Получих подарък от Ню Йорк – една писалка. Чичо Сами ми я донесе. Той почина доста по-късно, когато беше започнал вече стотната си година. Чичо Сами беше бащата на Боби. Боби е съпруг на Нора. А Нора е моя братовчедка. И двамата са лекари. Те живеят в Ню Йорк. По времето, за което искам да разкажа, чичо Сами беше на около 85 години (а аз – на 45), живееше сам в София (така искаше) и често пътуваше ту при сина си Боби в Ню Йорк, ту до Йоханесбург в Южна Африка при дъщеря си, омъжена за Любомир; а разрешението да се изселят от България чичо Сами издействал, като успял да влезе лично при най-висшестоящия – Тодор Живков, без да е имал никакви особени привилегии или постове. Аз го водех да му издадат тука медицинско, че е здрав, за да получи американска застраховка за пътуване. Не беше болен от нещо сериозно. Та като се върна веднъж от Америка, ми донесе една лъскава химикалка, подарък от Нора. Изненадах се. С нея бяхме връстници, но не сме си играли като деца, както с другите братовчеди. Даже помня, че бяхме на противоположни „идейни позиции“ – аз бях активист в официалните, казионните детски, после и в младежките организации, а тя беше опозиционно настроена. И с брат си Джеки (по-голям от нея), като пораснаха, се изселиха в Израел, а оттам в Америка. Навремето цялата фамилия от страна на мама ми се подиграваше за моята преданост към идеите на комунизма. Май със сестра ми бяхме единствените така хлътнали. Тоест в техните очи бях фанатик, а аз не се имах за фанатик. И когато ми се подиграваха, дълбоко се обиждах. Веднъж не знам какво насмешливо ми каза майка ми за Сталин („Твоят Сталин...“), та аз отвърнах: ,Д искаш ли сега да отида в милицията и да те обадя, че се подиграваш със Сталин?... А?...“ И тя млъкна. Не, честна дума, помня ясно, не ми е минавало и през ум да го направя, само исках да си отмъстя за подигравката. И бях доволен, че съм успял. Години по-късно в Израел научих от танти Бети, сестра й, какъв ужас е изпитала мама от моята заплаха. Какво проклето копеле съм бил, наистина... А много, много по-късно играх в „Страх и мизерия на Третия райх“ от Бертолт Брехт и там имаше сцена, където родители полудяваха от страх, че детето им ще ги предаде на гестапо заради приказките вкъщи... Какво гадно копеле съм бил... Развали ми се настроението.
Пауза.
Та в писмото благодарност до Нора се пресрамих и я попитах би ли ми изпратила покана за гостуване, за да подам документи за паспорт и виза, защото мечтая да видя Ню Йорк и защото Ню Йорк за мене е полезен от професионална гледна точка – актьор съм, а без покана не пускат (надявах се, че тия, които четат писмата ни в Държавна сигурност, заради „професионалната гледна точка“ ще бъдат по-снизходителни към мене). И не щеш ли, получих. Не само покана, заверена от нотариус, а и най-сърдечно писмо с настояване да спя при тях и колкото дълго време искам, хладилникът им щял да бъде на мое разположение. Пълен. Жена ми каза „разбира се, иди“. И подадох документи. И ми разрешиха! Хем не отивах при роднини от първо коляно (брат, сестра, баща, майка), както се искаше. Смаях се от бързината. После чак научих – било заради Хелзинки, тъкмо били се подписали в Хелзинки някакви международни споразумения за правата на човека. Имах пари – тогава се снимах в унгарския филм „Чонтвари“ и тъкмо продукцията беше замразена за 3 месеца. Намерих евтина компания – сръбска, купих си в Будапеща карта на Ню Йорк. И литнах. Каква тревога изпитах в Белград – дотам лесно, с нощен влак, но на летището – нямало ме в списъка на пътниците, самолетът бил претъпкан, не искат да ме качат, пред мене качват свои сега дошли (а аз кой съм?). И хем имах освен билета и специално удостоверение от софийската им агенция за моята резервация. Колко ли ужас е имало в очите ми, че се смилиха най-накрая и ме пуснаха. Последен се качих в самолета, последен. Влязох и зад мен затвориха вратата.
