Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Драскулки – Проза

Детайли
Посещения: 410

На 1843, като излязох от свищовското училище, през лятото станах изпърво частен учител в къщата на Цонча Казанджията, а три месеца след това услових се даскал в Долна махала. Тогава бях на 16 години.

Автор(и): Петко Р. Славейков

Детайли
Посещения: 355

Родолюбивий господине Маринчо Петров

Като имах чест да слушам много пъти Вашите разговори и намерения за образованието на наший род, роди ся в мене мисъл и търсях средство като син на злочестата България да Ви покажа за това благоразумието си и да обявя на света добросклонното Ви сърце и голямата Ви ревност за българското просвещение.

Изпълни ся жалбата ми.

Автор(и): Петко Р. Славейков

Детайли
Посещения: 648

Тази сутрин жена пада на улицата, на снежната пъртина. Изведнъж ѝ става лошо, губи равновесие и пада. Кучето ѝ стои до нея и се върти безпомощно. Няма кой да я повдигне.

Автор(и): Румен Леонидов

Детайли
Посещения: 937

Говоря си миналата седмица с моята терапевтка. Нормален разговор, един от стотината, които сме провели през последните две години. Малко по малко госпожа Б. започва да заема в живота ми все по-важно място, не знам дали вече е в първата десетка или някъде там, но при всички случаи е много, много важна.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 404

„Това е чудото с умножаването на хлябовете“, повтаряше полковникът през следващата седмица всеки път, когато сядаха на масата. С учудващото си умение да снажда, кърпи и преправя, тя, изглежда, бе открила тайната как да поддържа домакинството от въздуха.

Автор(и): Габриел Гарсия Маркес

Детайли
Посещения: 503

От Бабел научих, че можеш дълго да гледаш и да не разбираш нищо, че едва много по-късно става ясно дали знаеш нещо за някой човек, а именно, едва когато си го загубил от очите си; и че въпреки това, преди още да си разбрал нещо, можеш да запомниш добре всичко, което виждащ или чуваш, че нещата в човека остават недокоснати и непокварени, докато не злоупотребиш с тях за забавление на другите.

Автор(и): Елиас Канети

Детайли
Посещения: 2154

Историите винаги са сплотявали Русия и това, което ги прави различни от историите за изграждане на нацията в повечето други страни, е може би авторитарният им характер: От първостепенно значение е една история, а всички, които се отклоняват от нея, са забранени. Така е било по времето на царете, които са цензурирали книгите и вестниците; така е било и по времето на Ленин. Така е и днес – репортерите в Русия редовно са хвърляни в затвора, а понякога просто убивани.

И все пак алтернативните истории – онези, за които властите не искат да се утвърдят, които разказват за злоупотребата с власт и потисничеството, за живота в диктатура, в която всяка надежда за бъдещето е изчезнала – те също са стандартизирани.

Демонстрацията беше нещото, което международните вестници съобщиха за Русия предишния ден, и техните истории потвърждаваха и засилваха по-голямата история за потиснатия народ в една тоталитарна държава. Но зад тази реалност се крие и друга реалност. Трите оживени жени във влака; Дина и Дамир, младата двойка в Казан с бебе на път; Сергей, шофьорът на камион; старата, възрастна жена в селото и възрастната двойка, която се грижеше за нея – коя история за Русия можеше да ги побере всички, без в същото време да намали драстично уникалното за всяка от тях?

Автор(и): Карл Уве Кнаусгор

Детайли
Посещения: 2374

Новата Инквизиция е тук, нахлува в европейските земи, стъписаните запяме захласнати в удивление как великият руски народ се превръща във варварски, не можем да повярваме на очите си и не знаем къде да се денем. И в името на малкия си мир стоим настрана като насрани, полунеутрални, полунеобвързани, полу получовечни.

Автор(и) Румен Леонидов

Детайли
Посещения: 1239

Вчера беше рожденият ми ден. Приятелката ми, която остана в Донецк през всичките тези години, винаги казва: „Аз съм тук, защото някой трябва да посрещне украинската армия с цветя и да прегърне всеки защитник.“ Тази прекрасна, несломима приятелка ми написа вчера: „Искам да ти подаря топките на Путин на шиш. Но те не са готови за готвене.“

По-късно си разменихме няколко съобщения (към 19:57 ч. на 26 февруари в Киев все още имаше ток, газ, комуникационни линии и вода) и в крайна сметка се съгласихме, че трябва да имам по-реалистични подаръци: отстраняване на Русия от SWIFT (автокорекцията ми променя swift на world – не е чак толкова лошо: „отстраняване на Русия от света“) и зона, забранена за полети.

Днес, 26 февруари, получих първия си подарък. Следващата стъпка е въздушното пространство и топките на Путин.

