Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Четенето на Човекът без качества винаги ще бъде неудовлетворително преживяване. Но като се има предвид богатството на проектите на Музил, като се има предвид и мащабът на кризата в европейската култура, която той се опитва да очертае, твърде многото е за предпочитане пред твърде малкото.

Автор(и): Дж. М. Кутси

За добро или зло, машините идват – и нашият единствен шанс е в това да се обединим, а в някакъв момент може би и слеем с тях.

Автор(и): Златко Енев

Отидохме, защото мислехме, че ще е забавно; после разбрахме, че действието на филма дори не се развива там. Действието му се развива ако не в съзнанието, то в комбинираната обстановка на няколко централноевропейски курортни града от XIX век, в усещането за неясни възможности и в опасността да се изгубиш.

Автор(и): Лорън Ойлер

Много от революционните правителства на ХХ век започват с програми за насърчаване на масовата грамотност, а след това, веднага щом те постигат успех, се заемат със забрана на книгите, затваряне на писатели и замяна на литературата с пропаганда.

Автор(и): А. О. Скот

Тази вечер ще ви говоря за Германия и германците – смело начинание, не само защото темата е толкова сложна, толкова разнообразна, толкова неизчерпаема, но и с оглед на страстите, които я заобикалят днес.

Автор(и): Томас Ман

Че България е изправена пред „цивилизационен избор“ е фраза, която се е превърнала в нещо като модерна мантра, доколкото мога да разбера от разстояние. Но съдържанието на самия избор, онова, което трябва да се избира, рядко става обект на някакъв по-прецизен и ясен разговор.

Автор(и): Златко Енев

Същият човек ли сте като преди?

Изследователите са проучили колко голяма част от личността ни е заложена в детството, но това, което прилича на нас, не е непременно онова, което сме.

Автор(и): Джошуа Ротман

Преди да се впусна в описания и обяснения на изборите, които съм направил в тази връзка (примерно по какъв начин снабдявам съзнанието си с необходимото гориво и защо го правя точно така, а не другояче), ми се ще да ви разкажа две истории.

Автор(и): Златко Енев

Бойя, мое внезапно щастие, моя песен прозвъннала… […]
Бойя, спомняш ли си за човека, чиято душа се стреми към слънцето, а е вплетена в мрежите на фабрични кумини, на дим?
Спомняш ли си за човека, който жадува просторната свобода, а душата му е заключена в ритъма на машините?
Спомняй си, Бойя…

Автор(и): Ивайла Александрова

Най-малкото време, което някога съм имала, за да намеря нужните думи, беше, когато ме разпитваха от Секуритате – румънската тайна полиция. В тази ситуация думите, които случайността поставяше в устата ми, винаги отиваха в неизвестното. Разпитващият задаваше един след друг въпросите си. Никога не знаех дали отговорът ми ще предизвика изблик на истеричен смях, изблик на ярост или шамар в лицето.

Автор(и): Херта Мюлер

Да бъдеш зрител на бедствията, които се случват в друга страна, е квинтесенция на съвременното преживяване, което е резултат от повече от век и половина работа на професионалните, специализирани туристи, известни като журналисти. Войните вече са и гледки и звуци от всекидневната. Информацията за случващото се другаде, наречена „новина“, включва конфликти и насилие – „Щом е кърваво, значи е водещо“, гласи почитаемият принцип на таблоидите и двадесет и четири часовите новинарски предавания, – на които се реагира със съчувствие, възмущение, възбуда или одобрение, когато всяко нещастие се издигне на показ.

Осъзнаването на страданието, което се натрупва в избран брой войни, случващи се на други места, е нещо конструирано. То се разпалва, споделя се от много хора и изчезва от погледа, основно под формата, която се регистрира от камерите. За разлика от писмения разказ, който в зависимост от сложността на мисълта, препратките и речника си е предназначен за по-голяма или по-малка аудитория, фотографията има само един език и е предназначена потенциално за всички.

