Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Видеогалерия

Детайли
Посещения: 434

В тази чърва част ще се запознаем с Ането и Мама, които живеят сами в малка къщичка на края на града, плюс мистериозния господин Нерод Лапцев, който се появява неизвестно откъде, за да...

Детайли
Посещения: 2400

Че България е изправена пред „цивилизационен избор“ е фраза, която се е превърнала в нещо като модерна мантра, доколкото мога да разбера от разстояние. Но съдържанието на самия избор, онова, което трябва да се избира, рядко става обект на някакъв по-прецизен и ясен разговор. В какво се състоят разликите, кои са алтернативите, между които можем и трябва да избираме?

Детайли
Посещения: 1422

И отново „Апология на Сократ“, за онези от вас, които биха имали желанието и търпението да слушат в продължение на час и половина моя прочит на класическия диалог, в канала ми на Ютюб.

Детайли
Посещения: 1635

Един от най-харизматичните автори на ранния двадесети век, вечно на границата между нихилизма и революционния плам, Исак Бабел остава завинаги в канона на европейската и световна литература с ореола на мъченик, но и с непукисткото примигване на човек, израснал задно с одеските бандити. В някакъв смисъл между него и Беня Крик се простира ако не просторен булевард, то поне тясно мостче, което никаква сила на тоя свят не е в състояние да разруши.

Детайли
Посещения: 1245

Една от най-прекрасните и вълнуващи истории за нещото, наречено „простичка човешка любов“, сигурно по липса на по-точни и по-добри думи.

„Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навсякъде. Те именно са влъхвите.“

Детайли
Посещения: 1328

Една тъжна, леко елегична история за американския Юг, изпълнена с усещането за дива потребност от свобода, несъвместима с неща като порядки или дори цивилизованост; за един вид непокорство, пред което притихват всякакви повици за автономност и независимост, просто защото то идва не от разум или осъзнаване на каквото и да било. Сигурно защото това е непокорството на дивия звяр, а не на човека.

Детайли
Посещения: 1387

Настоящият текст представлява поредица от размисли, породени от епизода „България и Тристранният пакт“ от предаването „История.bg”, излъчен на 23.02.2015.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 1699

Пиер Гамара е френски литературен критик, дългогодишен главен редактор и директор на литературното списание „Европа“, поет и писател на произведения в жанра драма, лирика, исторически роман, детска литература, басни и документалистика. Разказът „Машината на Онезим“ е сатирична закачка с литературната егомания.

Детайли
Посещения: 1512

„Убийците“ е разказ от Ърнест Хемингуей, публикуван в списание Scribner’s през 1927 г. След появата си в списанието разказът е публикуван в сборниците „Мъже без жени“, „Снеговете на Килиманджаро“ и „Разкази за Ник Адамс“.

Детайли
Посещения: 1499

Продължавам с втората част от сагата на Селинджър за семейство Глас, представена под дълбоко забулената форма на описание на един скучен, банален и буквално неразбираем следобед – особено ако човек не успее да направи всички заплетени връзки, които авторът е скрил под повърхността на текста. Ще се постарая да ви обясня онова, което успях да разбера след няколкочасово търсене в Интернет, в едно може би прекалено дълго въведение преди текста. Засега ще спомена само, че това е история за една човешка трагедия. Останалото, разбира се, всеки от нас ще прецени за себе си.

Детайли
Посещения: 1375

Изкуството да се пишат истории, които са еднакво увлекателни и интересни както за възрастни, така и за деца, е по-собственото ми усещане едно от най-редките в литературата. Когато стане дума за това, наред с емблематичните имена като Екзюпери и Луис Карол, в съзнанието ми винаги изплува и едно по-рядко споменавано име, онова на Оскар Уайлд – един от най-нежните и, бих казал, дълбоки разказвачи в световната литература. Неговите приказки бяха сред любимите четива в детството ми и продължават да бъдат любими до днес, във вече съвсем не детската ми възраст.

И така, Оскар Уайлд и „Славеят и розата“...

Детайли
Посещения: 1341

Събуди се с ясното усещане, че току-що е разговарял с нея на френски, при това на вие. Удивлението го застигна малко по-късно, когато постепенно започна да се разсънва, осъзнавайки, че френският не е език, на който може да разговаря, не и когато е буден, във всеки случай. Опита да си припомни за какво беше ставало дума, но в съзнанието му беше останало единствено парцаливото Je vous remercie, Madame, je vous remercie de votre confidence, и след известно усилие, не съвсем приятно, той се отказа. В устата му беше застинал мътен вкус с намеци за импровизираната манджа, която беше приготвил за себе си и малкия на обяд, разчитайки най-вече на глада, който все някога трябваше да заглуши вялите протести на момчето, несвикнало да сяда на масата без майка си. Отърси глава като куче, хвърлено в басейн. Едва сега забеляза, че синът му го гледа отсреща с широко разтворени, изпълнени с уплаха и съчувствие очи.