Автор(и): Олена Стяжкина

Детайли
Посещения: 1712

Моят първи паспорт

Спомням си, че трябваше да позирам много дълго време, докато старият фотограф си играеше под черна кърпа с трикрако приспособление с мехове. В паспорта е отбелязано, че косата ми, която вероятно е била вчесана за първи път през тази година при подготовката за снимката, е била кестенява. Сигурно тогава съм прелиствал паспорта твърде бързо, за да забележа, че някой е сбъркал цвета на очите ми; едва когато го отворих тридесет години по-късно, забелязах грешката. Това ме научи, че противно на онова, което вярвах, паспортът не е документ, който ни казва кои сме, а документ, който показва какво мислят другите за нас.

Автор(и): Орхан Памук

Детайли
Посещения: 1390

Помня го (въпреки че нямам право да произнасям тази свещена дума – само един човек на земята имаше това право и той е мъртъв) с тъмна китка пасифлора в ръка, гледащ я тъй, както никой друг не може да я гледа, дори и да се взира в нея от предутринния до вечерния здрач цял живот. Помня мрачното му лице с индиански черти, необичайно далечно – зад цигарата. Помня (така ми се струва) тънките му ловки пръсти. До тия пръсти помня кратунка за мате с герба на Banda Oriental. Помня жълтата сламена щора на прозореца, изписана със смътен езерен пейзаж. Помня ясно гласа му – бавния и сърдит носов говор на старите жители от предградията без днешната италианска напевност. Виждал съм го не повече от три пъти; последния път – през 1887 година… Много одобрявам идеята всички, които са го познавали, да напишат нещо за него; моят разказ може би ще е най-краткият (и вероятно най-оскъдният) в книгата, която ще издадете, но със сигурност няма да е най-безпристрастният.

Автор(и): Хорхе Луис Борхес

Детайли
Посещения: 1706

Вярвам, че има психологически механизъм, който не позволява на повечето от нас да си представят момента на собствената си смърт. Защото, ако беше възможно да си представим напълно този миг на преминаване от съзнанието в небитието, с целия съпътстващ страх и унижение от абсолютната безпомощност, щеше да е много трудно да се живее. Щеше да е непоносимо ясно, че смъртта е вписана във всичко, което представлява живот, че всеки миг от нашето съществуване може да е само на един дъх разстояние от това да бъде последният. Щяхме да бъдем непрекъснато опустошени от величината на този неизбежен факт. И все пак, докато узряваме за смъртността си, започваме внимателно да потапяме пръстите си в празнотата, надявайки се, че умът ни някак ще се успокои при умирането, че Бог или някакъв друг успокояващ опиат ще остане на разположение, докато се впускаме в мрака на небитието.

Автор(и): Александър Хемон

Детайли
Посещения: 1664

Навън пече слънце, а долу на моравата моята приятелка лежи гола. Двайсет и първи юни, най-дългият ден в годината. Хората, които минават покрай блока, се заглеждат в нея, а някои дори си намират причина да поспрат – на един ще му се развърже връзката на обувката, друг ще настъпи лайно и ще почувства непреодолима нужда да го изстърже от подметката си на момента. А някои отворковци спират и без оправдание. В един момент някакъв даже ѝ подсвирна, но тя не забеляза, защото тъкмо беше стигнала до супер интересно място в книгата си. Свирчото изчака за момент, но видя, че тя продължава да си чете и се изнесе.

Автор(и): Етгар Керет

Детайли
Посещения: 1459

Докато преглеждаше сутрешната поща, директорът на Горкиевския автомобилен завод попадна на едно писмо, което преливаше от оптимизъм.

„Скъпи другари – прочете той. – За болшевиките няма нищо невъзможно и затова нашият работнически колектив реши през сезона на 1933 година да произведе надпланово 10 тона захаросани динени кори – чудесен продукт с широко приложение в нашата сладкарска промишленост. При това на цена не по-висока от 4 рубли и 50 копейки килограма…“

– Какво значи това? Иван Василиевич, защо сте ми дали това писмо? Какво общо има това с нашия завод? То е адресирано навярно до някое сладкарско обединение. Дайте ми следващото.

„Нашата република е някогашна царска колония… При царизма в Дагестан нямаше нито едно изследователско учреждение, а сега са вече десетки…“

– Чудесно, но какво общо имаме ние с това?

„Конкретната задача на нашата Дербентска опитна станция по лозарство и овощарство е да осигурим за трапезата на работника евтино и висококачествено грозде…“

Автор(и): Илф и Петров

Детайли
Посещения: 2046

Семейството беше тричленно – таткото, майката и синът. Таткото беше открай бреме болшевик, майката – открай време домакиня, а синът беше открай време пионер с остригана глава и дванадесетгодишен житейски опит.

На пръв поглед всичко беше наред.

И въпреки това, всяка сутрин на закуска ставаха семейни скандали.

Обикновено разговорът подхващаше таткото.

– Е, какво ново в класа? – питаше той.

– Не в клàса, а в групата – отговаряше синът. – Колко пъти съм ти обяснявал, татко, че класа е реакционно-феодално понятие.

– Добре, добре. Нека да е групата. Та какво учихте в групата?