Чел бях книги на Уилям Сароян, на Стайнбек, разкази на Хемингуей, „Том Сойер“ от Марк Твен и още разни, но не копнеех по Америка. Обаче след няколкото филма, в които действието се развиваше в Ню Йорк, така се размечтах да видя този град... Та когато на другата сутрин след кацането (братовчедите ме пуснаха да поскитам сам, не знаех английски, но нали имах карта на града) изскочих от мръсното мрачно метро на повърхността, на пресечката на Кълъмбъс съркъл и Бродуей и когато видях огрените от слънцето небостъргачи с шарените реклами по тях, небето с пухкавите облаци, хората и автомобилите – същите като във филмите, като ме лъхна морският вятър, изпитах такова щастие, такова щастие... Сбъднало се беше нещо много желано, непостижимо. Помня, че възкликнах, обърнах се към себе си по име, засмях се на глас, продължих да си говоря, удивявах се на невероятността, че аз съм този, който е на това място в този момент, убеждавах се с думи, че това е истина, и се смеех на факта, че си говоря като луд.
Помня, че когато се върнах в България, като се опитвах дълбокомислено да формулирам пред приятели генералното си заключение за Америка, казвах: „Страна на свободата? Не. На робството на парите! Няма абсолютна свобода! Никъде!“ Имал съм и желание да ги утеша може би заради живота ни тука. В оная първа сутрин в Ню Йорк на улицата обаче беше съвсем друго...
Пауза.
Не. Реших. Няма да пиша пътепис. Ще пиша за Скип.
Скип е мъж на Виа – една пловдивска приятелка на жена ми. Как са се оженили ли? Скип Шапиро, американец (няма нищо българско в кръвта си, даже е син на руски евреи), като член на кръжок по български танци в Милуоки, щата Уисконсин (преди това е бил в кръжок по унгарски танци), го изпратили в България за национални носии. Да ги купи. Запознава се тука не знам как и къде с Виа, иска я за жена, но тя му отказва. И това не е игра. Но тя просто се бои. Пише й оттам писма, няколко пъти идва (хем да купи гъдулки, кавали, гайди, тъпан) и не зная на кой път от идванията тя скланя. Оженват се (не беше лесно тогава, искаше се издръжливост на чувствата, имаше нарочни бюрократични и всякакви пречки: как така българка – за американец?). И заминават за Милуоки. Аз ги познавам от идванията им в София, когато вече бяха женени. Нямаха деца. Той говореше доста добре български. Знаех, че е адвокат. Като узна че съм актьор, киноактьор при това (имах вече две-три главни роли), ме заразпитва за филмите ми (после в Америка се абонира за българско киносписание, пишехме си писма). Това, че свиря на цигулка, също го смая. Спа у дома две-три нощи. Беше закръглен, набит, подвижен, невисок, с изпъкнали очи, с високо чело от плешивината, с малко неподвижна маска на лицето, някъде към 35-38 годишен.
Две седмици след пристигането ми в NY (така си го пишат навсякъде и символът на NY е ябълка) му се обадих по телефона от „къщи“. Норини живеят в Скарсдейл, богаташко предградие на Ню Йорк на север от Манхатън – тръгваш с влак от Гранд сентръл (кондукторът извиква на висок глас името на всяка спирка, както през моето детство в трамваите), пътуваш 45 минути, после вървиш пеш 15 – 20 минути през парк (наоколо нарядко – големи къщи, дървени или каменни, сред огромни и по-малки дървета, високи храсти, открити полянки, никъде няма огради и улиците са асфалтови шосета без тротоари: няма пешеходци, защото всички се движат с коли, освен тичащите за здраве) и си пред бяла дървена къща – Нора и Боби са я купили от вдовицата на адвоката на Уолт Дисни (свързала ги болестта на кучето й, което Боби излекувал, нали е лекар, вярно, хуманен, но... знаел разликите).
Пауза.
Не, увлякох се. Нали бях решил нещо?
