От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Нищо по-банално от Коледа във Виена, ще кажете. Баба ти все във Виена е ходила. Е, ходила е. Което си е така, така си е. Средата на 70-те е, дядо ми Радослав купува билети за кораб по Дунава и отплават, въпреки бурните протести на съпругата Евдокия. „Ти полудя ли, бе, Славко, вместо да си купим холова гарнитура, ще ходим във Виена? Виена, на стари години!…“ (Годините им са към шейсетте и по моему, днес, не са никак стари, ама хайде). Връщат се след три седмици подмладени и сияещи, баба ми носи армагани. Получаваме с братовчедката Деси най-красивите кукли, които соцлагерът някога е виждал, а средното поколение в лицето на майка, вуйна и леля се сдобива с три различни десена релефна лилава тревира, последния писък на модата. Костюмите тайор са ушити собственоръчно и светкавично от баба ми (тя е модистка) и дамите блясват в образователното общество на Добрич през Шумен та чак до Пловдив по най-виенския начин. В майчината ми фамилия никога не е стоял въпросът „защо Виена“ и „какво ще ѝ гледаш на Виената“. Напротив, колкото повече – толкова повече. Леля ми обаче, от другата страна на баща ми, вечно въздишаше: „Ах, Евдокия, мечтата ми е да отида във Виена, на новогодишния бал в операта, свако ти така и не ме заведе, ще си умра с отворени очи. Ама то е култура, то са обноски! Ей го, на и наш Джими (братовчедът) не е излизал от България, а е вече на четирийсет!“ Ами отидете бе, хора, софиянци сте, ей я де е Виената наблизичко. Социализъм било, не пускали. Превземки. Е, от двайсет и пет години вече пускат. Светът е широк и красив и познание дебне отвсякъде.

За втори път ще бъда в този град (преди две години се бях запътила към Прага, та беше само еднодневна спирка, но Виена никога не може да е просто спирка), и предстои да изглежда различно. Особено, когато не е в зелена сецесионна майска рокля. Ама че Коледа случихме този път – със слънце и без сняг! Но естествено ухаеща на глювайн, грогове, канела и джинджифил. Решаваме да си устроим празник за душата и сетивата. Коледен подарък си е ходенето до несвяст по галерии, катедрали и площади, заплесването по уличните музиканти, атракциите и празничното опиянение на имперската столица. Австроунгария е нашата лелеяна (дума която най-вероятно води етимологията си от „вечно неудовлетворената от живота леля“?) балканска мечта. Уви, никога несбъднала се имперска мечта, до която ни води голямата бяла река, а вече и строящата се със страшна сила магистрала София-Белград- та чак до Маджарско.

Спираме за почивка в крайпътен мотел в околностите на Белград. Студ на кутийки. А вътре в кафенето ни посрещат с български реплики, приемат български левчета и се пуши! Пепелници на всяка маса, което ще рече, че белият свят е още далече. „Къде сте тръгнале, брате бугаре?“ Към Виена. „Ааа, Печ, у Печ сте тръгнале, лепо, лепоо!“ За братята сърби Виена има маджарско име, лепо е, но липсва особен възторг в тона. Лепо и толкоз, кво от това?

Будапеща ни посреща с гъста млечна мъгла до толкова, че на три метра пред теб нищо не се вижда. Е, който от групата ни не беше виждал Будапеща, не я видя и този път. Хората се ядосват не на шега, а на мен ми е смешно. Българинът може да се ядоса на всеки за всичко, включително и на Господ, че пуска мъгли. Все е онеправдан нашенецът, все е ощетен бедният. Облечена в плътната си бяла бархетна коледна нощница, старата кокетка загадъчно ни намига с коледните си лампички. Твърдят, че е по-красива и архитектурно много по-разнообразна от Виена, не мога да твъдя със сигурност това, но е прелестна. И някак тиха, приглушена. От мъглата ще да е. Влагата пронизва костите ти, но не чувстваш студ и мраз, въпреки струпаните изкуствени ледове около езерото на замъка-музей на Хуниядите зад Площада на героите. Докато другите разглеждат опипом статуите на площада, ние слизаме към езерото-пързалка, където тихомълком изплуват от мъглите седем кънкьори и в абсолютно синхронизирани движения правят поредната си обиколка. Чува се „хрррр-хрррр-хрррр“ и… тишина. Много призрачно, брей, все едно сме се гмурнали в мъглите на Авалон. Улавям се, че си говорим шепнейки, а сме на улицата. Отсреща е готическият замък на Хуниядите, пред който стоят изправени и озъбени в бойна готовност два каменни лъва, разгърнали свитъци. Очакваш всеки миг да се размърдат в мъглата.

 

IMGP8177
Площадът на героите в Будапеща

 

Всичко помни любимият град на империята. Сиси е била влюбена в Будапеща, тук е намирала покой нейната несретна душа в дълги приятелски разговори с граф Андраши. Ама като са казали Сиси, та Сиси. Факт, била е близка с Андраши, той пък сътворил така наречения „български въпрос“, за който в нашата история упорито се мълчи. Искал достойният граф да засели Южна България с унгарци и австрийци още в 60-те години на 19 век. Ами, че хубаво е искал човекът. Пък ние, в отплата, колко хули и злъч сме изсипали по негов адрес (виж фейлетона „Политическа зима“ на Ботев[1]), колко незаслужени обиди, колко вайкания за пустата панславянска кауза, която видите ли, била застрашена. Андраши е проектирал геополитически разширяването на една империя за сметка на друга. Стратегията е демографска (колко актуално), въпросът има явни икономически и културни измерения. И злокобни политически реакции. Защото Русия не иска австрийски маршове, полки и мазурки, не ще валсове и западно влияние в Задунайската си губерния. Тя си е фиксирана като „нейна“, но голямата руска мисъл и грижа всъщност са проливите. Сложни сметки на велики сили отпреди почти два века, които резонно ни човъркат ума с вечния въпрос: какво би станало ако? Ех, днес щяхме да сме като австрийците или поне като унгарците. Българският селянин щеше да се качва на собствения си трактор, облечен в бяла риза, с черно бомбе. Селата щяха да са живи, семействата пълни, училищата многолюдни. Нямаше да ни сполети това или онова… Има ли „ако“ в историята? Три големи империи ревнуват нашите земи, война се води, кръв се лее и докато трима се карат… четвъртият печели. А ние стоим в позицията ту на жертва (Бедная Мати Болгария), ту на награда (златната ябълка). И само въздишаме: какво би станало ако… Ако беше надделял и спечелил Андраши…, ако Батемберг, пък Фердинанд, ако Хитлер… Ако така, ако онака. Не знам. Сигурно щяха да ни научат тези средноевропейски хора малко от малко на хигиена, на обноски, на труд. На ред и правила. Предполагам, че може би щяхме да бъдем малко по-кротки, по-човечни, по-работливи и усмихнати. Като унгарците и австрийците. С вяра в сърцата, с празник в душите. Когато е празник.


Small Ad GF 1

По улиците на Будапеща видях импровизирани детски групи, които пеят коледни песни акапел. Тийнейджъри, празнично облечени, дълги руси плитки, заресани алаброси а ла Джъстин Тимбърлейк, сака и панталони, червени шалове, пъстри шапки. Срамежливо, но не потиснато усмихнати, погледи вежливи, но със самочувствие. И пеят ли пеят – тиха нощ, свята нощ, ту форте, ту пианисимо, на по шест гласа. Хубави и спокойни деца. Никой не надига бирени бутилки, не се боричкат, мушкат, удрят, не се обиждат, не крещят, не са агресивни, както сме свикнали да бъдат децата в тази възраст. Друга направа, друго тесто са тези млади хора. Как ги възпитават? Откъде тази уравновесеност и достолепие? Мъдрост ли е, зрялост ли, самочувствие ли? Не – самочувствието е следствие, а не причина, това е сигурно. И пеят с чувство, и наистина им е празнично. Направи ми впечатление, че няма учител с тях.

Унгарците, а и австрийците, са хора толерантни по историческата си природа. Свикнали са да живеят заедно, в мултикултурна общност, в империя, да приемат и разбират другия. Да си някакъв и отнякъде тук изобщо не прави впечатление. Ръката на Свети Ищван (унгарският еквивалент на Стефан, най-почитаният светец в тази средна част на католическа Европа) благославя по равно всекиго. Не случайно и в негово име се възвисява най-грандиозната катедрала в Буда, изкачваме се по витата сецесионна стълба-охлюв и отгоре съзерцаваме най-невероятната призрачно-вечерна гледка на смрачаващия се коледен град.

