен – личала сериозната ангажираност на успяващ бизнесмен. Натоварен бил от майка си да открие автора на една много специална книга. И най-вероятно пак от нея бил получил много точни указания: телефон, име и „нека той ме потърси“. Откога творците търсят почитателите си? Но алкохоликът не подозира каквато и да било конспирация към себе си, освен тази, свързана с изчезването на последната бутилка алкохол.

Името на Марта Павлова било познато на Калин. Споменавал го преди време Мартин Карбовски, известния журналист, търсещ истината за невидимите случаи на малките маргинали, живеещи сред нас. Неговите момичета душели около Марта, подозирайки я, че манипулира хората, забърква ги в сериозни интриги, позовавайки се на правото си да действа като търсач на истината. Тя успявала да стигне до всеки, до когото искала. Независимо дали е известен или не. Била водена от странно разбиране за справедливост и истина. От някаква тайнствена сила. Като всеки притежател на необяснима мисия и способност била предпазлива и подозрителна, но, поне на пръв поглед, се и разголвала, била откровена безрезервно и до край.

Марта била прочела книгата Проект Троица. Харесала я и искала да говори с авторите, но не с кой да е от тримата, а с най-добрия – и това е Калин Терзийски. Може би е искала да говори по същия начин и с останалите, но те, по някакви свои причини, не са били толкова отзивчиви към тази странна жена, която само им губела времето с подозрителни ласкателства. Времето определено е пари за някои. За други е просто пиене.

3. Марта

– Ало! Търся Марта Павлова. Калин Терзийски съм. Синът ви ми се обади.

– А-а-а, вие сте Калин Терзийски значи? Много хубава книга сте написал.– гласът беше груб и креслив, с неприятен мек акцент.

– А, да, не е лоша. Не съм единственият автор. По-добрите неща са на Мартин Карбовски и Аци Еленков.

– Кой е Еленков? – изграка Марта, моята чисто нова първа почитателка – нали сте ти, Константинов и Карбовски?

– Да, Константинов е всъщност и Еленков. Никога не съм му знаел фамилията. Голям писател. – чувствах се особено неловко. Очаквах да говоря с притеснителна женица, а имах чувството, че говоря с майка си. Или с надзирателка в затвор.

– Значи ти си големият поет Терзийски? – продължи Марта – леко иронично, като милиционер, който пише доклад за автопроизшествие.

– Амиии да. Не съм голям, но съм аз. Значи вие четете? На тая възраст? – усетих колко нелепо и обидно прозвуча последното. - Винаги съм смятал, че възрастните жени четат само любовни романи.

– Ха, ама ти си бил и глупав! – изсмя се отблъскващо Марта. Усетих, че тази жена е необикновена. Високомерното й поведение не вървеше никак на образа на почитателка. „Може би е луда?“ - помислих си. Познавах невероятния нюх на психично болните към психиатрите. Бях психиатър. Поне в миналото. Психичноболните надушват психиатъра от километри. Залепват се за него с болните си души като със смукала. Не е необходимо да знаят, че това е психиатър. Те познават нездравата му същност. Психиатърът е податлив на атаките на лудите, защото обикновено сам крие в себе си голям страх от полудяване. Що се отнася до мене луди жени ме спираха на улицата, дори когато отивах – брадат и чорлав – да си купя поредната бутилка.

Странно. Тази Марта, с тоя хладен и високомерен тон, нищо чудно да беше луда.

– Да, глупав съм. От де да знам какво четат възрастните жени.

– Освен това защо си позволяваш, млади господине, да говориш, че съм възрастна. Ти познаваш ли ме?

– Не! – вече се чувствах като жертва. Тази жена започваше да се разпорежда в разговора. Отидох до хладилника, стиснал слушалката между рамото и ухото си. Извадих бутилка вино. Предпочитах бялото вино пред водката. Бялото вино, за разлика от водката, може да се пие непрекъснато.

– Добре, Марта – чувствах се неубедителен. Вече не ми беше приятно, че имам почитателка. Не бях сигурен, че у мен има каквото и да било за почитане. – За какво искаш да си говорим?

4. Историята на Марта

Марта започнала да се обажда на Калин всеки ден. Сега тя търсела него, а той съвсем доброволно й дал всички свои координати. Предпочитала да говорят, а не да пишат в чатове. Звъняла в скайп-а настойчиво. С повод и без повод. Влизала при него с картина и звук. Той виждал нея и дома й. Чувал как крещяла заповеднически на съпруга си.

