Живяло някога едно малко детенце, толкова ситно, че всичките му пръстчета били кутрета. Казано малко по-изтънчено, когато се родило, то дори не се появило на бял свят, а просто в някаква светла пролука.
При цялата си немотия майката се зарадвала на маломерното отроче – такова щяло да иска само оскъдна прехрана. Жената мислено благодарила: колко хубаво е детето да се роди тъй безтегловно, та да не привлича злите духове. И въздишала, докато съзерцавала дребничкото създание. Кой по-добре от майчиния взор може да заличи грозотата и недъзите на живите същества?
Плачът на детето не се и чувал. Тъгата му се познавала по сълзите. Ала те, толкова леки, дори не потичали по лицето му. Сълзиците политали нагоре и се реели във въздуха. После застивали на тавана и там се прислонявали, блещукащи мъниста.
Тя вземала детето само с една ръка. И му говорела тихичко в шепата си. Всъщност не говорела: свирукала, същинска птичка. Казвала, че детето дума не разбира. Само птичи език би докоснал дребното му сърчице. Кой би могъл да разбере? Има едни недоловими неща, неспособни да съществуват дори. Също като звездите, които достигат до нас даже след като са умрели. Жената не се интересувала от хорските приказки. Самата тя се била научила да бъде другоизмерна, да цъфти като тревата: без мирис и цвят.
Майката продумвала само в черквата. Иначе говорела малко. Мъжът ѝ, невярващ в нищо, нямал време дори да бъде безработен. Човекът бил развейпрах, голям къркач, пробита бъчва. От кръчмата в спалнята, от къщи в пивницата.
И ето какво се случило: поради размерите на живота му и тъй като нямало люлка по мярка, майката сложила детето в една обувка. А тя била лявата от единствения чифт, този на мъжа ѝ. Оттогава насетне мъжът взел да ходи само с един обут крак. Това го притеснявало само на отиване. На връщане дори не усещал, че има крака – два в една и съща посока.
У дома, в топлината на стелката, детето вече научавало къде е мястото на бедняка – в низините на света. Съвсем доземи, толкова пълзящ и нискорасъл, че като умре, почти няма нужда да се погребва. Един самотен чорап му служел за завивка. Свиел ли студ, жената ставала нощем да попристегне възела на връзките. Така му обувала уют. Всяка сутрин като предпазна мярка тя предупреждавала множкото околни:
– Внимавайте, вече пъхнах детето в обувката.
Никой да не я нахлузва по невнимание. Най-вече мъжът ѝ, когато се връщал пиян и искал пак да излезе, замаян, без да различи по-лявата от по-малко лявата. Жената не оставяла люлката да се изплъзне от надвзора ѝ. Защото мъжът ѝ вече отстоявал правата си и се оплаквал:
– И какво сега, да ходя насам-натам куцешката?
– Та нали е твой син?
– Дяволът да те тръшне!
И посочвал синчето: човечето не му ли разделя двете обувки? И тъй като това е единственият му и незаменим чифт, ще се принизи да шляпа по чехли?
– Да – отговаряла жената. – Вече ти дадох моите чехли.
Ама не вършели работа в песъчливия квартал. Тя трябвало да го знае: човек стъпва на земята и се чуди дали повече пясък има под или върху крака си.
– Освен това тия обувки съм ги платил аз.
Думи. А пък майката отвръщала с чувства:
– Виж сина си, прилича на мъничкия Исус в яслата, целичкият загърнат в кожените животинки.
Синът ѝ бил дори по-добре от Христос – нали все пак една обувка вече не е нещавено животно. Такъв бил нейният довод, но той не искал и да знае и повишавал тон:
– Каквото повикало, такова се обадило!
Мъжът се вкисвал и взел да заплашва: ако ще оставят безприютен неотменимия му крак, тогава по-добре да се отърват от потомъка. Майката се ужасила, сякаш е настъпил краят на всички светове:
– Какво ще правиш?
– Ще се разправя.
Тя известно време му обещавала в очакване бебето да попорасне. Но спорът загрубял и дори се изродил в побой, юмруци забърсвали мрака. Очите ѝ, все по-горчиво бадемови, продължили да надзирават импровизираната люлка. Тя знаела, че ангелите пазители са на цени, за които бедняците не смеят и да помислят.
Докато годината свършила, изчерпал се последният календарен лист. На връщане от черквата майката свалила булото и обявила, че ще стъкми коледното дърво. Без разход, ни преразход. Измъкнала от дървата за огрев един неугледен храст. Украсата била от бирени капачки, останки от пиянството на мъжа ѝ. До дървото тя се помолила с благочестието на Ева преди ябълката да се появи. Помолила Господ да сподоби рожбата ѝ с полагаемия размер. Само това, нищо повече. Може би, после, една подходяща люлка. Или, кой знае, нови обуща за мъжа ѝ. Че оня чепик вече зеел на пъпа – дупката отпред пропускала студа.
В святата нощ на Бъдни вечер жената постъпила както била научила от белите: оставила обувката под дървото с нищожната надежда някакъв чудотворен дар да огрее дома ѝ.
В тъмнината на тази нощ майката не заспала, слухът ѝ останал нащрек. В ранни зори ѝ се сторило, че чува стъпки в стаята. А сетне – тишина. Толкова плътна, че всичко се вглъбило и майката била погълната от умората.
Събудила се рано и отишла право при коледното дърво. Вътре в обувката обаче само празна пустота, кръглата кухина на нищото. Изчезнал ли синът ѝ? Не и в майчините очи. Нали Исус го е отвел горе в небесата, където има свят, годен за дечица. Свлечена на колене, тя благодарила за Божията доброта. За миг забелязала при това, че на тавана вече не блещукат сълзите на нейното чедо. Ала извърнала поглед, защото такава е майчината вещина: да не се заглежда никога в кривината, където мракът заличава света.
От сборника с разкази „Край никой път“, изд. Жанет 45, 2021 г.
Превод от португалски: Даринка Кирчева