– Ние не учим, а разработваме. Време е, струва ми се, да го разбереш.

Автор(и): Илф и Петров

Детайли
Посещения: 1838

Почина леля, сестрата на татко, беше малко над осемдесет. Не бяхме близки и зад това се влачеше дълга опашка от семейни разногласия и сръдни; мама и татко бяха, дето се казва, в сложни отношения с нея, виждахме се от дъжд на вятър, така че между двете ни не израсна почти нищо наше. От време на време се чувахме по телефона, виждахме се още по-рядко, и с годините, като изключваше телефона („Не искам да чувам никого!“), тя все повече се отдръпваше в своята собственоръчно построена рамка: в пластовете предмети и предметчета, с които бе задръстено малкото и жилище.

Леля Галя живееше с мечтата за красота: за решаващо и окончателно разместване на предметите, за боядисване, за окачване на завеси. Някога, преди години, се захвана с генерално чистене и то постепенно завладя дома и. Течеше постоянен процес на претръскване и преразглеждане; съдържанието на жилището трябваше да се подреди и систематизира, всяка чашка изискваше размисъл, книгите и книжата преставаха да бъдат това, което бяха и се превръщаха просто в узурпатори на обем: на купчини и купчинки, кръстосали пространството като барикада. Стаите бяха две; щом предметите завоюваха пространството, Галка се преместваше от едната в другата, като си вземаше най-необходимото. Но и там започваше процес на преподреждане и преоценка; домът живееше, изтърсил навън своите вътрешности и неспособен да ги всмуче обратно. Вече не бе останало нищо важно и неважно: значимо по един или друг начин беше всичко, и особено жълтеникавите вестници, събирани десетилетия – високи колони от изрезки, подпрели стените и кревата. Сега място за стопанката се намираше само на продъненото диванче и тъкмо на него седяхме двете сред разбеснялото се море от картички и телевизионни списания в деня, който специално съм запомнила. Тя се опитваше да ме нахрани с някакви тиквички, да натъпче в мен скъпоценните, пазени за гости шоколадчета, а аз, безсрамницата, се дърпах. Най-горната, най-близка изрезка гласеше: „Каква икона е необходима на вашия зодиакален знак“, името на вестника и датата на публикацията бяха грижливо надписани отгоре, с идеален почерк, със синьо мастило по мъртвата хартия.

Автор(и): Мария Степанова

Детайли
Посещения: 1618

Аудитория номер шест, най-голямата в Тъменския университет, беше претъпкана до пръсване, че и още веднъж отгоре. Е, не точно със студенти. На пръв поглед публиката изглеждаше пъстра и разнолика като на пазарище, но за опитното око на Живко Гергански, декан на Педагогическия факултет и един от най-страстните поборници за организирането на днешното празнично събитие, фините разграничения между отделните групички бяха също толкова очевидни, колкото и границите на всяка политическа карта. На преден план – бойната група на юмрукаджиите, най-вече начумерени хлапета в анцузи, тук-там по някой дебеловрат десетник, да надзирава и внимава хлапетиите да не направят някоя беля. Зад тях, на достатъчно разстояние, избрани представители на преспанския Комитет на благодарните граждани, лелки в рокли от соца и чичковци в костюми, които някога са им били по мярка. Следва неразборията на свободните посетители, всевъзможни типове със спортно-боен изглед, сред тях по някоя и друга моминска физиономия, с набухнати устнички и знанието на целия свят в очите, оттам нататък е карашик, каквото дойде, а най-отзад… Той неволно присви вежди и едва потисна гневния изблик на изненадата си. Тия пък що щат тук? Наредени като мургави маниста, наконтени, изтупани като маймунки в цирк, седят едно до друго хлапетата от циганската паралелка, пред тях байрактарят им, Христо Бочуков, основател и баш-радетел на специалността „Начална училищна педагогика (НУП) и ромски език“ – както винаги облечен като някой баровец, в изискан черен костюм с белоснежна кърпичка в джобчето, ризата му закопчана догоре дори в тази блъсканица, вратовръзката стегната в идеален възел, наперен, нахален, направо да му шибнеш един през носа! Щот бил имал дипломи и докторски степени от нам колко западни университети, ще ми се пери и пъчи тук кат някой папунгел, а? Все едно от циганин ще направиш нещо друго, като му продадеш диплома, а после го наконтиш и изтупаш по най-шикарната мода, само да дразни и ядосва хората. Я гледай юмрукаджийчетата как го полазват с мътни погледи, ако не са десетниците им, досега да са му опънали кожата на тъпан, че и десет пъти.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 1557

Мехмед Аслан, лидерът на Движението за индивидуални свободи, още известно като „Движение за пари и свободи“, пристъпи в студиото с походката на цар-лъв, огледа я уж небрежно, но тук деца няма, тя знае повече от добре защо дава интервю именно на нея, приближи се, подаде малка, но силна ръка. Беше хубав мъж, тоест все още хубав, с оредяваща коса, високо чело и умни, всезнаещи очи зад очила в скъпи телени рамки. На петдесет и нещо беше успял да запази някаква що-годе представителна фигура, във всеки случай над колана му не висеше нищо от рода на обичайните за тази страна мъжко-политически атрибути. Е, коремче си имаше, но не грозно.

