От дете имах чувството, че около мен витае някаква ужасна тайна. Не съм го осъзнавала, но това винаги ме е потискало.
Като се замисля, си давам сметка, че никога не съм била обикновено момиче. Не помня да съм си играла с кукли; не харесвам обувки на висок ток; не обичам романтични комедии, а екшъни. Не съм сантиментална ревла, дори напротив – като бях в шести клас, се сбих с едно момче и му счупих носа. А мама ми даде пет долара за награда!
Всичко това не подхожда на привлекателна млада дама, каквато съм аз, поне на вид. Все пак не се чувствам мъжкарана. Например, не харесвам футбола; не мога да разбера защо мъжете истеризират, като гледат как някакви добичета ритат топка.
Лошото е, че май доста приличам на мама. Уважавам я, защото тя е силна жена; за някои неща дори ѝ се възхищавам. Но имам проблем с нея и си го знам…
Всичко започна, когато преди четири месеца на майка ми ѝ откраднаха един цял тир с дамски обувки. Майка ми има малка обувна фабричка, или по-точно – цех; там работят, както се казва, на ишлеме. От Италия идват заготовките, моделите също са техни. Майка ми произвежда обувките и ги изпраща обратно в Италия. Оттам ѝ превеждат парите за заплати.
Обаче тирът със стоката тръгна към Калотина и изчезна. Първо идваха от полицията, разследваха, но се разбра веднага, че нищо няма да открият. Готова продукция и друг път беше изчезвала; само че не цял тир. В такива случаи майка ми си прибира застраховките, но тоя път кражбата беше по-крупна. Застрахователите се обърнаха за помощ към една детективска агенция – „Саламандър“.
Дойдоха два джипа мъже с черни костюми, разпитаха всички в предприятието, разровиха навсякъде. На мен данданията ми беше интересна и бягах от лекции, за да стоя при мама в цеха. На четвъртия ден намериха тира изоставен край Опицвет, а няколко дни по-късно откриха част от обувките, скрити в някаква плевня. Но две трети от стоката така и не се намери. Най-неприятното беше, че и шофьорът беше изчезнал…
Седмица по-късно намериха трупа му; беше убит с четири изстрела в тила. Полицаите разследваха, но не откриха нищо. Един цивилен полицай каза на майка ми:
– Убиецът е бил ненормален. Един куршум в главата стига; за какво му е било да стреля четири пъти? Явно му е доставяло удоволствие… Садистите като почнат, и няма спиране!
– Ами хайде, хванете го тоя изрод! Какво чакате?! – разпореди се майчето.
Ченгето взе да се оправдава:
– Това е професионално убийство; такива най-често остават неразкрити.
Майка ми използва случая да го клъвне:
– Когато някой циганин заколи жена си, сте големи разкривачи. Обаче като има истинско убийство, хич да не ви търсим, така ли?
По някакъв начин майчето си е извоювало правото да казва неприятни неща на хората и те да си траят. Ченгето отговори извинително:
– Госпожо, ние работим по четири-пет случая едновременно; претрупани сме. Ако няма улики, направо отиваме на следващото убийство… Колегите от „Саламандър“ са по-свободни… и по-мотивирани.
Полицаите се изнесоха, а частните детективи продължиха да се ровят и да търсят кашоните с обувки, а също и убиеца.
Покрай тая история се запознах с Даниел. Аз изглеждам поне на двайсет, но нямам и осемнайсет. Тръгнах на училище на пет години, а сега съм студентка в първи курс – икономика. Майка ми настоява да изучавам обувното производство, така че половината време кисна в обувния цех. Не е много романтично, но какво да правя? Засега не съм показала никакви специални таланти – не мога да пея, не съм добра на тенис, нито печеля математически олимпиади; затова се занимавам с табани и саи… Нямам особени дефекти, но понякога си мисля, че не блестя с нищичко… Е, важното е, че Даниел ме оцени точно такава, каквато съм!
Той работи в детективската агенция. Много е амбициозен – само на двайсет и две години е, а вече е началник – ръководи бригада от четирима души. Освен това следва право задочно. Как успява и да работи, и да следва, и да намира време за мене, направо не знам. Мисля, че много ме обича, но и той, и аз не сме много по признанията в любов.
Станахме гаджета с Даниел; за мен беше крайно време. Всичките ми състудентки имаха полов живот от години; аз бях почнала вече да се чувствам непълноценна… Мене малко ме е страх от мъжете. Майчето ми набиваше в главата – преди, когато уж бяхме приятелки:
„Започни когато искаш и с когото искаш, но гледай ти да си го избереш, а не някое говедо да ти се натрапи и да не можеш да му откажеш… Мъжете са тъпи, похотливи и агресивни животни, не го забравяй! За тях жените сме само обекти за консумация – нещо като ходещи пържоли… Не гледат на нас като на човеци, не ги интересува любовта; интересуват ги циците, задникът, и да си пъхнат органа… А после всички последствия са за нас! Те нищо не рискуват – винаги ние сме губещите… „
Желаещи „да ме изконсумират“ имаше предостатъчно, но все не попадах на точния човек; ако нищо не ми трепва отвътре, за какво да се прежаля? Само заради… технологията?! Не, благодаря… Обаче като срещнах Даниел, разбрах, че той е мъжът за мене. Аз си го избрах; направихме го когато и както аз исках! Даже притесних момчето… Но вече знам, че чакането си е струвало.
