Драскулки – Проза

Свалям се с Барби. Три следобеда всяка седмица, докато сестра ми е на уроци по танц, аз отнемам Барби на Кен. Упражнявам се за бъдещето.

Отначало седях в стаята на сестра ми, наблюдавайки Барби, която живееше с Кен, върху една салфетчица, отгоре на шкафчето.

Гледах я, но не съвсем истински. Гледах си така, и най-внезапно осъзнах, че тя ме зяпа.

Седеше до Кен, а бедрото му, покрито с нещо в цвят хаки, разсеяно се търкаше о голия й крак. Той я търкаше, но тя зяпаше към мен.

„Здрасти“, каза тя.

„Здрасти“, казах аз.

„Аз съм Барби“, каза тя, и Кен престана да търка крака й.

„Знам.“

„Ти си братът на Джени.“

Кимнах. Главата ми се клатеше нагоре-надолу, като на механична кукла.

„Сестра ти наистина ми харесва. Сладурана е“, каза Барби. „Такова добро момиченце. Особено напоследък, така се разкрасява, а и започна да си прави маникюр.“

Запитах се дали Барби е забелязала, че госпожица Чудесната си гризе ноктите и че, когато се усмихва, предните й зъби са покрити с малки парченца лилав лак за нокти. Запитах се дали знае, че Дженифър прикрива нащърбените огризани места с лилав флумастер, а след това понякога си смуче пръстите така, че не само има лилави парченца лак по зъбите, но и езикът й се оцветява в някакво много странно виолетово.

„Добре, слушай“, казах аз. „Искаш ли да се разходиш за малко? Да глътнеш малко чист въздух, може би малка разходка из задния двор?“

„Разбира се“, каза тя.

Вдигнах я за краката. Може да звучи необичайно, но се чувствах прекалено вдървен, за да я взема за кръста. Сграбчих я за глезените и я понесох навън като сладолед на клечка.

Щом само се оказахме отзад, седнали на входа на онова, което самият аз наричах моята крепост, но сестра ми и родителите ми наричаха къщичка за игра, започнах да откачам. Внезапно и невероятно осъзнах, че съм на среща с Барби. Не знаех какво да кажа.

„Значи, какъв вид Барби си ти?“, попитах.

„Моля?“

„Ами, като слушам Дженифър, разбирам, че имало Ден-и-Нощ Барби, Барби от Магическите филми, Барби, която Дава подаръци, Тропическа Барби, Моята Първа Барби, и т. н.

„Аз съм тропическа“, каза тя. Аз съм тропическа – каза го така, както някой човек би казал аз съм католик или аз съм евреин. „Дойдох заедно с цял бански костюм, четка и волан, който може да се използва по много различни начини“, изписука Барби.

Наистина изписука. Оказа се, че писукането било дефект по рождение за Барби. Престорих се, че не го чувам.

Умълчахме се за около минута. Едно листо, по-голямо от Барби, падна от кленовото дърво над нас и аз го хванах точно преди да я удари. Почти очаквах тя да изписука. „Ти спаси живота ми. Твоя съм, завинаги.“ Вместо това тя каза със съвсем нормален тон, „Уау, голямо листо.“

Погледнах я. Очите на Барби бяха искрящо-сини, като океанът в хубав ден. Погледнах я и за миг забелязах, че тя има целия свят, космоса, нарисуван с грим над и под очите й. Цяла галактика, облаци, звезди, слънце, морето, нарисувано върху лицето й. Жълто, синьо, розово, плюс един милион сребърни искрици.

Седяхме и се гледахме един-друг, гледахме се и разговаряхме, а след това вече не говорехме, само се гледахме. Беше нещо от рода на стоп-и-старт, като всеки от двама ни постоянно казваше нещо неподходящо, казваше там нещо, а след това начаса съжаляваше, че го е казал.

Беше очевидно, че Барби не ми се доверява. Попитах я дали иска нещо за пиене.

„Диетична кола“, каза тя. А аз се почудих защо ли я попитах.

Отидох в къщата, на горния етаж, в тоалетната на родителите ми, отворих медицинското шкафче и взех няколко Валиума[1]. Веднага глътнах един. Осъзнах, че ако съм спокоен и хладнокръвен, тя ще разбере, че няма да й причиня болка. Разчупих още един Валиум на милион малки парченца, пуснах няколко прашинки в диетичната кола на Барби и я разбърках, така че да се стопят. Осъзнах, че ако и двамата заедно успеем да бъдем спокойни и хладнокръвни, тя ще може да ми се довери още по-рано. Започвах да се влюбвам по начин, който нямаше нищо общо с любовта.

„Значи, каква е хавата с тебе и Кен?“, попитах я по-късно, когато се отпуснахме, след като тя беше изпила две диетични коли, а аз бях направил още една екскурзия до медицинското шкафче.

Тя се изкиска. „Ами, ние сме просто много добри приятели.“

„Не, кажи ми каква е хавата с него наистина. Можеш да ми кажеш. Искам да кажа, той ли е или не е той?“

„Тя ли е или ннне е тя“, каза Барби бавно и провлечено, сякаш беше толкова опиянена, че ако би имало апаратче за засичане на Валиум, тя би го стопила.

Съжалих, че съм й забъркал трета кола. Искам да кажа, ако тя умреше от свръхдоза, Дженифър със сигурност щеше да каже на мама и татко.