Автор(и): Сюзън Зонтаг

Как точно се стига дотам, че в някакъв момент започваме да оправдаваме убийството? Съмнявам се дълбоко, че е възможно мотивите за нещо такова да бъдат рационални. Искам да кажа, напълно възможно е те да бъдат представяни като рационални. Възможно е дори, след преминаването през известна подготовка, била тя възпитателна, образователна или просто подчинена на потребността да се впишем безболезнено в даден социален фон – да, възможно е тези мотиви да бъдат искрено възприемани като рационални, дори „добри“, или поне служещи на доброто. Но, искаме или не, убийството е, и винаги ще си остава, акт на чисто отрицание, тоест неговото оправдаване ще бъде винаги, и по неизбежност, вид рационалност, която се нуждае от неимоверно силни аргументи. Аргументи от рода conditio sine qua non.

Автор(и): Златко Енев

Получих днес едно читателско писмо, по принцип доброжелателно и дори, може да се каже, насърчително. Така и така, господин Енев, чета списанието ви от много години насам, имам усещането, че ни свързва доста силно единомислие, ето ви тук моята отплата (в приложение към мейла – сложна и очевидно амбициозна научна книга, писана от човек, който споменава като себе-равни имената на Томас Кун и множество други изследователи на когнитивната проблематика, които не изреждам тук, защото просто не ги познавам). Пиша това без ирония, тя би била напълно не на място в случая, тъй като става дума за сериозен и утвърден учен, който освен това е с няколко десетилетия напред с материала, във всички смисли на думата, така че просто не би ми подхождало да говоря тук с нещо друго освен добронамерена откритост. Загърбих без трудности леко покровителствения тон (възрастта си има своите привилегии), изпратих кратък благодарствен отговор, а след това се заех с ежедневната си работа. След петнадесет години „Либерален преглед“, читателските писма – без онези редки случаи, в които някой просто ми изпраща текст за публикуване, тоест нещата опират до издателска и редакторска интуиция – та, тези писма са по правило неща, които не ме занимават особено много. Живеем в различни светове, точка.

Автор(и): Златко Енев

Бум! Вероятно тези два първи абзаца са напълно достатъчни, за да се разбере мощта на бурята, която се разрази оттук нататък, но ако не, ще направя опит да обясня: Джей Кей беше поставила пръста си директно върху основната рана на нещото, което ще си позволя да нарека тук „войната за правото да бъдеш жена (или мъж)“, при условие, че не си бил/а роден/а с идентичност, отговаряща на първичните ти полови белези. За България, чийто Конституционен съд току-що постанови нещо напълно противоположно на решението на британския съдия („Да, полът се определя от биологията“), всичко това може и да изглежда като пълна дивотия, като вопли, спазми и изцепки на някакви непонятни същества с невъзможни за разбиране проблеми (думата „джендър“, доколкото мога да разбера, междувременно се е превърнала у нас в нещо като новаторска обида). Да, може и да е така. Но в голяма част от останалия свят нещата вече са се придвижили до друго ниво. И, както особено ясно го показва „случаят“ Джей Кей, да се отхвърля правото на някои си, да се чувстват определяни не само и единствено от (известната ни до момента) биология, но и от множество други неща, които ние, като цис-хора, просто не сме в състояние да съпреживеем така лесно и интимно, вече съвсем не е нещо, което човек може да си позволи, без да очаква много, много неприятни последствия.

Автор(и): Златко Енев

В светлината на всичко казано нещото, в което ни упрекват, в крайна сметка не е нашият песимизъм, а суровостта на нашия оптимизъм. Ако хората осъждат художествените ни произведения, в които описваме герои, които са низки, слаби, страхливи, а понякога дори откровено зли, това не е само защото тези герои са низки, слаби, страхливи или зли. Да предположим, че подобно на Зола покажем, че поведението на тези герои се дължи на тяхната наследственост, на въздействието на околната среда върху тях или на определящи фактори – психични или органични. Хората щяха да се успокоят, щяха да кажат: „Виждате ли, такива сме, никой не може да направи нищо по въпроса“. Но екзистенциалистът, когато изобразява един страхливец, го показва като отговорен за своето малодушие. Той не е такъв поради страхливо сърце, бели дробове или мозък, не е станал такъв чрез физиологичния си организъм; той е такъв, защото сам се е превърнал в страхливец с действията си. Не съществува такова нещо като страхлив темперамент. Има нервни темпераменти; има така наречената „обедняла кръв“, а има и богати темпераменти. Но слабият човек не е непременно страхливец, тъй като страхливостта е следствие от отричане или отстъпване. Темпераментът все още не е действие. Страхливецът се определя от извършеното деяние. Това, което хората смътно усещат и което ги ужасява, е вината на самия страхливец за това, че е страхливец. Това, което хората биха предпочели, е да се родят или като страхливци, или като герои.