Марта разказвала съвсем открито на Калин, бившия психиатър, за себе си. Всичко. Дори прекалено често повтаряла, че няма какво да крие. Говорела без притеснение за личния си живот и за хората в него. Вярвала силно в знаците, които преди време й подсказали каква е мисията й в живота.

Преди години, когато първото й дете, сега порасналия немски икономист Николай, било на година и половина, семейството претърпяло катастрофа с личния си автомобил.

„Колата се преобърна няколко пъти без никаква причина, освен може би неумението на съпруга ми да шофира. Когато спря търкалянето на колата, намерих сина си да седи на земята, без по него да има драскотина. Как и кой го беше извадил от търкалящата се кола един Бог знае.“, разказвала тя. Обичала тази знакова за нейния живот история. Публикувала я по открити сайтове за хора със специални мисии.

Три години след първия инцидент следва втора мистерия.

„Дъщеря ми, бебе на четири месеца, се разболя от инвагинация. Лекарите поставиха диагноза дизентерия. Искаха да постъпи в инфекциозна болница. Един глас ми казваше, че грешат, не трябва да постъпва в болница. След няколко дни молитви се намери лекар, който постави вярната диагноза. Детето постъпи в хирургия, където бе оперирано. Спаси се. Тогава се молих на Бог и дадох обет, че ще следвам истината и справедливостта за благодарност, че спаси и двете ми деца. Следването на истината направи от мен граждански ангажиран човек, който винаги реагира на нередностите.“ – така разказва тя.

„Годините минаваха и децата ми растяха здрави и успяваха в начинанията си. Въпреки преживяното, формално си останах атеист и нито аз, нито децата ми бяха кръстени. През 1992 година заминах в Израел като турист и се върнах в България като гражданка и на държавата Израел. Тогава реших, че ще се върна в Израел като християнка и приех християнството заедно с децата си. От Израел децата ми заминаха да учат в Германия и останаха да работят там след дипломирането си. Аз започнах да получавам послания, че трябва да се върна в България и да правя определени неща“.

С тази мистична история, предопределила пътя й в живота, Марта се опитала да впечатли журито в риалити шоу, свързано с окултното и с необикновените човешки дарби.

Марта Павлова била родом от Варна, но сега живеела в Ново село. Не отишла там, защото починал роднина и й завещал къща. Тя не била от хората, които се оставят да бъдат блъскани и лашкани насам-натам от някакви жалки обстоятелства. Тя винаги налагала огромна воля, собствената си воля. Отишла точно в Ново село, водена от неведоми за нас сили, подбирала внимателно къщата и се спряла на някаква сравнително скъпа. В тази къща тя видяла своя дом, дома на мисионер. Там усещала аура и енергия, а и доста упорито търсела контакти с притежатели на окултни сили, за да потвърдят тезата й, че мястото наистина е специално. Станала търсач на истината. Започнала да строи параклиси и да намира доброволци с пари и възможности да се включат в заниманието й.

Марта поддържала връзки с много хора. Те й били задължение свише. Калин също бил нейно задължение свише. Всичко, свързано с него, я интересувало. Винаги му говорела изключително стегнато и рационално – с голяма настоятелност да знае за него повече, отколкото той самия. Поддържала менторски тон на доброжелател, който разбира колко велик поет има срещу себе си, но пък знае начин да го направи още по-велик.

5. Бебешко ако

За пристрастяването към алкохола и за алкохолизъм можем да говорим, когато са налице поне 3 от следните признаци:

– Необходимост от постоянно увеличаване на алкохола 

Симптоми за оттегляне и изолация

Приемане на по-големи количества алкохол от определеното и по-често от предвиденото

Присъствие на постоянно желание за намаляване на количествата алкохол и на невъзможност за изпълнение на намерението

Количествата се увеличават ден след ден, независимо, че зависимият много добре знае, какви са физическите и психическите последствия за него

Постоянна неуспешна борба с алкохола

Тръгнах по пътеката покрай реката. Тясната градска река. Гледах я с особено съжаление. Беше плитка и толкова мръсна, че боклуците се чувстваха зле и излизаха да си почиват на брега. Вървях си покрай нея, по тесните и зашумени пътечки на парка. Не знаех какво да правя. Карбовски ми се беше обадил преди час или два, за да ми съобщи, вече официално, с леко престорена тържественост в гласа, че ще издаде първата ми самостоятелна книга. Преди месеци му бях дал цял куп тефтери с драсканици, разни кошмарни купчини разръфани листа с принтирани стихове, тетрадки с рисунки, тетрадки без рисунки, салфетки и лепливи листчета, даже май и няколко автобусни билета със стихове. Явно беше успял да изсмуче от тях нещо смислено и ги даваше за печат. Искаше от мене да отида в редакцията и да направя корицата.