– Радвам се да ви видя, чаровна Нели!

– Същото от моя страна, господин Аслан. Готов ли сте за кръстосване на шпагите?

– Винаги, винаги, особено с вас. – Той я погледна изпитателно, но не многозначително, все пак класата му е поне с едно-две нива над такива неща. – Ще започваме ли?

– Остават ни още няколко минути. Ако искате нещо освежително.

Димчо не чака подкана, поставя на масичката за гости запотена бутилка и чиста чаша. Гостът, естествено, не го поглежда, вниманието му е напълно съсредоточено върху нея.

– Коя точно камера снима мен?

– Дясната.

– И когато е включена светва лампичка, нали?

– Естествено, ние работим със стандартно оборудване. Заповядайте, седнете.

Димчо се засуети наоколо, нагласи микрофона на госта, така, май че всичко е готово.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 2245

Да ви поразкажа сега малко за Мойше, викам, преди да съм подхванал всичко останало, щот на вас няма как да ви е ясно що за птица беше това еврейче, що за образ. Ех, Мойше, Мойше!

Познаваме се с него от ей тонинки, те от едната страна на улицата, ние от другата. Сега, ония от вас, които я поназнайват малко Българията, дето аз поназнайвам, сигурно са наясно, че в малко градче българско, да не говорим пък за село, евреин не мож’ намери, ако ще и с трън да се завъртиш наоколо. Хитър народ е това, умен и търговски, знаят те къде е на хляба мекото и на работата лекото, какво ще ти търси евреин в такова загубено място като наш Преспан? Техните хора са все от голямото добрутро, все учени и преучени, с парички народец е това, не е като нас циганорски. Как иначе се управлява цял свят, с едно вдигане на телефона или каквато там му е цаката, те сами си знаят. Щото това и децата го знаят – от евреи се управлява тоя свят, от евреи и техни хора. Ееех, роди ме, майко, евреин, пък ме хвърли на смет. Късмет е всичко, мамка му!

Тъй, поотплеснах се малко. Сега, то че евреите са народ оправен и учен, по това няма какво толкова много да се бърбори, но и сред тях си има малко така, абе да не кажа мърша, но народ не чак толкоз късметлия, не може всички да са чорбаджии я? Ей от такива хора иде наш Мойше, нито са чорбаджии, нито богаташи някакви, че даже и доста поизпатили са тия, братко, щот през какво ли не са минали, ама, чворове криви, оцелявали са винаги, къде с право, къде с криво, кат те затисне неволята питане има ли?

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 2402

От автора: 

Започвам днес един експеримент, чиято валидност ми се вижда – като минимум! – скромничка. Всъщност, за да бъда честен, трябва да призная, че го започвам, защото се чувствам притиснат плътно до стената – притиснат не от нещо външно, а от собствената си капризна и непостоянна природа, която напоследък ме докарва най-вече до безсилни изблици на гняв, насочени срещу всички и всичко, освен към реалния им източник: собствените ми страхове и неудобства, собствените ми несигурности.

Впрочем, достатъчно общи приказки: онова, което ще намирате в отделните части на тази история, е продължение на романа „Реквием за никого“ (който можете да намерите ето тук, напълно безплатно, ако и само в електронни формати), написан в далечната 2011, и започнат дори още по-отдавна, през 2006. Каня се да напиша продължението на тази гнойна и болезнена история от много години насам, но не успявам да надвия дребното човече вътре в себе си, което не ще и не ще да приеме, че усилията му може и да бъдат отминати с мълчание, с липса на внимание, просто с безразличие. И което се отчайва безумно, колчем се сблъска с усещането, че цялото му бъхтене е напразно, че всичко е все същите лайна, блъскаш-не-блъскаш, че това, че онова. Човечето, което не ще да приеме, че хората си имат свои собствени проблеми и грижи, напълно независими или дори напълно несъвместими с неговите.

Това е всичко. Започвам с надеждата, че публичното представяне на тази история, парче по парче, може би ще доведе до неочаквани неща, че в някакъв момент ще ме зареди с енергия или просто срам от публичната излагация, в случай, че отново се излегна на ленивия хълбок и ви кажа „ми не ми се пише сега, кво толкова да направя?“

Не ми помагайте, ръчкайте ме (ако това не е просто поредна излагация на мегаломанска себе-втораченост: пука му на някого за твоите писания, че и да те ръчкат ще искаш на всичко отгоре. Нахалник такъв!)

Това е всичко. Да видим сега какво ще излезе от тази история.