Скип буйно се зарадва и после едва ли не ми се разсърди, че толкова време след пристигането не съм се обадил. Беше светкавичен: поиска номера на Нора и каза да чакам до телефона. Две минути по-късно звънна и ми каза да отида на следващия ден в еди-колко си часа на летище „Лагуардия“, от информацията да си взема платения билет до Милуоки и да излетя. Прости неща за него. Годината беше 1978-а. Аз идвах от онази далечна България. Далечна и в трите смисъла. Далече от сегашната, далече географски, далече назад по развитие. И въпреки изостаналостта си се хвърлих. Взех си чантата, шапката (Димков, лечителят, е казал, че инфарктите и инсултите са се увеличили, откакто българинът е спрял да носи калпак или каскет), казах довиждане на Нора и Боби (те не ме гледаха обезкуражително – при посрещането ми в Ню Йорк бяхме се разминали на летище „Кенеди“, то е много далеч на югозапад от техния квартал и е огромно, и аз сам, съвсем сам, в 16.30 ч. местно време поех към адреса и два часа и половина по-късно, сменяйки автобус, такси и влак, стигнах до дома им невредим, а те се прибраха с колата си половин час след мен уплашени, че съм безследно изчезнал в един от най-престъпните градове на света, и ахнаха, и доста се смяхме – това не се било случвало с никой от техните чуждестранни гости ) и... взех самолета за Милуоки. И кацнах.
Беше петък. Скип ме посрещна (сам без Виа) и каза, че веднага ще ме заведе в Зоологическата градина, за да видя най-голямата горила на Съединените щати. Каза го делово. И потегли. (Колата беше марка Packard, същата марка, на която ме беше возил някога шофьорът на чичо Челеби като малък.)
Усмихвах се вътрешно на странността на тази негова идея, но когато видях горилата...
Беше мъжка горила, много едра, необикновено едра, беше зад висока, широка витрина, а не решетка. Дали стъклото не е създавало оптичен ефект, се питам сега. Не, защото до него, а после и в скута му и по рамото му се катереше друга горила, доста по-дребна (Скип ми каза: „Това е женската“), която съсредоточено го пощеше и хвърляше настрани онова, което намираше по козината му. Горилата мъж не й обръщаше никакво внимание. Все едно че я няма. Той гледаше в очите хората. С такъв остър поглед. Така проникващо. Особена енергия съдържаше този поглед. И дивашки заплашителен, и страдалчески тъжен...
И въпросителен... И конкретен. Той гледа точно тебе. Дълго. Ама много дълго. Точно тебе. И ти се сковаваш. Не си преместваш погледа. Той те хипнотизира. (Ето, не помня какво имаше друго в клетката, не помня.) Като свърши с тебе, се вглежда в следващия. И – по същия начин. Обърнах се да видя Скип. За кой ли път е тука, си помислих, но ето на, пак – с какъв възторг се отдава на хипнозата. Не помръдва, захласнат, вглъбен, забравил за госта си, за всичко. Представих си, че той често идва при горилата и че споделя с мен сега нещо лично свое, доверява като на приятел нещо, което не може да се изрази с думи, но може да бъде разбрано, ако приятелят е верен.
После ме заведе в дома си.
Скип и Виа живееха в къща с 24 помещения – стаи, преддверия, бани, килери. Беше правоъгълна без чупки, двуетажна с балюстрада, заобикаляща отвсякъде покрива, стара архитектура (континентален стил, ми обясниха), с голям двор. Разведоха ме да я разгледам. Само холът, кухнята и две от стаите бяха обзаведени, т. е. ставаха за живеене, бяха обитаеми. Другите не. Бяха празни. Имаха дъх на прашен дървен под, през капаците на прозорците минаваха ивици светлина от залязващото слънце. Пред очите ми двамата преместиха вещите си във втората обзаведена стая и ми предоставиха спалнята си с невероятно широко двойно легло. Съпротивлявах се, но не помогна. Скип диктуваше.
Холът беше обширен, с камина, кресла, покрит с дебел космат червен мокет, имаше бял роял в единия ъгъл не от най-големите, но настроен и звучен. Седнах, изсвирих единствената кратка пиеса, която знаех – менует от Бах – и видях как грейна лицето на Скип, радваше се, че ми е доставил удоволствие.
На другия ден, събота, Скип ме поведе из града. Не говореше, не съобщаваше къде отиваме. Ходеше пак делово, като че по собствени задачи. И аз подтичвах до него.
Първо ми показа адвокатската си кантора.
