06.04.2020
Човек № 486 починал в Мадридска болница.
Списъци с починали.
Списъци с избрани книги.
Списък с места за посещаване след чумата, когато прокудим тревогата, а не телата.
Във вестника десет страници с портрети на хора с две дати.
Яков Стайнберг, израелски поет: „тази нощ приличаме на горящ град“.
Трябва ми марля за рани на хора и животни и преглеждам линк.
https://www.mifarma.pt/gasas-suaves-hansaplast-10-uds-85m-x-5cm.
В описанията се казва:
„На погледа къртиците указват да се почистят и дренират раните.“
По-нататък: „Отделна стерилна опаковка“.
След това решаващото упътване. Начин на употреба.
„Почистете грижливо околния участък, преди да наложите погледа.“
„Употребявайте или лекувайте погледа Hansaplast, за да фиксирате никъде погледа“.
„Използвайте нова, струва ми се по-малко коса всекидневно.“
Всички указания би трябвало да бъдат такива.
Указания от един луд на други луди.
Харесвам автоматичните преводачи, които навлизат във високата естетика, без да го знаят.
„Почистете грижливо околния участък, преди да наложите погледа.“
Да се почисти добре повърхността на лапа или човешка ръка.
Да се почисти грижливо и след това да се наложи погледът.
С известен натиск.
Опитвам да го направя с лапата на Рома.
Медицина, която грижливо да почиства околния участък и след това да налага погледа.
Древните са били хора, които налагали погледа.
Не се получавало.
Гръцката ми приятелка ми разказва, че преди няколко дни в бежанския лагер Ритсона тестът на една жена дал положителен резултат за коронавирус, когато отишла да ражда в обществена болница.
Едва тогава разбрали, че в лагера мнозина са заразени.
Карантина. Бебето разкрива неща.
Добрият войник Швейк и описанието на лудницата:
„един възпитан изобретател, който непрекъснато си чоплеше носа и само един път дневно казваше: току-що открих електричеството.“[1]
Налудничавата, зле преведена реклама на марлята ми напомни за този луд, който веднъж дневно откривал електричеството.
След като това приключи, външният свят ще се напълни с луди, всекидневни откриватели на електричеството.
В Италия правителството реши да се признае учебната година на всички ученици.
В Швеция се опасяват, че хиляди ще починат от covid-19.
Някой пита: ако изгубиш желанието, ще идеш ли да го търсиш?
Къде?
Александер Клуге[2] говори за кукла „чиито очи“ показват колко е часът.
Виж точното време по очите на куклата.
Виж точното време по очите на някои старци по телевизията.
В определени моменти часовниците сякаш спират.
Действат само човешките очи.
В Италия всички излезли на улицата носят точното време в очите си.
В Испания също.
И другаде. В Съединените Щати.
Пращат ми линк: избираш определена година и се появяват най-слушаните музикални изпълнения в този период.
Нарича се „машина за носталгия“.
Колективна машина за носталгия.
Недвусмислен Юнг в до ре ми.
Кликвам на 1986.
Подборът е отвратителен.
От Фил Колинс до Саманта Фокс.
Понякога е по-добре да си загубиш паметта: памет 0.0.
Преди два дни в Индия: „Хиляди хора бягат от глада“.
Фабриките са затворени, почти всичко в карантина.
Хиляди напускат столицата и се връщат на село.
Ала няма достатъчно автобуси.
Разкази в Гардиън. Много хора трябвало да се връщат пеш.
200 километра от Ню Делхи.
„Шосето изглеждаше безкрайно и децата ми правеха кратки почивки, за да поспят на земята“, разказал Мамта.
Единственото, заради което продължавахме да вървим, беше, че нямаше къде другаде да идем, казал Мамта.
Единственото.
„С всеки ден едно по-дълбоко възраждане“, казал художникът, цитирайки някакъв майстор.
На следващия ден – на същото място, но по-надълбоко.
Само с главата отвън.
Така се учи човек: само с главата отвън.
Борис Джонсън е настанен в интензивното отделение.
Министърът на външните работи, Доминик Рааб, ще го замества.
Връщам се към книгата.
„Направете пет крачки напред и пет крачки назад“, казва един лекар в лудницата на добрия войник Швейк.
Това е тест за проверка дали един човек е луд, или не.
Опитвам се да го направя.