„Той какво, да не е педал или нещо такова?“

Барби се изсмя и аз почти я зашлевих. Тя ме изгледа право в очите.

„Той си умира за мен“, каза тя. „Връщам се вечер вкъщи, а той стои и ме чака. Не носи бельо, разбираш ли. Искам да кажа, това не е чак толкова странно, защото той не притежава никакво бельо. Чух Дженифър да казва на приятелката си, че дори не произвеждат бельо за него. Както и да е, той винаги стои и чака, а аз, значи, Кен, ние сме само приятели, окей, това е всичко. Искам да кажа, дали си забелязвал, че той има само отлята пластмасова коса? Главата и косата му са едно и също парче. Не мога да излизам с тип като него. Освен това, не мисля, че той ще може …, ако разбираш какво искам да кажа. Кен не е онова, което се нарича особено надарен… Всичко, което има, е малка пластмасова издутинка, повече като пъпка, всъщност, и какво по дяволите се очаква да се свърши с това?“

Тя ми казваше неща, които не мислех, че трябва да чувам, и все пак се притисках до нея, сякаш, ако се приближах повече, тя би ми казала повече. Поемах всяка дума и я задържах за миг, запазвайки групи от думи в главата си, сякаш не разбирах английски. Тя продължи да бърбори, но аз не я слушах.

Слънцето залезе зад къщичката за игра, Барби потрепери, извини се и хукна зад ъгъла, за да повръща. Попитах я дали се чувства добре. Тя каза че е наред, само малко уморена, че може би е хванала грип или нещо такова. Дадох й да дъвче парченце дъвка от друго парченце и я занесох вътре.

По пътя обратно към стаята на Дженифър направих нещо, което Барби почти не можа да ми прости. Направих нещо, което не само взриви момента, но и почти осуети възможността да имаме някакво общо бъдеще.

В коридора между стълбите и стаята на Дженифър напъхах главата на Барби в устата си, като лъв и звероукротител, като Орга[2] и Годзила.

Набутах цялата й глава в устата си, а косата й се разпиля на отделни нишки като коледни гирляндички и заседна в гърлото ми, почти ме задави. Усещах вкуса на пласт след пласт различни марки грим: Ревлон, Макс Фактор и Мейбелин. Затворих устата си около Барби и почувствах дъха й в моя. Чувах я как крещи в гърлото ми. Зъбите й, бели, с Перлени капчици[3], Пепсодент и цялото семейство Озмънд[4], захапаха езика и вътрешната страна на бузата ми, сякаш по случайност съм се ухапал сам. Затворих устата си около врата й, и я подържах така провесена, с крака безсилно ритащи във въздуха пред лицето ми.

Преди да я извадя, лекичко стиснах със зъби вратлето й, оставяйки белези, които Барби описа като следи от нападението върху нея, но които аз си представях като любовна огърлица в стил Ню Ейдж[5].

„Никога, още никога през живота си не съм била третирана с такова безкрайно неуважение“, каза тя, щом само я пуснах навън.

Лъжеше. Знаех, че Дженифър понякога върши различни неща с Барби. Не уточних, че веднъж бях видял Барби да виси от таванския вентилатор на Дженифър, описвайки наоколо големи кръгове, като някаква имитация на Супермен.

„Съжалявам, че те уплаших.“

„Уплаши ме!“, изписука тя.

Продължи да писука, в смесица от онова остро шипене, както когато изпускаш въздуха от балон, и пожарна аларма със слаби батерии. Докато тя си пищеше така, из главата ми започна да се върти фразата една глава в устата е по-добре от две в храстите[6]. Знаех, че е дошла отнякъде, започнала като нещо друго, но не можех да се сетя какво. Една глава в устата е по-добре от две в храстите, отново и отново, като кулминацията на някакъв мръсен виц.

„Уплаши ме. Уплаши ме. Уплаши ме!“ Барби писукаше все по- и по-силно, докато накрая отново привлече вниманието ми. „Случвало ли ти се е някога да бъдеш държан като затворник в тъмната кухина на нечие тяло?“

Поклатих глава. Това звучеше великолепно.

„Типично“, каза тя. „Толкова невероятно, типично мъжко.“

За миг се почувствах горд.

„Защо трябва да вършите неща, за които знаете, че не бива, че и по-лошо; вършите ги с искри в очите, сякаш ви доставя някакво странно удоволствие, което само някое друго момче може да разбере. Всичките сте еднакви“, каза тя. „Всичките сте Джек Никълсън.“

Отказах да я сложа обратно в стаята на Дженифър докато не ми прости, докато най-после разбра, че съм направил онова, което направих, с най-чисто чувство, без желание да й пакостя.

Чух краката на Дженифър да тропат по стълбите. Времето ми свършваше.

„Знаеш, че наистина се интересувам от теб“, казах на Барби.

„Аз също“, каза тя, и за миг не бях сигурен дали иска да каже, че се интересува от самата себе си или от мен.

„Трябва да го направим отново“, казах аз. Тя кимна.

Наведох се, за да целуна Барби. Бих могъл да я повдигна до устните си, но по някакъв начин това ми се струваше неправилно. Наведох се да я целуна и първото нещо, до което стигнах, беше носът й в устата ми. Чувствах се като бернардинско куче, което казва здравей.

