Събудих се сутринта с нормалния пулс от 55 и не съвсем нормалната потребност да напиша някаква равносметка на момента. За това има точно определени причини, една от които е, че колегите от студентските ми години започват да си отиват от тоя свят – малко по малко, засега на все още нечовешки несправедливата възраст от шейсет и нещо – и че това, разбира се, с неизбежност пробужда въпроси, които човек винаги досега е оставял настрана, като приоритети на „другите“.
Няма да ги изреждам – те са повече от очевидни – затова пък ми се ще да започна с педантично изреждане на фактите, поради които тези въпроси все още ми се струват далечни и маловажни.
Живея банално, работя зверски. Правил съм го цял живот, но това, че с годините темпото не намалява ни най-малко, все ще служи като указание за нещо си. Намирам се в началото на 63-та си година, но не се чувствам с нито миг по-възрастен от 36 (което изглежда не е пълно самозаблуждение, тъй като фитнес-апликациите на телефона ми са дори по-оптимистични). Не меря кръвно налягане – за това няма никакви осезаеми причини. Не гълтам хапчета от никакъв вид и не съм го правил в продължение на повече от 30 години, тоест от времето, в което напуснах България (тук в Германия за настинки и грипове не се вземат хапчета, между другото). Изкарах вече два Ковида, но тялото ми изглежда не носи никакви доловими последствия от това. Пулсът ми е като на космонавт, качвам го всеки ден до 150 по време на тренировки, без да почувствам каквото и да било – нормално състояние за едно здраво, тренирано и все още младо тяло (надявам се). Продължавам да надминавам сина си в повечето фитнес-тестове, макар и разликите да се съкращават непрестанно – най-после успях да запаля и него за тази най-голяма от всички човешки лудости, надпреварата със смъртта чрез ежедневно физическо натоварване (нещо, което върша от 42 години насам, междувременно).
Това, що се отнася до тялото. Главата, разбира се, е малко по-различна работа, но като изключа моментите на временни униния и спадове, там също се държа солидно над водата (глава-шамандура, както казваше баща ми). Превърнал съм жилището си в хотел, посрещам и изпращам по стотина души месечно и това ме избавя от повечето страхове на старческата самота и безпаричие. Съчетавам с удоволствие амплоато на хотелска камериерка с онова на (публично-невидим) интелектуалец и вечно ухилен скептик. Мисля. Което, отново, изглежда не е просто самозаблуда, тъй като получавам, рядко, но редовно, неща, които наричам „озарения свише“, в резултат на които животът ми се променя непрестанно, ако и с напълно предсказуемо темпо (малки промени постоянно, средни – на всеки няколко години; радикално нови начала и съвършено неочаквани екзистенциални завои – долу-горе на всеки десет години).
И – което е може би най-важно от всичко – в момента преживявам нещо силно подобно на точно такъв екзистенциален завой, началото на едно напълно неочаквано начало, ако ми простите този толкова тромав каламбур. Лудешките опити „да започна нещо различно“, хаотични и безпланови, според мен са единствено надеждният способ човек действително да попада на реално нови пътища – и, ако не ме лъже усетът, след много и много години на блъскане с глава срещу стената на човешкото безразличие, този път наистина започвам нещо, което не съм опитвал още никога. Ще ви спестя подробностите на постоянните си колебания и съмнения, но ще споделя, с огромно удоволствие, че животът най-после изглежда ме срещна с човек, който е лудичък по някакъв подобен начин, поне що се отнася до работата и насладата от ежедневното изобретяване на нови и непознати дреболии. И – о, чудо – заедно с този човек произвеждаме по една нова и безумно красива картинка към детските ми истории средно на всеки ден и половина, което означава, че планираното количество от 180 вероятно ще бъде достигнато в рамките на около една година. Живея с детинската увереност, че заедно създаваме нещо, което не е било виждано още никога, и това не само в България. Не ме интересува ни най-малко дали тези думи звучат бомбастично, тъй като животът ме е научил, че лудешки неща се постигат единствено с помощта на лудешки уверености.
Живея банално, работя зверски.
Ах, да – това май вече ви го казах. Но от повече, честно казано, едва ли има и някаква особена нужда.
Ще поживеем. И ще видим. Това май е единственото сигурно нещо в цялата тази галиматия.
А дотогава, с надежда и упование, поглеждайте от време на време към това тук място. Нищо чудно и някой ден да ви изненадам с нещичко, което сте отказвали да забележите през цялото това време.
Нищо чудно, наистина.
Берлин, април 2023