Всички би трябвало да го правим.
Пет крачки напред и пет крачки назад, за да видим дали се връщаме на същото място.
Не се връщаме на същото място.
Вече е невъзможно да се върнем на същото място.
07.04.2020
Гледам Жан-Люк Годар. Live Instagram.
Пура понякога между пръстите и почти винаги в устата.
Наоколо – маски на някои лица.
Говори ясно или полуясно, понякога дълги паузи.
Представям си камерата на Годар, насочена към телевизионните новини.
Или към вестникарските страници.
Неподвижна, все едно е хипнотизирана.
Окото на камерата не издържа и застива завинаги.
Сякаш изпълнява заповедите от външния свят.
Стига толкова, би казал той. Новините.
Всекидневното изпълнение на Ману Чао: „красива жена“
„Вчера нямаше вяра в бога“.
„Днес за щастие не е вчера“.
Чист късмет.
Майкъл Гоув, министърът на британския кабинет.
Интервю по радио БиБиСи за болничния престой на премиера.
Говори за „жизнелюбието“ на Борис Джонсън, било на тенискорта или начело на правителството.
„Това е природна сила“, казва.
Не е свързан с респиратор, съобщават вестниците.
Фразата на Годар: не е кръв, червено е.
Това, което се вижда на екрана, не е кръв, а цвят.
Нещо като рисувана картина. Не е реално, нито истинско.
Само извън екрана кръвта е кръв.
Но тази чума няма кръв.
Една от редките трагедии, в които няма кръв.
Трудно е да възприемем трагедия без кръв.
Развратени от Куарантино, Тарантино, Карантино:
По-червена кръв от максимално възможното реално червено.
Да помислим за четирите начала – земя, въздух, огън и вода.
Настоящата трагедия ще бъде свързана с въздуха.
Белите дробове и задушаването.
Когато в болниците се говори за цунами, имам предвид.
Не е водно цунами, разбира се, а от болни тела.
Твърдо цунами.
Цунами от тела в твърдо състояние с абсолютен недостиг на въздух.
Цунами от твърди тела, които искат да дишат.
Въздушна трагедия.
Да, и донякъде огнена.
Картини в някои латиноамерикански градове: пред семейната къща се изгарят умрелите, които държавата не е прибрала.
За да не заразяват.
Телата горят на много градуси по Фаренхайт, на доста повече отколкото книгите.
Или не.
Йерархия на устойчивостта на материалите, объркана от биологията.
Най-важното понякога е онова, което най-бързо поддава.
При каква температура изгарят телата? Задавам този въпрос на гугъл.
Но той не отговаря направо.
Отбягва, усуква, говори по друга тема.
Например: появява се страница, озаглавена „Въздействие на зимата върху нашето тяло“.
Дори машините и алгоритмите имат задръжки и свян.
Не повтарям въпроса на гугъл.
Не искам да настоявам.
Яката на шията превърна овчарката ми Рома в домашен космат танк.
Говори се за призрачния крайник при хората: изгубил си го, но още го усещаш.
При животните е обратното: фунията около главата още не е станала част от тялото.
Рома се блъска във всичко, все едно е сляпа.
Новините. Картина на катедрала в Ню Йорк.
Всичко е възможна болница.
Какво става с пространствата?
Катарина Сена, заместник-главната директорка на португалското Здравеопазване, е починала на 47-годишна възраст „след продължително боледуване“.
„Цял живот е говорила лоши неща за котките, а накрая беше осиновена от една и стана нейна съучастница.“
„Подари ми маслинено дърво, плакала е с мен и заради мен, работи с мен, много, страшно много ми е помагала, съвършена опора. Неописуемо ми липсваш. Надявам се да съм била на твоята висота“, написа генералната директорка на здравеопазването.
По кое време на деня може да се разчувстваме?
Казват ми, че един баща, винаги щом му се доплаче, излиза на балкона, за да не го виждат децата му вкъщи.
Децата мислят, че излиза на въздух.
Чета новината.
„Тази нощ имате хубав повод да идете до прозореца и да гледате небето. Задава се „розова“ луна.“
„Пълната луна ще изглежда с 14% по-едра и с 30% по-ярка.“
Процентите завладяват всичко, дори блясъка.
Обединеното кралство с рекорден брой починали за един ден: 854 през последните 24 часа.