Голяма стая с висок таван, с мебели като във всяка адвокатска кантора: голямо разхвърляно бюро, шкафове с папки, библиотека с подвързани книги с дебели корици. Но изведнъж в ъгъла – скелет. Изправен човешки скелет. С всичко – череп, гръден кош, таз, крайници. Избелен. На поставка – като в медицинско учебно заведение. Мълча известно време. Защо е тук този скелет? И Скип ми обяснява: защитавал в съда обикновени хора срещу мощни компании. Например пострадал при катастрофа в градския транспорт съди компанията за обезщетение. Вещото лице – лекарят – най-често е подкупен от компанията и работи в нейна полза. Скип трябва да може да го опровергае. Трябва да има медицински знания. И затова с дни чете медицински книги, учи анатомия. Въобще защитавал само бедни, слаби. Не се заемал с дела, за които не бил убеден, че са за нещо справедливо. Избирал. Не работел за мошеници. И се пошегува: „О, само да се случи с тебе нещо, такова обезщетение ще ти извъртя... Ще живееш от него до края на живота си.“
После ме заведе в полицията. Разбрах, наумил си е да ме води по своите работни места. Полицаите го познаваха. Минавахме свободно през пропуските. Видях на дървените пейки в хола (всъщност чакалнята навярно) полицай и цивилен един до друг закопчани с белезници, видях мълчаливи млади жени, и бели, и черни (реших, че са проститутки). Видях шериф с пистолет на колана зад бюрото си (познах го по звездата на гърдите). Скип ме въведе при него, представи ме подробно: какво работя, откъде идвам. Онзи – никаква видима реакция – гледа ме. Точно както дълго се гледат в американските филми. Харесваше ми, че съм пред шериф. Изглежда, Скип целеше точно това – да ми предостави реални усещания от американския живот. Може един ден да ми послужат за някоя роля в театъра, в киното.
И после ме заведе в затвора на Милуоки. Железни врати, секретни ключалки – една, втора, трета, – първа проверка, втора проверка, трета проверка. Влизаме при някакъв началник – не, не ни разреши да разгледаме действащата част на затвора. Пуснаха ни в празната току-що довършена нова пристройка. Видях коридори с решетки, празни килии с оскъдно осветление, с твърди кушетки, с открити клозети и душове и с телевизори. И отвсякъде – стени от гол бетон. Скип май ме усети (нали когато човек развежда гост, без да ще, гледа на всичко наоколо с неговите очи) – не ми беше весело. Бързо обиколихме и излязохме.
Следващият ден беше неделя.
Скип ще ме води на сутрешната служба в църквата, която той посещава. Никога преди не бяхме говорили за неговото еврейство, за степента му на религиозност (нито за моята – аз изобщо не съм религиозен). И тук, в Милуоки, разбирам, че отскоро е станал адвентист от седмия ден, че е запален по тази религия, вярва в силата й, знае, че има целебна мощ, защото е свидетел на чудеса, обясними само със силната вяра в Бога (имало случай хора да проговорят на език, който не знаели, че владеят).
С колата първо ще вземем от къщи досегашния водач на сектата. Той е вече възрастен и трудно се движи. И тримата пристигаме в църквата. Тя е наредена аскетично. Часът наближава 10. Дошли са вече доста хора, прииждат още и още, фоайето е пълно и Скип започва да ме представя на своите приятели-съмишленици. Те са любопитни: кой съм, какъв съм, откъде точно – и той отговаря на всички въпроси.
Пауза.
Може би този разказ трябва да бъде повече за мене, отколкото за Скип...
Усетих притеснение. Да обясня. Не е просто. Идвах от страна, където бях свикнал винаги да внимавам какво правя, какво говоря, пред кого, така че да не давам повод да бъда заподозрян в нелоялност към политическия режим. Но заедно с това не забравях, че трябва да бъда човек с достойнство, да не правя компромиси с убежденията си, доколкото се бяха оформили (социализмът ни е сбъркан, трябва да се поправи), с чувството си за хумор също, да избягвам всякакви подлости, да не ме владеят користи, да съм верен на своите приятели по театър, по кино (имах съвест, знаех кога съм сбъркал), да не се продавам за пари (не че не им се радвах). Непрекъснато мислех за тия неща. А исках и да пътувам, да позная други светове, да видя, да се докосна до инакъв начин на живот, бит, нрави, порядки. И театри и музеи, естествено. А знаех, че заради един донос могат да те лишат от правото да пътуваш в чужбина (и от още доста права, известно е). И все си представях как без да съм виновен, мълвата тръгва от уста на уста и как стига до нечии уши. И аз попадам в числото на предателите на родината. И тогава?...