Колкото и внимателен да се опитвах да бъда, все ближех лицето й. Не че пъхах език в ухото или в гърлото й, просто и буквално се опитвах да не я задуша. Целунах Барби с гръб към Кен, а след това се обърнах и я поставих на салфетчицата точно до него. Чувствах се изкушен да я пусна върху Кен, да я размажа отгоре му, но успях да се сдържа.

„Готино беше“, каза Барби. Чух Дженифър в коридора.

„До скоро“, казах аз.

Дженифър влезе в стаята и ме изгледа.

„Какво?“, казах аз.

„Това е моята стая“, каза тя.

„Имаше пчела в нея. Тъкмо я убих заради теб.“

„Пчела. Имам алергия към пчели. Мамо, мамо“, развика се тя. „Тук има пчела.“

„Мама не е вкъщи. А аз вече убих пчелата.“

„Но може да има и друга.“

„Ами повикай ме и аз ще я убия.“

„Но ако тя ме ужили, мога да умра.“ Свих рамене и си излязох. Чувствах как Барби ме наблюдава докато излизам.

Взех един Валиум около двадесет минути преди да я взема на следващия петък. По времето, когато влизах в стаята на Дженифър, вече всичко ставаше по-лесно.

„Хей“, казах аз, когато стигнах до шкафчето.

Тя беше там, на салфетката заедно с Кен; седяха гръб до гръб, подпирайки се един друг, с крака изпънати пред тях.

Кен не погледна към мен. Не ми пукаше.

„Готова ли си?“, попитах. Барби кимна. „Помислих си, че може би ще си жадна.“ Подадох й диетичната кола, която й бях направил.

Бях преценил, че Барби може да вземе по-малко от една осминка Валиум без да стане напълно куку. По принцип трябваше да й давам прашинки от Валиум, тъй като нямаше как да отрежа толкова малко парченце.

Тя взе кóлата и я изпи право пред очите на Кен. Продължавах да го чакам да ми отправи един от ония аз-знам-какво-вие… погледи, от вида който баща ми ми отправя когато влиза в стаята ми без да чука, а аз подскачам три метра във въздуха.

Кен се държеше така, сякаш изобщо не знаеше, че съм тук. Мразех го.

„Днес няма да мога да се разхождам много дълго“, каза Барби. Аз кимнах. Беше ми ясно, че не е кой знае колко важно, тъй като и без това май я носех наоколо.

„Краката ми ме пребиват“, каза тя.

Аз си мислех за Кен.

„Нямаш ли други обувки?“

Моето семейство много си падаше по обувки. Каквото и да изглеждаше не наред, баща ми винаги предлагаше то да се оправи чрез носене на друг чифт обувки. Той смяташе, че обувките, също като гумите, трябва да се редуват.

„Не са обувките“, каза тя. „Пръстите на краката ми.“

„Да не си изпуснала нещо отгоре им?“ Валиумът ми нещо не функционираше. Не ми се удаваше да водя повърхностен разговор. Имах нужда от още един.

„Дженифър ги огриза.“

„Какво?“

„Тя ми гризе пръстите на краката.“

„Ти й позволяваш да ти гризе краченцата?“

Не можех да разбера смисъла на онова, което тя ми казваше. Мислех си за това, че не умея да разговарям, че имам нужда от един или може би два допълнителни Валиума – жълти, съдържащи доза за възрастни, бонбони Pez[7].

„Приятно ли ти е?“, попитах я.

„Тя буквално ги захапва, сякаш съм някаква пържола или не знам какво“, каза Барби. „Ще ми се просто да ги отхапе напълно и да се свърши с всичко това. Вече трае цяла вечност. Дъвче и дъвче, всъщност по-скоро ме гризе.“

„Ще я накарам да престане. Ще й купя някаква дъвка, някакъв тютюн или нещо такова. Молив, който да си дъвче.“

„Моля те, не казвай нищо. Нямаше да ти кажа, ако не…“, каза Барби.

„Но тя ти причинява болка.“

„Това е само между Дженифър и мен.“

„И докъде ще стигне всичко това?“, попитах аз.

„До стъпалото, предполагам. Там има кост, и щом само разбере, че е отгризала меката част, тя ще престане.“

„И как ще вървиш?“

„Аз имам много дълги крака.“

Седнах на ръба на леглото на сестра си, с глава в ръце. Сестра ми огризваше краката на Барби, а Барби изглежда не даваше пет пари. Не й се сърдеше и по някакъв начин аз я харесвах заради това. Харесваше ми факта как тя разбира, че всички ние си имаме малки скришни навици, които изглеждат достатъчно нормални за самите нас, но сме и достатъчно умни, за да не ги споменаваме на висок глас. Започнах да си представям колко ли неща биха могли да ми се разминат.

„Изнеси ме оттук“, каза Барби. Събух обувките й. Разбира се, някой беше я гризал. Пръстите на левия й крак висяха, а половината пръсти на десния бяха премахнати напълно. Имаше следи от зъби чак до глезените й. „Хайде да не се занимаваме с това“, прошепна Барби.

Повдигнах я. Кен падна на гърба си и Барби ме накара да го изправя преди да излезем. „Това, че знаеш, че той има само пъпчица, не ти дава право да се отнасяш към него зле“, прошепна тя.

Оправих Кен и понесох Барби по коридора към моята стая. Повдигнах Барби над себе си, наведох глава назад и спуснах краката й в устата си. Чувствах се като млад гълтач на ножове, който се упражнява за премиерата си. Спуснах ходилата и краката на Барби в устата си и след това започнах да ги смуча. Миришеха на Дженифър, на мръсно и на пластмаса. Смучех чуканчетата й, и тя ми каза, че било приятно.

