– По дяволите – изруга Оливер и се хвана за главата. Така и не свикна с проклетата греда. Този ремонт на замъка се оказа много по-голямо неудобство, отколкото си представяше. А в началото всичко започна толкова прекрасно. Ходеше и дрънчеше с вериги из коридорите на замъка и изкарваше акъла на строителите. Изливаше оцветители в боите на по-гневливите и избиваше инструменти от ръцете на плашливите. Така му беше доскучало от няколкостотин години самота, че сега си избиваше лудориите за векове скука. Оказа се обаче, че да си призрак в ремонтиран замък не е по-лесно от това, да си призрак в запустял замък. Никой не го беше предупредил, че сградите също могат да се превръщат в призраци. Сега призракът на замъка беше един доста досаден проблем.
Преди Оливер живееше предимно в тъмницата, както се полага на един порядъчен призрак. Сега обаче, след ремонта, който превърна запустелия замък в хотел, таванските помещения бяха преобразени в прекрасни апартаменти и Оливер предпочиташе да прекарва времето си там. Проблемът, както се оказа впоследствие, идваше от това, че старата сграда също стана призрак. И на мястото, където днес са огромните врати на апартаментите на тавана, стояха малките призрачни врати на старите тавански помещения. Те, разбира се, не пречеха на гостите, но Оливер постоянно забравяше да се наведе и си удряше главата в призрачните греди. За негова голяма изненада това му причиняваше изключително реална болка.
– По дяволите! Скапана греда! Трябва да си потърся екзорсист, да ме отърве от този досаден призрак.
Необичайната мисъл не успя да го развесели и той се понесе из коридора. Плесна една камериерка по задника, но така и не изчака да види уплашеното й лице, след като видя, че зад нея няма никой. Само чу в далечината:
– Абе, аз накрая ще го хвана кой е тоя и ще си омешаме капите тогава, ама да видим!
Оливер все пак се усмихна. Предпочиташе да се закача с камериерките от Източна Европа. Все успяваха да се изкажат по-вълнуващо от германките. Ако не бяха толкова кокалести, щяха да бъдат перфектните жени. От това май нямаше спасение. В последните петдесетина години жените изглеждаха недохранени до такава степен, че чак се притесняваше за здравето им. Къде отидоха онези истински жени, които бяха вдъхновили селекционерите да създадат Рейнския товарен кон?
Понесе се надолу към кухнята. Днес имаше специален гост и в хотела цареше необичаен хаос. Явно беше важна персона, защото още от сутринта се напълни с мъже, облечени в черно, които ходеха със слушалки в ушите и стояха начумерени в ъглите на стаите. Несъмнено бяха довели оня невротичен френски готвач. Оливер обичаше да си прави майтапи с него. Човечецът с часове украсяваше някакви блюда и накрая някой забързан сервитьор се спъваше в нищото и падаше в цял ръст върху блюдото-шедьовър. Оливер обичаше да го гледа как полудява. Не можеше да понася французи. Забърза се отново надолу, като се спря само за малко да погледа как един пиколо се натиска с камериерка в една празна стая.
За негова голяма изненада в кухнята нямаше чинии с гъши дроб, буябес и гато. Напротив, там за радост на окото на всеки изтънчен кулинар се редяха едно след друго блюда с наденички, бретцели, пача, ряпа, салати и една огромна тава със свински джолан с кисело зеле. В ъгъла на кухнята вместо каси с шампанско имаше бурета с бира. Оливер поглъщаше тази вълнуваща гледка и сърцето му трепкаше. В ушите му гърмеше йодел и той се усети, че лекичко се поклаща в ритъм.
О, небеса! Бяха минали векове, откакто беше присъствал на истинска забава. В стария замък навремето ставаха страшни веселби, а и мъжете от рода Кан винаги са знаели как да се забавляват. Честно казано, не беше възхитен от състоянието на рода в момента. Актуалният му пра-пра-пра (беше им забравил бройката вече) внук, изобщо не си падаше по забавленията. Беше се отдал на спорта. Някаква скапана игра, която бяха домъкнали някакви непрокопсаници от Британия. Ритаха една кожена топка до припадък, а работата на неговия пра-пра-пра (незнам си кой подред) внук, беше да стои пред една дървена рамка и да не позволява на топката да влиза вътре. И заради цялата тази работа той не ходеше по никакви забави. Никакъв алкохол, а преди мач и никакви жени дори – срам за рода. На всичкото отгоре носеше неговото име, че и външно приличаше много на него. Имаше същата яка челюст, почти нечовешки издадена напред.
Оливер се отърси от лошите мисли и отново огледа кухнята. Предстоеше прием. Денят щеше да бъде хубав. Реши да огледа останалите части на хотела, да види как вървят приготовленията.
Отвън един градинар се беше надупил в градината и боядисваше пожълтяло петно трева със специална зелена боя, а в балната зала шефът по поддръжката изпадаше в тиха паника, защото кукувичката на часовника се беше подала само до половината и не искаше да се прибере. До момента беше изкукала цели тридесет и седем пъти, а беше само осем часа. Човекът потропваше нервно и чакаше инженер от Шонах да пристигне всеки момент. Камериерки, сервитьори и всякакъв персонал се щураха напред-назад, а шефът по поддръжката записваше на една черна дъска колко пъти е изкукала кукувичката. Трябваше да даде точен отчет на специалиста.