Редакцията се намираше в Центъра. Краката ми трепереха и се олюлявах от слабост. Не бях ял от вчера, а беше следобед. Не ми се и ядеше. Пиеше ми се на силни, неудържими пориви. „Майната й на книгата ми!“, казвах си. „Всъщност – идеална си е книгата, но не тя ми трябва сега. Сега, както си гледам реката и си вървя през парка, ми трябват сто лева. Или двайсет, за да си купя пиене и да не мисля за никакви книги и за никакви други глупости.“ - казвах си и потръпвах.

Мислех си, че не е редно да съм толкова беден, щом ще ми се издава самостоятелна книга. Мислех си, че на писателите трябва да се дава някаква сума пари за пиене точно преди да започне издаването на първата им книга, за да не се побъркат от тщеславие или нещо подобно. Да, щеше да е по-добре да имам някой лев, за да няма такава мъчителна асиметрия: цяла книга със стихотворения и рисунки, а нито грам алкохол в стомаха.

Вървях си и се чудех откъде да намеря пет лева. Те щяха да ми осигурят точно два литра червено вино от най-евтиното, с което човек може да се самоубие, ако евентуално се залее с него и се изпречи на някой бик. Идеално вино от киселина и спирт. Гнусно като целия свят. И също толкова евтино и кисело. Но пък цели два литра!

„Книгата ще е с кафеникава корица“ – казах си и проведох кратък размисъл на тема какви трябва да са на цвят кориците на книгите с хубава поезия.

Те трябва да са оцветени в топлата гама. Студените и ярки цветове (зелено, синьо и лилаво) са претенциозни. В такива цветове може да са евентуално книгите на шизофрениците, но по добре и те да не са. Моята – в никакъв случай. Алкохолизмът и шизофренията никак не се понасят. Рядко алкохолиците имат шизофрения и обратното. Най-вероятно, защото алкохолизмът се връзва с депресивния тип личност, а тя не си пасва много с шизофренията. Кориците не трябва да са жълти, защото това е болезнено и налудничаво. Не трябва да са и червени, защото само Карбовски прави книгите си червено–черни. Е, не само той. Всички тривиални надути пичове правят книгите си червено-черни. Може би без Стендал. Той не е тривиален.

Знаех цвета. Тъмна и златна охра. Цвят на кожата на стара таитянка, която е виждала Гоген на смъртния му одър, но не е разговаряла с него.

Замислих се какви ли стихове е събрал вътре Карбовски. Дали най-хубавите или най-лошите. Понякога си мислех, че не разбира нищо от поезия, понякога, че разбира страшно много. Сега не ме интересуваше колко и какво е събрал. Винаги съм смятал, че всяко живо дихание на твореца е велико. Стига да е честно и да излиза от дъното на душата му. Ако е така, даже следите от краката му са велики. Стига естествено самият той да е обладан от изкуството. Ако е, каквото и да направи, то все ще носи неговия прекрасен дух. За себе си бях сигурен. Бях страдал толкова, че нямаше как да не съм съвършен. „А всъщност, - казвах си с горчива усмивка, – има... и още как“.

Книгата щеше да излезе и да създаде свое гнездо някъде, в някоя изоставена библиотека. Щеше да попадне, убеден съм, в ръцете на стотици хиляди неодобряващи мърморковци. Но не в това беше въпросът.

Въпросът беше в това, че както си вървях така, напълно сам, през парка и покрай реката, нямах нищо за пиене, а чувствах, че ако не пийна, ще пукна от мъка и ще остана да гния сред боклуците на брега. Бях близо до дома на една братовчедка, начална учителка. Тя беше полубогата, защото мъжът й произвеждаше нещо. Прималя ми от погнуса, от това което бях замислил да направя, докато наблюдавах трупа на куче в реката. Бях го погледнал и си бях казал: „Нима не живеем гниейки като това куче? Защо тогава да пазя приличие и разни други относителности? Ще отида и ще прося! Ще поискам пет лева от своята братовчедка.“

Още не умеех да искам пари, това е! Струваше ми се по-трудно, отколкото бетонен стълб да преплува Ламанша. Когато си алкохолик, хората и без друго те зяпат все едно гледат извадените си черва, но пък ако им поискаш и пари, тогава презрението им прехвърля ватерлинията и се удавяш в него.