От върха на Рибарските кули се вижда единствено плътната бяла мъгла. Не ни остава нищо друго, освен да поседнем на кафе в преддверието на Музея на марципана. Където внезапно влетява бъбрива руска група и разцепва предколедната тишина. Суетят се, събират маси, организирано поръчват чай и кофе с молоком, предвождани от бойна екскурзоводка с волева брадичка и задължителната рошава руска шапка. Запознаваме се. „Лариса из Ленинграда“. Искаш да кажеш Санкт Петербург? „Нет, прежде был Питер, а потом Ленинград, да-а, был такой город!“ В тона ѝ звучи назидание и упрек. Теперь Санкт… „Нет, это Ленинград!“ – упорства тя. Много леко се поддавате вы, болгары, на всичко отвън, от запада. И ви е хубаво все някак така по-западному да ви звучи. Муж венгерь, омъжила се в 80-те и останала тук. Ех, Лариса из Ленинграда, от хубаво на по-хубаво си дошла, от Петербург в Буда. Да, действительно, красивый город, а вы откуда, Болгария … я знаю, Черное море, „Сланчев бряг“ – изговаря неочаквано твърдо тя. „Солнечной“ – поправяме я, смеейки се. „Нет! Сланчев, очень хорошо было там…“ Разприказват се двете с Таня, нашата екскурзоводка. Таня е от Странджа, родът ѝ е от село Бръшлян, самата тя, родена в Ахелой. Е, веднага си личи, още като погледне човек гръцкия ѝ профил. Добавя към имперската пъстрота и нещо българско-странджанско-гръцко. Ех, всички сме деца на Австроунгария („но чужда е за нас кърмящата ѝ гръд“, би възкликнал поетът). И тя, като Лариса, е омъжена тук, срещнала гордия маджарин покрай следването си по международен културен туризъм, и тя е вече „венгерска“ баба, с внучета. Влюбена е в българския фолклор. И не напразно, професионалните ѝ изкушения са свързани и с предишната ѝ работа в Етнографския музей в Будапеща. Откриваме общи познати от университета, заприказваме се, скачаме от тема на тема, както обикновено се случва, когато срещнеш сродна душа на хиляди пропътувани километри. Политика, литература, фолклор, пътешествия, празници и обреди – за всичко си говорим. Светът е много, много малък. Разказва ни Таня с апломб за празненствата по празника Сурва в Перник, където ходи традиционно всяка година, за кукерските танци, за световното признание на всичко уникално българско и родно. ЮНЕСКО, Ирина Бокова… отвръщаме с малко скептична усмивка на възторзите ѝ, ние си знаем защо. Бабата на Таня била нестинарка. Самата Таня се е пробвала веднъж в огнените танци. Успешно. „Но вероятно повече няма да повторя, едва ли ще се осмеля отново да вляза в огъня, макар, че няма никакъв мистицизъм, това е въпрос на нагласа, просто си в транс и нищичко от въглените не усещаш.“ Хм, да изпаднеш в транс не е никак просто. Разказва с огромна любов за Буда и Пеща, за празника на Рождество при унгарците, за традициите, за коледните кулинарни изкушения. „На Рождество унгарците не спазват нашата традиция за седемте постни ястия, но си имат свои правила. Не слагат нищо птиче на трапезата си. Няма пуйка, няма кокошка или петел. Защото се вярва, че тези животни ровят в земята и рият назад – символно погледнато, това е да гледаш назад, да плащаш данък на миналото. Затова се яде шаран, сервира се риба, за да плуваш като нея през новата година волно и свободно, само напред.“ Хм, интересно тълкувание, при нас пък е точно обратното. По гръдната кост на петела гадаем дали годината ще е богата – ако е тъмно червена, значи е на берекет. Колкото до въпроса за пряката връзка между шарана, прогреса и безсмъртието само преди няколко седмици, по Никулден успях да се уверя в това на живо. А именно – как мъртвият и изкормен, почистен, напълнен и зашит шаран оживя в ръцете ми, защото сглупих да го залея с топъл сос преди печене. Скочи от тавата хукнахме с вуйчо ми да го гоним по килима. Той бяга, ние протягаме ръце. Хвърчат лукчета и стафиди от хрилете му (здраво напълнен е). „Ти си мъртъв“ – вика вуйчо и го сграбчва с големите си ръчища, онзи скача, рипа и отново се мята извън тавата. Някакъв ужас. „Евке, убих го, бе, толкова кръв изтече, обезлюспих го, няма научни обяснения за поведението му. Това не може да бъде.“ Е, няма, но факт е, че го гоним. Не ти остава нищо друго освен да си изгориш дипломата по марксизъм-ленинизъм – смея се аз. Смея се, но съм разтреперана. Не може да печеш живо животно, та било то и шаран. Оказа се, разпитах впоследствие, че шаранът наистина символизира безсмъртието, защото само неговото рибешко тяло е снабдено с един важен нерв, който върви по протежение на гръбнака. И колкото и добре да е изкормен – не е ли прекъснат нервът, онзи шава и се съпротивлява до последно. Никога вече шаран. Подобен ужас повече не бих си организирала! Пропускаме унгарската шаранска коледна рецепта. Но наострям слух когато Таня казва: „Особено значение тук имат сладкишите. На Коледа се сервират задължителните салонни бонбони, обикновено изработени от марципан и шоколад.“ Ей, това най-много ви харесвам, бонбоните!

Изкачваме се на хълма Гелерт. Най-високата точка, от която Буда и Пеща се виждат като на длан. Да, ама някой друг път. „Обърнете поглед – наляво е Буда, отдясно е Пеща“ – усмихва се дяволито Таня. „А сега се опитайте да си ги представите. Но за по-сигурно, елате на лято, когато няма мъгли. Тогава дори ще ги видите.“ Все още сме в нашия млечен облак. Внезапно се сещам за онзи Радичковски разказ, в който героят се изкачва, резва с косерката си небото, прекрачва отвъд и, о, чудо, що да види: Дядо Боже и малките Богчета седат на облак и ручат кисело млеко. Ха-ха – на Гелерт никой не руча кисело млеко, а и богчета не видяхме. Но там, някъде, в разредените пари успяваме да зърнем монументалната фигура на Майка Унгария, държаща с две ръце лавровия венец на победата. Злите езици говорят, че този паметник безболезнено е преименуван от Съветската армия на Майка Унгария. Смеем се. Но някак замислено се смеем. Майка Унгария не е Бедная. Ами така правят хората, не са като нас да драскат и събарят, коментират назидателно спътниците ни (вечно недоволните ги именувам тук, по-нататък ще разберете защо). И да обличат като нас, българите, героите си в холивудски батмански костюми „в крак с времето“, да се гаврят с историята си! (Защо пък да е гавра, беше свежичко това изпълнение с Паметника на Съветската армия в София!) Ами да, хората уважават историята си. Но коя история? Кои герои? И кой вдъхва живот и смисъл въобще на паметниците? Просто този паметник е хубав, класически издържан, многозначен и многофункционален. Женската фигура е изработена така, че има универсални послания. Не е запасана с ръчни гранати, не е закичена с петолъчки, не стои в позьорска чупка на напън или страдание, озъбена на световния империализъм, не е тръгнала за никъде и от никъде не се завръща. Вдигнала е лавър над главата си, носи мир. Била е някога „агресорката“. А сега играе Майка Унгария. При това много достойно играе. В несъвсем достойния театър на паметта и интерпретациите. През тези земи преминават империи, родът и земята обаче остават. Унгарците са в мир със себе си.