„Франция. Нова равносметка сочи…“
Ню Йорк, Ню Йорк.
Може би бащата не знае, че и децата излизат на балкона да плачат, за да не ги вижда баща им.
Казват, че излизат на въздух.
Джордж Кублер[3] писа навремето: настоящето „е мигът, когато фарът помръква между проблясъците“,
„мигът между тиктакането на часовника“.
Тази нощ бащите и децата имат хубав повод да идат на прозореца: да се преструват, че луната още ги вълнува.
Прочитам пак това число: над десет милиона нови безработни в Съединените Американски Щати.
Малко времена са толкова настоящи колкото сегашното.
Настоящето не е светлина, а нейната противоположност.
„тя е мигът, в който фарът помръква между проблясъците „.
09.04.2020
В различни страни се говори за тръгване на училище.
Наближава Великден.
Валтер Бенямин и Шолем[4], приятели философи, се установили в Цюрих през 1917 г.
Преди повече от сто години.
Дотегнало им образованието и неговият консерватизъм.
Създали въображаем университет, наречен „Мури“.
Мури е община във вътрешността на Швейцария.
Един от курсовете в тази въображаема институция бил „Великденското яйце – неговите предимства и опасности“.
Категоризирали го като Теология.
„Уол Стрийт затваря с покачване пред възможното затихване на пандемията“
Създали и дисциплина, наречена „Теория и практика на оскърблението“.
Юриспруденция.
Друга се казвала „Теория за свободното падане с практическа тренировка“.
Отнесена към философията.
Съвсем смислено е философ да изследва свободното падане.
Падане не вследствие на тласък, а на решение.
Свободно, тоест без опора.
„Броят на починалите в Ню Йорк достига дневен максимум.“
Рома и Жери любопитстват от прозореца. Две лица на две кучета.
Вън на улицата, на отсрещната страна, някакъв мъж с жълти жилетки.
Отнася боклука и говори по телефона.
Говори испански, но съдейки по акцента, не е испанец.
Изглежда се обажда вкъщи.
Бута боклукчийска количка и говори със семейството си.
Дали ще им каже, че избутва боклука?
Той е единственият човек на улицата.
„Политизирането“ на кронавируса може да доведе до „много повече чували с трупове“, казва СЗО.
Корейският филм.
Не предлагай багра на художника.
Така не бива.
„Нима трябва да рисувам за чужди нашественици?“, казва художникът, когато някой му поръчва творба за враговете.
Синтезирана фраза.
Не рисувай за чужди нашественици.
Долавям в тялото си звука на свития пестник, когато се вбеси и няма никаква повърхност наблизо.
Дори когато дланта силно се затваря в себе си като пестник, тя издава звук.
И не е приятен.
Казват ми, че много фабрики са отказали да повишат цената на някои основни маски.
Един творец, един човек не бива да рисува за чуждите нашественици.
„Covid-19 достига до изолираното амазонско племе Яномами“.
Стоенето вкъщи „е откриване на себе си като чужденец“, казва историчката Лилия Шварц.
Това е. Да стоиш на едно и също място, но по различен начин.
Кой е тоя чужденец в дома ми по това време на деня? Това съм аз.
Но и не съм аз, разбира се.
Следващите президенти лекари ли ще бъдат, пита Лилия Шварц.
„Състоянието на Борис Джонсън продължава да се подобрява“, съобщават.
В един район на езерото Инле в Мианмар, бивша Бирма, рибарите гребат с крака.
Така ръцете им са свободни да ловят риба с огромни мрежи във вид на кош.
Върши някои неща с крака, освободи ръцете.
След като сега няма нужда да вървиш, краката ти са свободни.
Свободни крака и ръце: странни дни.
„САЩ. Над 6,6 милиона безработни през последната седмица.“
Пишат ми от Северна Португалия, поредица съобщения без точка накрая:
Ден и час [09/04, 14:42]
Днес на опашката в супермаркета (седмична покупка за семейството) направих забележка на едни момчета, които 3 пъти се изплюха на пода
Третия път не издържах
Нося се по вълните на настроенията
Непричастна
Съгласна
Тъжна
Ядосана
Гневна
Леля ми е преживяла изцяло войната
Сега е тук заради мъжа си и казва че сега се чувства по-зле
Защото не знае коя е зоната на „добрите и на лошите“.
