Ако се тръгне от плажа и се върви все направо, няколко преки след църквата и градинката пред Застрахователния институт, човек, ще не ще, ще попадне на площада. Градската опера, Съдът, четири нови кафенета от север и банката от юг затварят кръга, в средата на който, разбира се, има фонтан.
Площадът не е голям; както казахме – кръгъл. Облицован с пожълтял мрамор и вечер – осветен с потъмнели кълба, пълни с неизвестно как попаднали в тях насекоми. Прилича на декор, сцена. Фонтанът блика само по празниците, движението е спряно.
Така или иначе, камионът бе влязъл в забранената зона вероятно от уличката към ресторанта. И друг път Платов го бе виждал да чака встрани – пред транжорната. Но сега същият този камион, за да си спести няколко метра, бе завил по мраморните плочи и точно пред операта – на около трийсетина крачки от фонтана – зееше разкъртена продълговата грозна яма. Парчета мрамор се търкаляха встрани.
Всъщност дупката забеляза пръв Папо; Григор Платов се връщаше от обичайната си разходка до плажа, беше седем и половина сутринта, когато кучето му – нещо средно между сетер и кокер-шпаньол – с лай се спусна към събралите се хора, които стояха на ръба и спореха вяло. Платов, все така отнесен, замислен за нещо свое, спря пред съсипаната настилка и чак сега видя, че е стигнал площада, стои с още няколко души пред операта и че пред краката му има яма. Яма, срещу която кучето яростно лае.
Дупката беше продълговата, на дълбочина – трийсет-четирийсет сантиметра. Трудно можеше човек да си представи как камионът се е измъкнал оттам, след като бе пропаднал сред подмитите от подпочвените води мраморни плочи. Встрани от нея вече стоеше участъковият полицай, беше дошъл и началникът на службата по поддръжка, когото Платов познаваше. Все едно, никой не беше чул, нито видял камиона нощеска, не се знаеше и кога се бе случило всичко. Но най-неприятно беше, че това ставаше в разгара на сезона и подранилите за морето курортисти – със сгъваеми чадъри и бели плажни шапки – с учудване минаваха, внимателно пристъпяйки сред разхвърляните мраморни парчета и буци; оставяйки след себе си едва доловим дъх на неодобрение и плажни масла.
Григор Платов с нарастващо негодувание от петдесет минути следеше сноването на един много досаден и тревожен чужденец, който от човек на човек обикаляше, говореше нещо възбудено и неразбрано, сочеше с ръка дупката и кучето, продължаващо бясно да лае.
Какво искаше той? Доколкото се вижда – не беше съвсем трезвен; това личеше по жестовете му, по приказките, по всичко. Макар и да не разбираше езика му, Григор Платов почувства, че гостът не е толкова възмутен от подобна неразбория на площада, колкото тревожен, изплашен, угнетен дори от вида на пет-шест метровата разбита настилка. И странно – по необясним начин дупката и на Платов не се харесваше; имаше нещо потискащо, обидно в нея. Румънецът (оказа се, че е румънец), инстинктивно почувствал сутрешното неразположение на тълпата към него, се приближи до Григор Платов, който стоеше малко встрани, и като му лъхна на коняк, стисна го силно за ръката и още веднъж – като посочи лаещото куче – извика:
– Чизмеле!
Платов сви рамене и с достойнство се дръпна от него, но човекът – сега можеше да го разгледа по-отблизо: наистина беше пийнал – пак изкрещя, тоя път с молба, през сълзи: „Чизме!“.
Участъковият, сякаш събуден от досегашното си вцепенение, започна да разбутва спрелите се и Григор Платов го изтикаха встрани. Докато несъзнателно си повтаряше „чизмеле“ и това му звучеше някак познато, пристигнаха работници с лопати, заградиха с въже мястото и почнаха да извозват с количка натрошеното. Платов се обърна да потърси румънеца, но чужденецът се беше скрил, сигурно беше тръгнал отчаян по главната улица надолу да си допие някъде или пък да поспи в хотела. Вече слънцето се усещаше; отразено в белите плочи, блестеше в очите. Като повика кучето си, което не преставаше да лае срещу дупката, Платов пое към къщи. Папо го последва, ръмжейки, на няколко пъти се връща, мириса, обикаля напред-назад, но се примири с желанието на господаря и двамата продължиха под кестените обичайния си път.