„Ти си по-приятен от накисване в топло“, каза Барби. Оставих я да почива на възглавницата ми и слязох долу да взема по едно питие и за двама ни.

Лежахме си на леглото ми, сгушени един във и вън от друг. Барби лежеше на възглавница до мен, а аз лежах на страната си, гледайки я. Тя говореше за мъже, а докато говореше, аз се опитвах да бъда всичко, което тя казваше. Казваше, че не обича мъже, които се страхуват от самите себе си. Опитах се да бъда смел, да изглеждам сърцат и сигурен в себе си. Държах главата си по определен начин и това изглежда функционираше. Тя каза, че не обича мъже, които се страхуват от женствеността, и аз се обърках.

„Мъжете винаги трябва да доказват колко мъжествени са“, каза Барби.

Помислих си за това как Дженифър се опитва да бъде момиче, да носи рокли, да си прави маникюр, да си слага грим, да носи сутиен, макар че нямаше да има нужда от него поне още петнадесет години.

„Ти се подиграваш на Кен, защото той си позволява да бъде всичко, което е. Той не крие нищо.“

„Той няма какво да крие“, казах аз. „Има кафява коса от лята пластмаса, и пъпка вместо патка.“

„Никога не трябваше да ти казвам за пъпката.“

Полегнах отново на леглото. Барби се претърколи, падна от възглавницата и се отпусна на гърдите ми. Тялото й се простираше от гърдата до пъпа ми. Ръцете й се притискаха към мен, гъделичкаха ме.

„Барби“, казах аз.

„А-ах.“

„Какво изпитваш към мен?“

Тя не каза нищо в продължение на минута. „Не се безпокой за това“, каза тя, и пъхна ръката си в ризата ми, в пространството между копчетата.

Пръстите й бяха като крайчетата на клечки за зъби, извършващи някакво изтънчено древно мъчение, някакъв танц на момчешката смърт върху гърдите ми. Барби пълзеше отгоре ми като насекомо, което е минало през прекалено много отрова за мухи.

Под дрехите, под кожата си, аз започвах да откачам. Преди всичко, бях в плен на бельото си, тъй като нямаше как да се наглася по-удобно, без да предизвиквам ненужно внимание.

Заедно с Барби, уловена в ризата ми, аз бавно се претърколих, като в някакъв маньовър от скачването на космическа совалка. Претърколих се по очи, затискайки я под себе си. Подпрях се на леглото колкото се може по-бавно и дискретно – отначало, надявайки се, че това ще оправи нещата, а след това отново и отново, в плен на принципа за удоволствието/болката.

„Това водно легло ли е?“, попита Барби.

Ръката ми беше върху гърдите й, само че това май не беше точно ръката ми, а по-скоро показалецът. Докоснах Барби и в отговор тя изпусна леко изпъшкване, нещо като писукане на обратно. Тя изписука наопаки, после спря, и аз се оказах заседнал, с ръка върху нея, мислейки за това как завинаги пресичам границата между имащите и нямащите, между добрите и лошите типове, между мъжете и животните, и не можех да направя абсолютно нищичко, за да се възпра.

Барби седеше върху слабините ми, краката й прегънати зад нея в позиция, която не беше човешка.

В един момент трябваше да се освободя. Ако патката ми беше вече синя, то само защото се беше задушила. Извърших процедурата и Ричард изскокна навън като беглец от затвор за максимална сигурност.

„Никога не съм виждала нещо толкова голямо“, каза Барби. Беше изречението, за което си бях мечтал, но като се имат пред вид хората, с които Барби обикновено си имаше работа, тоест само момчето с пъпката, това не беше кой знае каква изненада.

Тя стоеше при основата на патката ми, голите й крака заровени в срамното ми окосмяване. Бях почти толкова висок, колкото самата нея. Е добре, не чак толкова, но при всички случаи имаше сходство. Тя и Ричард дори имаха на лицата си едно и също леко изненадано изражение.

Тя беше върху ми и не можех да удържа желанието да проникна в нея. Преобърнах Барби и бях върху нея, без да ми пука, че може и да я убия. Ръцете й се притискаха толкова силно срещу стомаха ми, че имах усещането, че извършва операция на апендикс.

Бях отгоре й, опитвайки се да проникна между краката й, почти я разполових на две. Но там нямаше нищо, нищо за шибане, освен малка тънка чертичка, която вероятно маркираше процепа на дупето й.

Отърках тънката чертичка, задната страна на краката й и мястото между краката й. Обърнах гърба й към мен, за да мога да действам без да я гледам в лицето.

Свърших, много бързо. Свърших навсякъде върху Барби – навсякъде върху нея и малко в косата й. Свърших върху Барби и това беше най-ужасяващото нещо, което съм преживявал някога. Не остана по нея. Не залепва по пластмаса. Бях свършен. Държах в ръката си една покрита със сперма Барби, сякаш не знаех откъде се е пръкнала.

Барби каза, „Не спирай“, или може би просто си мисля, че го е казала, защото съм го чел някъде. Вече не знам. Не можех да я слушам. Не можех дори да я погледна. Избърсах се с един чорап, навлякох обратно дрехите си, после занесох Барби в банята.