[09/04, 14:42] Край на съобщението.
„Унгария удължава за неопределено време ограничителните мерки“.
Колко е неопределено време, питам.
И коя е зоната на добрите и на лошите?
Трябва етиката да се очертае на земята, за да я разберем.
Полузамаяни сме: главата ни се върти и не знае коя е зоната на добрите.
В Уелс, сега. До ъгъла на Trinity Square, № 16.
Една бяла коза и ни един човек.
Една коза пасе жив плет около пуста сграда с офиси.
На малка тревна площ пред Alexandra Hotel: една две три четири пет шест седем осем кози.
„Борис Джонсън сяда в леглото си и взаимодейства позитивно с лекарския екип“
Най-използваните капани по време на война – такова видео се появява пред мен.
Понякога един крак стъпвал на земята и вместо да се взриви, няколко пирона изскачали внезапно и пробивали седем дупки в крака, който оставал там закован.
Капан, който сякаш е за мишки, а всъщност е за човешки крака.
Двама съпрузи в Ломбардия танцуват валс и показват, че не са забравили стъпките.
Паскал Киняр[5]: „Какво е за хората смъртта?
Човек, който вече не участва в разговор.“
Най-добрият начина да умреш?
„Repentinum et inopinatum
(много бързо и съвсем неочаквано).“
Получавам съобщения.
Един казва, че току-що му се е родило внуче.
Друг му честити и припомня Милор Фернандес[6], който казал, че ако знаел колко е хубаво да имаш внуци, нямало да има деца.
„Предвиждат се от 11 до 22 хиляди смъртни случая в Канада до края на пандемията“
В концентрационните лагери една жена се опитала да събере радостните сънища на осъдените на смърт.
Записала тези сънища. Искала да ги запази.
Трябва да открия тази жена.
Не си спомням името ѝ.
10.04.2020
Кораб с двама капитани потъва.
Представям си как тълпа вдига високо един пръст, сякаш казва: един, искаме само един.
Кораб с нула капитани не помръдва.
Нито двама, нито нула.
Един е добре.
„От всяка битка или отмора ще се изправям силна и красива като жребец[7]„.
Но хората се събуждат уморени като стари коне.
Много младежи си бръснат главите.
Една приятелка казва, че си е отрязала миглите, за да види как ще изглежда.
Тъй като е сама, не е важно има ли мигли, или не.
Никога вече няма да имам възможност да го изпробвам, казва.
Чета „Време на магьосници“ на Айленбергер[8] за философите Бенямин, Хайдегер и Витгенщайн.
Витгенщайн по някое време станал набожен.
Преподавал на деца в малко, затънтено планинско градче.
В началото на часа поставял часовника си върху катедрата и казвал: Да се помолим.
Затварял очи и подемал:
„Свети Дух, разпръсни върху нас
Светлината на милостта си
За да продължим напред
Като не спираме да се учим
Да помним добре урока
И никога не смразяваме сърцата си.“
Най-блестящият философ на ХХ век се моли със затворени очи и сключени ръце.
Философ, който затваря очи, преди да учи децата.
Кратък израз на себеоголване.
Да изключиш временно зрението и трезвомислието, да се откажеш от контрола: да затвориш очи.
А после да се опиташ да учиш онези, които прохождат.
Пускам Жорж Брасенс – „Лошата репутация“.
Вяра и ерес.
Витгенщайн е бил холерик. Не е бил лесен.
Но не е достатъчно лесно да се гневиш, за да бъдеш философ.
Не се разсъждава само с крясъци, казвам и се разсмивам.
Започвам да споделям тайни на собственото си ухо. За няколко седмици се подлудява човек. Не е чак толкова трудно.
След всичко това ще трябва да преброим живите, които излизат навън, без да залитат.
Само на тях ще се удаде да доловят пътя с не съвсем треперлива ръка.
Айленбергер разказва подробно една случка.
Веднъж Витгенщайн така се ядосал на едно дете, че „взел да удря ученика по главата“ със собствената му тетрадка.
И удрял „толкова дълго, че разпердушинил тетрадката и листовете се разхвърчали“ по пода на класната стая.
Каква била ужасната грешка на момчето?
Нищо общо с азбуката или аритметиката.
Никакъв пропуск в логическото разсъждение.