Автор(и): Жан-Пол Сартр

Мненията на Толстой винаги са субективни и могат да бъдат (както например в съчиненията му за Шекспир, Данте или Вагнер) безумно извратени. Но въпросите, на които той се опитва да отговори в най-дидактичните си есета, почти винаги са кардинални и принципни, те винаги са от първа ръка и в умишлено опростената и оголена форма, в която обикновено той ги представя, отиват далеч по-дълбоко от онези на по-уравновесените и „обективни“ мислители.

Автор(и): Исая Бърлин

Протестът на Канети срещу историческото разглеждане на нещата е насочен не само срещу този най-вероятен редукционизъм. Той е и протест срещу смъртта. Да мислиш за историята означава да мислиш за мъртвите и да си припомняш, че си смъртен. Мисълта на Канети е консервативна в най-буквалния смисъл на думата: той не иска да умре. Да протестираш срещу властта, срещу властта като такава; да протестираш срещу смъртта (той е един от най-големите ненавистници на смъртта в литературата) – това са широки цели, непобедими врагове. Канети описва творчеството на Кафка като „опровержение“ на властта и това е целта му в „Маси и власт“. Цялото му творчество обаче е насочено към опровергаване на смъртта. Опровержението изглежда означава за Канети прекомерно настояване. Той настоява, че смъртта е наистина неприемлива; неприложима, защото е това, което е извън живота; несправедлива, защото ограничава амбицията и я оскърбява. Отказва да разбере смъртта, както предлага Хегел, като нещо вътре в живота – като съзнание за смърт, ограниченост, смъртност. По въпросите на смъртта Канети е невъзвращенец, ужасен материалист и дон Кихот. „Все още не съм успял да направя нищо срещу смъртта“, пише той през 1960 г.

Автор(и): Сюзън Зонтаг

Не си ли сложа очилата, и себе си не мога да прочета напоследък. Мнозина на моите години вероятно изпитват същата немощ. И сходно безпокойство. Зрението ми отслабва, буквите се размиват, видимото започва да ми убягва, близкото става далечно, всичко е не на фокус, утре може би ме чака по-лошо… Утре и ръцете ще престанат да ме слушат, краката няма да ме водят, тялото ще спре да се подчинява. Утре може би не само ще ослепея, а и всички сетива ще откажат да ми служат.

Кога започва старостта и какво означава старост? Кои сме ние и какво се случва с нас тогава? Какви са нашите терзания, страдания, надежди и илюзии пред неумолимия ход на времето? И какво ни казва литературата за един феномен, който отблизо засяга мен, теб, всички нас – когато навлезем в „третата възраст“ и пристъпим прага на сигурността, че смъртта няма да пропусне да ни споходи?

Автор(и): Бисерка Рачева

Ницще казва някъде, че усърдните, добродетелни англичани са опропастили неделята. Знам това още от дванайсетгодишен – тоест, неделната част и опропастителната част. Когато бях малък, неделният предобед беше само усърдие и добродетелност, плюс религиозна суетня: потискащ избор на официални дрехи (вратовръзка, сако, сив панталон); бърза предлитургична закуска; обувки с връзки, връчени на баща ми, майстор на ваксаджийското изкуство (онзи мазен сладкиш на „Киви“, блестящ в своята тенекиена кутийка като нещо за ядене). Сетне безкрайната досада на църквата и усилният възторг на възрастните. А след това неделният обяд, така строго регламентиран, както хабсбургското неделно меню от телешко печено и черешови кнедли, което семейство Трота яде седмица след седмица в „Радецки марш“: парче телешко, агнешко или свинско със сос, печени картофи и подборка от фатално обезвредени зеленчуци (смачкан карфиол, опърпано брюкселско зеле, блед пащърнак, наказателно преварени, сякаш за да се извлече заразата от тях). Бяха седемдесетте години на миналия век в един малък град в северна Англия, ала биха могли да бъдат почти и седемдесетте години на деветнайсети век. Единственият необичаен елемент в тази конфигурация бе, че обедът се приготвяше от баща ми. Той готвеше в нашето семейство, както бе правил винаги; майка ми нямаше никакъв интерес към кухнята и с радост отстъпи тази територия.