Детайли
Посещения: 1612

Шърли Джаксън е – според мен напълно несправедливо – слабо позната в България. Което не пречи в Америка да бъде считана за класическа авторка, особено с разказа, който ви представям тук. Публикуван през 1948 година в списание „Ню Йоркър“, „Лотарията“ се развива бавно и някак почти незабележимо, но с прецизността на добре направена адска машина, която се взривява точно под носовете ни в изпълнения със зловещ шок финал. Ако има някоя история, която бихте искали да изслушате тук до края, то тя е тази...

Детайли
Посещения: 1347

Наближаваше шест часът, затова реших да си купя една бира, да изляза навън и да се изтегна в някой шезлонг край басейна, за да уловя малко от късното следобедно слънце.

Влязох в бара, купих си бирата, изнесох я навън и тръгнах през градината към плувния басейн.

Беше хубава градина с обширни тревни площи, лехи с азалии и високи кокосови палми. Вятърът силно духаше във върховете на палмите и караше листата да съскат и пропукват, сякаш пламтяха. Виждах сноповете големи кафяви орехи, увиснали под листата.

Детайли
Посещения: 1821

В тези дни на всеобщо униние и взаимни нападки, може би не е зле да опитаме да хвърлим поглед към една друга Украйна – онази на поетите и мечтателите, най-голям сред които, разбира се, си остава Николай Василиевич Гогол.

Детайли
Посещения: 1320

Заглавието казва всичко: това е 4000-ят текст, който се публикува в „Либерален преглед“ – днес, на 3 юли 2021, малко повече от 14 години след началото на това донкихотско начинание – и десет дни преди рождения ден на майка ми, светла ѝ памет, която на 13 юли би навършила 94 години. Добър повод да се направи някаква равносметка, не ще и дума. Нека тогава се озъбим на вечно-киселото усещане за невидимост и незначителност, и се опитаме, може би заедно, да покажем на себе си и света едно малко по-приветливо, по-спокойно, по-доволно, човешки-щастливо лице. Нека, с други думи, се опитаме за момент да променим собствения поглед към това кои сме и откъде идваме. Амин.

Детайли
Посещения: 1502

Миризмата ѝ – остра и възбуждаща, го подлудяваше не на шега, но той не ѝ се поддаваше, държеше юздите здраво, в очакване на момента, когато тя ще бъде готова. Не знаеше кога точно – беше наредил да я държат в отделно помещение, съвсем сама, до второ нареждане. Осем часа дотук, сама със себе си и надвисващата нощ. Сама, убийствено красива. Беше я наблюдавал вече няколко пъти през шпионката, скришом, наслаждавайки се на ерекцията, която всеки път го караше да намества панталона си отново, в малко по-удобна позиция. Никога не би допуснал, че е туркиня, ако не го знаеше предварително. Тя носеше външността си с небрежна грация, дори и тук. Изглеждаше като човек, който знае цената си, който е свикнал да я получава без особена подкана. Никакъв грим, само малко червило по устните, цялата в траур, разбира се, но блузата ѝ беше разкопчана точно толкова, колкото е необходимо, за да се знае кое какво е, а полата – нито къса, нито дълга, разкриваше от краката точно толкова, колкото човек да си представи останалото във всички подробности. Седеше, без да кръстосва крака, но и без да придърпва полата си, очите ѝ бяха зачервени, но не плачеше, не направи нито един опит да попита кога най-после ще я разпитат, ще я пуснат ли да си ходи, какво изобщо ще се случи. Просто седеше и чакаше. Изглеждаше корава на пръв поглед, но миризмата я издаваше. Ловджийският му нос отдавна я беше подушил, вярно и безотказно. Тя нямаше ни най-малък шанс, като животно за отстрел. Което, разбира се, не намаляваше удоволствието ни най-малко. Ловът си е лов дори и когато всичко е предварително решено. И плячката не става по-малко апетитна от това, че е напълно беззащитна. Дори напротив. Дори напротив.