 

Слизаме към централните улици на Буда, минаваме моста на Сиси, корабчетата по Дунава са спрени заради мъглата и вместо торта и шампанско по тихия син Дунав имаме свободно време за шляене из Коледните базари на града. Продавач на дървени фигурки и кукли марионетки е нахлупил сплъстена вълнена островърха шапка и с най-сериозния си лицеизраз чурулика като славей – звукът идва от дървена свирка, скрита между предните му зъби. Афроамериканец на чист унгарски раздава флаери и приканва публиката към внимание. Пием греяно вино с канела, жизнено необходимо ни е особено след приключението по витата стълба към висините на камбанарията на катедралата Свети Ищван. Потегляме бежешком към автобуса. Пред нас е Виена.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Градът на Моцарт и Щраус ни посреща по тъмно. Дълго и тържествено влизаме в престолнината на империята – отляво преминава край нас един цял паралелен, обилно осветен като в сайънсфикшън, град. „Това са големите рафинерии на OMW“ – обяснява младата ни екскурзоводка Надя и в гласа ѝ улавяме страстта на професионалиста. Тя е химичка по образование, току що е спечелила редовна докторантура в университета, и както личи, развълнувано споделя двойствената си идентичност на лабораторен изследовател енд професионален пътешественик. „След 20 минути ще се видим в университета“ – вместо в автобуса – прави няколко пъти този лапсус тя по време на почивките в дългия ни път. „Ох, не ми обръщайте внимание, съвсем се побърках с тоя конкурс“ – смее се. Разконспирирана е още в началото. Удивителен е мащабът на тези рафинерии, още по-удивителното е, че са само на десетина километра от най-чистия град в Европа. Въздухът на Виена е кристален, пълен с витамини и минерали, с нож да го режеш. Водата идва от алпийския водопровод – чиста изворна. А средната продължителност на живота варира между 77 и 84 години. Боже, как го правят? Елементарно, Уотсън, с пречиствателни станции. С ред, дисциплина, иновации и много, много труд. Опитвам се да се настроя градивно-критично (никога не се зареждам с позитивност – имам си в излишък) към моделите на западния свят и начини на живот. Опитвам се да намеря баланса между двете клишета: „идваме от тъмните Балкани“ и „ние сме едни от вас“. Не е трудно за постигане, особено когато е избран и клишираният момент. Коледните празници са време за душата. Какво по-празнично пиршество за душата от ходенето до несвяст по галерии, музеи и дворци? А в антрактите да се потопиш в греяното винено веселие на коледните базари. Това и възнамеряваме да направим.

На Рождество рано сутринта Виена напомня на скоро пирувал, но евакуиран град. Някъде след 10 часа животът се пробужда и улиците се пълнят с хора, които бързат да свършат последните задачи, покупки, пазарувания. Бързат, защото след 14 часа всички кепенци хлопват и край на работното време на всичко с изключение на базарите и църквите. Използваме времето си да разгледаме Белведере, където гостува изложба „Жените в творчеството на Густав Климт, Егон Шиле и Оскар Кокошка“. Стига бе, точно сега, и то – за нас! Шедьоври, събрани от цял свят, от Ню Йорк, Австралия, частни и музейни колекции са инсталирани в малкото Белведере и тук оставаме с часове. Разглеждаме ранни работи на Климт, удивителен художник, успял, както разбираме, да съчетае възможностите, начините и стиловете на рисуване както на фламандските майстори и ренесансовата живопис, така и на импресионистите, а сетне – и на самия себе си, сецесиониста Климт. Тук са изложени „Портрет на жена“ (фотореализъм от 1894) и „Любов“- една ранна работа от 1895, имитация на фотоизображение с ефект на Сфумато, но рисувано, факт, който за пореден път доказва пълноправните възможности на фотографията като признато изкуство още в края на 19 век. Разглеждаме „Стояща двойка“ – ескиз на „Целувката“ но още от 1907. Тук е удивителната „Трите възрасти на жената“ (1905), пред която стоя като омагьосана (тепърва ще ме омагьосва Виена); „Златната риба“ (1901); „Адам и Ева“ (1917).

 

IMGP8301
Статуя от Белведере

 

Дълго разглеждаме автопортретите на тримата – Оскар и Егон определено са много хубави мъже, единият напомня на Жерар Филип, другият – на Маяковски. Неспокойни, властни погледи на уверени в себе си опортюнисти. Бунтари. Поразява ме обаче неугледният, почти уродлив лик на Климт. Но е най-талантливият. Някаква потисната болка, някакъв непрогледен мрак, съчетан с много тъга витае в погледа, в гримасата му. А как само рисува! Страстта към женствените форми, към шарените ярки цветове, към флоралните мотиви, еротиката, секса, златното – работата си е за психоаналитик. Неслучайно един от най-известните портрети, правен от сецесионистите е на Фройд. Захласваме се и не остава много време за голямото Белведере, в което все пак влизаме, за да зърнем (повече време от това за зърване няма) постоянната експозиция, където е и прословутата „Целувка“. Как би живяла Виена, какво би станало с икономиката и туризма ѝ, ако не беше „Целувката“ на Климт и императрица Сиси! Това е картина толкова преекспонирана и префабрикувана по чаши, салфетки, кърпи, чадъри (имам такъв чадър); така хищно я е оглозгала масовата култура, така я е усвоила търговията, че от оригинала нищичко не е останало. Тоест, не, той си е там, в Белведере, грижливо скътан, по-точно помпозно издигнат на такава височина в една от залите на двореца, че нито можеш спокойно да го разгледаш, нито може да разчиташ на късмета да си там в необходимия момент, точно преди да е паднала плътна сянка под прозореца над главите на двамата страстно влюбени. Добре, „Целувката“ е вече видяна, но ми предстои да се удивлявам на Климт, пръснат из поне още три виенски галерии, сред които основната експозиция е в „Леополд Мюзеум“. Но животът – пардон, седмицата, посветена на Виена е пред нас.

Излизаме след края на краткото работно време на двореца Белведере. Тръгваме пеш към центъра по Рингщрасе. Преминаваме край Френското посолство, отрупано с възпоминателни букети и свещи (наследство от поредния ноемврийски атентат в Париж). Вдясно е паметникът на Съветската армия, който почти повтаря като архитектура, но в умален мащаб Берлинския, продължаваме надолу в посока Градския парк и двореца Хофбург. И снимаме, снимаме… От луксозния Гранд хотел „Виена“ изскача пиколо с черен цилиндър на главата и носи два тежки куфара, след него ситни наперена дама и влиза царствено в черното такси, спряно през входа. Галериите на Рингщрасе предлагат какви ли не лъскотии като например марков магазин за рояли Стейнуей Хаус. Снимаме през витрината, вече е затворено, а бликовете отразяват лицата ни по бляскавата бяла повърхност на капаците им, на единия от тях са изписани безсмъртните думи на Джон Ленън „You may say I`m a dreamer“.

Ами, да, мечтател си, приятелю, спомняме си от коя песен са тези слова, след малко ще се уверим съвсем на живо в тяхната дълбока състоятелност… Следващата експозиция е луксозен магазин за младоженски одежди (ех, Виена, кринолини и фракове)… Минаваме край Щатс Опера (право тук ще се завърнем още утре), Опера ринг, подлеза, върху който предизвикателно е полегнал цикламеният заек-лого на прочутия музей Албертина и е изложен билборд с „Мадоната“ на Едвард Мунк. Тук сме! Но утре, сега е затворено, пък и ние имаме коледна цел – катедралата Свети Стефан. Само след около час започва вечерната коледна меса. На път са ни още два симптоматични за Виена паметника: на Гьоте (над главата му знаково се издига огромен жълт кран) и на Моцарт. Толкова са близо! Вероятно затова се е родил онзи глуповат антиинтелектуалски виц, на който се смеем още от деца: „Гьоте, Гьоте, знам те аз, Малка нощна музика, ти-ри-ри-рааам, съдбата чука на вратата…“ Вицът е три в едно – един поет и двама композитори. Ами че те са съвсем наблизо, как да не ги обърка, и без това сбърканият от толкова хубости и красоти чужденец! Трябва някак си да изпусне напреженията, угризенията, усещането за ощетеност, горкичкият – и този скърцащ в мозъка му постоянно въпрос „ами ако, ако…, какво би станало ако…“. И, съвсем по Фройд, те напушват едни вицове. Какво ще ѝ гледаш на Виената – хора, къщи, салтанати… Напред към салтанатите, обаче. Коледната меса си е такъв един салтанат, който обаче, кореняците виенчани таят дълбоко в себе си и за себе си. Още малко и ще се уверим на живо в това. Но първо ни е съдено да преживеем – познайте какво?

