Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 105
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 105

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Трябваше да успее. Силно се надяваше експериментът му да бъде успешен. Нямаше начин нещо да се обърка.

Не се страхуваше. Никак даже. По-скоро му беше странно. Приятно странно. Естествено.

След като се намираше в ковчег. Покрит със сантиметри рохка пръст, с бутилка минерална вода до главата и телефонен апарат в ръката.

Беше се обадил на Джими, че всичко е наред и му бе пожелал лека нощ.

Апаратчето още светеше.

Угасна.

Когато преди няколко месеца за първи път спомена на Джими за идеята си – оня се беше закискал неудържимо… сериозен съм, Джими… зная и това е най-смешното… Приятелят му бе продължил да се кикоти… от теб се иска само да ме заровиш, а на другата сутрин – да ме изровиш… да, да… не е нещо особено, но сам не мога да го направя, нали разбираш… да, да, разбирам…

Всички знаеха за фобията му. Големият Страх.

Откакто се помнеше, винаги си бе задавал въпроса как ли се чувства човек, когато умре? Какви усещания има? Какви мисли се въртят в главата му? Какво се случва с него – с тялото, чувствата, разума?

Опитваха се да го вразумят. Да му обяснят, че след смъртта тялото му вече няма никакви усещания. Следователно – дори и да би имало някаква чувствителност… а то определено няма такава, тъп дебил такъв… тя не играе никаква роля. Няма никакво значение. Не може да му послужи за нищо.

Добре.

Но той се съмняваше.

… и изобщо, драги, след смъртта важна е само и единствено душата; чаткаш ли… това съм го чувал… тялото е нужно, докато човек е жив, за да се научи на туй-онуй, да придобие някаква опитност; да се изпикае, например, ама не срещу вятъра, щото ще се опръска целият; или да издуха горещият чай, преди да го изпие, да не му окапят зъбите… това, което казваш, е вярно, ама не ми е интересно; за мен е важно да разбера какво точно, мамка му, става после… няма после, копеле, всичко е сега…

Никой не бе успял да го разубеди. И от няколко месеца насам, той бе започнал да се подготвя.

Купи си ковчег. Неговият размер. Направи дупчици по капака, в които вкара достатъчно дълги сламки, през които да влиза въздух, за да не се задуши. Малко пластмасови шише, снабдено също със сламка, която щеше да захапе и от време на време да подръпва вода. И GSM-а, за да има все пак някаква връзка с приятеля си и при необходимост да му звънне.

Джими се противи на идеята за подобен щур опит много дълго време. Дали пък не предчувстваше какво щеше да се случи?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Както и да е, накрая бе успял да го убеди.

И в една прекрасна привечер той легна в гроба си. С бутилката вода и GSM-а. Джими затвори капака. Покри ковчега с няколко сантиметра земя, като внимаваше да не зарови и сламките.

Чуха се.

Всичко изглеждаше наред.

Джими си отиде вкъщи.

Той започна да лежи. Не беше неудобно. Да слуша. Нищо не чуваше. Да гледа. Нищо не виждаше. Да души. Собствената си миризма. Да усеща топлина. Не, не беше студено. Броеше ударите на сърцето си. Почеса дясното си бедро. Не беше гладен. Не беше жаден. Не му се пикаеше. Не му се спеше. Още.

Изобщо – започна успешно да се прави на умрял.

После заваля лек дъждец. Дъждецът се засили и стана сериозен дъжд. Дъждът се обърна в порой. Пороят повлече тонове земна маса. Кал.

Калта запуши сламките.

И той умря успешно.

Нели Лишковска е автор на сборниците с разкази „Смърт до насита“ (1998), „Зеницата на бога“ (2007) и „Стъпки по ръба на месечината“ (2008), както и на романите „Нероденият“ (2009), „Леговището на тъгата“ (2010) и „Звероsapiens“ (2011).

Pin It

Прочетете още...

В тъмното

Златко Енев 08 Юни, 2012 Hits: 10180
Треперливата светлина на лоената свещ –…

Плашило

Таня Рупел – Тера 29 Ное, 2012 Hits: 9022
Днес стават две години, откакто работи на…