Автор(и): Джеймс Уд

Болестите са така устроени, както и живите същества. Още от зараждането си те следват своята определена съдба и своите определени дни; който прави опит насилствено да ги съкрати или да върви пряко тяхното течение, само ги удължава и умножава, само ги разярява, вместо да ги укроти. Аз съм съгласен с Крантор, че не трябва нито да се съпротивяваш на болестите упорито и безразсъдно, нито да им отстъпваш от безсилие, а да се оставиш на естествения им ход, според техните и според твоите условия. На болестите трябва да се даде възможност само да минат; и аз намирам, че те се задържат по-малко у мене, когато ги оставя на само себе си; даже от най-упоритите и устойчивите съм се избавял благодарение на собственото им отмиране, без лекарства, без лекуване, противно на медицинските правила. Нека да дадем право малко и на природата; тя си разбира от работата по-добре от нас. Но казват ми – еди-кой си умря от това; вие също ще умрете ако не от тази от друга болест. А колко хора са умрели от нея, макар че подир тях са вървели трима лекари? Примерът е неясно огледало; в него гледат всички и всеки вижда, както му изнася. Ако ви предлагат приятно лечение, съгласете се това е винаги добре дошло за вас. Мен не ме смущава нито наименованието па лекарството, нито неговият цвят, стига то да е приятно и апетитно. Удоволствието е един от главните видове полза.

Аз съм оставял да остареят и да умрат от естествената си смърт много болести – простуда, подагрени възпаления, разстройства, сърдечни пристъпи, мигрени и още други, които са ме напускали след като почти съм се примирявал, че ще стана тяхна плячка. Човек по-добре се справя с тях чрез вежливост, отколкото чрез сила. Трябва кротко да се подчиним на законите на нашата участ. Ние сме създадени, за да стареем, слабеем, боледуваме напук на всяка медицина. Първият урок, който мексиканците предават на своите деца, когато те излизат от майчината утроба, се състои в следния техен поздрав: „Дете, ти си се появило на света, за да търпиш; търпи, страдай и мълчи.“

Автор(и): Мишел дьо Монтен

Рядко коригирам нещата, които се появяват изпод клавишите ми. Мислил съм много пъти за това, понякога съм се срамувал от него. Хем бива ли такова нещо, та каква по-очебийна проява на един куп нехубави неща – като се започне с усещането за простичък мързел и се свърши с онова за прекомерно раздуто его – от един толкова елементарен акт на неуважение към „професионализма“?

При това съвсем не искам да кажа, че формата на текстовете ми (или просто нанизите от думи, които се процеждат от главата и тялото ми на регулярни промеждутъци от време), непременно имат за мен привкус на нещо завършено, свършено, съвършено… За да бъда откровен, трябва просто да призная, че подобни мисли ме занимават рядко. Изобщо, мислите за формата и изражението на моето писане са неща, които ме занимават рядко. Чета, разбира се, че повечето големи на тоя свят са работили над оглаждането и преправянето на текстовете си като пословичните финикийци; понякога, особено преди години, и сам се опитвах да върша подобни неща. Но, с едно-единствено изключение (наложи ми се да съкратя една от детските си книги с около 20 000! думи, защото бях изгубил мярата, та, вместо да казвам нещо, просто бях разперил – отново пословичната – паунова опашка пред очите на читателите)… Та, значи, с едно-единствено изключение, аз просто не го правя. За мен писането е напълно неконтролируем и неподлежащ на управление процес, който в собствените ми преживявания може да бъде сравняван само с онези процеси на телесно отделяне, за които обикновено не е прието да се говори. (Бидейки мъж, аз не съм в състояние да говоря убедително за процеса на раждане, който вероятно би бил един значително по-благоприличен начин да се говори за онова, което се опитвам да изразя тук).

Автор(и): Златко Енев

Не съм писал нищо – или поне нищо по-сериозно от някой и друг кратък текст – вече от години насам. Причините, колкото комплексни, толкова и прости, ми се привиждат някъде в пресечната точка между наранеността на собственото ми его, което не ще и не ще да приеме, че усилията му да намери видимост и признание, пък било то и „само“ в мъничката (може би защото толкова далечна) България, си остават все тъй напразни – и почти съдбовната невъзможност да изведа писанията си извън рамките и ограниченията на тази култура, този език, това битие, напук на почти двадесетгодишните усилия.

