В този час на деня, при слънчево време, реката придобиваше неочакван тютюнев цвят. Наситеното иначе черно се смесваше със слънчевите лъчи и пред погледа й водата затрептяваше зеленикаво златиста, рядък цвят, щеше да каже нейната приятелка художничка, единствено природата можела да постига подобни цветове, човешката ръка винаги пренасищала багрите, винаги привнасяла в боите и от мътилката на душата.
За нея не беше рядък цвят, беше любимият й цвят. Приятелката щеше да й се изсмее, ако й кажеше, че това бе цветът на нейната любов, вече никой не говореше така, наистина щеше да прозвучи ужасно смешно, но точно такъв бе цветът на пуловера му, тогава, преди години, когато за пръв път го видя в една препълнена зала, запознаха ги някакви общи познати, цветът на меката вълна се сливаше с цвета на очите му, обля я тютюнева светлина, зави й се свят, залитна, потърси място да седне, не намери свободно и си тръгна, замаяна от погледа му и от вълнение, което, когато се събуди на другата сутрин, вече се бе настанило в гърлото й и тя дори се опита да каже нещо на глас, за да провери дали не е онемяла.
След няколко дни се срещнаха на улицата, той й подаде ръка да заобиколи паркираната насред тротоара кола, септември беше по лятному топъл и беше преметнал тютюневия си пуловер върху раменете, предложи й да се видят още същата вечер, щял да потърси празна улица за разходката им.
Сега тя седеше в кафенето край реката, наблюдаваше движението на спокойната вода и навярно за милионен път си припомняше всяка подробност, свързана с него, лекарят й каза, че това било болестно състояние, не можело човек да живее постоянно само в безвъзвратното минало, трябвало да се опита да живее в настоящето и тя се опитваше, правеше какво ли не, но нищо не се получаваше.
Внимаваше за всичко: как се облича, как ходи, как говори, как сяда, как движи ръцете си, как гледа другите, какво мисли за тях. Всъщност лекарят не знаеше какво мисли, не му казваше, макар че той искаше от нея тъкмо това, да му казва какво мисли. Но мислите й бяха единственото, което имаше. Не искаше, а и не можеше да се раздели с тях. Както не можеше да се раздели и с пуловера му, с който той я заметна, когато го изпращаше на летището, защото тялото й се беше сковало от някакъв странен студ и дори не успя да се усмихне.
За заминаването си той беше говорил през цялото време на любовта им, подготвяше се за него като за скок от трамплин с неизвестна височина, може би и затова редовно тренираше тялото си, беше сигурен, че след скока долу го очаква море и спокойствие, а той жадуваше спокойствие.
Тя никога не разбра какво точно разбираше той под спокойствие, не разбра и защо за нея няма място сред това безбрежно море, същевременно обичаше тази негова жажда и не се опита да го възпре дори на летището, само й беше ужасно студено и едва успя да вдигне ръката си, когато той за последен път й махна след паспортната проверка и се изгуби зад стъклената преграда.
Оттогава често я разтрисаше внезапен хлад, дори си купи специален топъл шал, за да се загръща с него и постоянно го носеше в голямата си чанта. Неговия пуловер прибра в един от шкафовете в коридора и се опитваше да не мисли за него, но всяка сутрин, когато затваряше входната врата, след нея като че ли се промъкваше и струйка тютюнев цвят.
Днес най-после беше решила да последва съвета на лекаря и да се раздели с пуловера. Изчакваше само слънцето да потънеше зад високите сгради на хоризонта, водата на реката да възвърнеше обичайния си черен цвят и да се влееше в нощта, щеше да се изкачи на моста с пуловера в ръка, да хвърли бърз поглед към дъното и за съжаление лекарят нямаше да може да види как пуловерът скача като от трамплин и се преобръща надолу. И как ръкавите му се разтварят в мрака и потрепват като крила.