Детайли
Посещения: 1541

По искане на един мой приятел, който ми писа от Изтока, посетих добродушния и бъбрив старец Саймън Уилър и както ми беше заръчано, попитах за приятеля на моя приятел, Лионидъс У. Смайли. Тук прилагам резултатите на моето запитване. Тайничко се съмнявам, че Лионидъс У. Смайли е измислена личност; че приятелят ми никога не е познавал такъв човек, а само е предвиждал, че ако запитам стария Уилър за него, това ще го подсети за неговия безчестен Джим Смайли. Тогава той ще се впусне в приказки и ще ме отегчи до смърт с някакъв досаден спомен за него – колкото дълъг и скучен, толкова и безинтересен за мен. Ако целта му е била такава, той действително успя.

Детайли
Посещения: 1566

Преди години живееше един цар, който обичаше толкова много да се облича в нови дрехи, че харчеше за това всичките си пари. Той не се грижеше за войниците си, дори рядко посещаваше театъра и обичаше само да се разхожда из града, за да показва новите си дрехи. За всеки час от деня той имаше особено облекло и както за другите господари казваха: „Те са в съвета“, тъй за него говореха винаги: „Сега царят се гизди в стаята си“.

Детайли
Посещения: 1362

Доста продължителен разговор върху нещата и проблемите, които занимават този тук човек, в различните му житейски поприща и превъплъщения. Последната книга, „Възхвала на Ханс Аспергер“, как работи, как живее, какво чете, какво го вълнува. Ако ви е воля, заповядайте!

Детайли
Посещения: 1201

Сигурен съм, че всеки/всяка от нас има поне по един такъв спомен в главата си: някакво четиво, което сте чели дълбоко в детството, и което е оставило в главата ви неизличим спомен, но за жалост всичко останало е изчезнало – заглавие, автор, страна и култура, от която е дошла загадъчната история... Всичко, всичко.

Детайли
Посещения: 1257

Започвам този текст със сравнително ясното съзнание, че чрез него ще осъществя някаква ултимативна версия на онзи първороден философски грях – contradictio in adjecto, противоречие в определението. Елитността, такава каквато я чувствам – и каквато ще се опитам да я представя по-долу – се състои именно в пълното отрицание на каквото и да е говорене, дори мислене на… м-да, елитността. Да говоря за нея, следователно, не е нищо друго освен акт на осъзнавана, заявявана и директно поддържана анти-елитност, не-елитност. Такова поне е намерението ми. Говорейки за елитността, аз по неизбежност се разграничавам от нея. И това е добре точно така, именно така.

Детайли
Посещения: 1238

Защо българите – един народ, който само четиридесет години по-рано беше спасил еврейското си малцинство (с всички уговорки, свързани с най-новите исторически факти, които ни се налага да преглътнем във връзка с този момент от историята ни) – защо българите, един сравнително мирен и без особена ксенофобска диря в историята си народ, най-неочаквано, в края на двадесети век, се поддадоха на една елементарна анти-малцинствена кампания и в резултат на това опетниха себе си с първото в историята на следвоенна Европа масово етническо прочистване, и разрушиха почти непоправимо етническия мир в страната си? Това, според мен, е въпросът, който не може да остане без реален, достоверен и подплатен със солидни изследвания и обществени дебати отговор, ако страната и нацията ни биха желали да намерят път към семейството на европейските народи.

Детайли
Посещения: 1859

Бе неделна утрин в най-хубавите пролетни дни. Младият търговец Георг Бендеман седеше в стаята си на първия етаж в една от ниските летни сгради, които се нижеха в дълга редица покрай реката и се различаваха почти само по цвят и височина. Той току-що бе написал писмо до един приятел от юношеските си години, който се намираше в чужбина, повъртя плика в ръце и бавно го запечата, сетне опря лакти на писалището и се загледа през прозореца към реката, моста и раззеленилите се възвишения на отсрещния бряг.

Детайли
Посещения: 1402

Да остаряваш – това означава да ставаш все повече самият/самата себе си. Но дали наистина е така?

Нека да започнем с промените. Те, вече казахме, са очевидни. А може би не съвсем, инак защо би трябвало да е толкова трудно да им се противопоставяме? Всъщност, в какво точно се състоят те – тези капани на остаряването, в които попадаме всички, с неизбежност? И кое е нещото, което ги прави толкова трудно различими, тъй недоловими?

Детайли
Посещения: 1434

Случвало ли ви се е някога да се замислите над смисъла на думата „милост“?