Точно тогава, зад ъгъла на градинката с люлките, където седяха майки с колички, по посока на площада, в уличката се появи камионът. Григор Платов го разпозна по надписа на капака, а и много пъти беше виждал същия камион, спрял пред транжорната на ресторанта, за да го сбърка с друг. Дори нещо повече – познаваше и водача, всяка сутрин минаваше с кучето си оттам и докато работниците от транжорната разтоварваха, рижият шофьор пушеше, съпровождайки с поглед сложната схема, по която Папо пикаеше по дърветата. Папо никога не се спираше дърво след дърво; той се движеше в зиг-заг, пресичаше уличката, пак се връщаше, пак пресичаше и така до самия площад – кучешка работа! Това, изглежда, забавляваше шофьора, той допушваше цигарата си и мълчаливо (Григор Платов и той никога не си размениха и една дума) отиваше отзад при работниците, взимаше парче дроб, кокал, даже кайма и го хвърляше на кучето. Така че шофьорът му беше нещо като приятел, може би също имаше куче, но Платов не го беше питал има или не.
Сега му се дощя да го спре, камионът бавно лавираше между паркиралите коли. Григор Платов можеше да му махне и да го предупреди, че ще си има неприятности; да изчака, и сигурно щеше да го стори, макар че не одобряваше постъпката му, ако тоя път шофьорът сам не бе спрял. Една зле паркирана синя жигула беше задръстила пътя точно толкова, колкото камионът да не може да мине. Платов прецени положението и го определи като безнадеждно; жигулата стоеше тук още от вчера и навярно собственикът º (беше от друг град) вече бе тръгнал за плажа, тъй като личеше по всичко, че е кола на курортисти. Отзад бяха нахвърляни шапки, гумен дюшек, рапани и маска; човекът, изглежда, не предполагаше, че малко по-нагоре има транжорна и всеки ден я зареждат с камион. Сега работниците трябваше да носят пълните каси петдесет метра на ръка и рижият и помощниците му, след като се помотаха и тръбиха напразно с клаксона, се отправиха към ресторанта.
Платов се замисли: от една страна, беше сигурен, че колата е била там още вчера, той добре помнеше рапаните например, черната маска; от друга – камионът нямаше как да стигне транжорната, нещо повече – камионът и вчера не беше минавал оттам. Поне от осем часа вечерта нататък, когато Платов за пръв път видя колата, връщайки се с Папо от вечерната си разходка за вестник. Тогава? Откъде беше влязъл?… Единственият подход към площада беше уличката, а синята кола стоеше тук от вчера; изключено бе камион да попадне пред фонтана, да речем, откъм главната улица, също облицована с мрамор, да мине покрай хотела, магазините, денонощния магазин, разстояние почти километър, и никъде да не остави натрошено или следи. Платов много добре помнеше, че връщайки се тази сутрин към площада с навика, който имаше да гледа в земята, натрапчиво да брои плочките в стъпка на шахматен кон, нямаше как да не забележи подобна дупка като тази пред фонтана, дори спукана плоча! Откъм подлеза между съда и театъра не можеше да се влезе, останалите улички бяха запречени с външните маси на кафенетата; кой тогава беше направил това там? Кой беше изорал, натрошил мраморната настилка, която Платов по принцип не одобряваше, намираше я за парвенюшка, скъпа и нездравословна за очите (по обед силно блестеше) и все пак – не толкова безполезна, че да я тъпчат по такъв варварски начин… Не, не се касаеше за ремонт, това беше ясно.
„Чизмеле“ – спомни си той румънеца. Какво ли значеше? Защо беше толкова тревожен? – съжали Платов, че така лекомислено се бе отнесъл към безпокойството му. Може би означаваше нещо това чизмеле; във всеки случай – реши той – едва ли чак толкова важно, че вече половин час да мисли за някакъв камион, някаква дупка на площада, две-три потрошени плочи и въобще – пропадна разходката! Папо вече дращеше по вратата, Платов отключи и светна в антрето.
Първото, което забеляза, бяха рибарските ботуши – съвсем нови, зелени и лъскави като жаби, а до тях – изправен снопът с въдици. Спомни си, че ще излизат с лодка довечера, бяха го поканили приятели от пристанището и той беше решил да ги премери, пък и да се похвали с тях; и също така – че румънецът (пак тоя румънец!) беше извикал, преди да се скрие, „чизме“ или „чизмеле“, кой знае… Във всеки случай – чизми!
„Ботуши!“ – сети се изведнъж Платов несъзнателно при вида на новите зелени, удобни, стигащи чак до чатала чешки ботуши за риболов, подарени му от един братовчед, който работеше на международните камиони.
