Когато се приземихме в Тел Авив, целият самолет заръкопляска, а аз се разплаках. Баща ми, който седеше откъм прохода между седалките, се опита да ме успокои и в същото време да обясни на всички, които проявиха достатъчно любезност да го изслушат, че това ми е първото излизане в чужбина, затова така съм се разчувствала.
– На излитане си беше добре – изтърси на един старец с дебели лупи, който намирисваше на вкиснато, – чак като тръгнахме да кацаме нещо се размекна – и без пауза и преход сложи ръка на врата ми, както се успокоява куче, и прошепна благо-благо: – Не плачи, пиленце, тати е с тебе.
Искаше ми се да го убия – да го фрасна толкова силно, че да му потече кръв. Но татко продължи да мачка врата ми и да шушне високо на смрадливия старец, че аз обикновено не правя така, че едно време съм била инструкторка по артилерийска подготовка в армията и че моят приятел Гиора, каква ирония на съдбата, дори е служител по сигурността в Ел Ал[1].
Когато пристигнах в Ню Йорк преди седмица, моят приятел Гиора, каква ирония на съдбата, цъфна с букет още на самолетната врата. Тъй като работи на летището, лесно го беше уредил. Целунахме се на стълбата, като в телевизионна мелодрама, след което той прекара и мен, и куфарите ми през паспортния контрол за отрицателно време. От летището ме закара право в един ресторант, откъдето се вижда цял Манхатън. Оказа се, че си е купил кадилак от 1988-а, но такъв лъснат, че изглеждаше като нов. В ресторанта Гиора се колебаеше какво точно да поръча, та накрая се спряхме на нещо със странно име, далечна прилика с октопод и ужасна миризма. Гиора се помъчи да го яде и да каже, че е вкусно, но след минута и той се предаде и двамата прихнахме. За разлика от последната ни среща, сега беше с тридневна брада, която, както установих, му отиваше. След ресторанта отидохме да видим Статуята на свободата и Музея за модерно изкуство и аз се правех на страшно ентусиазирана, но през цялото време ме глождеше странно чувство. Така де – не се бяхме виждали цели два месеца и вместо да идем у тях и да се налюбим или просто да седнем да си поговорим, се влачехме по разни забележителности, които той сигурно беше посещавал поне сто пъти и сега ми обясняваше с отегчен глас. Вечерта, когато най-сетне се добрахме до апартамента му, Гиора каза, че трябвало да говори по телефона и аз отидох да си взема душ. Още не се бях изсушила с хавлията, а той вече бе сготвил спагети и бе сложил на масата вино и някакви полумъртви цветя. Наистина исках да поговорим, не знам, имах чувството, че е станало нещо лошо и той не иска да ми го каже, като по филмите – когато някой умре и се опитват да скрият смъртта му от децата. Но Гиора продължи да дрънка за всичките места, които трябвало да ми покаже за една седмица и как се притеснявал, че нямало да успеем да ги обиколим, защото градът бил толкова голям, пък то и седмицата не била пълна, а някакви си пет дни, понеже ето, първият вече бил отишъл, а през последния сигурно нищо нямало да смогнем да направим, нали сутринта баща ми щял да се присъедини към нас. Спрях го с целувка. Не се сетих за друг начин. Четинката по бузите му лекичко ме одраска.
– Гиора – попитах, – наред ли е всичко?
– Разбира се, че е наред – отвърна той. – Просто времето ни е много малко и се боя, че няма да ни стигне.
Спагетите бяха много вкусни, а след тях правихме секс, поседяхме на балкона, пийнахме винце и позяпахме хора като мравки да щъкат по улицата долу. Казах на Гиора, че сигурно е адски вълнуващо да се живее в такъв огромен град и че аз бих могла да седя така на балкона с часове, да зяпам малките точки долу и да се опитвам да си представя за какво ли си мислят.
– Нищо особено – рече Гиора и отиде да си вземе една диетична Кола. – Впрочем – каза после – аз снощи бях на десетина пресечки на изток, в квартала на проститутките. Оттук не се вижда, от другата страна на сградата е. И по едно време до колата се приближава някакъв оръфан клошар. С доста приличен вид, между другото, като за бездомник. С износени дрехи и пазарска количка, пълна с хартии, от ония, типичните, дето ги разкарват насам-натам, но иначе си изглеждаше съвсем наред, някак неочаквано чист. Та идва клошарят и ми предлага да ми духа срещу десет долара. „Много ме бива – вика. – Гълтам всяка капка.“ При това с такъв делови тон, все едно продава телевизори. Не знаех къде да се дяна. Представи си само: два през нощта, двайсет пуерторикански проститутки в редичка на двайсет метра от него, някои от тях много красиви, а този тип, който страхотно прилича на чичо ми, предлага да ми духа. Тогава изведнъж и той се усети, май за първи път предлагаше подобно нещо, и двамата се засрамихме. После вика извинително: „Какво ще кажеш да ти измия колата тогава? Пет долара. Много съм гладен“. И ей ме в най-пропадналата част на Манхатън посред нощ с някакъв четирийсетгодишен чичка, който ми мие колата с бутилка минерална вода и тениска на Чикаго булс вместо парцал. Няколко от проститутките тръгнаха към нас, а с тях и един негър, който мязаше на сводник, и по всичко личеше, че ще стане някоя беля, но никой думичка не каза. Само ни зазяпаха безмълвно. А когато клошарят приключи, аз му благодарих, платих и се ометох.