Знам, знам, звучи малко нафукано, един вид, ей сега ще ви просветля, ще ви обясня всичко, нали? И все пак, замисляли ли сте се някога над думичката „милост“? Правило ли ви е впечатление например колко рядко тя се среща в ежедневието, как всички ние я избягваме някак неволно, по инстинкт. Милост? Еййй, а стига, не ме занимавай с глупости! Или в някакъв по-кротък вариант: „Ми де да знам, звучи неудобно някак. Милост? Че кой ти говори такива неща днес, това ми звучи почти като… нещо от Библията или от книжки за деца, знам ли? Хайде, стига, дай да говорим за нещо друго“.

Детайли
Посещения: 4922

През 1928 година – тогава бях деветгодишен – принадлежах телом и духом на една организация, известна под името Клуб на команчите. Всеки ден в три часа нашият Вожд ни чакаше пред изхода на 165-то училище, което се намираше на Сто и девета улица, близо до Амстердам Авеню. След това с блъскане и ръгане ние, двадесет и петте команчи, се качвахме в рейса на Вожда и той ни откарваше (съгласно финансовото споразумение с нашите родители) в Централния парк. При хубаво време и в зависимост (доста относителна) от сезона по цял следобед играехме ръгби, футбол или бейзбол. В дъждовни дни Вожда неизменно ни водеше или в природонаучния музей, или в художествената галерия „Метрополитън“.

В събота и на големи празници Вожда ни вземаше рано сутрин от домовете и с готовия да се разпадне рейс ни извеждаше от Манхатън в сравнително волните простори на парка „Ван Кортланд“ или Палисадите. Когато ни теглеше чистият спорт, отивахме във „Ван Кортланд“, където имаше истински игрища и не съществуваше опасност да срещнеш за противник някоя бебешка количка или разярена стара дама с бастун в ръка. А когато команчките ни сърца закопняваха за лагерен живот, отивахме на Палисадите и се борехме с несгодите. (Помня, че една събота дори се загубих в измамната местност между пътния знак за Линит и западния край на Вашингтоновия мост. Но не изгубих ума и дума. Настаних се под величествената сянка на едно огромно рекламно табло и преглъщайки сълзите, извадих закуската и я нагънах, почти сигурен, че Вожда ще ме намери. Вожда винаги ни намираше).

Детайли
Посещения: 1613

Когато я срещнах в кафенето на Червената къща, лицето на моята добра позната беше изпънато от напрежение. Поздрави ме малко нервно и продължи да обсъжда с другата ми добра позната детайлите по домакинството на семинара, който, оказа се, междувременно бил преместен от университета тук. Но защо, не разбирам? „Забраниха ни“, отговори ми тя накратко, после продължи работата си.

Тук вече ме напуши смях – не знам защо, може би е било неразбиране на ситуацията, а може и да е било проста реакция на разтоварване от напрежението, което буквално цвърчеше във въздуха наоколо. Забранили? В 2009 година, в страна-членка на Европейския Съюз, някой е забранил семинар под името „Срещу политическия монопол върху историята: Другият разказ за Майските протести 1989 г. – 20 години по-късно"? Момент, но нали ректорът е историк, човек, образован на Запад, в Сорбоната, доколкото знам. В кой век живеем, по дяволите?

„Именно той ни забрани“, беше отговорът.

„Но как, по какъв начин? С какво се мотивира?“

Думите му бяха „Семинарът е прекалено политизиран, прекалено едностранчив“.

Аз все още не разбирах. „Но нима е възможно да има съпротива от страна на ректора на Софийския Университет срещу разработването на най-новата ни история? Не мога да повярвам, не мога да разбера.“

Двете дами ме изгледаха със зле прикрито съжаление. Бедничкият, в кой свят живееш?

„Виж какво, всички турски гости идват директно от Турция, това са живи участници в съпротивата от 1989.“

„Е и какво?“

„Как какво? Тия хора са реална опозиция на Доган, макар и да не правят политически капитал от това. Те просто казват, че неговата роля в събитията е била доста по-ограничена, отколкото тя се представя в момента. Става дума за това коя от двете версии ще влезе в историята, как може да не разбираш?“

И тук вече започна да ми просветва. Джордж Оруел – 1984. „Който владее миналото, той владее и бъдещето“. Нещата внезапно започваха да придобиват един до болка разбираем, уж отдавна забравен смисъл...

Детайли
Посещения: 1740

Не бих се учудил, ако някой ден бъдещите историци счетат за най-удачно описание на нашата съвременност кратичката формула „времената на Големия страх“. Не че страхът като изключително ефективно средство за контрол и манипулация на масите е изобретение на нашето време. Онова, което изглежда ни различава от по-ранните, технологически не толкова изкушени епохи, е гласовитостта.