Детайли
Посещения: 4803

Майка ми, баща ми, по-големият ми брат, майката на баща ми, чичовците ми и лелите ми – всички живеехме на различни етажи в една и съща пететажна жилищна сграда. До годината преди да се родя, различните клонове на семейството (както много други големи османски семейства) са живеели заедно в голямо каменно имение. През 1951 г. го отдали под наем на частно начално училище и на празния парцел в съседство построили модерната постройка, която се превърна в наш дом; на фасадата, в съответствие с тогавашния обичай, гордо поставили табела с надпис „Pamuk Apt.“ Живеехме на четвъртия етаж, но от момента, в който станах достатъчно голям, за да сляза от скута на майка ми, можех да управлявам цялата сграда. На всеки етаж имаше поне по едно пиано. Когато последният ми ергенски чичо остави вестника си достатъчно дълго, за да се ожени, и новата му съпруга се премести в апартамента на първия етаж, в който щеше да прекара следващия половин век, гледайки през прозореца, тя взе пианото със себе си. Никой никога не е свирил на това или на някое от другите.

Във всеки апартамент имаше и заключен стъклен шкаф с китайски порцелан, чаши, сребърни сервизи, захарници, табакери, кристални чаши, кани за розова вода, чинии и кадилници, които никой никога не докосваше, макар че сред тях понякога откривах скривалища за миниатюрни колички. Имаше неизползвани бюра, инкрустирани с перла, рафтове за тюрбани, на които нямаше тюрбани, и японски юбилейни паравани, зад които не се криеше нищо. Там, в библиотеката, събиращи прах зад стъклото, стояха медицинските книги на чичо ми: през двайсетте години, откакто беше емигрирал в Америка, никой не ги беше докосвал. За детското ми съзнание тези стаи бяха обзаведени не за живите, а за мъртвите.

Автор(и): Орхан Памук

Детайли
Посещения: 1772

Когато се приземихме в Тел Авив, целият самолет заръкопляска, а аз се разплаках. Баща ми, който седеше откъм прохода между седалките, се опита да ме успокои и в същото време да обясни на всички, които проявиха достатъчно любезност да го изслушат, че това ми е първото излизане в чужбина, затова така съм се разчувствала.

– На излитане си беше добре – изтърси на един старец с дебели лупи, който намирисваше на вкиснато, – чак като тръгнахме да кацаме нещо се размекна – и без пауза и преход сложи ръка на врата ми, както се успокоява куче, и прошепна благо-благо: – Не плачи, пиленце, тати е с тебе.

Искаше ми се да го убия – да го фрасна толкова силно, че да му потече кръв. Но татко продължи да мачка врата ми и да шушне високо на смрадливия старец, че аз обикновено не правя така, че едно време съм била инструкторка по артилерийска подготовка в армията и че моят приятел Гиора, каква ирония на съдбата, дори е служител по сигурността в Ел Ал.

Автор(и): Етгар Керет

Детайли
Посещения: 2025

Влакът със сигурност беше стар. Седалките бяха увиснали като бузите на булдог; стъклата на прозорците бяха изпотрошени, а лентички лепило крепяха онези, които бяха останали; в коридора една скитаща котка изглежда ловуваше мишки – и не беше безсмислено да се предположи, че търсенето ѝ ще бъде възнаградено. Бавно се измъквахме от Гранада. Южното небе беше бяло и пламнало като пустиня; в него се виждаше едно-единствено, мъничко облаче. Отивах в Алхесирас, испанско пристанище, обърнато към брега на Африка. В моето купе имаше общо пет души. Единият беше австралиец на средна възраст, облечен в измачкан ленен костюм; имаше зъби с цвят на тютюн, а ноктите му бяха изпочупени и мръсни. Скоро ни съобщи, че бил корабен лекар. Изглеждаше странно, че тук, в сухите и мрачни равнини на Испания, срещаме човек, свързан с морето. След това се появиха две жени, майка и дъщеря. Майката беше прегърбена, посивяла жена с мърляви, неодобрителни очи и леки мустаци. Фокусът на неодобрението ѝ се местеше от място на място. Първо, тя ме изгледа доста накриво, защото, тъй като слънчевата светлина се разпалваше все по-ярко и през счупените прозорци нахлуваха вълни от топлина, аз си свалих сакото – което тя сигурно сметна, може би с право, за неучтиво. По-късно тя не хареса третия мъж в нашето купе, млад войник. Войникът и не особено дискретната дъщеря на жената, пищно момиче с кавгаджийски черти на боксьор, сякаш се бяха разбрали да флиртуват. Всеки път, когато скитащата котка се появяваше на вратата ни, дъщерята се преструваше, че се страхува, а войникът галантно отблъскваше котката в коридора; тази игра им даваше чести възможности да се докосват един друг.