Скоро обаче се намеси и майка ми – тя нали има манията всичко да контролира… Майчето е опасна жена! Ходи винаги с обувки собствено производство – с дванайсетсантиметрови токове. Придобила е артистичната походка на човек с вързани тухли на стъпалата. Висока е един и петдесет и шест; обаче гласът ѝ е като на двуметров генерал… Като си свали обувките, изчезва между масите. Затова не ги сваля никога; подозирам, че когато е с гадже, и в леглото е с обувки.
То пък гаджето ѝ е едно… Тая жена не е съвсем наред, казвам ви! Сладура – интимният приятел на майка ми – е само две години по-голям от моя Даниел! Майка ми направи Сладура шеф на охраната на фабричката, а той надомъкна разни приятели и ги назначи за охранители – всичките изглеждаха като махленски хулигани… Изобщо, Сладура се пише мутричка, но пред мама е мек като разварен кренвирш. Майчето му крещи и го унижава пред всички, а той търпи. Един път така го удари, че му счупи едно ребро; а Сладура някак си се гордееше с това…
Майка ми настоя да поканя Даниел на обяд – да го опознаела… Знаех си какво ще стане! Майчето уж се държеше учтиво, но на десетата минута почна полека-лека да унижава моето момче. И то – в нарастваща градация… Може би искаше да му покаже кой командва… а може би майка ми изобщо не може да се държи по друг начин, особено с мъж. Познавах майчето и знаех, че след няколко минути ще почне да му крещи, а след няколко часа може и да го удари… Майка ми цял живот се е учила да манипулира и да командва хората; напредва стъпка по стъпка, но никога не отстъпва; на петата минута се държи покровителствено, на десетата те прекъсва на средата на изречението, на двайсетата приятелски те тупва по бузата… и докато се усетиш, те командва и унижава; както тя самата се изразява: „Направих го на трътка!!!“ Даниел е кораво мъжкарче, но се видя в чудо! А и то как да се държиш с една свирепа жена на такава възраст, че може да ти бъде майка!? Да я биеш, не върви; да я псуваш – ти ще кажеш едно, тя ще отговори сто…
Опитах се да защитя Даниел; троснах ѝ се, че искам да уважава моя избраник, обаче… с майчето никой не може да се пребори. Мразя я! Майка ми е, но я ненавиждам! Между другото, ако аз бях на мястото на Даниел, сигурно щях да избягам само заради перспективата да имам такава тъща… Но той остана заради мене. А пък аз няма къде да избягам; от родната си майка не е лесно да се отървеш. Освен ако…
Казах на Даниел:
– Слушай! Има нещо гнило около моята майка; усещам го! Аз съм жена и имам интуиция.
Той използва момента да ми направи комплимент:
– За мен си първо човек, а после жена… Имам те за верен приятел.
– Дани, майка ми нещо лъже и крие… Питам се дали не краде сама от себе си. Подозирам, че застрахова стоката, открадва я и прибира застраховките. А после я продава на италианците.
Даниел се отнесе сериозно към темата:
– Това и аз си го мислих, защото е логично. Иначе къде изчезват стотици чифтове обувки?! Все някъде щяха да се появят! Нашите хора наглеждат обувните магазини…
– Освен това искам да открием къде е баща ми – тая може и да го е убила; уж през деветдесета бил заминал за Южна Америка и там изчезнал… Някаква тайна витае в моето семейство, казвам ти! От дете усещам, че нещо се крие от мене! Това винаги ме е потискало…
– Защо точно сега реши да разработваш майка си?!
– Ами… Защото е кучка… и се държи отвратително с тебе…
За моя изненада Дани ме упрекна:
– Не наричай така майка си! Не е красиво… Аз не ѝ се връзвам; а ти някой ден ще се махнеш от тая къща… Нали скоро ставаш пълнолетна!?
– Тя няма да ме остави; аз съм ѝ кученцето, нали разбираш… И още нещо не мога да ѝ простя – онзи човечец с куршумите в главата. Шофьорът на тира, дето са го убили.
– Приятел ли ти беше?
– Не. Преди да те срещна, не съм имала нито приятели, нито приятелки; само една всепоглъщаща мама. А шофьора съм го виждала само няколко пъти. Какво да ти кажа – обикновен човечец; бачкатор. Беше като някакъв грижовен мишок, който гледа да занесе нещо на мишлетата вкъщи… Стана ми адски кофти, като го застреляха… Не забравяй, че съм расла без баща; не знам нищо за татко ми, освен че е бил изрод и ни е изоставил. Чудно ми е не това, че ни е изоставил, а че изобщо се е хванал с майка ми…
Като истински детектив, Даниел веднага ме заразпитва:
– Баща си помниш ли го?
– Не, абсолютно. Въпреки че понякога ми просветва едно мъжко лице с мустаци, наведено над мене…
– А някой друг роднина?
– Нямам роднини. Ако имам, не ги познавам.
– Никакви? Това е странно! – изкоментира той; аз си знаех, че е странно.
– Дядо ми умря, когато бях трети клас. Не помня да съм го виждала; спомням си само, когато дойде телеграма от някакъв дом за алкохолици и социално слаби. Уведомяваха ни, че е починал. Майка ми, като разбра, ме наби ей така, за нищо…
– Друго какво си спомняш?
– Ами… нищо особено. Как ме влачат по болници… И чичо доктор използва дупето ми за игленик… Аз плача, а мама ми удря шамари.
– Боледувала си от нещо, така ли?
– Не помня. Явно съм била нещо дефектна… – Даниел ме гледаше с любопитство; ядосах се и му се троснах: – Стига си ме разпитвал! Не ми е приятно! Кажи: обявяваме ли война на мамундера?!
– Имам много работа…
– Много те моля! Може би е грях да го кажа, но… всеки ден си мечтая майка ми да умре! Ако я вкараме в затвора, ще бъда свободна и богата! И ще бъдем заедно с тебе!