След тази история се умълчахме. Аз се взирах в небето, което внезапно ми се стори катраненочерно. Попитах го какво е правил в квартала на проститутките посред нощ, а той отвърна, че не била там работата. Попитах го дали си има някоя, но той и на това не отговори. Попитах го дали е проститутка. Първо нищо не каза, а после рече, че работела в Луфтханза. Изведнъж усетих миризмата и по него – идваше от тялото му, от брадата; нещо като кисело зеле. И сега, след секса, беше полепнала и по мен. Той настоя да остана у тях през седмицата и аз веднага се съгласих, нямах особен избор. Леглото беше само едно, а аз не исках да съм гадна, затова си легнахме заедно, но не правихме секс. Знаех, че никога повече няма да си лягаме двамата по друг начин, той също. След като заспа, отидох пак да се изкъпя, за да измия миризмата и от мен, макар да знаех, че докато спя в леглото му, миризмата ще си стои.
В деня на отпътуването облякох най-хубавите си дрехи, та Гиора поне малко да се освести какво изпуска, но не мисля, че дори забеляза. Бях много щастлива когато отидохме да се срещнем с баща ми в хотела. Прегърнах татко силно и това малко го изненада, но и много го зарадва. Взе да задава на Гиора глупави въпроси и Гиора се погърчи малко с отговорите, а после каза, че имал спешна работа и съжалявал, но не можел да ни закара до летището. Отиде да донесе куфарите ми от колата, сетне се сбогувахме и се направихме, че се целуваме, та баща ми не надуши нищо гнило. Когато Гиора си тръгна, аз се качих в стаята на татко и се изкъпах отново, а той повика такси за летището. През целия полет си мълчах, а той не спря да бърбори. Изминалата седмица се беше проточила безумно бавно. За да повдигам духа си, всеки ден си повтарях, че за последен път изкарвам вторника или срядата, или четвъртъка на това място, точно както си бях повтаряла през последната седмица от подготвителното военно обучение – само дето сега никак не помогна. И дори в самолета, когато кошмарът най-сетне остана зад гърба ми, не почувствах облекчение. Да не говорим, че миризмата и още беше по мен. Подуших се, за да разбера откъде идва, и изведнъж осъзнах, че се носи от часовника ми. Нейната миризма се беше просмукала в часовника ми още от първата вечер.
След като ни сервираха вечерята, баща ми се престори, че отива до тоалетната и се върна с една стюардеса. Оказа се, че ми е уредил посещение изненада на пилотската кабина. Бях толкова зле, че дори нямах сили да споря. Потътрих крака след стюардесата към кабината, в която пилотът и щурманът заобясняваха някакви скучнотии за приборите и превключвателите. Накрая прошареният пилот ме попита на колко годинки съм, а щурманът избухна в смях. Пилотът го стрелна с убийствен поглед, а после се обърна към мен и се извини:
– Без да искам, госпожице – рече, – по инерция, нали все деца идват в кабината.
Каза още, че много се радвали на посещението ми и се поинтересува дали съм си изкарала добре в Ню Йорк. Отговорих, че да. Пилотът пък рече, че е луд по този град – всичко си имал. А щурманът, който май се сконфузи и също искаше да добави нещичко, обясни, че той лично имал известни задръжки заради беднотията, която се виждала понякога из града, но в днешно време, при всички тези руски емигранти, същото можело да се наблюдава и в Израел. След това ме попитаха дали съм успяла да вечерям в онзи, новия ресторант, от който пред очите се разкрива цял Манхатън, а аз кимнах утвърдително. Като се върнах, баща ми сияеше и стана, за да си сменим местата и да се насладя на приземяването през прозореца. Докато се опитвах да бутна облегалката назад, той помилва ръката ми и рече:
– Пиле, включиха червената лампичка, закопчай си колана, че всеки момент ще кацнем.
И аз си закопчах колана и усетих как всеки момент ще заплача.
[1] Авиолинията Ел Ал (букв. Към небето, ивр.) е израелският национален превозвач. Б. пр.
Превод от английски: Милена Варзоновцева, 2013
Първоначална публикация в: Етгар Керет, АСАМТОЙ, Издателство Жанет 45, Пловдив 2013