Чеченски антируски митинг в центъра площада пред Хофбург. Още отпреди месец ни преследва сянката на Путин, още от площадите на Истанбул. Но тук е Виена?! В подножието на каменния конник Карл Австрийски, победителят на Наполеон, виждаме струпани хора и голяма група деца, които развяват непознати знамена в цветовете на бяло, зелено, червено и черно. Отначало решаваме, че са сирийци, но впоследствие се оказва, че са чеченска диаспора (сред които има и сирийци), а лозунгите на немски и руски са показателни: „Путин, остави ни на спокойствие“, „Помним Чечня, няма да забравим, няма да простим“, „Събуди се, Европа“. Темата явно е сирийска, бежанска, военна, сред присъстващите виждаме покъртителни гледки на млади момчета без ръце, без крака, в инвалидни колички, очевидно ветерани от чеченската война. И от сирийската. „Криза“, както обича да я нарича политически коректният език. Когато човек се сблъсква с подобна картина, при това точно когато трябва да му е най-оптимистично, светло и спокойно-коледно, най-щиленахт, реакциите му са двойствени. Особено, когато протестната инсталация е положена буквално в краката на този, който спасява Европа от собственото ѝ безумие, назовано император Наполеон. И в сърцето на светлата и слънчева империя, наречена Австроунгария; точно срещу изправения на задни крака кон на славния принц Йожен Савойски, отблъснал османците пред стените на Виена. Победителят на Наполеон срещу победителя на османците. Чеченците са потърсили симптоматична закрила точно тук. Отсреща е Савойски, над главата му се издига онази тераска, която представлява едно от травматичните места на паметта за всеки австриец. От нея Хитлер обявява Аншлуса, внушителното множество възторжено го приветства, а след години всички казват „така беше, но аз тогава не бях там“. Колко много история, колко много травми и памет, колко плътно компрометирана сегашност и – в средата (в попарата) – ние. С фотоапарати на шия. Обръщаме поглед отново наляво, към чеченците, на които май освен нас, никой друг не обръща капка внимание. Нищо че имат мегафон и проповядват своите тези на чист немски. Хората свикват с човешкото страдание, с борбените човешки каузи, дори и те да са справедливи. Уморени някак и безразлични, като че преставаме да вярваме в тях. Коледа е, не ни е сега до вас. Освен това сте кротки и не сте интересни, я, си стойте мирни! Що за цинизъм, кой ни научи на това? Медиите ли? Литературата ли? По път изчетох онзи скандален роман на Мишел Уелбек „Подчинение“, който взриви настроенията във Франция малко преди стрелбата в редакцията на Шарли Ебдо. Романът пророкува (а всъщност гради една класическа антиутопична романова, това ще рече фикционална схема) съдбата на Франция в 2022 година. Президентът, спечелил изборите, е представител на партията Мюсюлманско братство и споделя идеологията на т.нар. „мек ислямизъм“. Той е разумен, спокоен, симпатичен, усмихнат, казва се Мохамед бен Адес и повежда страната към помирение. Как ли? Чрез „меко“ налагане на ислямските порядки, ценности, ритуали и поведение. Героят на романа Франсоа е професор по френска литература (една безполезна по думите му дейност), който е принуден да излезе в предсрочна пенсия, защото отказва да приеме исляма. Парижката Сорбона е купена от петролен арабски шейх и е преименувана на Нова Сорбона, в която учат момичета с бурки, а разменната монета за успешна кариера е доброволното приемане на чуждите традиции. Приятелката на професора – Мириям е еврейка, принудена със семейството си да напусне милата Франция и да се спаси в Израел. Това, което настоятелно разказва Уелбек, вече някога се е случвало, гледали сме тази костюмна драма, но с други декорации. Дали? Или? А какво би станало ако? Пак този въпрос, който буквално ни зомбира, за да се вглеждаме подозрително във всяка забрадка или хиджаб по улиците (истината е, че по улиците на Виена са изключителна рядкост, предполагам, че не са ги евакуирали по Коледа). Но да се вглеждаме с ненавист едновременно и в собствените си балкански физиономии. Литературата или медиите – кое ни вреди повече? Опитвам се да не мисля за пророка Уелбек и проследявам светлосенките на телата, слънцето залязва и снимките стават страхотни. Вглеждам се в крехките фигурки на децата, а лицата им са изписани. Красиви са. Но са твърде малки, за да крещят лозунги и да се загръщат в знамена. Мястото им е на коледната въртележка отсреща, на коледния базар срещу кметството.

 

IMGP8354

 

Към нас се приближават три млади красавици (няма да престана да се възхищавам на източната хубост), с огромни черни черкезки очи, перфектен макияж, копринени кърпи на главите и блестящ немски. Мислят си, че сме журналисти от голяма медия, може би заради последния модел Канон в ръцете ни и упоритостта, с която участваме в техния мирен митинг? Канят ни на своя вечерен „ивент“. Любезно отказваме под съвсем оправдан предтекст – чужденци сме и нощуваме на отдалечено място от центъра, а програмата ни е доста натоварена. Нищо, те са щастливи, че някой все пак им е обърнал внимание. И е пожелал да говори с тях, да ги изслуша. Пък и тази вечер е особена, имаме празник, голям празник, защото сме християни. Я, я, кимат в знак на съгласие и ни изпращат с усмивки. След два дена ги видяхме отново, този път пред Парламента, интересът към тях беше още две деления под нулата. И отново: „Не сме забравили, няма да простим…“ Нашата религия е на прошката. Вашата – на добротата и стоическото търпение. Хм, странно, спомням си за пилотния брой на „Шарли Ебдо“ след януарската касапница. Имам го този вестник, подробно го разгръщахме и коментирахме с моите студенти. На челото му е образът на разплакания Мохамед, който кима в знак на съгласие с думите „Toute est pardonne“. „Всичко е простено“. Нашият Господ плаче заедно с Вашия за жертвите. А тук „няма да простим“?! „Помощ, простете!“ – както простенва Фредерик Бегбеде в едноименния си роман. Вечерта на прошките и любовта е, все пак, 24 декември е. Тихата и свята нощ, когато би трябвало всичко отдавна да е простено, да се радваме и ликуваме, но все пак тихичко, че дете се ражда. Не, определено сега не ми е до митинги и подобни размишления. Картината обаче не ме напуска и преминавайки през парка на двореца, при вида на грижливо забулените розови храсти (крият такъв потенциал от красота, но все пак не бива да мръзнат) си мисля как се грижим за розите! А за хората? Инсталацията с розовите бурки ми внушава един съвсем буквален прочит на Шопенхауер (за тухлите и розите), ама нали щеше да е коледно и весело…

 

IMGP8350

 