Чизми значи ботуши! Но какви ботуши? Защо ботуши? Откъде накъде? Без да разбира чуждия език, Григор Платов сам се разтревожи. Глупава история – как така някакъв пиян, чужденец при това, ще знае, че Григор Платов, пенсионер, юрист по образование, разведен, щом отвори входната врата, ще види ботуши? Не, той не можеше да не ги види, защото сам бе ги оставил там още вчера вечерта, бе им се радвал, ходил с тях пред огледалото, връзвал кукички и навивал влакна, въобще беше се готвил с любов и ревност за днешния излет. И ето сега румънецът беше казал „ботуши“, дупка се бе появила на площада, кучето се държа невъзпитано и досадно, времето май ще се развали; така че нищо чудно всичко да се провали, дъжд да вали, никъде да не отидат довечера и изобщо да се случи нещо лошо. Че ще се случи, Григор Платов вече не се и съмняваше, като гледаше новите си ботуши, но още по-лошото бе, че той имаше чувството, че то вече се е случило.
* * *
В девет н половина небето притъмня, смрачи се и не след дълго наистина заръмя тих, противен дъждец. Капчуците на отсрещните складове запяха. Примирен, Платов прибра прането, качи се на тавана, затвори прозореца, заключи се и седна на застланата с пожълтели вестници маса, върху която, грижливо подредени, се виждаха стара „Ерика“, фишове и книжа.
В свободните часове – а с време той разполагаше много, откакто се пенсионира – Григор Платов си водеше нещо като записки или дневник. Желанието му да подбере, подреди и опише най-важните събития през живота се беше появило у него отрано, още като студент. Всеки ден записваше по нещо, пазеше вестници и изрезки, досиета и дела от съда и когато най-сетне се освободи от всички обществени задължения, на старини започна да пише книга. Не точно книга, не; той пишеше книга за себе си, пишеше за всичко, което беше преживял и узнал, и научил за света и за другите; вече повече от две хиляди неравномерно изписани страници, които никой и никога нямаше да прочете. Книгата трябваше да бъде изгорена в деня на смъртта, повествованието – прекъснато и незавършено, както внезапно се прекъсва пътят на човек – родил се, живял и умрял.
Платов седеше на масичката в таванската стая и му се струваше, че се докосва до историята. В това кротко слънчево утро, сменено от тихия дъжд, той бе стигнал точно до описанието на едно друго дъждовно, мъгливо и трагично утро през пролетта на хиляда деветстотин петдесет и трета година. Черните знамена пак плющяха в ушите му, по улицата хората плачеха и се подкрепяха, животът му се струваше непонятен и той се питаше как всичко ще продължи. По радиото свиреха „Сулико“. Той вдигна перото, затвори очи и несъзнателно затананика. Мелодията беше тъжна и красива, спомняше си я и досега. Човекът с мустаците от портретите с черната лента, чиято любима мелодия беше била тя, стъпи в историята, друг човек шестнайсет години по-късно – на Луната; самият Платов бе остарял, превърнал се в необщителен старец с куче, но песничката… песничката помнеше добре! Много пъти той беше мислил за другия, за оня, който също я беше обичал, за живота му и за живота на човека въобще. Беше чел всичко за него, за делата, победите, престъпленията и спечелените от него войни, но сякаш единственото понятно, единственото достъпно нещо от всичко, което сега беше вече само минало, за Платов си оставаше тя, само тя, песента. „Другото – мислеше Платов, – другото е, което не знам и което, макар и да исках, никога не разбрах!“. Над пристанището, чиито масленосиви води тъмнееха зад прозореца на таванската стаичка, тръбеше сирената на фара и всяка половин минута звукът тъпо и глухо достигаше до него.
По обяд той слезе да нахрани кучето. Двамата спаха до пет часа. Небето бе все още неприветливо, но дъждът – спрял, макар капчуците все още да пееха и през локвите да свиреха гуми на коли. Привечер пак излязоха на разходка. Платов се отказа да ходи на риболов и прибра ботушите в шкафа. Тръгнаха с кучето по уличката към площада и когато стигнаха, той с облекчение видя, че дупката там е зарита. Колата се беше изтеглила и пътят до ресторанта бе чист. Все пак Платов заобиколи фонтана и, мъчейки се да не прави впечатление, тръгна към светлото, с нови плочи петно.