Хората веднага намират оправдание за презрителния отказ да дадат пари на алкохолика. Те казват: „Не му давам, защото ще ги пропие“. Хората веднага намират оправдание да бъдат зли към алкохолика. Така е.

Но сега нямаше как. За да стигна до шибаната редакция и да направя шибаната корица, трябваше да пийна.

Качих се по стълбите. Повозих се три етажа в асансьора. Застанах пред вратата на моята братовчедка. Позвъних. Тя отвори по пеньоар. Беше млада жена, но пълна и бледа.

– А, здравей! – каза тя с особено измъчен глас на жена, чийто мъж не пие и затова е досаден и скучен.

– А-а-а, здравей! – казах и се прокашлях от неудобство. – Знаеш ли какво. Да, извинявай, обаче няма как да се прибера до нас. Трябват ми, случайно, пет лева. Ей тука съм спрял. – посочих неопределено. Нямах кола. Не знаех какво съм спрял „ей тука“.

– Аха. Така. Да. – каза и ме изгледа като си личеше, че не одобрява нито една молекула от съществото ми. – Ама така кажи, само пет ли, ще ти стигнат ли? – каза го все едно това беше сериозен въпрос. Пет лева и по това време не стигаха за нищо друго, освен за шибаното, гадно, червено вино. Но това не беше никак малко. Два литра, майчице!

– Амиии – провлачих аз и гърдите ми се свиха, докато я гледах как бърка из джобовете на якето си. Гледах го и си мислех: боже, как удобно е закачено на закачалката в коридора. Дали щях да започна да дърпам от закачалките якетата на роднините си след някоя и друга година? Дали щях да започна да тършувам из чуждите джобове, когато обезумея от пиене и задръжките ми съвсем паднат? Кога ли ще започна да крада?

– Ето. – каза тя с глух глас, все едно искаше да покаже, че прави нещо нередно, но от нея да мине. – Нямам пет. Ето ти десет лева.

– А-а-а, нямаше нужда – взех банкнотата. Ръцете ми толкова печално и безпомощно затрепереха. Едва не се разплаках. – Благодаря. Ще ги върна утре. Да, много благодаря. – посегнах да я целуна. Тя силно се смути. Върху бледото й лице се появи червена сянка.

– Е, не се притеснявай – каза тя и аз не се притесних. Обърнах се на пети. Побегнах надолу. Бях малко момче пуснато на игра. Бях волен престъпник, избягал в черната гора от грозния осветен затвор.

* * *

– Бутилка от два литра – казах на продавачката. – От два литра, червено – повторих, за да усетя силата на тези тежки думи. – И една малка бутилка уиски, от най-малките.

– Един пиян доктор. - каза някакъв съсед на братовчедка ми, който също се редеше пред магазинчето за алкохол.

– Да, точно така – усмихнах се и взех бутилките в пликчето, което ми подаваше продавачката. – Точно така.

– Къде си се запътил с тия бутилки? – попита ме съседът.

– Отивам да правя корицата на първата си самостоятелна книга – казах и тръгнах уверено към редакцията.

* * *

Художникът вече монтираше на компютъра моя рисунка върху различни рамки и фонове. Попита ме какъв цвят искам. Погледах бегло проекта му и казах „Жълт!“. Той сложи сто процента жълто. Стана нещо наистина кошмарно.

Жълтият цвят не е за навсякъде. Става да речем за картини на Ван Гог. За прекрасни бляскави нощни кафенета, светещи със своите газени жълти светлини. Помолих художника да сложи малко червено, след това и малко черно. Получи се един такъв червеникаво охрав цвят, какъвто само бебешките черва могат да постигнат. Те и моят пиянски мозък.

Когато художникът се захвана да доуточнява цвета и да се мотае с разни дреболии, му казах да спре. Няма нужда от чак пък толкова усилия. Книгата, все пак, не е заради едната корица, а заради думите вътре. Той ме изгледа със съжаление, но изостави корицата. Тя си остана такава. Противна и охрава.

Публикация с разрешение на автора.

Калин Терзийски е психиатър, но в последните години паралелно с професията си се занимава с писане на романи, сценарии и поезия.

Pin It

Прочетете още...

Дончо Петела

Владимир Каперски 15 Юни, 2011 Hits: 12036
В годината, когато на Йорданов ден изчезна…