– Тя е виновна – изхихика видимо по-възрастният мъж и подаде ръка за твърдо, делово ръкостискане.
– Не вярвайте на Бучи – настоя перхидролената блондинка. Изглеждаше поне с петнайсетина години по-млада от спътника си. – Дойдохме по-рано, но не намерихме къде да паркираме.
Хези Брокер оголи зъби в усмивка; много го грееше защо тя и Бучи са закъснели. Разведе ги из апартамента, който беше почти напълно обзаведен, с висок таван и почти морски изглед от прозореца на кухнята. Минал, не минал до половина стандартният оглед, Бучи извади чековата си книжка и заяви, че взема апартамента и няма нищо против да предплати наема за цяла година. Но само при условие, че свалят леко сумата, та да не се чувства изпързалян. Хези Брокер обясни, че собственикът живее в чужбина, а той самият няма правомощия да снижава цената. Бучи настоя, че разликата ще е малка.
– Ако питаш мен – каза, – спокойно можеш да я покриеш от комисионната. Колко процента вземаш?
– Осем – отговори Хези след кратко колебание, като предпочете да не лъже.
– Ами ето, даже ще ти останат пет процента – отсече Бучи и довърши писането на чека. Когато забеляза, че брокерът не протяга ръка да го вземе, добави: – Слушай, замисли се! Пазарът на недвижими имоти удари дъното и пет процента от нещо са доста по-добре от осем процента от нищо!
Бучи, или по-скоро Тувия Минстер, с което име фигурираше на чека, каза, че перхидролката щяла да намине утре сутринта през агенцията да вземе втория ключ. Хези Брокер отвърна, че няма проблем, стига да е преди единайсет, защото после го чакат срещи. На следващия ден тя не се появи. Стана единайсет и двайсет и Хези, който хем бързаше да излезе, хем не искаше да и върже тенекия, извади чека от шкафчето си. Видя служебните номера на Бучи, но предпочете да избегне нов изтощителен разговор с него и тръгна да звъни на домашния. Едва когато жената вдигна, Хези се усети, че дори не и знае името, та заложи на „г-жа Минстер“. По телефона тя не звучеше чак толкова глуповато, но въпреки това не успя да си спомни за Хези и за вчерашната им уговорка. Той запази спокойствие и бавничко, както се говори на дете, и обясни как се е видял с нея и съпруга и и как те са наели апартамента. От другата страна отначало не последва отговор, а когато тя най-сетне го помоли да я опише как изглежда, той разбра, че жестоко е сгафил.
– Всъщност – рече полугласно – май съм объркал номера. Как казахте, че е името на съпруга ви? Ами да, това е. Аз търсех Шаул и Тирца. Тези от справки пак са ме пратили за зелен хайвер. Много съжалявам. Приятен ден – и трясна слушалката преди жената да е успяла да реагира.
Перхидролената блондинка се появи след петнайсет минути, с все още натежали от съня клепачи и неумито лице.
– Съжалявам – прозина се тя. – Половин час търсих такси.
Когато Хези пристигна в офиса си на следващия ден, отпред, на тротоара, го чакаше една жена. Изглеждаше на около четирийсет и нещо в облеклото и в парфюма и бе толкова нетукашно, че той инстиктивно превключи към най-префинения изказ, на който беше способен. Оказа се, че жената търси нещо двустайно или тристайно. Предпочитала да го купи, но нямала нищо против и апартамент под наем, стига да стане веднага. Хези Брокер каза, че точно в момента му се намирали няколко хубави жилища за продан, при това на съвсем прилични цени, заради кризата на пазара. Попита я как го е открила, а жената отвърна, че агенцията Хези Брокер лесно се намирала в Жълти страници.
– Вие ли сте Хези? – попита тя.
Той отвърна, че не е, че от сума години нямало никакъв Хези, но той отговарял на името за удобство на клиентелата.