Та ето какво си казах в онзи момент в църквата на адвентистите от седмия ден в Милуоки, щата Уисконсин: сред толкова много хора не може да няма някой, който ще разкаже някому с кого са го запознали, онзи ще го разкаже другиму и т. н., от което следва, че там някъде в Държавна сигурност ще стигне вестта, че Ицко Финци, когото знаем като нерелигиозен (не ходи на синагога, само понякога при евреите на площад Възраждане, и то от дъжд на вятър, ако го поканят), в Съединените американски щати е посещавал сборище на някаква секта и с поведението си е демонстрирал интерес и даже симпатия (а дали не е таен неин член?) и така е насърчил хора, чужди на нашата идея, която отрича съществуването на Бог и ни води към построяването на комунизма в целия свят.
Нещо такова се загнездва в онзи момент в главата ми и ме прави разсеян, но не искам да огорча Скип. И се усмихвам. А той продължава да ме представя. Горд е със своя далечен приятел. Ето, появява се един украински евреин, който ме пита: „А има ли антисемитизъм в България?“ „Не, няма, България спаси евреите си“ – казвам. „Възможно ли е?“ – пита. Да му кажа ли, че все пак в живота си съм чувал думата чифут било по мой, било по нечий друг адрес? Че е имало закон за защита на държавата от евреите? Не, няма да му кажа. „А бихте ли ми дали интервю за местния вестник?“ (Не помня наименованието.) „О, не знам дали ще имам време, за малко съм в Милуоки.“ „Защо не искаш?“ – учудва се Скип... „Не обичам интервютата по принцип“ – казвам. (Броят на вестника не може да не стигне до онези инстанции, о, това е сигурно – те четат всички американски вестници, всички до един – си мисля.)
Започва службата.
В залата няма икони, реликви, като концертна зала е. Даже има роял на подиума. И наистина започва концерт: песни с акомпанимент, стихотворения се рецитират, цигулар свири. Аз седя до Скип на по-заден ред. Старият човек, когото докарахме с колата, казва няколко думи и отстъпва микрофона на по-млад висок мъж с лъскава пригладена назад с брилянтин коса. Скип ми прошепва, че новият пастор е син на стария.
Неговата проповед ме прикова. Не, не разбирах нищо, не говоря английски. Но патосът, жестовете, височината на гласа, внезапните смени на тихо и силно, диапазонът на извивките на интонацията, размахванията на ръцете с насочени показалци в няколко посоки, опнатото тяло, обръщанията на главата в пълен профил наляво и надясно, без да има слушатели в тези посоки, после нагоре към тавана... Беше в пълно противоречие с моето понятие за църковно поведение.
Беше толкова забавно, че полека-лека забравих опасностите, които ме очакват в България. По-нататък изненадите следваха във възходящ ред. По време на проповедта от различни места на пълната с хора зала започнаха да се чуват неясни за мен възклицания – ту по-чести, ту с по-големи паузи, ту няколко едновременно, ту единични. И никой не се обръща да види кой и защо се обажда, какво става, недоволство ли е, забележка ли е? Ораторът не е смутен ни най-малко... Попитах тихичко Скип какво се случва. И той ми обяснява: тези, които усещат, виждат, чуват в себе си Бог, дават знак, на мига съобщават на останалите с възклицание или с една-две думи.
Понякога това беше силен вик: „О, йе!“, но като от болка.
Когато словото завърши, пасторът подкани всички да се хванем за ръце и да запеем. Ясно – ритуал. Не го очаквах. Как да постъпя? (Отново тревога.) Не би трябвало да участвам, но не беше учтиво да правя изключение. Докато се колебаех, украинският евреин и Скип ми хванаха ръцете и запяха заедно с цялата зала. Песента никак не съответстваше на моите представи за религиозно пеене. Тя беше като боен марш, бодра (пееха с отворени гърла, с ожесточени погледи), нещо като „Напред, другари млади, през пламъци и дим...“ от моето младежко комунистическо минало. Безпокойството ми се надигна. Сега за всеки страничен наблюдател аз очевидно съм съмишленик на адвентистите от седмия ден. Вярно, не пеех с думи, но размахвах ръце. В ритъм с останалите. Всъщност ми ги размахваха, но как можех да го докажа (после на разпита). Господи, никога повече няма да ме пускат да пътувам в чужбина! – само това мислех. И продължавах да налучквам мелодията за радост на Скип и на украинския евреин.
А от това, което последва, ми затуптя сърцето. Говоря сериозно. Ораторът обяви пред всички, че в залата присъстват скъпи гости: двама холандци и един от България, и ако обичат да станат, за да ги видят всички. Холандците станаха, казаха си имената и си седнаха. Разбрах, че и аз трябва да направя същото. Станах и казах на висок глас името си, презимето и града, от който идвам. При това с усмивка на всички страни, защото адвентистите ми ръкопляскаха. Те не знаеха какво ми причиняват. (Ах, защо ми трябваше да идвам в това Милуоки, си мислех и червата ми къркореха.)