Автор(и): Труман Капоти

Детайли
Посещения: 1993

След края на телефонния разговор, в ушите на София все още звучеше бащината фамилия, с която я познаваха нейните бивши колеги. Преди години, когато учителстваше и беше неомъжена, предизвикваше любопитство с родовото си име – Одажиева. Прадядо ѝ бил сподвижник на Вазов, възторжено проповядвал одата като нов литературен жанр и навсякъде гръмко оповестявал: „Да живее одата!“. Оттам възникнал прякора му, който се превърнал във фамилия, съхранена до днес. Някогашната ѝ колежка я покани да гостува в трети клас, чийто класен ръководител беше, за да прочете на учениците авторски стихове и приказки, да ги запознае с тънкостите на писане за деца, да видят на живо писател. Отначало идеята ѝ прозвуча чуждо, защото не беше писала нищо за бистрата и безхитростна аудитория от дълго време – област, в която доверието на дете към възрастен е онази тънка, но здрава нишка, която разграничава връзката между поколенията от лепкавата мрежа на спекулативната лъжа. Адвокатската практика я пренесе в света на точните думи, за съжаление лишени от виталност.

Автор(и): Надежда Станилова

Детайли
Посещения: 2446

През март 1912 година в Неаполското пристанище при разтоварване на голям презокеански параход стана една необикновена злополука, за която вестниците дадоха обширни, но твърде фантастично украсени сведения. Макар и пътник на „Океания“, аз, както и останалите, не бяхме свидетели на оная странна случка, защото тя се разигра през нощта, докато товареха въглищата и разтоварваха стоките, и ние всички, за да избегнем шума, бяхме слезли на брега и прекарахме времето в кафенета или театри. Все пак моето лично мнение е, че някои предположения, които аз тогава не изказах гласно, крият в себе си действително обяснение на онази възбудителна сцена, а обстоятелството, че вече са изтекли много години, бездруго ми позволява да използвам поверителността на един разговор, който предхождаше непосредствено оня странен епизод.

Когато отидох в параходната агенция в Калкута да си запазя място на парахода „Океания“ за връщане в Европа, чиновникът сви съжалително рамене. Не знаел още дали ще може да ми отдели кабина, защото сега, току пред настъпване на дъждовния период, местата в парахода се разпродавали винаги още в Австралия, та трябвало да изчака първо телеграма от Сингапур. За моя радост на следния ден той ми съобщи, че можел да ми запази място – една макар и не много комфортна кабина под палубата в средата на парахода. Аз горях вече от нетърпение да се завърна у дома, затова не се двоумих дълго и казах да ми запише мястото.

Автор(и): Стефан Цвайг

Детайли
Посещения: 2458

Това е бащата на баща ми. Аз не го познавам. Починал е внезапно на 15 април 1919 г., както са се хранели с баща ми. „Само клюмна и това беше,“ са думите му за внезапно постигналото го нещастие на 16 години. Ако не напиша каквото знам за него от баща ми и най-малката ми леля, животът му ще изчезне завинаги. Не е бил общественик, политик или богат и авторитетен, за да го помнят.

И така: роден е на 28 април 1874 г. в Панагюрище. Има по-голяма сестра – леля Дона. След 4 години се ражда и по-малкият му брат Стоян. Баща му Георги имал табахана, т.е. занимавал се е с щавене на кожи. Доста неприятна работа заради миризмите на суровите кожи. От ръцете му, след преработката, кожите са минавали в тези на кундурджиите (обущарите), сарачите (майсторите на седла, хамути, сбруя за впрегатен и обяздван добитък) и на търговците. Османската империя е била един необятен пазар, в който предприемчивите и смели българи са правели добри пари, особено копривщенци. Родът ни Парпулови, както и други панагюрски фамилии, са преселници от Македония. И днес този фамилен прякор се среща там. По време на април 1876 г. мъжете с пушки в ръце[1] защитават града от башибозука, а жените и децата бягат в горите. Майка му, прабаба ми Невена (Гьорговица[2]), не може да го носи на ръце (той е едва двегодишен) и както някои други жени го скрива в един храсталак. Когато минава пожарът и хората започват да се връщат в града, някакви съседи чуват плача му, намират го и го дават на майка му. Така и оцелява.

Автор(и): Радомир Парпулов

Детайли
Посещения: 2455

В магазина нямаше нито една камера – по време, когато и най-последната дупка в Холивуд беше инсталирала сложни системи за наблюдение във всяко свое кюшенце, без тоалетните (с малки изключения).

Джо-С-Огледалата стоеше прав – страшно висок и широкоплещест, направо внушителен, по-скоро жълтеникав, отколкото чернокож от Хаити – и говореше с клиенти, изпълняваше рецепти, тракаше на касата и през цялото това време наблюдаваше дългите коридори между рафтовете. Очите му, лупи на бинокъл, можеха да се разтегнат чак до изхода и да приковат всяко прегрешило пръстче на крадлива ръчица. Но истинската му гордост бяха огледалата, монтирани в горната част на високите стени – метър на два, цяла архимедова система под различни чупки и ъгли, готова да подпали всяка неприятелска армада. Посетителят попадаше там като във валяка на въртящо се детско калейдоскопче, уголемяваше се и се разтягаше смешно, начупваше се тъжно на хиляди парченца и пак се появяваше – уплътнена сянка на призрак.