На вечеря забелязах, че Дженифър гризе кожичките на ноктите си между отделните хапки макарони със сос от риба тон. Попитах я дали й растат млечни зъби. Тя се закашля, а след това започна да се дави до смърт или с малко парченце нокът, или с парченце картофен чип от яденето, или може би дори с мъничко парче от крачетата на Барби, останало между зъбите й. Майка ми я попита дали е добре.

„Глътнах нещо остро“, каза тя между спазми на кашлица, които бяха очевидно повлияни от уроците по театър, които беше взимала през лятото.

„Имаш ли някакъв проблем?“, попитах я аз.

„Остави сестра си на мира“, каза майка ми.

„Ако има въпроси за задаване, ще ги задаваме ние“, каза баща ми.

„Всичко наред ли е?“, попита майка ми Дженифър. Тя кимна. „Струва ми се, че ти трябват нови джинси“, каза майка ми. „Май не са ти останали много дрехи за игра.“

„Без да сменяме темата“, казах аз, опитвайки се да измисля начин да попреча на Дженифър да изяде Барби жива.

„Не нося панталони“, каза Дженифър. „Момчетата носят панталони.“

„Баба ти носи панталони“, каза баща ми.

„Тя не е момиче.“

Баща ми се усмихна. Той действително шибано се усмихна. Той е единственият човек, когото познавам, който е в състояние да се усмихва действително шибано.

„Не й казвай това“, каза той, усмихвайки се.

„Не е смешно“, казах аз.

„Бабите и без това се навличат“, каза Дженифър. „Те нямат ципове. Трябва да имаш пенис, за да имаш цип.“

„Дженифър“, каза майка ми. „Достатъчно с това.“

Реших да купя на Барби подарък. Беше в оня странен момент, в който бих направил всичко за нея. Взех два автобуса и вървях повече от километър, докато стигна до Тойс-ар-ас[8].

Рафтовете за Барби бяха на пътеката i4C. Бях развалина. Представих си един милион Барбита и да трябва да ги имам всичките. Представих си как шибам някоя, след това я захвърлям, незабавно сграбчвам някоя свежа, оправям я, а след това я захвърлям в един все по-нарастващ куп в ъгъла на стаята ми. Безкрайна домакинска работа. Видях се, превърнат в роб на Барби. Запитах се колко ли тропически Барбита се произвеждат всяка година. Имах чувството, че ще припадна.

Имаше рафтове и рафтове с Кенове, Барбита и Скипъри[9]. Барби за Радост, Кен с Тайните на Бижутата, Рокер-Барби със „Страхотен рокерски кеф и истински танцови движения“. Забелязах Барби на Тайните Движения и се хванах, че гледам към нея внимателно, флиртувайки, питайки се дали краката й могат да се разтварят. „Натиснете копчето и тя започва да се движи“, пишеше на кутията й. Тя ми помаха докато го четях.

Единствената тропическа, която видях, беше един чернокож тропически Кен. Ако просто го погледнехте, не бихте разбрали, че е черен. Искам да кажа, той не беше черен по начина, по който всеки може да бъде черен. Черният тропически Кен имаше цвета на стафида – някаква стафида, която е била разточена и изгладена. Имаше къса афро-прическа, която изглеждаше така, сякаш на главата му е била изтървана и залепена перука, един вид защитен шлем. Попитах се дали черният Кен не е всъщност бял Кен, само че покрит с дебел пласт огладена стафидена пластмаса.

Подредих осем черни Кена в редица в началото на един от рафтовете. През найлоновото прозорче на кутията си той ми каза, че се надява да учи за зъболекар. Всичките осем черни Кена говореха едновременно. За щастие всичките казваха едно и също нещо по едно и също време. Казваха, че наистина харесвали зъби. Черният Кен се усмихна. Имаше същите бели, с Перлени капчици, Пепсодент, от семейство Озмънд, зъби – същите, каквито имаха Барби и белият Кен. Помислих си, че цялото семейство Мател сигурно се грижат много добре за себе си. Разбрах, че това може би са единствените останали в Америка хора, които действително мият зъбите си след всяко ядене, а освен това и преди да си легнат.

Не знаех какво да взема на Барби. Черният Кен каза, че трябвало да опитам с дрехи, може би кожено палто. Но аз исках нещо наистина специално. Представих си великолепен подарък, който би ни сближил някак повече.

Имаше тропически басейн и комплект с веранда, но реших, че това ще я накара да изпитва носталгия. Имаше и цял зимен отпуск, с къща във формата на буквата „А“, камина, сноу-мобил и шейна. Представих си как кани Кен на уикенд без мен. Комплектът за телевизионни новини в шест часа беше хубав, но поради писукането, бъдещето на Барби като телевизионна говорителка изглеждаше ограничено. Център за фитнес, кушетка с масичка за кафе, жакузи, игрален комплект-спалня. Накрая избрах рояла. Струваше 13 долара. Винаги бях си налагал да не харча повече от десет долара за когото и да било. Но този път размислих. По дяволите, човек не купува роял всеки ден.

„Опаковайте го, нали“, казах на касата.

От прозореца на стаята си можех да видя Дженифър в задния двор, облечена в поличката си на балерина и подскачаща където свърне. Беше страхотно опасно да се промъкна и да грабна Барби, но не можех да държа в шкафа си цял роял, без да кажа някому.

„Ти май наистина ме харесваш“, каза Барби, когато най-накрая беше разопаковала рояла.