Той се съгласи не много охотно:
– Възможно е да научиш неща, които направо да ти преобърнат живота. Може например да се окаже, че си осиновена…
– Ако съм осиновена, ще черпя! Знаеш ли откога си мечтая да се окаже, че не съм дете на майка ми, а на някакви свестни и благородни хора…
– Всички така казват, докато не се сблъскат с проблема. Един господ знае, ако почнем да ровим, какво ще излезе! Истината е опасно нещо…
– Готова съм да поема риска! И освен това те моля! Тоя живот ме задушава! По-зле не може да стане…
– Е добре… Искам ключ от вас и да ми кажеш кога майка ти я няма в къщи. Ще се наложи да преровя каквито има стари документи. Трябва ми единният граждански номер на майка ти и всички други данни, с които разполагаш! От тебе искам да я държиш под око и да ми казваш къде ходи! Ще видя какво може да се направи. „Саламандъра“ има връзки навсякъде – включително в общината и във всичките възможни архиви… Обаче не мога да действам от името на агенцията без разрешение – не е етично. Ще помоля шефа – той е готин… Особено между първото и третото уиски – тогава е душичка… Ще му кажа, че става дума за любов…
Даниел е сериозен човек; знаех, че ще направи всичко възможно, и дори повече.
Само след две седмици Даниел ми каза:
– Готово! Шефът ми разреши, когато нямам спешни задачи, да действам по твоя въпрос от името на „Саламандъра“. Но накрая, само ако имаме резултат, ще трябва да преведеш една сума на агенцията – колкото да си покрием разходите. Нали разбираш – не зависи от мене… Няма да е нещо непосилно…
– Няма проблеми – отговорих, без да му мисля.
– Тогава почваме! Две хиляди души работят за нас. Имаме офиси в цяла България. Но ще бъда по-зает от обикновено…
Даниел изчезна от полезрението ми и се превърна в един глас по мобилния телефон. Разбрах, че е влизал вкъщи, само защото намерих една роза на възглавницата ми.
След две седмици Дани се появи горд и тържествуващ. Аз бях нетърпелива:
– Какво има?
– Амии… Анкетата напредва… – играеше си той с моето нетърпение.
– И какво? Откри ли нещо?
– Малко… Имам една новина за тебе.
– Татко жив ли е? Къде е?
– За него… почти нищо… Изглежда, че е в чужбина, а може и да не е между живите. Но има нещо друго интересно – ти знаеш ли, че си имала по-голям брат?!
– Моля?
– Родил се е само година и три месеца преди тебе! И после е изчезнал… Аз неправилно се изразих – може и сега да е жив и здрав. Просто още не съм го открил.
– Ще попитам кучката…
– Добре, но внимавай! Да не се издадеш, че ровим около нея. Положението може да се изговни – изискано ме инструктира Даниел. Но в сравнение с мръсната уста на майка ми, той се изразяваше като дете невинно.
Вечерта вкъщи се опитах да задам разни въпроси на майка ми, обаче тя беше адски кисела. На другия ден пък се домъкна със Сладура и се затвориха в стаята на майка ми; скърцаха там легла, пъшкаха… Отврат!
Чак след два дни – в неделя на обяд – майчето ме замъкна на китайски ресторант да обядваме. Между другото, майка ми излъчва някакъв щур сексапил; като влезем някъде, всички мъже се наострят. Парадоксът е, че аз съм двайсет години по-млада от нея, а като сме заедно, никой не ме забелязва! Но аз съм свикнала; важното е, че Даниел ме забеляза! Друго не ми и трябва.
Поръчахме си дим сун. Сладура закъсня и аз успях да я питам:
– Майко, аз случайно имам ли си братче?
Тя уж много се владее, обаче тоя път изпусна един адски стъписан поглед; но само след секунда прие обичайния си железен вид и закова:
– Глупости! Това пък откъде го измисли?
Аз отговорих адски тъпо:
– Сънувах един сън, че имам брат! И се казва като мене – Станислав! Къде е той? Жив ли е? Какво го направи? Продаде ли го?
Майка ми ме погледна внимателно и всичко ѝ стана ясно – чете мисли, кучката… Отговори спокойно:
– Е добре, и да си имала брат, вече нямаш!
В тоя момент дойде гаджето на майка ми. Ухили се до ушите, поздрави ни, а мама му каза:
– Сладур, бегай си намери някаква работа за малко. Излез вън, изпуши две цигари…
Майка ми на моменти се разпорежда като някой мачо. Сладура взе да мрънка като обидена кокона:
– Е, айде сега… Навънка е минус осем градуса…
– Имаш си козина да те топли – изкикоти се майчето. То наистина, Сладура е космат като шимпанзе; бръсне се два пъти на ден, но от яката му стърчат фандели от косми. Майка ми му подаде ключовете от колата си:
– Я иди зареди моето беемве. Обаче иди на О-ем-ви и му сипи зимен дизел! Ето, вземи ключовете… Имаме тука един важен разговор с детето…
– Добре де, щом толкова ви преча… – измърмори „Сладура“ и покорно излезе.
– Слушай сега, момиченце мое сладко! – каза майка ми. – Само едно ще ти кажа! Не си пъхай носа в моите работи!
– Къде е брат ми? Искам да го видя!
Майчето постепенно побесняваше, но се опитваше да се владее:
– Имаше брат наистина, но той вече не съществува! Дадох го за осиновяване в един дом… и той почина. Това беше в началото на демокрацията, децата по домовете бяха недохранени… Избухнала някаква епидемия… мисля, че беше хепатит… Умряха много деца, и брат ти в това число. Не постъпих добре, обаче нямах избор; вече не мога да го върна… И нито дума повече – не ме питай! Тая тема ми е много неприятна! Ясно ли е?!