Тъй. Изплюх горчивото камъче. Ако има нещо, което да съм в състояние да посоча като differentia specifica на писаческите си усилия, то е именно това болезнено търсене на искреност и пределно разголване на не-съвсем-лицеприятните, не-съвсем-чистички, не-съвсем-показуеми жадности и ненаситности на егото, които в собственото ми разбиране се крият под, зад, някъде около, всички инак тъй благородни, тъй възвисяващи, тъй достойни-за-възхищение пориви на човешкия дух. С което, без доскоро да съм го знаел, винаги съм потвърждавал и подкрепял откритията на най-новата антропология и еволюционна биология. Под тънката коричка на цивилизованото ни, пост-всякакво битие, отново и отново, о, по дяволите, се откриват предците – праисторически или просто вчерашни – които инак ние не обичаме много-много да избутваме на преден план. Те са космати, груби, недодялани, понякога просто отвратителни. Те са всичко, което самите ние не искаме, о, ненененененене, дори никога не бихме могли, да бъдем.

Автор(и): Златко Енев

Културата, сериозната култура, е израз на човешкото достойнство – а именно това е, което хората в Сараево чувстват, че са загубили, дори и когато знаят, че си остават смели, стоически или гневни. Защото освен това те знаят, че са на края на силите си: очаквайки, надявайки се, не желаейки да се надяват, знаейки, че няма да бъдат спасени. Те са унижени от разочарованието си, от страха и от страданията на ежедневието – например, когато им се налага да прекарват голяма част времето си в грижи от рода на: промиване на тоалетната поне веднъж дневно, така че баните им да не се превръщат в помийни ями.

Автор(и): Сюзън Зонтаг

В рубриката „Прочетено за вас“ този път препрочетох Алеко Константиновия „Бай Ганьо“ и ми се иска да ви убедя и вие да препрочетете тези „невероятни разкази за един [НЕ]съвременен българин“.

Митовете са митове, защото се приемат на доверие. Обаче, мисля си, вглеждането в детайлите на един текст, превърнал се в митология, особено когато тази митология касае променливи черти от националния характер, е проява на здравословно недоверие към митологичните му интерпретации.

Провокациите да пристъпя с такова недоверие към очерците на Алеко Константинов са два опита за съвременна употреба на мита Бай Ганьо. Единият е на Златко Енев, публикуван в „Либерален Преглед“ през декември 2012; другият на Митко Новков, публикуван в „Маргиналия“ през август 2019. (Признание: и двамата са мои приятели.) Може да изглежда странно, но аз окачествявам не случайно бай Ганьо като мит, защото съм уверен, че той отдавна е изчезнал.

Автор(и): Златко Ангелов

Верблюдът беше един от първите ми детски спомени. С тази дума чичо ми Милко наричаше всяко нещо, което не си знаеше мястото. И най-вече мен. По-късно, когато поотраснах и започнах да чета Радичков, повече от четвърт век се опитвах да разбера има ли нещо общо между чичовия верблюд и другия – литературния. За целта реших да предприема едно щателно изследване. Кога? И защо се появяват първите верблюди в българската литература? Имат ли природа? Анатомия? Какъв е ейдосът им (както биха попитали учените хора)? И не на последно място, защо по цял свят камилата си е камила, а точно в старобългарския език (и родствения му руски) тази твар се подвизава с името „верблюд“?

Автор(и): Николай Петков

Наскоро прочетох пространното есе на Исмаил Кадаре „Легенда на легендите“ за писмената и устната литератури от зараждането им досега. В една от главите авторът прави паралел между окото и ухото – двата основни рецептора, чрез които се възприема едната и другата литература. Допълних Кадаре, че и в двата случая отзвукът е в душата. И заради отзвукът единият творец пише, а другият разказва, един чете, а друг слуша митове, приказки, легенди. Независимо от начина на възприемане на творбата, в основата е общуването между творец и читател или слушател, за да се постигне най-висшето изживяване у възприемащия изкуството – катарзиса и удовлетворението на твореца, че е провокирал друг да изживее нещо неповторимо, че посланията му са достигнали до душата и мисълта на хората, за които са творени. Тези два момента могат да се постигнат само ако творецът има Свободата да твори под диктата на морала и съвестта си и чуваемост у читателя/слушателя да възприеме посланията на твореца. Този извод ме накара да се замисля за състоянието на Свободата на Словото и чуваемостта в България и причината да не можем да изживеем катарзиса от постигнатата Свобода като народ, като нация, като общество и да вървим напред.