Тясно сплетената комбинация от голямоформатни, медийно всесилни политически и бизнес интереси, която без видими изключения управлява световните икономики и политики, вече се е превърнала в своеобразен политико-медиен комплекс, наследник на предишния, военнопромишлен такъв. И формулата, която, както изглежда най-ясно описва начина, по който този комплекс функционира, се съдържа в простичкото вестникарско правило: „Добрите новини не са новини!“ Студените войни биват заменени от глобални затопляния, злите империи – от брадати фундаменталисти, препасани с колани от динамит. Онова, което не се променя, е посланието. Страхувайте се – и ще бъдете щастливи! Това е формулата, която ни се предлага от всички страни – и, дали под натиска на някаква еволюционна (и все пак доста перверзна) потребност за приспособяване, или от простичък стаден инстинкт – ние с удоволствие се подчиняваме, превръщайки страха в modus operandi, един вид сив кардинал, който ежедневно управлява съществуването ни.

Детайли
Посещения: 1916

В събота подир обед излизахме с майка ми на разходка. От сумрачното преддверие направо нагазвахме в слънчевата баня на деня. Минувачите бродеха сред злато, мижаха от зноя, сякаш очите им лепнеха от мед, а дръпнатата горна устна откриваше венците и зъбите им. И всички блуждаеха в златистия ден все с тази изнурена гримаса, сякаш слънцето бе надянало върху лицата на своите поклонници една и съща маска – златната маска на слънчевото братство; всички, които този ден бяха излезли по улиците, които се срещаха и разминаваха – стари и млади, деца и жени, – се поздравяваха с тази маска, нарисувана върху лицата им с дебел пласт златна боя, зъбеха се един на друг с тази вакхическа гримаса – варварска маска на езически култ.

Площадът беше безлюден и жълт от пек, изметен до прашинка от горещите ветрове като библейска пустиня. Бодливите акации, израсли от пустотата на жълтия площад, бушуваха над него със светлия си листак, с букети от изящно изрязан зелен филигран, като дърветата по старите гоблени. Сякаш тези дървета предизвикваха вихъра с театрално бухналите си корони, за да разкрият, огъвайки се патетично, изящни листни ветрила, сребристи от опакото като скъпа лисича кожа. По старите къщи, в течение на много дни излъсквани от ветровете, играеха отблясъци от богатата атмосфера, отгласи и спомени за багри, разпилени в дълбините на пъстрото време. Сякаш цели генерации летни дни (като търпеливи майстори, свалящи плесенясалата мазилка от стари фасади) бяха стъргали фалшивата глазура и от ден на ден все по-ясно изпъкваше истинското лице на сградите, физиономията на съдбата и живота, който ги формираше отвътре. Сега прозорците, ослепели от блясъка на пустия площад, спяха; балконите изповядваха пред небето своята изоставеност; от отворените входове лъхаше хлад и миришеше на вино.

Детайли
Посещения: 1944

Сеячите на страх. Дребните, но неутолими, неизличими, комай непобедими паразити, които са се впили някъде в командните центрове на нашите с вас нервни и умствени системи, които са ни парализирали, обвили в някаква луда паяжина от страхове и клишета, напълно парализиращи слабите повици на тъй дълбоко вцепенените ни съвести… Ездачите на мътно озъртащия се, омаян, обаян, урочасан гигант, наречен народ. Зомби-майсторите, майсторите на пехливанлъка, познавачите на Фатки и Майсторлъци, овчарите на стадото, свирещи на дудук, омайващ сетивата ни, с ръка скрита под ямурлука, тайничко полегнала върху дръжката на ножа, приготвен за поредното приношение, в което да бъде покосена някоя и друга овчица, за да настъпи след това яката лапачка…

Детайли
Посещения: 1894

Поп Кръстю се изправи като пиян, олюля се един или два пъти, после се стовари на колене пред Апостола, сграби ръцете му и се разрида като дете, дълбоко и жално.

– Апостоле, апостоле, апостоле! Събуди се, човеко, съвземи се! Изкушил те е нечестивият, взел ти е ума заради едно нищо, не мой да си толкова горд, да не видиш сам какво си на път да извършиш. Ако ти паднеш, падаме всинца заедно с тебе, Апостоле! Толкова ли не можеш да видиш? По-добре… – Той пое въздух дълбоко, сякаш нещо го давеше – По-добре мъртъв… отколкото… такъв. По-добре мъртъв. Смертию смерть поправ!