След малко Сладура се върна и приказвахме само глупости – как профсъюзите се натискали да се набутат във фабричката на мама, за да ѝ пият кръвчицата…
Като си тръгвахме от ресторанта, се оказа, че някакъв олющен пикап е паркирал и е затапил беемвето на майка ми. Тя натисна клаксона два-три пъти; дотича един чичо с офицерска шуба, леко наквасен. Огледа майка ми и каза важно:
– Спокойно бе, жена! Го-ле-ма работа… Що требва да се нервничи?
Не беше точната реплика… Майка ми се разкрещя и изсипа цял чувал най-вулгарни псувни; явно беше съвсем прегряла. Събра се публика и чичото се почувства задължен да ѝ отговори, за да не стане за смях. Като я гледаше каква е дребна женица, не осъзна опасността и я нарече: „тъпа, стара пуйка“; голяма грешка! „Тъпа“ и „стара“, как да е, но думата „пуйка“ винаги и безотказно вбесява майка ми.
Без никакъв преход майчето извади пистолета си и се нахвърли като фурия върху мъжа; а му беше до рамото. Взе да го налага с дръжката на пистолета по главата. Човекът беше така изненадан, че изобщо не се защити… След секунди се свлече на земята. Майка ми заби за последно острия си ток някъде между краката му; чичкото подритна като жабче, сдрусано от електически ток. Сладура гледаше с някакво упоение и не помръдваше. Щом приключи с кютека, майчето кресна оглушително на гаджето си:
– Ами ти какво гледаш бе, смотаняк!? Какъв мъж си?! Лигльо!
Публиката нарастваше, но никой не съчувства на як мъж, пребит от дребна женица… Даже някакъв се обади:
– Леле, ако имах такава жена, щех аз да мием чиниите!
– Ще миеш и хоро ще играеш! – отговори майчето и се изкикоти истерично. Луда жена!
Същата вечер звъннах на Даниел и му разказах, че майка ми е дала брат ми за осиновяване и така нататък.
– Не е трябвало да повдигаш темата изобщо!
– Ама аз не споменах нито дума за тебе…
– Много хитро… Извинявай, ама това е пуешка постъпка…
За първи път се поскарахме. Изкуших се да му се разкрещя, но изведнъж осъзнах, че ако го направя, ще се превърна в бясна кучка като майка ми… Овладях се. Даниел беше прав, но се държа гадно; помислих си, че вече не ме обича…
Плаках в леглото и си представях как се самоубивам… После пък се размечтах, че може и да не съм дъщеря на майка си. Но това са само фантазии; във всяко огледало се вижда, че сме почти като клонинги; само дето съм десет сантиметра по-висока; обаче винаги ходя с плоски обувки, за да не стърча над майка ми. Не че ми е забранила; и аз не знам защо… Иначе всичко ми е от нея – включително сивите очи на вълчица.
След два дни с Даниел пак се видяхме, все едно, че нищо не е било. Той се старае да изглежда като мутра; вече ми призлява от тая мода. Казах му:
– Дани, моля ти се, стига си я бръснал тая глава! Остави си малко косичка – много по красив си! Така си зловещ…
– Целта ми не е да съм красив. Като приличам на мутра, по-лесно си върша работата… Много съм млад и ако изглеждам захаросан, няма да имам авторитет… Слушай сега – братчето ти не можем да го открием нито при живите, нито при мъртвите. Просто се е изпарил! Като говориш пак с майка си, разпитай я има ли някъде смъртен акт за него, изобщо някакви документи! В общината цари пълна бъркотия; за брат ти намерих само, че е роден и после нищо…
През главата ми мина абсурдна идея; веднага я изтърсих:
– Дани, ами дали не е възможно оня – Сладура – да ми е брат?
– Ами майка ти нали спи с него? – попита малко объркан Даниел.
– Чукат се, крещят, леглата скърцат и не мога да спя… Защо?
– Е че как, ако ѝ е син…?
– Подценяваш майчето! От нея всичко може да се очаква. Тя не признава чужди правила; тя самата е правилото… От друга страна… По възраст и по документи не знам дали се връзва.
– Възрастта е нещо относително; няколко години винаги могат да се скрият… – обясни Даниел хладно и логично.
Всичко това ми се видя абсурдно; попитах:
– Как е възможно? Нали има документи за всяко нещо?!
Отговорът съвсем ме шашна:
– Стотици хора в България живеят с фалшива самоличност. За това трябват само малко връзки и много пари… Ако познаваш нужните хора и плащаш добре, ще ти издадат документ, че си сиамски близнаци! Сега става малко по-трудно, но преди е било съвсем лесно.
Като се замисля, прав е; постреснах се малко:
– Значи, е напълно възможно оня боклук да ми е брат?
– Не е невъзможно… Но вероятността за това е минимална; колкото и за всеки друг между деветнайсет и двайсет и няколко… Дай да не се занимаваме с фантазии; всичко подлежи на проверка!
Седмица по-късно ми се обади гъгнив задавен глас като от оня свят. Не познах гласа и той се представи:
– Аз съм, Даниел!
– Не знам кой си, но ме лъжеш! – отсякох аз.
– Аз съм бе! В петък си лягахме… Имаш две сладки бенки точно между операцията от херния и…
– Стига простотии! Защо фъфлиш така? Да не си се надрусал?
– Пребиха ме. Обаждам се от една болница…
За половин час се добрах до Даниел. Лицето му не се виждаше от превръзки. Лежеше до някакъв изкукуригал дядка, който изучаваше пукнатините по тавана.