Автор(и): Златимир Коларов

Публикувах тия дни на моя сайт един кратък текст, посветен на последното велико чудо в българската литература и култура – възкръсналия от мъртвите роман на Георги Божинов, Калуна-каля – и, докато очаквах читателските реакции и умувах над това тъй умонепостижимо чудо, току взе, та се пръкна в главата ми следният силно обезпокоителен и, ако щете, малко така животоотравящ, въпрос:

Защо в страната ни като бестселъри и любими на всички книги (с много малко изключения) винаги се оформят произведения, които имат нулев шанс да привлекат вниманието на читатели извън България и нейното езиково-културно пространство?

Зададох го, не ще и дума, на читателите си любими, но, привикнал в хода на годините да не очаквам чудеса извън ядрото на българската култура (а, „Либерален преглед“, така поне си мисля, не е точно част от това ядро, та дори и от периферията не е; малко нещо като културно недоносче, списувано на български език, но инак безродно и комай нещо без-местно ми се привижда да е, това списание)… та, докато не очаквах да получа отговор, взех, та се напънах да го намеря сам. И ето какво се роди в резултат на тези напъни, ето с какво ми се ще да ви занимавам сега, посред страстите и жегите на световното по футбол, дипломатическите циркове на Доналд Тръмп и нам кви още развлечения и отвлечения, уважаеми читатели мои.

Автор(и): Златко Енев

Това е история за двама писатели. История, с други думи, за завистта. Срещнах този мъж в една артистична колония и го харесах още при първата история, която го чух да разказва. Тя беше за това как веднъж го зарязали на някаква среща на сляпо, след което веднага отишъл и си купил нови дрехи. Работеше над третата си книга, но нямаше особено желание да говори за работа. Четеше вестник и гледаше спорт по телевизията. Беше красив по някакъв стеснителен, арогантен начин, облечен солидно, но обмислено в белите си ризи и черни джинси.

Както скоро разбрах, той мизерствал.

Може и да има жени, които да не обичат това над всичко останало у един мъж, но аз не съм от тях.

Автор: Катрин Четкович

Намираме се на пътя на унификацията на нашата планета. Засега въпросната унификация става за сметка на науката и техниката, които са на едно ниво на развитие в различните страни. Това се случва поради победата на една-единствена цивилизация, възникнала върху малкия западноевропейски полуостров и сътворила благодарение на споровете на своите теолози механизма за абстрактно мислене, използван после при научните открития. Тази цивилизация е превъзхождала и почти напълно унищожила други статични и затворени в себе си цивилизации. Нейните средства за завладяване и в същото време нейните философски представители стават всякакви технически изобретения – от огнестрелното оръжие до автомобила, транзистора и телевизията. В същото време този западноевропейски полуостров експортирал по цялата планета своите вътрешни кризи, преди всичко кризите на държавното устройство.

Автор: Чеслав Милош

Има един пример, който по мое мнение най-добре илюстрира принципа на работа на сложните системи. Достатъчно е едно непримиримо малцинство от определен вид да достигне нищожно малък размер, да речем от три или четири процента от цялата популация, за да я подчини на своите желания. Не стига това, ами допълнително се създава една оптична илюзия: на наивния наблюдател му се струва, че изборът все още зависи от предпочитанията на мнозинството. Ако тази идея изглежда абсурдна, то е само защото нашата научна интуиция не е устроена за такива неща. По-точно казано, научната интуиция и други рационално обосновани оценки не работят при случай на сложни системи – освен ако не притежавате житейската мъдрост на вашата баба.