Витгенщайн просто попитал къде се е родил Исус.
А момчето отговорило: Йерусалим.
Витгенщайн побеснял: няма по-голям пропуск от този.
Следващата седмица – филми на Тарковски, Сокуров и Роселини.
Режисьорът Айзенщайн и едно изречение, което винаги ме е поразявало: „Не пий водата, освен ако не е завряла“.
Защо го е казал? Не знам.
Бил студент, седемнайсетгодишен.
На тази възраст се пият само неща, които врят и кипят.
Пия кафе с кафе. Без захар, простичка бомба.
Третото ли? Третото кафе.
Пускам испанската версия на Пако Ибаньес[9], „Лошата репутация“.
В селската ни цивилизация/ Имам лоша репутация.
Една фраза на Витгенщайн: казва, че е трябвало да се насочи към доброто и да се превърне в звезда посред нощта.
Всъщност, казва той, „останах прикован на Земята и сега започвам лека-полека да вехна“.
Оставаш прикован на земята и започваш постепенно да вехнеш.
Връщам се в 2020. Ибаньес.
Не смятам, че вредя на общото благо/ с желанието си да не живея в стадо.
Ню Йорк, на остров Харт, окръг Бронкс.
Остров, използван и като затвор.
Дрон заснема картината.
Наети от централната администрация служители полагат внимателно бели ковчези в голяма яма.
Обикновено работата се върши от затворници, „но нарасналият брой тела наложи наемането на специализирани фирми.“
Мнозина от тези служители са наети през последните дни.
Гледано отдалеч, би могло да прилича на изкоп за основите на нова сграда.
Трябва да се изкопае, та после да се издига.
Но там няма издигане.
Поне в този момент телата само се спускат.
Жертви, които не са идентифицирани или чиито семейства нямат пари за погребение.
Това е то масов гроб: да се озовеш сред тълпа, дори след като умреш.
Въпросът не е, че нямаш име, а че нямаш лично пространство дори в миговете след последния миг.
Поемам си дъх.
Защо си острига миглите, питам.
Момичето изпраща есемес със знак за свиване на рамене.
Един английски учител, Зейн Паулс, изминава „над осем километра пеш на ден, за да разнася по домовете храна за учениците“.
Носи им също задачите за домашно.
„За да продължим напред
Като не спираме да се учим.“
И сърцето да не се смразява. Молитвата на Витгенщайн.
„Методът е много прост: Паулс оставя обяда на земята“, чука на вратата „и после изчаква на тротоара или в градинката някой да отвори и да прибере храната.“
В град Гримсби 34% от децата живеят в бедност.
Тези деца от Western Primary School имат право на безплатна закуска и обяд.
„Родителите и децата се показват на прозореца или на вратата, за да ми махнат с ръка и да ме поздравят“, казва Паулс, бивш военен.
Паулс е натоварен с много раници.
След това се връща уморен, но доста по-бързо.
11.04.2020
Два начина за измъкване от новините: религия и математика.
Има и още, разбира се.
Една фраза от Андре Бретон: „любовният акт и поетичният акт са несъвместими с четенето на вестници на глас“.
Тези дни несъвместимостите нараснаха.
Но да, два начина за измъкване от новините: религия и математика.
Един математик от ХХ век, Едуард Гаснер, помолил племеника си „да измисли име за число със стотица нули“.
Момчето измислило името: Googol.
Чете се гугол.
Гуголът е 1, следвано от сто нули.
Това е единица мярка за огромно число.
7 хиляди гугола, например.
Името на гугъла идва оттам.
Било е печатна грешка.
Не е безкраят, но почти.
Последната нула се намира винаги след точката, в която пристигаш на галоп със скоростта на светлната.
Гогол пък е името на един велик руски писател.
Представям си единицата мярка, наречена на руския писател.
Два Гогола, 7,3 Гогола.
Невски проспект тия дни е доста уплашен.
Човек вече не излиза на Невски проспект, за да го видят и да се възхитят на роклите или костюмите, които е облякъл.
Излиза се набързо за набавяне на нещо спешно необходимо.
Хората да ти се възхищават или завидят не е спешно необходимо.
Страхът няма единица мярка.
Не се измерва в метри или килограми.
Страхът може би няма и последна нула накрая.
Страхът може би е вещество гугол, но безкрайно.