Пауза.
Същата неделя следобеда тръгнахме за Чикаго. Виа беше с нас. Тя не говореше много. Забравих терзанията си. Пътувахме край езеро, огромно като море – по него плаваха гигантски търговски кораби. Мичиганското езеро. Скип ми даде да карам пакарда, беше усетил страстта ми към автомобилите – тогава нямах кола в София, карах само коли на приятели, защото са пили, а страшно обичах да карам и затова не пиех.
В Чикаго кръстосвахме с колата из града – стария Чикаго, после новия. Грееше слънце. Гледки. Безгрижие... Но не задълго.
Докато се усетя, Скип спря пред витрина с надпис „Кафе-ресторант София“. Влезе вътре и бързо излезе, учуден защо не сме го последвали. Нямаше как – влязохме и ние с Виа. Тезгях, нечисти покривки с български шевици, тютюнев дим, задушно, сумрачно, лош дъх на пържено и тук-таме по масите хора. Чух българска реч и пак ми се стегна душата. „Ето, знаех си, тук са само бегълци, окаяни емигранти – сега ще ме познаят (виждали са ме по телевизията), ще се втурнат да ме разпитват или да ми разказват одисеите си, после няма как да не пишат на близките си – и ето ти донос: Ицко Финци се среща с изменници на родината и не само не ги изобличава там, а и не ни донася тука за тях. Скип вижда, че се чувствам неловко, нещо не е наред и не разбира защо, а не мога да му обясня. Не искам да разговарям с никого, не искам да се запознавам и само повтарям „Да, да, ясно, хайде да излизаме.“ И виждам огорчението му – очаквал е, че ще се зарадвам, ако ме срещне със сънародници. Или си е мислел, че ще зарадва тях със своя приятел артист от далечната родина.
„Какво искаш да посетиш в Чикаго?“ – ме пита Скип. „Джаз клуб“ – казвам тутакси. И за една вечер сменяме три, от един – в друг, в трети. Ядем пуканки. Скип никога не бил ходил и сега открива джаза. Аз му разяснявам някои неща (това, което знам) за джаза, за импровизацията. Той ме слуша като дете, докоснало нова играчка. И с удоволствието, че ме прави щастлив. И Виа беше доволна. Рядко я водел някъде, защото работата го поглъщала и винаги се връщал преуморен и с главоболие, а за да му мине, вдигал тежести в спортната зала на Еврейския културен дом, докато здравата се изпоти.
И късно през нощта се прибрахме в Милуоки (два часа беше пътят).
Понеделник.
Разходка из града с кола. Само двамата. Скип ми обяснява, че Милуоки бил най-ляво настроеният от всички американски градове – с мощни профсъюзи и даже комунистическа партия, с борби и стачки в историята си. Индустриален град. Скип го разказваше с ведра усмивка и блясък в очите – нещо като гордост. Или за да ми угоди?
И ме вкарва в един паркинг. Според него тук, в Милуоки, още сега мога и трябва да си купя лека кола. Разговорът на тази тема започва още докато се возим натам, причините защо не искам нямат никакво значение за него. Спорът се разгаря, чувам се, че говоря все по-високо, но нищо не може да попречи на Скип и ние сме насред огромен двор, пълен с автомобили. Слизаме, приближава се някакъв продавач, говорят си със Скип, след което Скип се обръща към мене и ме пита: „Коя кола си избираш?“ Явно моята любов към автомобилите е надделяла и аз, разбрал, че няма да мога да го разубедя, посочвам един дълъг, широк кадилак, цвят мляко с кафе и със седалки от светлокафяво кадифе. По-голяма кола от тази наоколо не видях (бях си казал: „Щом ще играя в американски филм, нека бъда Босът.“) Скип отваря шофьорската врата, аз сядам, той – от другата страна до мене, а продавачът – на задната седалка по средата. Получавам и от двамата указания кое къде е, вкарвам ключа и паля. Моторът едва се чува, ръчката на скоростите е зад кормилото и тръгвам на заден ход. Маневра. Но аз нямам, се оказва, никакво чувство в колко огромна кола съм седнал. Лошото е, че и задницата и предницата на колата са много далече съответно от задните и предните гуми. Нещо като да караш автобус. Колелата завиват остро, но самата кола – много по-широко, по-отдалече. И указанията на Скип, да внимавам и какво точно да правя, полека-лека се превръщат във викове. Смущението ми идва и от присъствието на продавача – нали той в момента схваща, че е поверил автомобила си в неуки ръце и значи катастрофата е предстояща. Казвам това на Скип, а той ми отговаря „Няма никакво значение – всички американски коли са застраховани.“ Излизаме от паркинга на шосето, завивам надясно и засилвам. Виждам – светофарът свети червено, но Скип вика „Стоп!“ с пълен глас, защото не е усетил, че се каня да спра. И на всеки следващ светофар историята се повтаря. Напрежението в колата расте. И когато след обиколката на блока влизаме отново в паркинга и двамата – и Скип и продавачът, един през друг почват да сочат и да ме съветват почервенели откъде да мина, кога да завия, кога да спра, как да тръгна назад, на колко сантиметра да се приближа до съседната кола, как да поправя грешния завой, как да повторя маневрата...