Работата бе свършена набързо и още личаха пресните, разкривени контури на мястото, където сутринта кучето беше спряло. Той обходи с поглед площта, обиколи – отначало машинално, сетне с изумление – формата º и мислено очерта около светлото една голяма гигантска следа. Стъпка!
Следата на площада беше толкова голяма, че отблизо не можеше да бъде различена въобще. За непредубеден човек петното не би значело нищо повече от парче ремонтиран плочник, само че новите плочи бяха по-бели, трошляците – почистени и извозени добре. Платов върза кучето пред ресторанта и за да се увери, че всичко е както предполага, се отправи към съда и се качи на последния етаж. Оттам – запъхтян, разтреперан – той надникна от стълбищния прозорец; стъпката беше долу – огромна, страшна следа, запечатана между Операта и фонтана; в посока, както можа да определи, североизток или може би малко пò на изток, сякаш непознатият, идвайки оттам, бе внимавал нито да засегне старинната сграда на Операта, нито да попадне в празното корито на фонтана. „Чизма!“ – простена Платов и изведнъж разбра, че ако следата е стъпка, ако е стъпка наистина от ботуш, но какъв, на кого? – тя не би трябвало да е единствена, трябва да има и друга, и друга… трябва да има много подобни из целия град!
По стъпките на човека малко можем да узнаем за човека. И все пак начинът му да поставя единия си крак пред другия е показателен. Платов обичаше да наблюдава как минувачите се отнасят към проснатия през алеята маркуч на поливача. Някои го прескачаха внимателно, други не го забелязваха и се спъваха, трети замислено опитваха ефекта на тежестта си върху струята, сякаш извеждаха формулата на Дарси, други направо скачаха отгоре, за да спрат водата, доволни от недоумението на работника в градината, когато струята с пращене спираше и после, двойно по-силна, отскачаше напред. Платов беше виждал човек дори да повдига маркуча и да минава под него – има ги всякакви, – но как би могло да се определят характерът, нравът и поведението на същество или човек с размер на ходилото поне десет метра, ако, разбира се, всичко това не бе само случайност, зрителна измама, странно съвпадение при подреждане на плочи; илюзия, която един пиян и едно куче неизвестно как бяха приели за истина.
Той се върна разстроен под кестена, където се дърпаше Папо, седна на една от празните маси пред ресторанта и се замисли. Представи си човек – по-точно представи си крак, – чийто размер на обувката или ботуша бе трийсет и три пъти по-голям от нормалния; това правеше около десет метра. Разстоянието от стъпка до стъпка, равняващо се на една крачка, би следвало да е от порядъка на трийсет метра, т.е. около три пъти по-голямо от дължината на самата следа. Никъде по площада обаче не се виждаха поражения от други. От нея до Операта назад и до сградата на издателството напред имаше съответно по трийсет и повече метра и в двете посоки; следователно кракът бе прескочил операта, а после и издателството. Това беше кошмарно! Все в същото съотношение, едно към трийсет и три, Платов мислено си представи двайсет и четири метровия крак на непознатия и прецени, че дори и при тази височина е трудно да се прекрачи куполът на Операта, ето защо е бил нужен лек отскок. Това обясняваше и натрошената настилка; при нормален ход натискът на крака е точно толкова, колкото и натискът на всеки друг нормален крак. Парадоксално, но е така: отношението на теглото към ходилото е еднакво, но достатъчно бе такъв крак да направи съвсем лек отскок и тежестта се увеличаваше неколкократно по закона за свободното падане на телата. Настилката не беше издържала. В такъв случай имаше още една следа, по-плитка от предишната, там, където кракът е отскочил, някъде зад сградата на Операта. Платов, развълнуван, влуден от невероятното предположение, заобиколи. Тук трябваше да е мястото, рече си, стига кракът да не се бе засилил по-отдалече, а това би означавало кой знае още колко метра навътре в квартала, разрушени сгради… Но в такъв случай ямата пред фонтана би била много по-дълбока. „Търси! – прошепна той на кучето. – Търси!“. И двамата се скриха зад склада с декорите, където се въргаляха купища стари плакати и ръждясваха две платформи. Между Операта отзад и кулата на градския часовник имаше градинка, триъгълно паркче, потънало в гъсталак. По натрошените клони Платов бързо откри, което търсеше; следата бе оставена от предната част на ходилото и на дъното на стъпката играеха деца. Ямата приличаше на окоп, децата бяха залегнали в храстите и се прицелваха в Платов с дървени пушки. Когато забелязаха кучето, те с викове избягаха встрани.