– Всъщност съм Михаел – усмихна се, – но стината е, че когато съм на работа, дори аз понякога забравям как се казвам всъщност.
– А аз съм Леа – усмихна се и тя, – Леа Минстер. Вчера говорихме по телефона.
– Неудобно е някак – изведнъж най-неочаквано рече Леа.
Първият апартамент се беше оказал прекалено тъмен и двамата тъкмо вървяха към втория. Хези Брокер се направи на разсеян и заобяснява колко лесно можело да се направи ремонт и тем подобни, все едно тя имаше предвид жилището.
– След като се обадихте – не обърна внимание на обясненията Леа, – аз се опитах да поговоря с него. Първо взе да лъже, но в един момент се измори и си призна всичко. Затова ми трябва ново място. Напускам го.
Хези Брокер вече я развеждаше из втория апартамент и си казваше наум, че това не е негова работа и няма причина да се спича.
– Тя млада ли е? – не преставаше Леа, а той кимна и добави:
– Не може да се мери с вас по хубост. Не ми се иска да говоря така за клиент, но той е пълен идиот.
Третият апартамент бе по-светъл и когато той и показа изгледа към парка от прозореца на спалнята, усети как тя се доближава до него и почти го докосва. И въпреки че това жилище и хареса, пожела да види още едно. В колата не спря да му задава всякакви въпроси за блондинката, а Хези Брокер се постара хем да одума онази, хем отговорите му да са пределно мъгляви. Не се чувстваше особено комфортно, но продължи в същия дух, защото виждаше, че на жената и е приятно. При всяко замълчаване се усещаше известно напрежение, особено на светофарите, само дето не му идваше на ум какво да каже, за разлика от друг път, когато веднага щеше да се сети за някоя историйка, с която да разведри неловките моменти. Единственото, което му идваше сега, бе втренчено да гледа светофара и да го чака да светне зелено. На едно от кръстовищата, дори след като светна зелено, автомобилът пред тях, мерцедес, не помръдна. Хези Брокер два пъти натисна клаксона и изпсува шофьора през прозореца. Само че онзи явно пукната пара не даваше и Хези ядосано изскочи от колата си. Оказа се, че няма с кого да се скара, защото шофьорът, който на пръв поглед изглеждаше заспал, не се събуди дори след като Хези го побутна. После пристигна линейка и спешният екип установи инсулт. Претърсиха джобовете на мъжа и автомобила му, но не откриха документ за самоличност. Хези Брокер се почувства лош човек, задето бе напсувал безименния непознат, съжали и за грозните неща, които бе наговорил за блондинката, колкото и да нямаха нищо общо със случилото се.
Леа Минстер седна пребледняла до него. Той я закара обратно в офиса и направи разтворимо кафе.
– Истината е, че изобщо не отворих дума пред него – рече тя и отпи глътка. – Излъгах ви, за да ми разкажете за нея. Съжалявам, но трябваше да разбера.
Хези Брокер се усмихна и каза – колкото на нея, толкова и на себе си, – че нищо кой знае какво не е станало, просто са видели няколко апартамента и един внезапно умрял нещастник и че ако трябвало да си вземат поука от всичко това, тя била: слава богу, че сме живи, или нещо от сорта. Леа Минстер си допи кафето, извини се отново и си тръгна.
А Михаел, който имаше още няколко глътки в чашата, огледа агенцията си – кутийка два на три метра с прозорец към главната улица. Изведнъж офисът му се стори ужасно малък и прозрачен. Като аквариума с мравуняк вътре, който му бяха подарили за бар мицва[1] преди сто години. И удобството на клиентелата, за което така тържествено тръбеше само преди два часа, също му се видя пълна глупост. Напоследък започваше да му дотяга всички да му викат Хези.
[1] Според еврейската традиция едно дете достига възраст, на която става отговорно за постъпките си, когато навърши 12 (момичетата) или 13 години (момчетата): тогава именно се чества съответно „бат мицва“ или „бар мицва“. Б. р.