Посегнеше ли някой клошар към шоколадче, пуснеше ли нехайно и незабелязано (според него) дъвка в джоба си, Джо-С-Огледалата включваше аларма – като при най-страшен пожар. Дрънченето, трещенето и мигащата червена лампа плашеха и прогонваха сума ти клиенти, но това не го смущаваше. Прескачаше тезгяха, след секунди беше при пишман крадеца, с дясната си ръка стискаше яката му (ако нямаше яка – врата), с лявата измъкваше шоколадчето и го поставяше театрално върху обеднялото местенце на рафта. Вдигаше нещастника във въздуха, носеше го чак до улицата, пускаше го на тротоара, изтупваше длани и се връщаше в магазина със стока поне за два милиона долара.

Автор(и): Кольо Николов

Детайли
Посещения: 2865

В храстите зад баскетболната площадка в училище намериха човек без глава. Викам „намериха“, все едно са били сто души, а става дума само за братовчед ми Гилад, чиято топка паднала в храстите погрешка. Той каза, че това било най-гадното нещо, което бил виждал. Защото топката кацнала точно на мястото на липсващата глава и когато той се навел да я вдигне, от дупката в шията на трупа изскочил слузест гущер и го полазил по ръката. Било толкова гнусно, че после Гилад си мил ръцете на чешмичката половин час, а те и след това продължили да вонят на развалена храна.

От полицията казаха по телевизията, че ставало дума за убийство. Сериозно ли бе? Не е нужно да си Шерлок Холмс, за да се досетиш и сам. На човек не му окапва главата поради болест. Но освен че е убийство, друго не можаха да обяснят – дали например е мафиотско, политическо или онова третото, дето го споменават по новините.

Автор(и): Етгар Керет

Детайли
Посещения: 2472

Магда!

Появи се, хвана ме за ръка и ме поведе из огромния парк! Езерца, мостчета, павилиони с телевизори (там за първи път видях Мики Маус, за който дотогава нямах и представа; поляците му викаха Мишка Мики)... Може и да е било заръчано да се занимава с мен – нещо като пионерско поръчение, не знам, – но още вечерта Магда ме целуна. Ама истински! Всъщност тя беше първото момиче, което целунах... Бяхме връстници, но аз не бях се целувал, а тя се целуваше смайващо добре. И не пусна нито за миг ръката ми. Аз, разбира се, бях влюбен, как иначе – Магда приличаше на ангелче, нищо че тогава не знаех какво е това „ангел“.

Та така. Оставиха ме там още два или три, през които дни с Магда бяхме като зашити. След това ме отведоха в другия лагер сред горите, където „смяната“ беше преполовена вече. А там палатки, лагерни огньове, войнишки канчета за храната, игри някакви скаутски, деца от цяла Европа (още пазя снимки на всяка група), а след това хайде обратно в Йельона гура. Там поляците също бяха спретнали идеална за всяко дете програма и въобще беше лудешка работа. Виждахме се чат-пат с Магда, но не беше вече същото – нищо че аз продължавах да съм влюбен. А тя беше мила, толкова мила...

Детайли
Посещения: 2352

Когато баща му почина, Нико не се разстрои особено. Той беше уредил всички подробности с погребалната агенция, която щеше да транспортира тялото до селото, където беше живял баща му. Погребението беше насрочено за три часа следобед.

Нико никога не си губеше времето. Днес до обяд той мислеше да свърши нещо много важно. Една от сервитьорките в кръчмата, която държеше Нико, беше бременна от него. Павлина, високо и слабо момиче, му беше съобщила това, когато вече беше във втория месец.

– Абе, вие младите, не знаете ли да се пазите? – викна, когато научи.

Без да трепне, Павлина го погледна право в очите и Нико беше принуден да наведе глава. Истината беше, че Нико не пазеше жените, с които си лягаше. Те трябваше да се грижат за себе си, не той.

Никой не обича неприятностите, разликата беше, че Нико умееше да се справя с тях. Беше на път да се справи и с тази.

Автор(и): Атанас Стойчев

Детайли
Посещения: 4504

Розови панелки и орли

„Миманджес“ или иначе казано „здравей“, Албания! Пътят се вие като змия по стръмните Албански планини, забили върхове в облаците, между непристъпни ридове и чукари, над които се вият орли. Всъщност, гледката е очаквана и многократно превъртана във въображението ми, но контрастът е твърде рязък – само преди час се къпахме в топлата чаша тъмносиньо кюрасо на Охридското езеро. Миманджес в земите на шкиптърите, балканските орли! Едно, мимолетно целунато от Бога местенце, след което забравено от цивилизацията. 27-те хиляди квадратни километра са населени от едва 3 милиона души, почти толкова живеят зад граница.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 3946

Сигурен съм, че всеки/всяка от нас има поне по един такъв спомен в главата си: някакво четиво, което сте чели дълбоко в детството, и което е оставило в главата ви неизличим спомен, но за жалост всичко останало е изчезнало – заглавие, автор, страна и култура, от която е дошла загадъчната история... Всичко, всичко.