И продължаваме напред към Стария град. По Златното У, през Колмаркт към Щефансдом плац. Излизайки през кривите малки улички на стария град внезапно пред очите ни блясват приказни синьо-бели светлини и многолюдие. Звуци, глъчка, музика, мимове, облечени в театрални костюми, рекламни агенти с наполеонски шапки те канят на концерт, на опера, на воаяж. Предизвикателна наконтена с гепардово палто русокоса виенчанка гордо ни подминава и се усмихва в обектива. Къде бяха тези хора досега? Попадаме в света на приказките, в своеобразен град в града. Ето я Виена, ето къде била в почивния си ден! (Е, не точно както в Радичковия „Париж има почивен ден“.) Пред очите ни е помпозната натруфена Колона на чумата, прелестен паметник на страшните времена с позлатените пищни винетки, пера и украси, с грациозните си фигури на страданието. Подобен постамент в различни вариации – колона с фонтан, с чешмички, има в абсолютно всеки град, градче и манастир на Средна Европа. Голям бич е била явно Тя! Европа величае собственото си страдание. Естетизира го. А безкраките момчета-чеченци отпреди малко, за тях какво? Отвръща очи с безразличие. Гмурваме се в празничната глъчка на тълпата. Във виенското общество е прието да се пази тишина, глъчката на улицата обаче е еднаква в празничните часове навсякъде по света. Пък и космополитизмът на един град се преценява по шумовете, които издава. Тропотът на конските файтони тук е специфичният ритъм и акорд на града, чуват се и цигулки на улични музиканти. Щиле нахт… Изведнъж ситна почти нашенска ръченица от акордеон разцепва мрака (буквално, защото вече е съвсем тъмно, а е още 17 часа). Гледам, слушам и отказвам да повярвам на очите и ушите си, иде ми да се ощипя по бузата и да се събудя. Не, истина е, пред нас разтяга своя 120 басов седефен Велтмайстер строен миньон, обут в най-скъсаните дънки на света, с обувки, като че взети от реквизита на Чаплиновите филми, с почти същата чеченска шапка на протестиращите отпреди малко, мустаци като на сом (не, това определено е генералът на сомовете), решително завити към брадичката. Според мен приликата с Франц Йозеф тук е съзнателно търсена. Ухилен безметежно (поне така изглежда на пръв поглед) до уши, той къдри неравноделни балкански ритми, сам подскачайки (къде от студ и влага, къде от възторг) и се самозарежда от въздуха с добро настроение. Хората го отминават с дежурното безразличие, всеки бърза по своите дела, пък и тази музика тук се възприема като екзотика, не и като коледна празничност. Тя дори не ги дразни. Откъде си брате? Србин сум, а вие, бугари, бравос! И сега, казва той, ще свиря за вас. Леко прикляка, след което отскача встрани и завърта решително глава в две посоки. Акордеонът увеличава двойно обема си, мехът поема дълбоко дъх. Виждаш само глава и две обувки, които излизат изпод инструмента. Човекът-акордеон. Иии-хиии… почва се. Ама дълго, ама къдраво балканско парче – ритми и хармонии, свят да ти се завие. Стакато, триоли, глисанди, фортисимо! Като си помисля, че бяхме тръгнали на органова меса. Мери Кристмас, брачо србине! Оставяме му за хонорара, той е щастлив и благодарен, нареждаме се за снимка. Със здравие! Хвала, братя! Маха за сбогом и отново подхваща следващата. Колко дълго сме престояли в Сант Щефан не знам, но на изпроводяк, достатъчно отдалеч успяваме да разпознаем акордеона му, който вече къдри Рондо а ла турка от Моцарт, подправено обилно със своеобразните форшлази от … Балканите. Изкарва коледната прехрана на кой знае колко като него.

 

IMGP8391

 

Да чуеш как звъни голямата камбана на Свети Стефан е може би един от най-големите коледни подаръци, които човек може да си направи. Вътре в катедралата сме, естествено оттласнати отвъд „желязната завеса“. Шегувам се, обаче никак не на шега виенчани са оградили огромното пространство на кораба на църквата от малкото сбутано преддверие, където се палят свещите, тълпи се народ, основно туристи. Богомолците са с предимство, има фейс-богомол-контрол пред желязната врата. Двама японци, въоръжени като от Якудза с фотоапарати, са любезно, но настоятелно помолени да отстъпят, „защото днес, господа, е особен ден, специален за нас, християните, днес е Рождеството на нашия бог и е забранено да се снима на празничната служба.“ Днес ще се молим и пеем, вие сте ни малко вповече. Като за делничен бекграунд бивате, но на празник сте ни излишни. Празниците са си наши, и Бога си е наш, оставете ни на мира. Помощ, простете! А ние, не сме ли християни, пита ме моят спътник, защо върнаха и нас? Това е дискриминация. Не е, казвам, във всяка несправедливост има някаква скрита логика. Тук си е съвсем нескрита, я си виж огромния фотоапарат, освен това тук хората се разпознават, това са места и традиции, които се наследяват от поколения. Падрето, клисарите, разпоредителите или както се наричат тук, познават енориашите си поименно, по физиономии. Бас държа, че местата за сядане са фамилно и кастово запазени. Тук на рождественска литургия не идват случайни хора. Във Виена сме, човече, в най-важната катедрала. Но това е доста унизително, протестира той. Това е положението. Сгушвам се, буквално пресирана между желязната ограда и една колона и снимам. Знам, че е безполезно, да, съзнавам, че се държа като налудничава японка, невидяла европейска цивилизация. Затварям очи и органът засвирва.

 

IMGP8411

 

Чела съм разни неща за смисъла, ефекта и магията на религиозното преживяване от Карл Густав Юнг, това което си спомням беше, че то е момент, ситуация, съ-битие, „ивент“, както се казва, недадено всекиму и всеки ден. Отново снимам. Защо? Искам да си открадна мига, само за себе си, да го имам за после. Картината е пропита от звукове и аромати на тамян, на коледни свещи, на хубави парфюми, на канела и карамфил, на греяно вино с портокали. Изведнъж, като че ли от земята и от небесата свише зазвучава равен нисък тон. Напомня на тътен от земетресение, равномерно бучене и усещам леки вибрации по тялото на „моята“ мраморна колона. Тълпата (в преддверието сме тълпата, вътре са богомолците) буквално ме е заклещила, моят спътник ме изгуби, чувам вибрация от смартфона си, той е, звъни и ме издирва, но не мога нито да си бръкна в чантата, нито дори в джоба. Ще си стоя явно тук цяла нощ. Тътенът става все по-силен и успявам да различа върху фона на неговото исо акапелен звън на коледни камбани. След това, вече навън, на плаца (бях буквално измъкната и извлечена от катедралата), плътният нисък звук е ясно различим – внушителен и страшен, все едно започва гръмотевична буря. Но поне земята и стените вече не се тресат около мен. Това е прочутата огромна 40 тонна камбана на катедралата Свети Стефан. Историята разказва, че е отлята като спомен от славните времена, когато Виена отблъснала османците… Което си е героизъм, но не съвсем виенски, било е луд късмет, че в последния момент на помощ на принц Йожен пристига армията на княз Ян Собиески и с хитрост успява да сломи османския дух. Колко му е да ги излъжеш османците със звукови ефекти, викове и конски тропот? Иначе малобройната армия на Собиески вдигала шумотевица като за огромен полк, яздели по трима на кон. И в отчаяна схватка (знаем, че отчаяните побеждават) отказали Сюлейман от „великолепните“ му намерения да си вземе Европа, посягайки към най-бляскавата ѝ хапка. Виено, защо ли всички толкова те желаят? Та работата станала по „нашия“ почин – изведнъж Собиески пристигнал със гръм. Днес, в знак на преклонение, поколенията са обезсмъртили славния княз със славната водка „Собиески“, на Савойски пък са нарекли множество бляскави вина и фондюта… Има дори една оперета. Шегувам се. Но камбаната, с тежест колкото един танк и гръмкото име Пумерин (гръмотевицата) сега пее и възвестява гръмогласно християнската победа. Толкова голяма е била радостта, че решават да сътворят камбана чудо на чудесата. Когато разлюлявали езика ѝ, кулата на Свети Стефан се тресяла, пропукала се дори стената на камбанарията, та забранили да се бие по обичайния начин. Вече не я разклащали, а я почуквали със специален чук. Така оцеляла от 18 век до края на Втората световна война. След големия пожар през 1945 обаче, камбанарията изгаря, а знаменитата камбана пада и се разбива на плочите. След което виенчани не се отчайват, а правят нова, малко по-голяма от оригиналната. Забравих да отбележа, че и двете камбани са правени от метала на похитените османски топове. Та, втората се възползвала от оръдията от музея. Така реликвите на музейното дело били пожертвани за символната кауза на всекидневието.

 

IMGP8392

 

Няма по-внушителни и влиятелни символи от тези на ежедневното ни съществуване. Религиозните обреди са част от него и в никакъв случай не трябва да се сакрализират излишно. Това е равносилно на обезценяване. Католиците имат тази дарба да го правят някак естествено – вярата е неотменна част от бляскавото им ежедневие. И ритуалите ѝ са бляскави и тържествени. Кое е причината и кое следствието? Защо при нас, православните, всичко е толкова насилено, изкуствено, отвлечено и неразбираемо? Обвито в дим, тъма и пушек (от запалените свещи, от кадилниците); с черните раса на поповете, дългите бради и килимявките – тръпки да те побия;, без орган и празнични инструменти (разчита се изцяло на възможностите на човешкия глас); без преобилие на светлини; без песни и музика по улиците, без най-празнични дрехи, прически, парфюми. Без радостни светнали лица. Без канела и джинджифил? Във видимите, в простите неща е закодиран смисълът. Смисълът на личното, повседневно преживяване на празника. Още веднъж ще я чуем тази чудовищно-божествена камбана, след два дена, от разстояние, в градините на Шьонбрюн, на празника на Свети Стефан, закрилникът на Виена. Бият я само четири пъти в годината, на четирите големи християнски празника, ние я чухме в двата ѝ спектакъла.

