Той беше висок – разказваше баба. Очите й отиваха много далече, скриваха се във входа на съседния блок, даже още по-далеч, аз дърпах ръката й, исках да я върна при мене, защото знаеше всичките приказки на света, но тя не идваше. Дядо също е висок, изтъквах аз. Дядо беше най-силният човек на света, с бяла коса, която понякога сресвах с гребенче. Аз много обичах дървени кончета – баба ми е повтаряла това милион пъти, а аз мога да броя само до двайсет и едно. Изрязваше ги липово дърво. Бяха по-силни от истинските коне, много по-красиви. Но са дървени, възразявах аз. Копитата им са слаби – дървото се чупи, като се удари в асфалта. Тя поклащаше глава. Така мечтала той да й подари конче… но ти нищо не разбираш, Ана. Аз съм Ана, името ми е също като нейното. Когато дядо казва „Ана“, като че е в най-хубавата сладкарница и има сто лева в джоба – а това милион пъти повече от двайсет и едно – аз зная, че се обръща към баба. Тя също знае, но не отвръща веднага. Много е умна. Тя ме гледа, защото първо си отиде татко – сега е в Америка и си има друго момиченце. После си отиде мама, в Холандия е и също си има друго момиченце. Аз не съм виждала тези деца, но ми се ще някой ден, много скоро да ги срещна. Ще им покажа куклите и книжките, които вече мога да чета, е, не съвсем, но когато дядо задреме и каже, че Червената Шапчица изяла вълка, аз веднага го поправям. Той въздиша – умница си ти, Ана. Изрича „Ана“ така, все едно бърза да тръгне за хляб и ако искам да ме вземе, трябва светкавично да си обуя сандалите, ето, вече се е усмихнал – белите му като хляб вежди се надигат към тавана. Зная, че вика мен. А пък баба пак ми разказва за онзи висок мъж – само той знаел, че искала да стане балерина и разбирал колко красив е гласът й. Бил добър. По-добър от дядо? Не мога да повярвам! С дядо ходим в парка, когато не е на работа. Два дни и две нощи той пази един огромен паркинг, там има три милиона коли, което е почти колкото двайсет и едно. Много ги пази, после вземаме заедно с него заплатата и отиваме да живеем. Той чете с едно око вестника, с другото гледа мен, да не се запилея някъде – аз все се пилея. В моето някъде тревата е много дълбока, но той твърди: – Ана, тревата е най-дълбока при мене. Веднъж ходихме в зоологическата градина при мечока Пепи. Дядо ме научи да карам колело без спомагателни, научи ме как се пише моята буква А – това е най-трудната буква в нашата азбука и най-първата. Дядо смята, че всичко първо е опасна работа, първата крачка в пътешествието била най-трудната, но не е така – за мене е най-лесна. Само да си обуя сандалите. Това е най-трудно в пътешествието, сандалите. Често ги няма никакви – сигурно котката ни Мързулка ги е скрила или добрият дракон Ванчо, който живее над телевизора. Добрият дракон Ванчо знае нашата тайна, даже понякога ни дава съвети – как да направим нещо много важно от липово дърво. С дядо ходим на консултации при един негов приятел – той е бил състезател от националния отбор по езда – „Езда“ значи да дялаш копита от липово дърво, почти сигурна съм в това. Каза ми: – Ще ти направя дървено конче. Когато ти е тъжно, помисли си за него и то ще те заведе при мене – разказваше баба и очите отново се губеха към оня блок в края на квартала, даже още по-далече, чак до чешмите с минерална вода, а щом баба отиде до минералната вода, не я чакай скоро да се прибере. Пие я на малки глътки, това е добре за сърцето. Аз също имам сърце като нея, чувам го как бие – като чукче върху наковалня, обяснява ми дядо. Сигурно някъде под моето сърце има малка наковалня и то я бие, за да си изкове здрава кръв. Щом очите на баба се върнат от чешмите с минерална вода, тя ми разказва – че той, най-добрият висок човек, отишъл да й купи ябълки. Било октомври – както всички, дори и аз знаем, това е месецът на ябълките. Те обичат октомври, защото тогава се наливат със слънце, а дядо мисли, че се наливат със звезди нощем – затова са щастливи ябълки. Всичко, което дядо забележи,е щастливо – моите сандали, хляба, дето купуваме от супера и аз съм едно щастливо момиче, когато му показвам пътя към парка. Все го забравя. Ние с дядо винаги имаме пари – от пенсията, от работата на паркинга и сме най-богатите дядо и внуче на света. Ядем кисело мляко, дори като свършим спестяванията, пенсията и заплатата. От доста време с дядо заедно майсторим – но не казваме какво- от липово дърво.Той дяла, но не у дома, а докато пази грамадния паркинг. Аз дялам вечер, когато ми чете за трите прасенца. Правим ... но това е голяма тайна. Вече ми е по-лесно да си обувам сандалите, отколкото да пиша буквата „А“, макар че понякога я познавам във вестника. Той отиде за ябълки и не се върна…Тук баба спира, пие една чаша от щастливата вода за сърцето, аз пия глътка от щастливото мляко, което уж е пълно с калций, а хич не го обичам. Какво от това, окуражавам баба аз, ние имаме и пенсия, и заплата, ще купим ябълки от пазара.Баба се усмихва, но не на мене, а на оня блок в края на града. Не станах балерина…После очите й се връщат при мене, защото в моите очи й е топло и хубаво – така казва дядо, а той никога не лъже. Накрая с него сме готови и нашата стайна е още по-готова. Направихме кончето. Сега ще го сложим в една торбичка и през нощта тя ще се напълни със звезди. Ще кажеш на баба, че го е донесъл един непознат човек – много висок и много добър. Как така ще изприказвам тази дебела лъжа? Та ние с тебе издялахме кончето за баба. Да, мое щастливо внуче, отвърна дядо, така е, но аз и ти измайсторихме една приказка. А хората правят приказки, за да зарадват някого, когото много обичат. Значи не лъжеш за кончето. Ти просто й разказваш щастлива приказка. Добре, дядо.
Вечерта баба намери голямата найлонова торбичка с Вихрогонко и звездите в нея. Тя прехапа устни и аз побързах да й обясня: – „Един човек, много висок, го донесе и каза да го дам на тебе“- тя се дръпна в тъмното, към телевизора, където живееше дракона Ванчо. Какво ли търси там? После татко си дойде от Америка и ми донесе един милион долара в кожено портмоне за рождения ден. Станах най-богатото хлапе в квартала, толкоз богато,че сменихме счупеното стъкло в хола и ни останаха трийсет лева! Баба забрави да бяга с очи от мен, напротив, погледна ме така хубаво, като че беше балерина на най-голямата сцена в България.
– Дядо ти направи онова конче, нали Ана?
Ние с дядо се заклехме – значи изядохме заедно една баничка в бакалията – да не казваме нищо. – Аз и дядо изядохме една баничка – отвърнах твърдо аз. – Нищо не знаем.
– Дядо ти е – измърмори баба и се усмихна. А аз, понеже съм умно момиче, разбрах, че всички в стаята, дори дракончето Ванчо, което живееше на тъмно до телевизора, гледаха само нея с ей толкова големи и удивени очи.