Кимнах. Тя носеше ски-анцуг и ски. Беше краят на август и двадесет и пет градуса навън. Тя веднага седна и изсвири „Китайските пръчици“[10].

Погледнах към Дженифер. Тя бягаше надолу по дължината на цялата веранда, прескачайки перилата, а след това обратно, перчейки се като някой от ония червени летящи коне, които могат да се видят върху стари реклами на „Мобил“. Гледах я да го прави веднъж, после втори път, кракът й се закачи в перилата и тя се пльосна здравата от другата страна. Миг по-късно се появи иззад ъгъла на къщата, куцайки, поличката й опърпана и мръсна, розовите чорапогащи скъсани и на двете колена. Грабнах Барби от седалката на рояла и я отнесох на бегом в стаята на Дженифър.

„Само загрявах“, каза тя. „Всъщност мога да свиря по-добре от това, наистина.“

Чувах как Дженифър плаче докато се качва по стъпалата. „Дженифър идва“, казах. Сложих я обратно на шкафчето и забелязах, че Кен липсва.

„Къде е Кен?“, попитах бързо.

„Навън с Дженифър“, каза Барби.

Срещнах Дженифър на вратата й. „Добре ли си?“, попитах. „Видях те как падна.“

„Защо не ме спря?“, попита тя.

„Да не паднеш?“

Тя кимна и ми посочи коленете си.

„Щом веднъж започнеш да падаш, никой не може да те спре.“ Забелязах, че Кен е подпъхнат под колана на поличката й.

„Хващат те“, каза Дженифър.

Започнах да й казвам, че е опасно да се подскача насам-натам с Кен, подпъхнат под колана ти, но човек не казва на някой, който вече плаче, че той е извършил нещо лошо.

Заведох я в банята и извадих кислородната вода. Бях специалист по първа помощ. Бях от онзи тип хора, които се разхождат наоколо, очаквайки някой да получи инфаркт, за да могат да изпробват техниката си на сърдечен масаж.

„Седни“, казах.

Дженифър седна на тоалетната без да спуска капака. Кен я бодеше отвсякъде, но вместо да го измъкне, тя се усукваше насам-натам, опитвайки се да намери удобна поза, сякаш не знаеше какво друго да направи. Взех го от нея. Тя ме гледаше сякаш правех операция или нещо такова.

„Той си е мой“, каза тя.

„Смъкни си чорапогащите“, казах аз.

„Не“, каза тя.

„Не стават за нищо“, казах. „Смъкни ги.“

Дженифър събу балетните си пантофки и събу чорапогащите си. Носеше старите ми Ъндърус[11] със супергерои по тях, Спайдърмен и Супермен, и Батмен – всичките надничащи изпод една мръсна, опърпана поличка. Реших да не казвам нищо, но изглеждаше страхотно смешно да видиш плосък чатал в момчешко бельо. Имах чувството, че не си дават труда да произвеждат бельо за Кен защото знаят, че ще изглежда прекалено тъпо върху него.

Налях кислородна вода върху окървавените й колене. Дженифър изпищя в ухото ми. Наведе се и се разгледа, бутайки лилавите си пръсти в разкъсаната кожа; поличката й се надигна и се отърка в лицето й, драскайки го. Работех по коленете й, отстранявайки малки камъчета и парченца трева от мястото.

Тя отново започна да плаче.

„Няма ти нищо“, казах аз. „Няма да умреш.“ Не й пукаше. „Искаш ли нещо?“, попитах я, опитвайки се да бъда приятен.

„Барби“, каза тя.

Това беше първият път, в който докосвах Барби открито. Повдигнах я така, сякаш ми беше напълно непозната и я подадох на Дженифър, която я сграбчи за косата. Взех да й казвам да пусне, но не можах. Барби погледна към мен и аз свих рамене. Слязох долу и направих на Дженифър една от моите специални диетични коли.

„Изпий това“, казах й, докато й я подавах. Тя изпи четири гигантски глътки и аз начаса съжалих, че съм използвал цял Валиум.

„Защо не дадеш малко на твоята Барби“, казах аз. „Сигурен съм, че тя също е жадна.“

Барби ми помаха и си помислих, че бих могъл да я убия на място, първо защото го направи пред Дженифър, и второ, защото си нямаше хабер защо по дяволите маха.

Отидох в стаята си и скрих пианото. Разбрах, че докато го държа в оригиналната му кутия, съм в безопасност. Ако някой го намереше, щях да кажа, че е подарък за Дженифър.

В събота Кен и Барби бяха с разменени глави. Отидох да взема Барби, а там отгоре на шкафчето бяха Барби и Кен, един вид. Главата на Барби беше върху тялото на Кен, а главата на Кен – върху Барби. Отначало си помислих, че ми се привижда.

„Хей“, каза главата на Барби.

Не можах да отговоря. Тя беше на тялото на Кен и гледаше към Кен по съвсем нов начин.

Повдигнах Кен/главата на Барби и незабавно главата й се отърколи. Отърколи се през целия шкаф, през бялата салфетка, покрай колекцията на Дженифър от керамични котки, и бум, падна на пода. Видях главата на Барби да се търкаля и да се кани да падне, после да пада, но не можех да направя нищо, за да я спра. Бях замръзнал, парализиран с обезглавеното тяло на Кен в лявата ми ръка.