– Бяха с маски! Нито знам кои бяха, нито пък за какво… Изненадаха ме! – не много членоразделно ми разказа Даниел.
Знаех, че са го изненадали; момчето ми си го бива – вдига сто и трийсет от лежанка, а освен това има кафяв пояс по киокушинкай – карате.
– Бяха с бухалки! Налагаха ме мълчаливо… Като че тупаха черга. И нищо не ми казаха. Нищичко!
И двете му ръце бяха гипсирани; на дясната му ръка и кокалчетата бяха омотани с кървав бинт. Полюбопитствах:
– А какво ти е това на юмрука?
– О, това е най-сладката ми рана! Успях да избия зъбите на един от тях. Извадиха ми парченце зъб от кокалчето… Проблемът ми е, че май няма да мога да си свивам пръста. Един вид, постоянно ще показвам среден пръст на всички… Иначе ще се оправя след месец-два; даже всичките ми зъби са си тука! Е, поне корените де…
Даниел се опитваше да се държи бодро, но всъщност беше в депресия. Не се хранеше изобщо. Не можеше да яде с лъжица; устните му бяха целите в шевове. Купих му сокове и боза; направих му отвара от овесени ядки с мед и го убедих да смуче яденето с тръбичка. Той се поотпусна, благодари ми и най-после сподели с мене какъв му е проблемът:
– Изложих се, Стани!
– Глупости!
– Набиха ме като последен глупак… Пред собствения ми блок… За какво съм тренирал толкова!?… Трябваше да си нося пистолета…
– По-добре, че не си имал оръжие! Можеше да стане страшно… – изкоментирах аз съвсем по женски.
Даниел продължи да фъфли:
– Не мога да спя; будя се нощем и си мисля: а може би съм се уплашил и съм блокирал?! Дали пък не съм едно… безгръбначно?
Много ме трогна, като го гледах такъв: искрен… слаб, изпълнен със съмнения; човек, а не някаква напомпана мъжка фукня… Не че той е такъв, но на кой мъж му е чуждо? Прегърнах го:
– Ти си най-смелият мъж, когото познавам! И аз те обичам! Само на седемнайсет съм, обаче усещам, че винаги ще те обичам…
Вместо да ми каже, че и той ме обича, Даниел тъжно въздъхна; на моменти не ги разбирам мъжете…
Същия ден чух майка ми, че говори по мобилния:
„Да… Ама стига си хленчил – какви мъже сте, бе?!… Уредила съм ти – иди утре в единайсет… Има звънец – отдолу се звъни; ще се ориентираш. Айде… Не се притеснявай за парите – аз ще ѝ ги преведа…“
Вече имах предчувствие, но реших да проверя. Отидох при доктор Велинова в десет и половина. Тя е семейният ни зъболекар; от дете ми прави зъбите. Занимава се и с лицево-челюстна хирургия. Казват, че е добра, но взимала скъпо. Тя се учуди, че ме вижда:
– Здравей, Стани, ама ти нямаш час за днес!? Какво има?
– Не можах да спя през нощта от болки…
– Добре, ама ще можеш ли да изчакаш? Имам пациенти за операция.
Към единайсет се звънна; за всеки случай се скрих в тоалетната, но оставих вратата притворена, така че да мога да надзъртам. Не се учудих особено, като видях Сладура. Устата му беше като настъпен домат. Даниел добре го беше подредил. Моето кандидат-братче влезе при зъболекарката; аз се изнизах и си тръгнах.
Отидох пак при Даниел. Той беше без превръзки по лицето; разглеждаше се тъжно с едно огледалце.
– Не е толкова зле – опитах се да го успокоя. – Приличаш на истински екшън-герой…
– Екшън-героите не ги бият като последни глупаци…
– Стига глупости! – скарах му се аз. – За мене ти си направо… супермен! И ако искаш да знаеш, за един бит дават десет небити!
Даниел продължи да се разглежда.
– Сигурно може да се направи пластична операция… – измрънка и въздъхна. Мислех, че мъжете не се тревожат за такива работи…
Разказах му за моето разкритие.
– Браво на тебе! – каза моят екшън-герой. – Добра работа. Имаш ли нещо против Сладура да изтърпи… известно наказание?
– Че защо да имам нещо против?
– Ами нали си беше внушила, че може да ти е брат?!
– „Брат“… е само една дума. В моето положение… всеки може да ми е брат; всеки може да ми е баща… Ако искаш, убий го това леке! – заявих решително, но в същото време усетих с корема си, че нещата не са толкова прости. Не винаги сме това, което си мислим…
Даниел сложи капак на темата:
– Добре. Сладура и неговата компания ги остави на мене…
Аз се постреснах:
– Дани, да не направиш някоя глупост?
Даниел веднага взе да ме успокоява:
– Аз съм човек на закона; няма нищо лошо да правя. Но шефът е бесен и това е достатъчно… Сладура и неговата компания не нападнаха само мене лично; те настъпиха опашката на „Саламандъра“. Това на никой досега не му се е разминало…
– Я чакай! Нали уж използвахте само законни средства?
– Ние – да; обаче си имаме едни партньори – застрахователи; те преди бяха откровени бандити. Правим си разни услуги; сега е техен ред… Шефът ще се обади… и проблемът ще бъде решен. Има си хора за всичко…
Дадох си сметка, че работата може да се окаже дебела… Попитах го:
– Дани, тука безопасно ли е? Охраняват ли те?
– Нашата фирма охранява болницата.
– А пистолет тука имаш ли?
– Не ми трябва. Имам тука една джаджа с бутон, ако го натисна, охраната ще дотича веднага.