И така влачите този спомен със себе си в хода на годините, като камъче в обувка, и всяка среща с него е някак мъчителна, неудобна. Споменът е небивало-мощен, той моментално ви засмуква в цял един свят от сложни, многопластови, комплексни преживявания, които са се запечатали неизличимо някъде в най-затънтените гънки на паметта ви, но усещането, че никога повече няма да успеете да го дешифрирате, че всичко това ще остане в съзнанието ви подобно на спомените по някоя стара, изгубена любов – това усещане ви преследва и измъчва неотстъпно.

Всичко това е толкова неудобно, на моменти дори мъчително, че при всяка среща с него вие се опитвате да го отблъснете колкото се може по-скоро, да го избутате назад, да не му позволите да ви потопи в мътилка от носталгични усещания, които само ви припомнят, за кой ли път вече, че миналото изобщо не е минало, че то продължава да ви съпровожда във всяка стъпка от настоящето и, о Боже, понякога дори определя всичко, определя изборите, решенията, определя цялото ви бъдеще! Толкова могъща е силата на преживяванията от детството, и толкова редки са моментите на ясно, много често болезнено осъзнаване на факта до каква степен всичко в животите ни е предначертано от онези десетина или по-малко години, някъде там назад, в самото замътено, уж отдавна забравено, но всемогъщо като сив кардинал минало, наречено Детство.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 2142

Имало едно време един мъж с такава жажда да обича, че се боял да не умре, без да е обичал достатъчно. Боял се най-вече да не умре, без да е познал онзи любовен рай, в който човек се озовава един-единствен път в живота си заради светлите или тъмните очи на някоя жена.

– Какво ще правя – казвал, – ако смъртният час ме връхлети, без да съм го достигнал? Колко съм обичал досега? Колко съм прегръщал? Колко съм целувал?

Боял се мъжът и поради това оплаквал отредената му участ.

И ето че докато се вайкал, проснат на леглото, пред него се появило меко сияние и като се извърнал, той зърнал един ангел, който му рекъл:

– Защо страдаш, човече? Твоите жалби стигнаха до Господ и бях проводен да узная. За какво плачеш? Какво желаеш?

Мъжът изгледал с изумление своя посетител, изправен зад таблата на леглото с прибрани криле.

– А ти кой си? – попитал го.

– Нима не виждаш? – отвърнал натрапникът със сладък укор. – Твоят ангел пазител.

– А, прекрасно! – възкликнал мъжът, надигайки се в леглото. – Бях започнал да мисля, че на моята възраст вече си нямам ангел пазител.

Автор(и): Орасио Кирога

Детайли
Посещения: 2312

И така, аз отидох при Онезим. Той ме отведе в своя задръстен с какво ли не кабинет. Аз заговорих за своите приготовления, за зоологическите изследвания, които ще извърша на полюса. Той слушаше вежливо, но горе-долу с такъв интерес, сякаш му разказвах за пристигането на леличката ми от Сануа. Изведнъж Онезим се отвърна от мен, седна зад масата и посочи лежащата между натрупаните книжа голяма черна кутия.

– Виждаш ли – каза той тържествено, – аз съм я направил. Готова е. Действа!

Аз удивено вдигнах вежди.

– За какво говориш? Що за кутия е това?

Върху лицето на Онезим се появи раздразнение.

– Не си ли спомняш, че се канех, да построя литературна машина?

– Литературна машина?

– Именно, машина за литературно творчество!

Автор(и): Пиер Гамара

Детайли
Посещения: 4380

Баба ми пишеше с химически молив, като наплюнчваше графита му, за да е видимо и ясно написаното. Изписваше ръкописните букви с голямо старание, вглъбяваше се в извивките и елементите, сякаш прецизно изплиташе на една кука детайл от ефирна дантела, и влагаше голяма доза физическо усилие. Убедена съм, че държеше първенство по писане на най-дълги изречения – започваше с главна буква и поставяше точка чак в края на изложението. Няма да забравя как пишеше главно ръкописно „Д“ – то се извиваше като осмица, стъпило нестабилно на един крак. Главното „С“ се подпираше от чертичка – да не тръгне накъдето му видят очите, а някои думи стопираше с „ъ“.

Баба е била първият учител на майка ми по писане. Като съвсем малко дете, мама проявила интерес към загадъчните знаци, помислила, че са тайнствени шевици и шарки за втъкаване в тракийските черги. Тя пишеше красиво с лек наклон на ляво и безпогрешно се справяше с пишещата машина, а баба ми изпадаше във възторг от чудото на техниката, нищо, че се вдигаше оглушителна тракаща шумотевица.

Автор(и): Надежда Станилова

Прочетете още...

Бой с петли

Милорад Павич 13 Юли, 2012 Hits: 6759
– Като си помисля: откога съм; като си…