Главата на Барби беше на пода, косата й разпиляна под нея като ангелски криле в снега, и аз очаквах да видя кръв, голяма, изобилна локва кръв, или поне мъничко, излизаща от ухото, от носа, от устата й. Гледах към главата й на пода и не виждах нищо друго освен Барби с очи като космоса, гледащи към мен. Мислех, че е мъртва.

„Боже, как болеше“, каза тя. „А още преди това вече имах главоболие от тези обеци.“

От ушите на Барби стърчаха мънички червени обеци-точици.

„Минават през цялата ми глава, нали разбираш. Предполагам, че човек първо трябва да свикне с това“, каза Барби.

Забелязах, че игленикът на майка ми лежи върху шкафчето, редом с другата Барби/Кен, тялото на Барби, главата на Кен. Игленикът беше пълен със стотици топлийки, топлийки с плоски сребърни главички и топлийки с червени, жълти и сини топчета-главички.

„В главата ти има топлийки“, казах към главата на Барби на пода.

„Това какво, комплимент ли е?“

Започвах да я мразя. Бях пределно ясен, а тя не ме разбираше.

Погледнах към Кен. Беше в лявата ми ръка, юмрукът ми около кръста му. Погледнах към него и осъзнах, че палецът ми е върху пъпката му. Палецът ми беше притиснат към слабините на Кен и щом само го забелязах, аз автоматично се надървих, по начина, по който не знаеш, че се дървиш, изведнъж то просто е тук. Започнах да търкам пъпката на Кен и да гледам към палеца си, сякаш това беше голямоекранна проекция на някакъв порно-филм.

„Какво правиш?“, каза главата на Барби. „Повдигни ме. Помогни ми.“ Аз търках пъпката/издутинката на Кен с пръст, вътре в банския му костюм. Седях по средата на стаята на сестра ми, със смъкнати панталони.

„Няма ли да ми помогнеш?“, продължаваше да пита Барби. „Няма ли да ми помогнеш?“

В мига преди да свърша, поставих дупката на главата на Кен пред себе си. Държах Кен обърнат надолу над патката си и свърших вътре в Кен по начин, по който никога не бих могъл да го направя в Барби.

Свърших в тялото на Кен и щом само го бях направил, ми се прииска да го направя отново. Исках да изпълня Кен и да поставя главата му обратно, като шишенце от парфюм. Исках Кен да бъде съдината на моите тайни запаси. Свърших в Кен и тогава се сетих, че той не е мой. Не ми принадлежеше. Занесох го в банята и го накиснах в топла вода и препарат за миене. Изтърках вътрешността му с четката за зъби на Дженифър и го оставих на мира в чиста вода за плакнене.

„Няма ли да ми помогнеш, няма ли?“, продължаваше да пита Барби.

Започнах да си мисля, че е получила мозъчно увреждане от произшествието. Вдигнах главата й от пода.

„Защо се забави толкова дълго?“ попита тя.

„Трябваше да се погрижа за Кен.“

„Той наред ли е?“

„Ще се оправи. Кисне се в банята.“ Държах главата на Барби в ръката си.

„Какво ще правиш?“

„Какво искаш да кажеш?“, казах аз.

Дали моят малък инцидент, моят миг с Кен, означаваше, че точно тук и сега трябваше да се вземе някакво решение относно бъдещето ми като примамка за обратните?

„Днес следобед. Къде ще отидем? Какво ще правим? Липсваш ми когато не те виждам“, каза Барби.

„Виждаш ме всеки ден“, казах аз.

„Всъщност не те виждам. Седя отгоре на шкафчето и ако минеш покрай мен, те виждам. Вземи ме в стаята си.“

„Трябва да донеса обратно тялото на Кен.“

Отидох в банята, изплакнах Кен, изсуших го със сешоара на майка ми, след това отново си поиграх с него. Това беше нещо за момчета, ние бяхме момчета заедно. Помислих си, че по някое време може и да станем гъсти, мога да го изведа навън вместо Барби.

„Всяко нещо ти отнема толкова дълго време“, каза Барби когато отново се върнах в стаята.

Сложих Кен обратно на шкафчето, вдигнах тялото на Барби, цапнах настрана главата на Кен и плеснах главата на Барби обратно върху собствения й гаден врат.

„Не искам да се карам с теб“, каза Барби докато я носех в стаята си. „Нямаме достатъчно време заедно, за да се караме. Шибай ме“, каза тя.

Нямах желание. Мислех си, че искам да шибам Кен и че Кен е момче. Мислех си за Барби и че Барби е момиче. Мислех си за Дженифър, за смяната на главите на Барби и Кен, за отгризването на пръстите на Барби, обесването на Барби на вентилатора на тавана и кой знае още за какво.

„Шибай ме“, каза Барби отново.

Разкъсах дрехите й. Между краката на Барби Дженифър беше нарисувала окосмяване, само че обратно. Беше го нарисувала с главата надолу, така че изглеждаше като фонтан, избликващ нагоре и навън в големи, широки арки. Изплюх се директно върху Барби и с палеца и показалеца си затърках мастилените линии, докато ги изтрих. Барби изпъшка.

„Защо й позволяваш да върши това с теб?“

„Дженифър ме притежава“, изпъшка Барби.