Поуспокоих се за Даниел. Но си имах план и го преследвах:
– Това е добре. Ами къде ти е пистолетът?
– Нямам – Даниел вече ме гледаше подозрително.
– Как така?! Не може с тая професия да нямаш оръжие!
– Нямам законно оръжие. Иска се много време и пари: трябва да ходиш на курсове, да се явяваш на изпити… Освен това се вадят поне десет документа. Все се каня…
– Добре де, ами нали спомена, че имаш някакво пушкало?
– Че кой няма?! Имам пистолет, но незаконен. Едно малко маузерче…
– Къде е?
– Какво си ме заразпитвала?
– Дай ми го! Страх ме е. Имам чувството, че хората на Сладура ме следят… Може и на мен да ми се случи нещо – излъгах аз, но без големи угризения, защото можеше и да се окаже вярно.
– Хич не ми се вярва… Твоята майка не би позволила да ти се случи нещо.
Аз продължавах да упорствам:
– Много те моля, дай ми го! Ще съм по-спокойна.
– Не е работа на жените да размахват патлаци!
– За тебе аз какво съм – жена или човек?!
Даниел помисли и каза:
– Сигурно съм доста безотговорен, но ти имам доверие. Ти си най-мъжкото момиче, което познавам! А си мислех, че никога няма да намеря жена като за мене. Жените са тъпи пуйки! Всички освен тебе!
Той ми каза откъде да взема ключовете от жилището му и добави само:
– Вадиш капачката на комина и бъркаш надолу – ще го напипаш. Знаеш ли да стреляш?
– Разбира се. Майка ми има зиг-зауер.
Сърцето ми се късаше, като гледах Даниел… Скоро нямаше да се оправи – и двете му ръце бяха счупени; беше се пазил с тях от ударите. Дори не можеше сам да иде до тоалетната; на мъжете нали ръцете им трябват за тая работа… Но моите ръце бяха здрави. Казах му:
– За всичко, за което ти трябват ръце, разчитай на мене!
– Тая работа май почва да ми харесва… – Даниел направи гримаса, която трябваше да мине за усмивка.
Тръгнах си; по пътя си мислех: идва един момент, когато жената трябва да поеме в своите ръце оръжието и да се погрижи за всичко.
Отидох до квартирата на Даниел. Взех пистолета от комина, после петнайсет минути си мих ръцете от саждите.
Първата ми мисъл беше да ида да застрелям гаджето на майка ми, но после си казах: това не е женска работа. Има кой да реши проблема със Сладура; некрологът му е поръчан.
Аз си знаех какво трябва да свърша.
Качих се на един претъпкан тролей; спомних си, че майка ми е обещала да ми купи Опел „Тигра“ за рождения ден; трябваше да издържа още само два месеца, за да го получа. Обаче не можех да чакам повече… Майната му на опела!
Прибрах се вкъщи.
Тресях се от напрежение; едвам уцелих ключалката, за да си отключа.
Седнах на фотьойла, заредих пистолета и зачаках. Стъмни се. Майка ми ходи на йога в четвъртък, после се прибира. Седях дълго. Мислех си разни глупости.
Мина ми през ума нещо съвсем идиотско – ами ако Дани ми е братче?! Не дай си боже…! Всичко друго мога да приема, само не и това! Зарекох се: сега вече ще науча истината. Ами ако мама откаже да говори…? Тогава какво? Ще я убия ли?
Изведнъж ми дойде идея – гениална, разбира се; то на мене други не ми идват… Донесох моя стар касетофон; сложих го под канапето така, че само като натисна един бутон, да почне да записва. Казах си гордо: сега вече ще наглася майчето!
Накрая тя се прибра. Щом я чух, включих магнетофона.
Влезе в хола и каза в присъщия ѝ изискан стил:
– Станислава, що седиш там в тъмното? Да не се пипаш сама?!
Ако е за крещене, имам наследствени данни:
– Ще те застрелям, кучко проклета! Ти си осакатила гаджето ми!
– Моля? – учтиво попита майка ми.
– Аз съм непълнолетна още два месеца! Нищо не могат да ми направят!
Майка ми изглеждаше спокойна и почти радостна.
– Добре, моето момиче! Нормално е една тинейджърка да воюва с родителите си. Аз съм ти едновременно и строгият баща, и майката; ако не воюваш с мене, няма да стане човек от тебе!
– Ще си платиш за това, което направи с Даниел!
– Не съм го докоснала с пръст! – издекламира тя невъзмутимо.
– Я стига! Ти си дала заповедите! Сладура без тебе не би посмял и муха да убие!
Майка ми ме погледна втренчено, замисли се за секунда, огледа се… Клекна и намери магнетофона; поклати глава тъжно, което значеше: „Защо съм наказана с толкова тъпа дъщеря?“ Стръвно заби острото си токче в електроуреда. Изрече спокойно, все едно, че нищо не се е случило:
– Не е точно така. Не съм заповядвала да убият шофьора на тира. Тоя мушморок, моля ти се, дръпнал маската на Сладура и видял лицето му. Така че се е наложило…
– Но да пребият Даниел, това ти го заповяда, нали?
Майка ми отговори адски сериозно:
– Добре. Така е, признавам. Ако искаш, имам следното предложение. Вземи осакати моето гадже и сме квит. Става ли? Ако искаш, даже го убий! Аз не съм дребнава…
– Както ти си убила брат ми, така ли?! – казах напосоки; просто ми беше писнало от тия семейни тайни.
– Не съм убила брат ти. Какви са тия глупости?! Брат ти е жив и здрав!
– Къде е?