Средна Европа е благословена земя – богата на природни богатства и географски преимущества като най-голямата река например. Дунав преминава през най-големите и красиви столици на Средна Европа, навестява в значителното си протежение и нашите тъмни Балкани. Може би защото сме „тъмни“, ни се вижда светла, бяла и я именуваме „тих бял Дунав“. Австрийците я поетизират като „хубавия син Дунав“. А най-вероятно като онази вълшебна река от приказките и нашата тече ту синя, ту бяла? Най-голямото богатство обаче на Австрия са минералните извори. Планини, реки, зеленина, хубава вода – как да не копнеят и Сюлейман, и Наполеон, и Хитлер за нея? Извори бликат навсякъде. Най-очарователният имперски дворец носи името „хубав извор“ – това е Шьонбрюн. Съвсем близо до Виена е и големият минерален спа център в градчето Баден. Тук е живял Бетовен, тук е композирал Одата на Радостта и цялата Девета симфония. С Баден – не изневерявайки на духа на масовия туризъм, а той е първи братовчед на масовата култура – са свързани доста мелодраматични сюжети от историята и изкуството. Тук е родена и живее онази фатална актриса (специално заради нея Баден се сдобива с театър), в която се влюбва след разлъката със Сиси нещастният Франц Йозеф. В дръзко-очарователното ѝ деколте изтрива сълзите и юнашките си мустаци славният император. Злите езици говорят, че Сиси сама му намерила любовница, защото в нейно лице видяла себе си, любовта и страстта, която вече е отлетяла, щастието, което повече не можела да му дари. Този някогашен Рич Форестър, имал нежно и сантиментално сърце, а иначе управлявал с твърда ръка, от него треперели държави и непоколебимо разбил сърцето и политическата кариера на своя син Рудолф. Рудолф мечтаел за демократични реформи в империята, пред очите му се мержелеела федерация, а не абсолютизъм, нещо като федерална монархия, нещо като праобраза на обединена Европа? Нещо като нищо на света – дрън-дрън, в интерпретациите и осъвременяванията на историята мяра нямаме. Бил наивен романтик. Романтик-реформатор? При това верен на сърцето си? О, боже, няма такъв филм. Обречен си, Рудолф, и ти, и твоята любима Валери. Минаваме пътьом в посока Баден край семейния дворец-ловна хижа, където Рудолф и Валери постигат своя трагичен край. Неразбран и неприет от баща си и дворцовите кръгове, оженен за нелюбима съпруга, той умира в прегръдките на официалната си любовница Валери. Касае се за двойно самоубийство – неразделни след смъртта. Тези австрийски Тристан и Изолда дълго били оплаквани от поданиците, от близките, от голямото императорско семейство. Рухнала дилемата „какво би станало, ако“. А дръзката история на Хабсбургите била режисирана от съдбата в сладникава мелодрама. О, времена, о, нрави – католици, монархии, официални любовници и фаворитки… Като добавим и звученето на имената им, картината се допълва. Като че ли специално сътворени за мелодрама, те са Рудолф и Валери. Рудолф Валентино и Дамата с камелиите. Не, неуместни са тук шегите, това е трагична история, която потопява императорското семейство в дълбока скръб, Сиси не сваля траура до края на иначе недългия си живот, при злощастни обстоятелства умират и другите ѝ две деца, накрая самата тя става жертва на анархистки атентат. Неуместно и все пак смешна е не историята, а публиката и нейните собствени непремерени реакции. Смешен е вкусът на днешните слушатели и туристическата търговска индустрия, които се самозареждат с благодатните исторически сюжети (като ги доизмислят, между нас казано). Факт е обаче, че покрай всичките си странности, страдания и страсти, колебания и съмнения, дързост и красота, Хабсбургите твърдо устояват на времената. Не един и два, а почти осем века те управляват монархията – от 13 век до края на Първата световна война.

На връщане от Баден минаваме край гробището Сент Маркс, където е погребан Моцарт. Волфганг Амадеус намира вечен покой сред десетки други тела. Погребан в общ гроб, дълго след това Констанс издирва мястото, където се намира знаменитият ѝ съпруг. И това в никакъв случай не е проява на особено отношение, никой не говори за кощунство или неуважителност, просто нравите и порядките тогава са били такива. И най-близките не съпровождали тялото на любимия мъртвец до гроба му. Вероятно обичаят се налага след нееднократните чумни епидемии именно като превенция срещу заразите. Така западният човек обръгнал и се научил да приема философски смъртта, като се бои от следите ѝ върху всекидневието си. Като игнорира всякакви езически-материални култове и обреди, свързани с мъртвото тяло. Затова и посмъртната история на Моцарт не би трябвало да звучи покъртително. (Както нееднозначно, но очевидно дълбоко погрешно я разчита Милош Форман в безсмъртния си филм.) Накрая все пак откриват мястото (или поне така твърдят), където е поставен паметник на великия композитор. Великият композитор обаче не е велик император. Защото обратното на това, което току що констатирахме, пък узнаваме, че погребалните ритуали в императорската фамилия далеч не са така безстрастни и философски отстранени от култовете. В монархическата гробница в Дворцовия параклис на Хофбург се съхраняват погребани сърцата на императорите от няколко поколения Хабсбурги. Имало е такъв обичай да се изваждат вътрешностите им – бял дроб, сърце, въобще органите, които пътуват в една посока, след това тялото се обработва и се погребва на друго място. Има нещо от духа на египетските фараони в този странен до зловещост обичай на едни хора, които са всъщност монотеисти, дори католици. Минават ми през ума куп недоброжелателни реплики на Уелбек по адрес на католицизма, на неговото безволие и добропорядъчност, лицемерие и егоизъм, които подхранват „изчерпаната от смисъл и живот“ западна цивилизация. В кошмарния му роман-антиутопия именно католическата църква се превръща в проводник на софт-ислямизма. Религията на християнството е видяна като институционален еквивалент на неразумния компромис. Не, това не е толерантност, това е глупост, възкликва „ислямофобът“ Уелбек. Една цивилизация успява да загине, само когато положи усилия за това, когато самата тя поиска. Но, както и да е. Тук пък – ново двайсет. Хм. Друг е въпросът колко фетишизъм и идолопоклонство улавяме в тази искрена почит-страхопочитание към всичко, отнасящо се до материалната култура на славната династия – от погребалните готик-сюжети до роклите, гребените и буклите на Сиси, до най-интимните пространства на Нейните и Неговите покои. Които те карат да се чувстваш нищожен, низък, излишно дързък и едновременно твърде глуповат.

Но, стига толкова дворци, якобинската ми природа бурно възроптава. И отново хукваме по галерии и музеи. Днес ще започнем с дежурната обиколка по двата ринга – Опера ринг и Ринг щрасе. Гут морген, Виенна! Каква е резонната реплика-отговор тук, нашепната на всяко българско сърце? „Ами все гут морген, все пари искат!“ Е, при по-добра и по-динамична организация (и повечко време, де) човек може на твърде „способна цена“ да обиколи великолепната седморка от виенски музеи. Ние обаче действаме артистично-разорганизирано и … предпочитаме да даваме повечко пари. Свободата струва пари, хаосът – двойно. Днес ще разгледаме музея Албертина, след като се настудуваме и наснимаме из предобедна, студена и влажна Виена. Но трябва да използваме светлосенките на сутрешното полегато слънце. По обед снимки не стават, осветлението става насочено, тогава влизаме. Влага пропива костите ти и зъзнеш, без всъщност да е студено. Защото тази Коледа е благословена за пътешествия, слънчева, десетградусова през деня. Но влагата от Дунава и Дунав-канал е невероятна. Виена е град, който за разлика от Белград, Братислава и Будапеща, съзнателно бяга от дунавските брегове. Заради разливите и наводненията. Яла му е попарата на Дунав Виена. Но пък, за сметка на това си прави още един, алтернативен „малък Дунав“. Австрийците са хора явно прагматични и умели в политическите и ежедневните решения, но и твърде ексцентрични и неочаквани. По английски са пуритански настроени, едновременно по френски пищно-разгулни и преизобилни. Най-дълголетната и… най-пушещата нация в Европа. С най-умереното съчетание на вкусове в цялата голяма германска кулинарна традиция. Хабсбургите обаче обичали да си угаждат във всяко едно отношение – твърдят злите езици на „другата“, всекидневната история. Държали много на разкоша. А както вече разбрахме – и на свободните нрави в любовта. Затова може би и модерното им изкуство, и сецесионът им[2] са твърде крайни в естетическите и еротичните си прояви. Добрите нрави „по австрийски“ са здравите нрави на пищното охолство на тялото. И духа.