С вкостеняло сърце Платов приседна на ръба на ямата. Той обхвана главата си с ръце и започна да се полюлява леко напред-назад. Струваше му се, че полудява. На шега беше определил контура на някаква дупка, на шега беше допуснал възможността някой да стъпи с огромен крак сред площада, на шега бе направил някакви изчисления, всичко бе отнесъл към сферата на предположенията и измислиците в ленивия следобед, а ето че то се бе оказало истина. Той (кой?) беше минал оттук, беше приклекнал на левия крак и бе прескочил с лекота Операта, оставяйки отпечатъка си на площада; някой могъщ, неизвестен, кошмарен гигант бе минал нощес с бързината на автомобил, защото ако човек се движи с шест километра в час, то… трийсет и три, умножено по един среден човешки ход, беше фантастично; Платов не искаше и да мисли колко прави това, той седеше в тъмнеещата във вечерта градинка и децата надничаха от храстите, чудеха се какво прави човекът с кучето, защо плаче – присвит, коленичил пред добре отъпканата, чудесна за игра яма.
Тръгна си – прегърбен, смазан, не на себе си – като след гробища. Мисълта, че някой е минал оттук, някой трийсет и три пъти по-голям, по-тежък, по-силен, по-бърз от него, беше непоносима и обидна. Кой беше той – питаше се Платов, тътрейки се към дома. Кучето го следваше, вървеше с подвита опашка след него. Всичко му се струваше малко сега, малко и жалко: магазините, старите кестенови дървета, нищожните минувачи, облечени за вечерна разходка. Градът си беше все същият – глъхнещ, летен, потъващ в топлата нощ град; Платов хиляди пъти бе минавал по уличката от площада, покрай ресторанта, книжарницата, пеещия по празниците фонтан, но никога не се бе чувствал тъй смазан, тъй уморен от мисли, разстроен и зъл – зъл! Мислеше си, че животът е безсмислен, несъизмерим с мащабите, мощта, величието, заплахите или услугите на същество, трийсет и три пъти по-голямо от него, което идва или си отива – накъде върви? И най-потискащото от всичко бе, че Платов не знаеше, по нищо не можеше да установи смисъла на едно бъдеще, белязано от съзнанието за великана. Винаги ли го бе имало, или се бе появил сега. Защо?
Докато вечеряше мълчаливо в празната кухня, а кучето проскимтяваше в коридора, той търсеше, търсеше доказателства, че не сънува. „Чизмеле“ – продължаваше да чува, а през прозореца тъмните сенки на тополите се поклащаха. „Не… не… не!“ – кимаха те и Платов мъчително преглъщаше изстиналата супа.
Онази нощ той не спа. Качи се на тавана и писа. Ред по ред, дума по дума. Писа, че една котка, само три пъти по-голяма, е вече заплаха; че тайните на съществуванието се крият в съизмеримостта; свят, който е обитаван от великани, е безсмислен и суров. Надеждата да се надяваме на тяхната милост пет пари не струва, защото ако милостта им е трийсет и три пъти по-голяма, то гневът им какъв е? Злото е безкрайно! Кой пристъпва в тъмната нощ? Велик или отчаян, губител или пророк? Умен, глупав, милостив, жесток?… Човек или чудовище? Кому ботушите ще сторят път – кому ще стъпят на гърба? Как – се питаше той, – как отсега нататък ще живеем?…
Когато свърши, зад прозореца светлееше. Платов отвори стаята да се издими, слезе долу и дълго гледа подпетените чехли, захвърлени до вратата. После изми лице, пусна Папо от банята, където нощем го държеше; кучето радостно завъртя опашка, Платов тъжно се усмихна – то скочи и близна лицето му. При вида на каишката Папо се развълнува, завъртя се, блъсна се в изправените въдици и ги събори. Господарят му отключи шкафа и измъкна ботушите. Кракът му почувства хлада на зелената гума.
Слънцето ги завари на плажа; те вървяха – човек и куче, приятели. Платов – ръцете отзад; Папо – след него и пред него, лаейки накацалите по пясъка чайки. Морето се зеленееше. Водата послушно се дръпваше като смутена пред сериозния, вглъбен, тържествен вид на човека, който върви изправен и крачи, тъпче ничията земя между сушата и морето – там, където през деня децата бяха издигали своите пясъчни замъци. През сринати площади, през изградени с шепи кули оставаха дълбоки, величави мокри стъпки, които водата скоро щеше да напълни, заличи и измие.