– Хей! Това пищовче дали е заредено? – попита майка ми; все още тя контролираше положението, а не аз…
Гръмнах в огледалото; около дупката се образува паяжина от пукнатини. Майка ми се постресна, но се постара да не го покаже. Използвах момента и поставих ултиматум:
– Имаш само един шанс. Да ми кажеш всичко. Това е единственият начин да ти простя…
Мама леко се подсмихна:
– Ауу, каква си ми страшна!
– Защо преби Даниел? Заради скапаните обувки?
– Защото си навря носа в моето лично пространство! Моите работи изобщо не го засягат!
– Кои работи?
– Ами… да кажем, за брат ти.
– Какво с брат ми? Внимавай, маменце! Ще ти пробия трето око и наистина ще заприличаш на индийски гуру!
– Не можеш да застреляш родната си майка!
– Мога, и още как! Не съм по-малко зла от тебе! Иначе да си ме унищожила досега… Имаш последен шанс – кажи какво е станало с брат ми! Къде е брат ми? Три… Две!
Тя не изчака да стигна до нулата и изкрещя:
– Пред тебе!
– Да не би да искаш да кажеш, че ти си брат ми?!
– Не, дете мило невинно. Ето го брат ти!
От огледалото ме гледаше поразкривен образ – една побесняла тинейджърка с пистолет в ръка.
– Ти си брат си! – изкрещя майка ми.
– Моля? Откачаш ли? – попитах аз кротко; дуелът на гласовете ни тя го беше спечелила. Но и тя отговори кротко:
– Не. Това беше през деветдесета година, в държавата цареше пълен хаос; по улиците крещяха разни тълпи, старата власт падна, а нова още нямаше… Разни мутрешки групировки никнеха като гъби и грабеха от държавата… Ти беше на две години и половина; писах на баща ти, че детето е тежко болно и той ми изпрати няколко хиляди долара…
– Като си почнала, казвай всичко! Къде е баща ми? Жив ли е още?
– Не знам. До миналата година беше жив. Баща ти е в един затвор в Колумбия. Хванали са го с два и половина килограма кокаин. Там дават по година на всеки сто грама кока, така че са му дали двайсет и пет! Остава му да лежи още шестнайсет години. Не исках да ти казвам, за да не те травмирам. Баща ти е един боклук! Не го бива за нищо, дори за наркотърговец. Други въпроси?
Това за баща ми мина покрай слуха ми като някаква маловажна информация; научавах по-важни неща. Изкрещях:
– Продължавай!
– Добре. Закарах те в една болница в Рудозем – там се съгласиха… Махнаха ти пениса… Всъщност важното при смяна на пола са хормоналните инжекции.
– През деветдесета съм била на една годинка!
– Не, на две и половина, но после – с новата самоличност – ти свалих година и нещо от възрастта. Всъщност си родена през осемдесет и осма, а не през осемдесет и девета…
– Можела съм да умра на тая възраст!
– Реших да поема риска… – отговори майка ми; смела жена, няма що! Продължих да ровя:
– Ами после, когато бях на единайсет и пак ме оперираха? От херния ли беше?
– Не. Дооправяха ти женските органи. Присадиха ти още нещо…
– Откъде са взели женските ми чаркове? Да не си заклала някое момиче?
– Глупости; аз да не съм Джаки-рипърката?! Някакво момиче беше починало от енцефалит… Това не е важно.
Опитах се да смеля информацията; събрах сили да произнеса:
– Значи всъщност аз съм мъж, така ли?
– Глупости! Ти си пълноценна жена, момичето ми! Можеш да раждаш! Можеш да създаваш живот! Какво повече искаш?! Дадох маса пари, за да ти създам нова самоличност!
– Нямала си право!
– Така ли? А защо? Аз те родих! Ти беше част от мене! Можех да те абортирам, или да те удуша и да те заровя на двора… Никой нямаше да разбере, че изобщо си съществувала!
Тази жена явно гледаше на мене като на някакъв чарк от нея, който има наглостта да твърди, че е отделно същество! Мразех я! Изкрясках в лицето ѝ:
– Да го беше направила, но да не ме беше кастрирала!
– Не съм те кастрирала… Направих те човек… от по-висша категория! Не исках да отглеждам момче… да си мандахерца патката и да мастурбира… Мъжете са боклуци! Те са… тъпи, нагли и зли. Вярвай ми – имах братя и знам какво представляват. Докато са малки, са сладки, но като ги сдруса пубертета… гледат само къде да си напъхат гадния орган и нищо не ги интересува… Не ги интересува дали жената е съгласна! Да не ти разправям какво съм изтърпяла от мъжете… Всички мъже, с които съм общувала, се оказаха похотливи боклуци! Баща ми, братята ми, мъжът ми – всички до един! Ако можех, на всичките бих им отрязала органите…
– Обаче си можела да ме кастрираш само мене, така ли?!
– Ако знаеше… Само ако знаеше… какво съм преживяла… Щеше да ме разбереш. Обаче майките не разказват такива неща на дъщерите си.
Тя очакваше да я заразпитвам, но аз изведнъж отмалях и само слушах, все едно, че гледах театър. Майка отвори едно шише уиски и изля десетина „къла“ в гърлото си; после продължи речта си:
– Мъжкарите са просто едни… животни. В едно цивилизовано общество те са излишни! Когато е трябвало да се бият с мамутите и да носят храна, е имало някаква полза от тях… но сега… само пречат. Мъжете ни превъзхождат само по едно: физически са по-силни – за сметка на мозъка, разбира се… Защо все те да ни командват?! Вече няма мамути; скоро и войни няма да има. Вече няма нужда от мъже! На сто жени е нужен само един самец – за донор на сперма… Жените създават живот, а мъжете рушат и убиват! Представи си колко по-хубав би бил светът без мъжете – без насилие, без злоба, без войни… Ела да те прегърна, дете мое!