Сърцето на Виена е Мария-Терезиен плац. От високия си постамент ни гледа по-скоро доброжелателно, отколкото високомерно Великата симпатична дебеланка Мария Терезия. Наред със Собиески и Савойски и тя е кулинарно почетена с прочутия пудинг „Тембъл Мария Терезия“. С леля се опитвахме няколко пъти да го правим навремето, имам смътен спомен от детството си, че експериментирахме по една стара австрийска дворцова рецепта, винаги се получаваше една невъобразима, но ужасно вкусна каша, която все не успяваше да се желира и стегне като хората. Ставаше широкопола и разлата, също като ханша на императрицата. И как да бъде иначе: наричат Мария Терезия майката или свекървата на Европа. Ненапразно, защото тази героична и плодовита жена дава на европейските династии 16 деца, принцове и принцеси, които оплождат целия монархически свят на Стария ни континент. Хабсбурги, Кобурги, Бурбони и прочие… бонбони – в жилите на всички тече по малко от бонбонената хабсбургска кръв. Леле, 16 деца! А останалите бременности, които са били неуспешни? Кога е имала време тази жена и дворец да върти, и империя да управлява, и войни да води, и дипломация да прави, и снахи и зетьове да командори? А тя… не се е шегувала! Браво на нея! Днес в краката ѝ свети големия виенски коледен базар; в нейна чест се вдигат наздравици с греяно вино и грог; от двете ѝ страни гордо се възправят двамата красавци – музеите-близнаци – Природонаучният и Историческият на изящните изкуства. Тях, двамата си ги оставяме за следващия трети път виенско поклонение. А чужденците действително пристигат и заминават от Виена именно оттук – от Мария-Терезиен плац. Императрицата посреща и изпраща аудиенции. Това си е нейната столица. Гърба ѝ пази модерността: музеят Мумок и Леополд Мюзеум. Уютно положена сред гвардейската охрана на Мюзей Квартирен Терезия властва. Пак на нейно име е кръстена най-бляскавата улица във Виена – Марияхилфен щрасе. Мария, закрилящата.

В „Албертина“ се бавя цял един полуден. Дъхът на човек може буквално да спре пред платната на Гоя, Бьокл, Матис, Модилияни, Хуан Миро, Макс Шагал („Циркът“), отново Климт („Музите“), Малевич, Родченко, Рене Магрит, Пикасо, Пиер Бонар, Моне, Сезан, Роден, Синяк, Едвард Мунк („Мадоната“, „Викът“), Алфред Кубин. Времето ме притиска, влизам от зала в зала, после се връщам отново, обхваната от параноични нагласи: пропускам нещо, нещо важно. Ще застана още веднъж пред „Водните лилии“ на Моне. И си спомням думите на близката ми приятелка Ива: „Когато видях импресионистите в Париж си казах – ето, това е щастието, щастлива съм, разбираш ли, бе, просто се чувствам … щастлива пред тези платна!“ Ива е талантлив невролог, зодия Риби (естествено), със същия успех в някой друг живот може да бъде и певица, художничка, актриса. Малко прилича на Елизабет Тейлър. Сега тук, пред тези водни лилии се опитвам да мисля не за Уелбек, а за нейните думи. По-полезно е. И някак спасително, лекуващо. Моят спътник ми се смее – „като луд с картечница си, пусната в музей; лошото е че и по улиците си такава, нека спрем поне за няколко минути, за по чаша кафе… Спокойно, животът няма да ти избяга. Ето и Виена, стои си тук на мястото и те чака отново“. Пием кафета „Моцарт“. Дали са му били толкова сладки кафетата на самия Волфи, колкото е нашето едноименно, леко опияняващо от съставките на вишновката и канелата, с много сметана и захар кафе?, Сбогом диети, прощавай чиста съвест! Похапваме задължителната торта „Захер“, опитваме и други сладкиши и с поредната доза почуда – добавена към калориите, вярвам, че успява да ги поразтопи – установявам, че всеки има коренно различен вкус и аромат. Не са като нашите купешки родни сладкиши с еднообразен тортено-бисквитен вкус на лецитин, втвърдители, есенции, аспартам и подобрители. Не, виенският Захер е от истински шоколад и какао. Все още сетивата ни помнят (нямало памет за вкусове, смея да споря, че има) истинската материя на нещата. Нещата от живота. Сладкишите и тортите имам предвид, не задълбавайте!

 

В тихата и свята нощ, с вкусовете и ароматите ще приключа моя разказ. Но, внимание, предстои последната галерия: Гемелде галери. Най-сетне е отворена и се шмугваме вътре. Полупразна е. Това е всъщност сградата на Виенската художествена академия. Три пъти кандидатствал тук младият и надежден (според собствените му оценки) художник Адолф Шикелгрубер. И трите пъти не го приемат. Тази кандидатстудентска драма лесно ще се превърне в световна. Ама съвсем буквално. Във Втора Световна. Звучи като виц, но действително Хитлер толкова силно намразва Виена, за да се върне в нея като победител, обявявайки Аншлуса. И присъединява Австрия към Германия – изконни територии с автохтонно германско население. Неуспелите художници се превръщат в успели политици. Имаме си и български пример в това отношение. Сетихте ли се за онзи пожарникар, който рисувал като френски импресионист, станал бодигард, а след това кмет и премиер? Отново неуместни шеги но… Не съм казала фюрер, няма и да кажа. Във всеки случай подозрително се вторачвам в реакциите на всеки дребничък и неуспял студент, идва сесия, обеца на ухото ми е как и кого ще скъсам. Щото ето това са поуките от историята. Всъщност влязохме в тази галерия, примамени от рекламния транспарант с портрета на младия Ван Дайк. Оригиналът е тук. И още: тук можете да видите оригинали на Рубенс, Рембранд, Йеронимус Бош. Стоп, Бош ли казвате? Боош, това не е бошлаф работа! Самият Бош! Пред картините му мога да стоя с часове, остава сега да видя на живо и „Градината на земните удоволствия“ и това ще се окаже най-невъзможната Коледа в живота ми. Колко я разглеждах, колко я мислих, колко писах за тази картина, дали пък няма да я видя наистина? Влизаме и купувайки си билети, момичето на касата ни разконспирира веднага, че сме българи. Тя също е българка, радва ни се по детски: „Колко рядко българи идват тук, все предпочитат други галерии, други развлечения, пък ние имаме Бош, искате ли електронен гид, той е много мистичен художник с невероятно въображение, никой не може да каже какво всъщност рисува той…“. Не, не искаме гид, радваме си се взаимно, купуваме си класьор с изображения и интерпретации на английски на знаменитата картина „Страшният съд“, купуваме си магнитчета и какво ли още? Неудобно е, защото тя ни пуска … гратис. Ама не може така! „Може, може, как да не може, не слушам всеки ден българска реч“ – смее се тя. „Само не снимайте, моля“. Няма. Влизаме в топлите просторни зали на галерията и ахваме пред старите майстори. От зала в зала ще стигнем и до Бош, той е поантата. Но внезапно влетява разтревожен охранителят и зашепва на моя спътник на немски – „Сър, сигналната уредба на музея се е задействала, вероятно има бомба или някъде е възникнал пожар, трябва спешно да ви евакуираме, но нека това стане тихичко и спокойно, защото в залите има възрастни хора и деца, не бива да ги плашим и стресираме!“ Какво, сега пък бомба? От три дена го ухажвам този музей, Бош та Бош… Не, не става! Аз оставам тук. Сега ако и гръмне, леле, става като в завръзката на романа „Щиглецът“ на Дона Тарт. И какво правя? Бягам с картината?! Или после разказват за мене… Въображението ми развинтено заработва, хем е страшничко, хем вълнуващо, попаднахме в клопка. Хем пък силно разочароващо. Някой има против връзката ни с Йеронимус. Това си е антибългарски заговор – първо мъглата, сега бомба, пожар… Докато се окопитим, иначе външно запазили царствено балканско спокойствие (непукизъм по нашенски), пристига нашето момиче и се обръща едновременно към нас и охранителя: „Спокойно, фалшива тревога, нищо няма, разглеждайте, разглеждайте спокойно!“ – и с тялото си запречва изхода. Аман-заман разглеждайте, не си тръгвайте! Охранителят гледа недоумяващо зад очилцата с позлатени рамки: „Вас ис дас“, какъв пък е този странен език, на който ми говориш? Не, на тях говоря, те са българи. Ох, българи, тревога, аларма, бомба – ето, подреди се синонимният кръг. Всичко е наред, продължаваме. И спираме, затаяваме дъх пред триптиха „Страшният съд“. Е, сега вече мога да умра спокойно, след като видях какво ме чака Там: котли, казани и огньове, ножове, куки и разтегачи…Странни същества с хищни човки. Зелени лами (едната как прилича на една моя колежкааа) и змейове, които голи Еви водят на синджирче… Греховете и техните зверове, покорени от човека. Бъчви с разтопен катран врят, същински джакузита за грешните души… Насила ме откъсват от картината. Тръгваме си. Всичко е добре, когато завършва добре. Без бомби и зловещи салтанати. С Каталог на Бош под мишница. С размяна на имейли и усмивки за сбогом с българката, която работи във Виенската художествена академия Гемелде. „Кога ще дойдете отново, то вече и студенти българи нямаме от години, днес младите предпочитат по-прагматичните знания, никой не иска да става художник, студентите ни са вече втора ръка, нямаме талантливи балканци, то и австрийци рядко учат тук, повечето са латиноси, китайци…“ Прословутото имперско високомерие ли заговори отново? Гордостта на Австробалканите? Сбогом и до следващото идване.