Дженифър ме притежава, каза тя, така лесно и с такова удоволствие. Абсолютно изревнувах. Очевидно това беше една от ония връзки, които могат да съществуват единствено между жени. Дженифър можеше да я притежава, защото нямаше значение, че Дженифър я притежава. Дженифър не искаше Барби, тя я имаше.

„Перфектна си“, казах.

„Започвам да дебелея“, каза Барби.

Барби пълзеше навсякъде по мен и аз се питах дали Дженифър знае, че тя е нимфоманка. Питах се дали Дженифър знае какво е „нимфоманка“.

„Нямаш работа с малки момичета“, казах аз.

Барби ме игнорира.

По гърдите и стомаха на Барби имаше драскотини. Тя не каза нищо за тях и отначало се преструвах, че не забелязвам. Докато я докосвах можех да почувствам, че са дълбоки, като прорези. Ръбовете им бяха груби; пръстите ми се закачаха по тях и не можех да не се чудя.

„Дженифър?“, казах аз, масажирайки прорезите с езика си, сякаш езикът ми, като шкурка, ще ги изличи. Барби кимна.

Всъщност аз си помислих да използвам шкурка, но не знаех как бих могъл да го обясня на Барби: трябва да стоиш мирна и да ме оставиш да те търкам наистина здравата с това нещо, което е като тривка, потопена в цимент. Помислих си, че дори може да й хареса, ако го направя като нещо садо-мазо и първо я заключа в белезници.

Прокарвах езика си напред-назад по прорезите, напред-назад по думите „copyright 1966 Mattel Inc., Malaysia“, татуирани на гърба й. Близането на татуировката я подлуди. Тя каза, че било нещо като изключително чувствителната тъкан на белег.

Барби се притисна силно до мен, чувствах как прорезите й се търкат по кожата ми. Мислех си, че Дженифър може и да убие Барби. Без да го разбира, тя просто би могла да прекрачи границата и аз се питах дали Барби би разбрала какво се случва или дали би се опитала да я възпре.

Шибахме се. Така му виках, шибане. В началото Барби каза, че мрази думата, което ме накара да се кефя още повече. Тя го мразеше, защото бил толкова силен и твърд, и каза, че не сме се шибали, а сме правели любов. Казах й, че сигурно се шегува.

„Шибай ме“, каза тя в онзи следобед и аз си знаех, че краят наближава. „Шибай ме“, каза тя. Не ми харесваше звученето на думата.

В петък, когато отидох в стаята на Дженифър, във въздуха се усещаше нещо. Миришеше като в научна лаборатория, като огън, като пропаднал експеримент.

Барби носеше жълта вечерна рокля без презрамки. Косата й беше заплетена във висок кок, по-скоро един вид сватбена торта, отколкото нещо измислено от Бети Крокър[12]. Изглеждаше така, сякаш над главата й се въртяха в кръг пластове и пластове блестящи гирляндички. В ушите й се виждаха жълти карфици, тя носеше златни шибай-ме обувки, подхождащи към колана около кръста й. За миг си помислих за колана и си представих как я овързвам, но още повече от това как ще овържа ръцете и краката й, си мислех как бих омотал колана около лицето й, как бих го овързал около устата й.

Погледнах към Барби и видях нещо тъмно и дебело, като белег, да се подава над ръба на роклята й. Сграбчих я и дръпнах предницата на роклята надолу.

„Ей, момче“, каза Барби. „Няма ли даже едно здравей да получа?“

Гърдите на Барби бяха отрязани с нож. Имаше стотици белези от острие, което сигурно е имало пет реда зъби, като челюстите на акула. И сякаш това не беше достатъчно, тя беше разтопена от огън. Сини и жълти пламъци са били притискани до нея и държани така, докато се е разтопила и по някое време превърнала в самия огън, който я изгарял. И всичко това беше някак омесено с главата на молив, с върха на молив, и оставено да изстине. Стопената плът на Барби беше оставена да изстине, черна и розова пластмаса смесени една с друга, в кратера, който Дженифър беше издълбала от гърдите й.

Изследвах я подробно като учен, като патолог, като шибан специалист по аутопсии. Изследвах изгарянията, издълбаната област, сякаш ако гледах отблизо бих открил нещо, някакво обяснение, някакъв изход.

В устата ми се появи отвратителен вкус, сякаш бях смукал батерия. Надигна се, после се уталожи в стомаха ми, оставяйки устата ми изпълнена с горчивия металически вкус на кисела слюнка. Разкашлях се и се изплюх върху ръкава на ризата си, после навих ръкава нагоре, за да прикрия мокрото място.

С показалеца си докоснах ръба на изгарянията толкова леко, колкото можех. Кръглият ръб на белега й се отчупи под пръста ми. Едва не я изтървах.

„Това е просто смаляване“, каза Барби. „Дженифър и аз сме квит сега.“

Барби се усмихваше. Имаше на лицето си същото изражение, както когато я бях видял за пръв път и се бях влюбил. Имаше същото изражение както винаги и аз не можех да го понасям. Усмихваше се – и беше изгорена. Усмихваше се – и беше потрошена. Дръпнах роклята й обратно нагоре, над белега. Поставих я внимателно върху салфетката върху шкафчето и тръгнах да си отивам.

„Ей“, каза Барби. „Няма ли да си играем?“

Източник

Ейми М. Хоумс (лит. псевдоним: А. М. Хоумс) е американска писателка. Тя е най-известна със силно противоречивите си и необичайни романи и разкази, най-вече с „Краят на Алиса“ (1996).