Автор: Насим Талеб

Вярно ли е тогава, че думите принадлежат на този, който ги е написал, така както други видове собственост принадлежат на своя притежател? Всъщност не съвсем. Както изтъква професорът по право Лорънс Лесиг в своята книга „Свободна култура“: „В обикновения език да наречеш авторското право собственост е малко подвеждащо, защото собствеността на едно авторско право е особен вид собственост… Разбирам, че съм взел нещо, ако например взема от двора на съседа си сгъваемата му масичка за пикник. В този случай аз взимам един предмет – масичка – и след това ми действие въпросният предмет вече не е на разположение на собственика си. Но какво точно взимам, ако заимствам от съседа си добрата идея да поставя масичка за пикник в собствения си двор: отивам до магазина за спортни стоки, купувам сгъваема масичка и си я слагам в градината. Какво всъщност взимам тогава?

Автор: Малкълм Гладуел

Човешките същества се объркват, когато са под напрежение. Пилоти катастрофират, гмуркачи се давят. В ослепителния блясък на състезанието баскетболисти не могат да улучат коша, а голфъри не уцелват дупката. Когато това се случи, казваме, че някой се е „паникьосал“, или, на спортен жаргон, че е „блокирал“. Но какво означават тези думи? И двете имат отрицателен оттенък. Прието е, че да блокираш или да се паникьосаш е равносилно на това да се откажеш. Наистина ли обаче всички форми на неуспех са равнозначни? И какво ни казват те за нас самите и за собствените ни мисли? Живеем във време, в което сме обсебени от успеха и се опитваме да документираме безброй начини, по които талантливи хора преодоляват предизвикателства и препятствия. Може обаче да се поучим много и от документирането на случаи, при които талантливи хора се провалят.

Автор: Малкълм Гладуел

Светците винаги трябва да бъдат смятани за виновни, докато не докажат своята невинност, но проверките, на които биват подлагани, разбира се, не са еднотипни. В случая с Ганди въпросите, които човек е склонен да зададе, са: до каква степен Ганди е движен от суета – от представата за себе си като смирен гол старец, които седи на молитвено килимче и разклаща империи единствено с духовната си мощ – и до каква степен той прави компромиси със собствените си принципи, когато влиза в политиката, която по самата си същност е неразделно свързана с насилието и измамата. За да достигне до категоричен отговор човек трябва да изследва делата и писанията на Ганди до най-малките им детайли; целият му живот представлява поклонническо пътуване, в което всяко действие е значещо. Но тази частична автобиография, която завършва с двадесетте години на двадесети век, е силно свидетелство в негова полза, още повече, че покрива това, което той би определил като по-разпуснатия период от своя живот, и ни напомня, че вътре в светеца или в почти светеца, има един умен и способен човек, който би могъл, ако бе пожелал, да бъде блестящ юрист, администратор или дори бизнесмен.

 Автор: Джордж Оруел

„Давид и Голиат“ описва какво се случва, когато обикновени хора се изправят срещу великани. А под „великани“ имам предвид всякакви всесилни врагове – армии и могъщи воини, но също и недъзи, беди и потисничество. Всяка глава разказва различна история, на хора прочути и незнайни, обикновени и гениални, хора, изправени пред необикновено предизвикателство и принудени да реагират.

Автор: Малкълм Гладуел

Когато през 1956 г. започва кампанията „Тя прави ли го, или не?“, повечето реклами, насочени към жените, преливат от блясък и изисканост – „череши в снега, огън и лед“, както коментира Брус Гелб. Един от първите телевизионни рекламни клипове с текста „Тя прави ли го, или не?“ показва домакиня в кухнята, която приготвя ордьоври за гости. Стройна и хубава, облечена с официална черна рокля и с престилка отгоре. Идва съпругът ѝ, целува я по устните, погалва одобрително русата ѝ глава, след което отваря вратата на кухнята и жената отнася таблата с ордьоври в гостната. Обичайна домашна сцена с изящна хореография – до лекото приклякане, с което домакинята докосва електрическия ключ в кухнята, за да загаси лампата.

Автор: Малкълм Гладуел

Прочетете още...

За остаряването

Златко Енев 22 Авг, 2014 Hits: 21541
Позамислих се днес над нещо, което ме…

Чаша вода и любов

Стоян Гяуров 29 Ян, 2014 Hits: 8339
Седем и половина милиона години. Толкова…

Това е вода

Дейвид Фостър Уолъс 14 Ян, 2014 Hits: 37761
Две млади рибки си плуват и насреща им се…