Голямата крайселска ливада е изпъстрена с шарките на пролетта. Не е като килим, а като домашно тъкана черга – проста и безхитростна, но излъчваща някакво свежо сияние, някакъв крилат намек за пробуждане и ново начало, за близко, на една ръка разстояние, прекрасно бъдеще. Лежа и се наслаждавам на селския пейзаж. В лекия топъл въздух прелитат тумбести като ангелски бузки облачета, радват се на живота долу и сигурно и на мен се радват. А аз съм сам. Сам, не самотен. Тук съм се спасил от бита, не че някога съм му робувал, най-малко пък съм имал жажда за вещи.
И сега по ме вълнува не това, което съм направил дотук, а какво предстои и какво мога да направя. Горе на ливадата, която подпирам с гръб, долита птича песен – надигам се на лакът и виждам на хвърлей място две яребици върху един показал се наполовина от ливадата камък. Камъкът е току на склона, който слиза към дерето и оттук го виждам като гърбица. Черна новина лети към клетата майка. Не пейте птици, грижата ми е толкова необятна, че няма песен с такава рамка, дето да я побере! Две яребици пеят на склона към едно дере, на безгрижните грижи носят. От топлината, от лудия цъфтеж наоколо, от лъжовното предчувствие и дъхавия въздух главата ми се завърта.
Тогава различавам мъжкия глас, втъкнат покрай гласовете на яребиците – досущ като тревата, чиито зелени стръкчета са наболи между китките на ливадената черга. Негова е тъжната песен – думите не се чуват добре, но тъгата и без думи е ясна. Надигам се да видя кой пее и ми се счува гласа на Шабан, който слиза със стадото си от Акямач към Дрангос дере с черна севда в сърцето. Той пее, за да се чуе за либето му, дето го дадоха насила жена в друго село.
Песента на Шабан никак не иде на пролетната симфония покрай мен, но тъгата ѝ разлюлява кандилките, в чашката на жълтугата блесва бисерна сълза, клюмва главата на омайничето, а здравецът тежко въздъхва…
Защо бе, Шабане, – питам със стегнато гърло, но Шабан не ме чува, води стадото към дерето, цяла дизия чанове му приглася, яребиците литват, а той продължава да пее. Надавам ухо и се заслушвам как шурти далечна чешма, а Хатча сияе като майска месечина; надолу по-нататък е морето, на дъното железни къщи ръждясват, а под тежкия ти гердан, Хатча, виждам тъмните точици на бенчиците… белите ти ръце виждам как се стрелкат като риби, къносаните ти пръсти как отклоняват пътеките от пътя. Загубих те, Хатча, очите ми на кладенци са станали, бликат и не мога да ги спра…
Стадото минава през сенките на младия габър, чановете бият по отсрещния склон на Дрангос дере и след малко виждам и овчаря. По широката крачка и приведения гръб познавам калеко Хюсеин, сладкодумецът, другият пастир на селото. Привидял ми се е Шабан, но песента е неговата, макар от гърлото на калеко Хюсеин да излиза малко тенекиена.
Той ми е разказвал тази история – тя е като хиляди други, но е станала в нашето село, дето е срещу оголелия хълм на Красно бърдце. Но и в околните села няма човек, който да не знае как Шабан се влюбил в хубостта на Хатча, а нейното сърце отговорило нежно и свенливо; как се срещали на чешмата и тайно скитали из гората, как изгаряли един за друг…
– Ама не им било писано да са заедно… побегнали, па ги хванали, па едната мъка им останала после, то така като ти изгори сърцето… – за стотен път въздъхва калеко Хюсеин, допушва саморъчната цигара и нарамил кривака, повежда с широка стъпка стадото си към долните пасища.
Аз пак полягам на мястото, където гърбът ми е утъпкал ливадената черга. В детството се страхувах от пчелите, сега им се радвам на упоритостта. Храбро нещо е пчелата, създава мед от хубостта на тоя свят, та да подслади доколкото може горчилките му.
Сега иде ред на пеперудите. По-скоро дошъл е моят ред за тях – те налитат на ескадрили, изсипват се върху поляната и я покриват с още една пъстроцветна черга, но жива и ефирна. Чудото трае около минута – като по даден знак пеперуденият облак излита, изненадата е възхитителна, струва ми се, долавям пърхането на тънките им сребърни крилца, досущ стихотворението на Лилиев и ме връщат от ония мечтателни и мъжки времена в сегашното.
Не си правя труда да се взирам, няма го големият чинар – Свидетелят на вековете, символът на селото отдавна го няма. Не се знаеше кой и кога го е засадил, не се знае и кой го уби в тия размътени времена.
В сянката му можеше да се разстелят три хармана сено. Клоните му бяха същинска малка гора, израснала от един корен. От незапомнени времена на път от Бяло море за планинските пасища под неговите зелени облаци спирали многобройните стада, срещали се овчари и нощем край огъня разказвали весели и страховити случки от своя скитнишки живот.
Чинарите не остаряват. Селото обаче е остаряло. Буренясалите му улици отдавна са забравили гълчавата на младите, училището е затворено, само шепата старци го наобикалят сегиз-тогиз: гледат го с празни очи и не могат да повярват, че светилникът му е угаснал завинаги.
Това са новите времена. По вратите на къщите висят катинари, пейките пред тях са разкривени и изпочупени, шосето към селото е запуснато.
От високото на ливадата виждам как се е протегнало към синкавите градски далечини – изровено, еднопосочно, без жива душа по него. Някъде в самия му край мяркам сенките на Хатча и Шабан, на калеко Хюсеин и острия профил на баща ми, който като ме видеше, че с приятели му отиваме в къщи, бързаше към селския магазин, купуваше мастика и дини, а мама веднага разбъркваше айрана…
Виждам и как троскота от Красно бърдце е слязла вече досами селото – пълзи като пустиня проклетата, пристъпва неумолимо с по метър-два на година и превзема живота по пътя си. Или това, което е останало от него под покривите.