Васил измъкна ръцете си от трескавата хватка на отеца, отдръпна се крачка назад, изгледа го с почуда, после очите му отново се премрежиха и някак потънаха навътре, в себе си.

– Може и да си прав, Кръстьо. Може и да си прав. Знам ли кое е най-добре и за мен, и за вас. Но стига толкова, среднощ стана, време е за лягане. Утре пак път ни чака, знаеш сам.

– Тъй, тъй – разбърза се изведнъж отецът, сякаш споходен от прозрение. – Прав си, прав си, Апостоле. Ама аз още не съм уморен. Ти легни, почивай, а аз ще бдя отвънка. Като се върне Никола, ще взема и аз да наобиколя, да проверя, щото нищо се не знае. Четири очи са по-добре от две. А ти почивай, почивай.

Стана, разцелува Апостола, и си тръгна. В тъмното…

Детайли
Посещения: 2144

 Исак Башевис Сингер, изповедникът на източноевропейската еврейска душевност, с една покъртителна история из живот ана бедните полски евреи от началото на 20 век.

 

„Алтеле осиротя още преди да навърши десет. Първо умря баща и, после майка и. Отгледа я баба и, вдовицата Ходеле, която се препитаваше от работа на гробищата. Когато се случеше жена да умре през първия ден на празник, тогава погребението се уреждаше за втория. И тъй като шиенето е забранено по време на празничните дни, Ходеле заемаше на трупа савана, който беше приготвила за самата себе си и държеше в един скрин. За услугата получаваше малка сума от погребалното дружество. Освен това припечелваше и като ходеше на гробището да се моли за болните. За изявилите желание Ходеле измерваше гроба на някой свят човек с помощта на фитил, после потапяше фитила в разтопен восък и като се стегнеше, го нарязваше на свещи, които палеше в синагогата. Освен това доливаше масло във вечния пламък в параклиса над гроба на мъченика реб Залмон (бичуван до смърт от един чифликчия, задето отказал да се покръсти).“

Детайли
Посещения: 1942

Писането е нещо, което се случва (почти) независимо от собствената ми воля. Или така – или не се случва изобщо. Времето и болезнените преживявания за собствена неавтентичност са ме научили да не се подчинявам на празното желание да надвия самотата, отчаянието, скуката, усещането за пълна изолация от този свят – все болезнени и трудни за живеене неща – чрез опити да „пиша, защото трябва“. Не го правя, или поне се надявам, че не. Опитвам се да намирам някакви съответствия между онова, което се случва във и вън от мен, и писането, но, като се изключи прекалено елементарното наблюдение, че има пряка и директна връзка между физическата ми форма и онова, което се появява на екрана, нещо друго няма. Писането е магия, която изисква пълно подчинение, à la Houellebecq ? ?. Писането е нещо, което няма очевидна връзка със съзнанието и мисленето ми, като се изключи – отново очевидния – факт, че се поражда от тях, но не като плод на някаква съзнателна, култиваторска работа, а по-скоро като диво растение: има ли благоприятна, добре наторена почва, има и растения. Изчезне ли хранителната среда, изчезват и растенията.


Тази псевдо-биологическа аналогия е единствената, която мога да предложа. И, забележете, моля: за мен този процес е не само единствено възможният, той е и единствено ефективният, единствено автентичният, единствено обещаващият… Фразите, които се пораждат в моите моменти на късмет, рядко имат гладка, лесна за проследяване и възприемане форма или дори повърхност. Обикновено те са дълги, прекомерно накъдрени и изпъстрени с думи, които текстовият ми редактор безмилостно маркира в червено. Непознато, отново непознато, пак непознато… Абе, човек, ти ще напишеш ли най-после едно изречение, в което да липсват думи, дето липсват в речника?

Детайли
Посещения: 2195

Отечество любезно, уроки да не са ти,

ама си много мило и убаво си много!

Земята ти – земя, небото ти небо!

Ете, бая със зор изкаруваме лебо

и малко на законо дъската му клопа,

ама инат чиним на цела Европа,

със тебе се хвалим дек бива и не бива…

Твойта убосия сърца ни опива

и със нея вечно ще се костоперим,

ще да и се чудим, ще да и се дзверим,

Твоят въздух чисти със хлеб да се руча –

благ е като млеко…

А студна ти вода може да се смуче,

отечество мило и на гладно сърце.

Прочетете още...