Слязохме. Бях мокър от пот. Скип каза нещо на продавача и си тръгнахме. Нямах чувство на победител. Да, бях карал най-грамадния кадилак на Америка, седнал в люшкащ се комфорт, какъвто не бях и сънувал, да, бях го оставил без нито една драскотина, но не бях „Босът“.
Пътуваме за вкъщи. Скип е възмутен (той кара): „Как може да не искаш кола?“ Аз: „Нали нямам пари?“ Той: „Но ти я купуваш на лизинг! Нямаш нужда от пари! В Америка е така. Изваждам ти документ, че работиш тука – те знаят, че ще ти удържат всеки месец от заплатата. В Чикаго я качваме на кораб, пътува до Югославия и в Сплит си я получаваш!“ Аз казвам: „А Интерпол?“ Той: „Ама ти си в Америка, тя е смахната страна, това е гражданско дело, не е наказателно. Интерпол не се занимава с такива глупости! А и автомобилната компания има предварително изчислен процент загуби.“ И аз вече викам, защото трябва да повторя за кой ли път: „Но с какви пари ще платя митото, като я вкарам в България? То е двеста процента върху цената! А цената я определят ония!“ Най-после настъпва тишина. Скип нещо проумява. Но не най-важното: нали в досието ми ще напишат: Финци кара американска кола? Значи това му е хонорарът за шпионажа!“
На следващия ден полетяхме за Вашингтон.
Сега, докато пиша, разбирам: Скип ме е завел в столицата на Америка, за да ми покаже какво значи свобода и демокрация, а аз...
Преспахме в хотел и на сутринта с колата, която той взе под наем, тръгнахме към Капитолия – сградата на Конгреса.
Виждам отдалече купола, виждам колонадите, но ние се приближаваме все повече. Преминаваме някакви полицейски постове и всеки момент очаквам да ни спрат. Не ни спират. Стигаме до самите входни врати. Слизаме от колата и влизаме в някакво фоайе (в Америка тези места винаги са грамадни). И чак тук един полицай ни се извинява, че няма да ни пусне, само защото днес няма заседание. Аз съм удивен – у нас това е невъзможно. „И никой не ни направи забележка за това нахълтване?“ Скип е толкова доволен: „Няма забранени ведомства – всеки американец може да влезе където си поиска.“
И за да се убедя, сега ще ме заведе във... Федералното бюро за разследване – ФБР
Изглежда, че преди всичко съм любознателен. В първия момент се зарадвах – ще бъда от малкото изобщо в България, които са посетили това прочуто място. Но светкавично ме връхлита гигантската вълна на тревогата: ФБР? Аз във ФБР? Но българската държавна сигурност е мощна. Невъзможно е във ФБР да не работят наши шпиони. Невъзможно е! Какво би могло да стане? Много просто: аз влизам в сградата на ФБР, нашият човек ме вижда в коридора (познава ме от телевизията) и решава нещо съвсем логично: „А! Значи Финци работел за ФБР? Идва във Вашингтон на доклад! Бързо да напиша рапорт до центъра.“
И тогава?...
Мога ли да обясня всичко това на Скип? Той е американец – тези страхове са му непонятни. Това – едно. Но има друго. Ако му го обясня и евентуално ме разбере, ще го разкаже другиму. После то ще тръгне от уста на уста... И какво ще напишат в досието ми? Ицко клевети нашия строй. Разпространява в чужбина, че населението ни живее в страх! Той компрометира България.