Беше отвратителна. Изсъсках:
– Никоя майка не би сторила това на детето си! Никоя! Защо го направи? Кажи ми истината! Защо?
Без да искам натиснах спусъка; съвсем бях забравила, че държа пистолет. От стената изхвърча мазилка; майка ми подскочи от ужас и се разкудкудяка:
– Е добре. Ще ти кажа и това… щом си го просиш… Когато бях на седемнайсет, моят баща ме изнасили. Беше много пиян; между другото, напи ме и мене… Като изтрезня, взе да ми се мазни; обяви, че е влюбен в мене. Мъжете са идиоти! Отгоре на всичко се оказа, че не мога да абортирам! Откриха ми там нещо… Разбираш ли какво ти казвам – биологически ти си дете на дядо си! На оня идиот – алкохолика!
Приседнах на стола; за миг ми мина през ума да си гръмна в главата и всичко да свърши. А майка ми се беше отприщила като гноен цирей:
– Има един Тед Бънди – сериен убиец; убил е десетки жени. Аз съм чела биографията му. Той е бил дете на дядо си! Бащата на майка му я е изнасилил! И се родило чудовище… При това положение как да отглеждам син?! Да чакам кога ще те удари тестостеронът и ще почнеш да убиваш момиченца, така ли?… Един вид, да помагам на злото в света!
Помислих си, че майка ми е самото зло. Не можех да преценя истината ли казва, или ме будалка; попитах само:
– Ами законният ми баща?
– Ожених се за оня боклук, дето ти се води баща, за да има кой да плаща издръжки и да имаш законни родители. Прибрах от него колкото можах пари, защото с тебе трябваше да живеем от нещо. После го командировах в Колумбия и се отървах от него…
Целият мой свят се разтичаше като ескимоско иглу на екватора…
Прицелих се в главата на майка ми и леко погалих спусъка…
– Давай! – изкомандва ме мама. – Направи го!
Наистина щях да го направя, но изведнъж си дадох сметка, че ако я застрелям, тя ме е победила; но ако просто си тръгна и изживея живота си като нормален човек, аз съм победител…
Пъхнах пистолета в джоба си и побягнах навън. Майка ми подвикна след мене:
– Станислава! Къде тръгна? Я чакай! Не можеш да ме зарежеш така! Инвестирала съм пари в тебе!… Дете глупаво, ти си част от мене, не го ли разбираш?!
Не останах да се надприказваме; излязох и тръшнах вратата. Обещах си никога да не се върна в тая къща. Хванах някакво такси и казах адреса на Даниел.
Още бях бясна; изкрещях:
– Да ти го начукам, маменце!
Таксиджията подскочи и ме погледна стреснато; аз му се извиних. Човекът е прав да се плаши – нормалните жени не псуват. Но аз жена ли съм?
Опитах се да си направя рекапитулация: значи, аз съм жена, но съм брат си… Баща ми е наркотърговец, обаче не ми е баща; истинският ми баща е дядо ми, следователно моята майка ми е сестричка. Нося в себе си чужди органи… Майка ми ме е кастрирала за мое добро. И за да си отмъсти на мъжете. Аз съм… не знам какво съм, но май има вероятност да се побъркам. А, да – и съм по-голяма с година и нещо от възрастта си… ако го смятам правилно; обърках се… Обаче като жена аз съм на толкова, на колкото съм. Всичко е просто и ясно, нали?
Е, ако не друго, разбра се, че Даниел не ми е брат; поне това е добре.
Ни в клин, ни в ръкав се замислих какво са направили с пениса ми; представих си, че са го дали на някакво куче да го изяде; по-точно – на някаква зла кучка!
Първата ми мисъл беше да си направя пак операция и да стана отново мъж. Майка ми е откачена – тоя свят е на мъжете, не на жените!
Веднъж са ми отрязали пениса и са ми присадили вагина; сега пък вагината ще я хвърлят на кучетата и ще ми присадят пениса на някой нещастник… Гадно е… но не е невъзможно.
Но се замислих: ами Даниел? Какво да му кажа? „От днес ще си бъдем само приятели!“ Или да му предложа хомосексуална връзка? Отвратително… Ако стана пак мъж, как ще реализирам сексуалността си? Не мога да понасям жените – напомнят ми за майка ми… Тая жена е напълно луда… но аз не съм! Аз харесвам мъжете, и по-точно, само един мъж!
Спомних си една комедия; представих си как казвам на Даниел: „Съжалявам, но аз съм мъж“, а той отговаря: „Никой не е съвършен!“ Поусмихнах се.
Ядът почна да ми минава. Помислих си – аз съм това, което съм в момента, нищо друго няма значение. Животът е пред мене и мога да го изживея, както си искам. Само от мене зависи! Мога да си събера парчетата, да ги залепя и да стана едно цяло…
А кучката може и да ме лъже; тя е патологичен лъжец… А може и да не лъже; а може и да е забъркала такъв микс от лъжи и истини, че цял живот да не разбера коя съм и какво съм…
Кой знае защо, се делим не на читави хора и боклуци, а на мъже и жени… В някои отношения това е приятно, но… не си избираш пóла сам. Все едно, че те качват на някакъв влак… и това е. Цял живот играеш определена роля. Не може да си просто човек; или си мъж, или си жена. Приемаш си и активите, и пасивите… Тая работа понякога е доста трудна. Е, може би не чак за всички… Само за мъжете и жените.