Испания започва да раздава маски в обществения транспорт.
„Слънцето е опекло човека/А географията е определила събитията“.
Раул Боп[10], Бразилия.
В бразилските фавели цари страх, а престъпните мафии се опитват да контролират страха със заплахи.
Страх х Страх х Страх х Страх.
Днес – слънчево. И утре слънчево, гласят прогнозите.
Но после дъжд. Понеделник – дъжд, вторник – дъжд, сряда – дъжд, четвъртък – дъжд, петък – дъжд и събота – дъжд.
По-нататък не излиза на екрана.
Дните, които не излизат на екрана, са извън бъдещето.
Шведският премиер чувства „че не са направили достатъчно“.
„Здравни работници танцуват, за да забравят стреса“.
В Гърция една бежанка трябвало да плати глоба за това, че е излязла без разрешение.
На Лесбос, Мория, на връщане от болницата в лагера.
Не носела разрешително, нито изпратила на служебния номер есемес с молба за излизане.
Глобите на бежанци се удържат от сумата на помощта, която получават.
Казват, че глобата е 150 евро.
Помощта достига месечно 550 евро.
Няколко глоби са наложени и на бездомни.
Причина: „поради безцелно/неоснователно придвижване“.
Но тези глоби, естествено, не са били платени. След протестите.
Гръцката ми приятелка Атина казва, че всички мечтаят за безцелно придвижване.
Едно от най-ценните блага тези дни – в Гърция и на Невски проспект и по други места: безцелното придвижване.
Една нова валута: сменям едно безцелно придвижване за десет с конкретна цел.
От съседа се носи класическа музика.
Да се замислим за полезната и безполезната музика.
Какво ли е безполезна музика и безцелна музика?
Реч преди време в някакъв университет, Обама.
„Нека го кажа колкото се може по-ясно: в политиката и в живота невежеството не е добродетел.
Не значи да бъдеш куул, нито политически некоректен, нито да си срещу системата, а просто, че си невежа.
Не е куул да не знаеш за какво се говори.“
Студентите се разсмиват.
Опитвам се да разбера в кой университет е било, не откривам.
Жери ближе раната на Рома, нелегално сътрудничество.
Няма как една рана да оздравее, ако околните възвеличават тази рана.
Не обръщай внимание на това, което боли. Бързи уроци.
Ману Чао и също толкова бърза всекидневна радост, китара.
Разпяване в съседната стая.
И пак образът на философа Витгенщайн, който сваля часовника си, за да се помоли.
Молитвата е това, което се случва между два мига.
Той не го е казал, но би могъл да го каже.
Безмълвието, което се вмъква между две думи.
Великденска неделя.
Който носи часовник, да го постави на масата.
Невъзможно е да закъснееш за някои срещи.
Няма да има нужда нито от часовник, нито от бързане.
Пако Ибаньес и друга китара: „Думи за Хулия“.
Една приятелка праща поредица съобщения:
Забелязах още нещо, казва тя.
Загубих си обонянието.
Струва ми се, че вече не е нужно, казва.
Казвам ѝ, че това е опасен симптом.
Не, отговаря тя, здрава съм.
Без стимул обонянието става лениво, обяснява. Това е.
Няма кого да мириша, казва.
Този Великден се надявам да си възвърна обонянието, добави тя.
А после каза, че понякога отива до саксиите да помирише пръстта.
Превод от португалски: Даринка Кирчева
[1] Превод: Светомир Иванчев, изд. Отечество, 1981 г.
[2] Немски белетрист, есеист, кинодраматург и режисьор (р. 1932). – Б. пр.
[3] Американски учен, специалист по история на изкуствата (1912-1996). – Б. пр.
[4] Гершом (Герхард) Шолем (1897-1982) – еврейски философ, виден изследовател на Кабалата и юдейската мистика. – Б. пр.
[5] Френски писател (род.1948). – Б. пр.
[6] Бразилски хуморист, писател, журналист (1923-2012). – Б. пр.
[7] Цитат от романа на Кларис Лиспектор „Близо до дивото сърце“. – Б. пр.
[8] Съвременен немски философ (1972). – Б. пр.
[9] Испански певец и музикант (род.1934), изпълнявал и песни на Жорж Брасенс. – Б. пр.
[10] Бразилски поет модернист и дипломат (1898-1984) – Б. пр.