Не мога да намеря аргумент, за да му откажа. Мънкам под носа си: „Не е чак толкова интересно.“ Но Скип го е решил. Край.
Пристигаме пред ФБР, оставяме колата на паркинга, изкачваме стълби, минаваме през високи врати... И край нас минават агенти. Един след друг излизат от там агенти. Ето ги. Единственото спасително нещо, което ми идва на ум, е да гледам надолу. За да не срещам ничий поглед. За да не ме познаят нашите шпиони. (Ето сега не мога да опиша сградата, не съм я видял въобще.) Вече сме във фоайето. От време на време вдигам глава и за миг оценявам телосложенията им, походките им. Виждат ми се внушителни. Поразен съм от тези фигури. Имат очи на хора необикновено наблюдателни. Четат те като рентген. „Да се махна оттук веднага!“ Само това е в главата ми.
Скип се връща от рецепцията и ми казва: „Жалко, музеят на ФБР днес не работи. Само в сряда и петък.“
Как се разделихме със Скип...
Вечерта той купи билети за мюзикъла „Ани“. И го гледахме. Съвсем в стила на Бродуей – театър с песни и танци. Американска сантиментална мелодрама с малко момиченце сираче, което накрая точно на Коледа среща истинската си майка. Но не с това запомних вечерта.
След представлението тръгнахме на нощна разходка с кола из Вашингтон. И внезапно Скип казва: „Сега ще ти покажа българското посолство – и прави пълен ляв завой. – Ето го. А! Прозорците светят! О! Излизат хора! Значи има прием! Чудесно! Тебе положително те познават. Ще влезем заедно. Искам да ме представиш на посланика, на другите чиновници.“ И кара напред, за да завие още веднъж около блока и да паркира пред посолството. Аз се вцепенявам. Не искам да влизаме, не искам да виждам нито посланика, нито заместника му, най-малко консула, не искам те да ме виждат с моя приятел американец, защото знам, че за всички тях това ще е моят резидент или тайният агент от ФБР, когото аз нарочно вкарвам в посолството, за да научи разположението на помещенията. При това тоя Финци, ще си кажат, не е намерил за нужно да се обади в посолството веднага след пристигането си в Америка (а това беше факт), както повелява специалното указание, напечатано в паспорта (аз го знаех наизуст).
И пак съм пред дилемата как да отклоня Скип от целта му. Само повтарям: „Не искам, не искам... Не ми е удобно... Не съм канен... Късно е...“ А той: „Защо?... Защо?... Защо?... Сега тъкмо имам случай да се запозная с тях като твой приятел.“ Аз: „Не, недей... Не може без покана, те държат на тия неща...“ Той: „Да! Да! Влизаме! Няма нищо неудобно!“ И продължава към ъгъла, за да завие. Червен светофар. Спира. И аз като инатливо дете извиквам едно: „Не!“, изскачам от колата и заставам на тротоара. Скип е объркан, уплашен, че ме е обидил, без да знае с какво, кани ме отново вътре, аз не искам да се кача. Ако не се откаже от посолството, ще тръгна пеша незнайно накъде! Развикал съм се и в същото време се сещам, че някой от минувачите може да е току-що излязъл точно оттам, от посолството, българин (агент, естествено), който ме познава (нали съм известен актьор) и чува за какво спорим. Това допълнително ме вбесява. Крача напред по тротоара. Скип ме следва и крещи от колата: „Добре, няма да ходим.“ Аз се качвам и чакащите зад нас автомобили престават да надуват клаксоните. Да, имаше и клаксони...
Прибрахме се в хотела мълчаливи, всеки със своята мъка. Аз изпитвах наистина мъка. Неизразима. И не можех да я споделя с него. И с никого.
Горкият Скип!
На другия ден върнахме колата, отидохме на гарата и там се разделихме. Беше тягостна раздяла.
Той тръгваше за летището, а оттам за Милуоки.
От същата гара малко по-късно потегли и влакът ми за Ню Йорк.
Вие, нови хора, които четете настоящето, навярно се усмихвате (и дано), но не познавате този страх (и дано не го познаете), а на мен, дали заради това фадо, което слушам в момента по едно португалско радио чрез Windows Media Player, или заради спомена от абсурда на унижението, очите ми се насълзяват. И заради възрастта, естествено. Възрастните лесно плачат.