Виена ни изпраща с коледно и предновогодишно настроение. С фините си, но не лицемерни, а приятелски обноски на момчетата в хотела и ресторанта, които говорят на някакъв странен руско-български език. С приветливите усмивки на музейни рецепционисти, на продавачки по сергиите и барчетата на коледните базари… С натуралните вкусове на здрава, проста и едновременно с това вкусна и изискана австрийска кухня. С натуралния си коледен виенски шницел, изработен от истинско месо; с вкусните картофени кнедли с гъбен сос, със сладко-киселите си зелени-зелеви салати с ким; с коледния пудинг с канела, сметана и горски плодове и ябълковия щрудел. С евтинкото си, но иначе съвсем истинско и дъхаво бяло вино Ризлинг, от което не боли глава. „Ето как хранят австрийците, това е здравият немски дух“ – смее е моят спътник – „само смей да си признаеш, че си вегетарианка“. Не, тук не съм. Вече май не съм. „Чудно как при това делово отношение към бита, все пак са изгубили войната?“ Отново несъвсем уместна шега, моля те, спести я на сервитьорите, не можеш да издевателстваш с чувството за хумор на хората, които копнеят в коледната нощ все пак да си отидат вкъщи, вместо да сервират на тъмни балкански туристически субекти. Които впрочем с напредването на вечерта и алкохолните градуси се развихрят в бурни хора. В едно внезапно затишие между основното блюдо и десерта, внезапно долавяш със сърцето и диафрагмата си глухите ритми и инферналното исо на Свети Стефановата четирийсеттонна камбана… Приглушен синкоп, ауфтакт, ду-дум-дум… И изведъж – та-трааа-тата-рата- татраа-тата-рата, татра-татрааа-татра-таратарата … Сътрапезничките ни в миг се споглеждат заговорнически, казват си нещо без думи, възторг избликва от десетки двойки очи, искри захвърчават. Внимание, задействала се е алармата на хотела, какво става? Като под негласна команда всички скачат от масите, все едно Карл Австрийски ги е повел към Наполеоновите войски „на нож“ и се залавят на култовото хоро под звуците на „Бяла роза“. Хвърчат вилици и ножове, падат столове. Вихър е. Пумерин пасти да яде! (Може и щрудел.) Масите се опразват, пред смаяния поглед на сервитьорите рипа младо и старо. Боже, кой я пусна сега пък тази „роза“, да не би да си я имат в репертоара на тукашния диджей на ресторанта? Спокойно, носим си музика – провиква се някой от групата – има и гръцко, споко, сега ще им покажем на тия австрийци какво е Коледа, какво е банкет, какво е веселие. Подредили една елха, тихо като на гробища, и те празник имат – бива ли тъй? „Вечее съм момаа голямааа, толкоз леснооо се не давааам… та да идаа на чешматаа-аа-аа-аа… Бяла розааа ще закичааа… бяла розаа със бодлитеее, но пазии се тии, пааази сеее…“. Клатят се заканително глави, завъртат се ханшове. И вярно, сервитьорите вдигат табли над главите си и се пазят. „Бяла роза“ триумфира в коледната виенска нощ, а около мен, подобно анаконда, се вие хоро – кръшно балканско, безначално и безкрайно. Мятат се бюстиета и пайети, запретват се алпийски пуловери и фустанели (и един анцуг); плюш, ламе, силиконови презрамки, екстеншъни, фон дю тени, брокати и гланцове лъщят… Картина, достойна за триптиха на Бош. Точно такъв етюд липсваше в „Страшният съд“. „Весели се сиромашта“ – хрумва ми внезапно реплика от един Йовковски разказ, но се опитвам да я прогоня, защото в този коментарен ред на мисли тя звучи някак високомерно. Но пък се промъква друга: „Тъжно щеш, майко да гледаш, ти на туй хоро весело“… Става ми много, много тъжно. Затова се шегувам. Довчерашните вечнонедоволни и оплакващи се от виенската скука членове на нашия екип, сега вакханално подскачат под звуците на нашенското. Тези, които успяха да се скарат на Господ за Будапещенските мъгли, после да охулят Виена, която има почивен ден и е затворила магазините (е, музеите работеха), барчетата, кафенетата, тоалетните (най-вече) и си е позволила да празнува Коледа, точно когато Те са дошли! (Сега пък и превземки, що си не гледат туризма и алъш-вериша тея мизерници, какво са се разпразнували?)… Тези, които настояваха да си тръгнем ден по-рано, защото „няма кво да се прави тук, ве, много скучно в таз Виена, намерихме и ний кога да дойдем, по празниците, после българите не работели, те що се не видят себе си…“ Ето именно тези хора най-сетне бяха възмездени с пир за душата. Но, пази се, тиии (Виено), пази се!

Пирът за душата всъщност е според душата. Някои пируват в яденето и пиенето. В подскачането. Други търсят сродна душа с акордеон на площада. Ама не ти се слуша? Не слушай. Трети разглеждат дворци. Говорят си с конете и файтонджиите по площадите, те всичко разбират. И снимат. Съзерцават картини. Слушат концерти и меси. „Надя, следващият път да включите в Коледна Виена и концерт в операта, някои туроператорски фирми го правят!“ „Добре, и кого предлагаш да заведа на този концерт, а?“ Има и такива, които пишат. Всеки си устройва своя пир.

Особено нещо е пътеписът. Странен жанр. Ни риба, ни рак. Много лесен и непретенциозен. Той работи на принципа: „Дупе път`увало, разказ напис`ало“, „Им`ал си бол п`ари и бол време – пис`ал си.“. Ами да, всеки може да го напише. Това е обаче своенравен жанр, имайте го предвид! Отчайващо и по женски многословен е. Но е и по мъжки храбър, откривателски. Най-интересното обаче е, че когато европеец пътува из Балканите и Ориента, това е пътеписен разказ. Може да бъде и с елементи на фийчър – тогава, когато залагаш на случката, на сюжета, на действието повече отколкото на описанията. Когато обаче балканец пътува из Европа задължително се получава фейлетон. Или поне нещо такова. Дано поне е с елементи на пир.

 


[1] Където, в политическата кръчма на народите Бисмарк е яхнал земното кълбо, Граф Андрашия свири на цигулка чардаш за поробените народи, които играят на гладно сърце, граф Горчаков пък раздава коливо „за бог да прости славяните”. Гениално в своята гротесковост. И супер несправедливо.

[2] Сецесион означава буквално разсичам, отрязвам, скъсвам със старото – разбирай старото изкуство.

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...

Порт Мариел

Красимир Дамянов 30 Авг, 2010 Hits: 9537
Започвах да пиша това писмо два пъти.…