В този момент се чу пронизителният крясък на управителя:
– Няма ли да млъкне тази проклета кукувица най-накрая? Фриц, къде си, дяволите те взели?
– Тук съм, господин Мюлер – шефът на поддръжката се появи начаса пред управителя. Стоеше изправен пред него, а зад гърба си продължаваше да брои на пръсти.
– Оправи тая кукувица веднага!
– Не мога, господин Мюлер. Опитах вече.
– Тогава разкарай този часовник оттук!
– Но това е часовник от 17 век. Най-старият часовник с кукувичка в Германия.
– Със сигурност е и най-разваленият. Сигурно е изкукала сто пъти, откакто аз съм тук.
– Четиридесет и шест.
– Моля?
– Изкукала е четиридесет и шест пъти. Четиридесет и седем вече.
– Ти да не би да ги броиш?
– Да, господине.
– Имаш съмнения, че е повреден ли? Ти друга работа нямаш ли си бе, Фриц?
– Имам, шефе, но специалистът е на път и ще иска да знае всички подробности.
– Какъв е тоя специалист?
– Най-добрият жив майстор на часовници с кукувички. Пътува в момента от Шонах.
– Шонах? Нямаше ли някой в Йоханесбург?
– Йоханесбург? Не е ли много далеч?
– А Шонах да не би да е близо?
– Ама там са най-добрите.
– Разкарай проклетия часовник от тук! Докато дойде този, или аз ще полудея, или ще го строша и няма да има какво да поправя.
– Той вече е на път, с хеликоптер.
– И госпожа Киркел е на път. Ако тя пристигне преди този часовник да е оправен, ще се изложим много. Разбра ли ме?
– Да, господин Мюлер.
– Ако до половин час не е оправен, да се маха.
– Добре, господин Мюлер.
В залата влезе една сервитьорка и се обърна към управителя:
– Господин Мюлер, музикантите дойдоха.
Управителят тръгна към входа, а Фриц се върна при черната дъска.
Герхард Мюлер, или просто Герд, както го наричаха приятелите му, беше в хотелиерския бизнес вече от десет години. Това беше наследствено занимание в неговия род. „Замъкът” беше най-големият хотел в кариерата му, а също така тази вечер предстоеше да посрещне най-високия гост, обслужван някога от рода Мюлер. До сега семейната гордост беше прием, който дядо му беше организирал за кмета на Швайнфурт, но никой не беше обслужвал политик от такъв ранг като госпожа Киркел. Господин Мюлер искаше всичко да е перфектно и гледката на ужасните, мургави, космати крака на акордеониста му навя апокалиптични мисли.
– Какво е това?
– Кое?
– Това. Това същество защо е обуто в къси панталони?
– Това е традиционна баварска носия, господине.
– Няма ли я във вариант с дълги панталони?
– Има я, както и може да се обуят чорапогащи.
– Не. Никакви чорапогащи не са в състояние да скрият това руно. Дълги панталони. Веднага! А между другото, баварската носия не предполага ли баварци?
Ръководителят на оркестъра се наклони към господин Мюлер и прошепна:
– Акордеонистът ни е от Румъния. Ром е, господине.
– Това е невъзможно, ромите не са толкова космати.
– В Румъния може и да са!
– По-скоро е от България, от ония дето разхождат мечките, само че вместо човека, сте взели мечката.
В този момент телефонът на управителя звънна.
– Да. Колко? Разбрах. Фриииииц!
– Да, господин Мюлер!
– Веднага разкарай часовника! Госпожа Киркел пристига.
– Слушам, шефе!
Фриц се втурна към балната зала, а управителят се затича след него, за да се увери лично, че часовникът ще бъде демонтиран. По пътя изпрати един от оберкелнерите да провери как е подредена резервната зала на тавана. Герд знаеше от собствен опит, че за такива събития трябва да има резервен вариант и беше наредил да подготвят залата на тавана. За всеки случай.
Шефът по поддръжката се покатери на една стълба и свали злощастния часовник. Кукувицата мигновено спря да кука.
– А, оправи се.
– Не, да ги нямаме такива. Махай го!
– Добре.
– О, Боже! Какво е това петно?
– Ами, нормално, стената не е избеляла равномерно. Там, където е бил часовникът, е по-тъмно.
– Ужас! Трябва да го закрием с нещо.
– Да върна часовника?
– Не, махай го! Портрет?
– Ами да, защо не?
– Не става. Много глупаво ще стои.
– Ама те няма да го виждат, шефе, точно над главите им е.
– Ще го има на всички снимки, Фриц, не говори глупости! Сетих се! Трофей. Към ловната хижа!
Оливер стоеше сам в ловната хижа и гледаше разсеяно към огнището. Беше му приятно тук. Бъркотевината в замъка беше толкова голяма, че никой не му обръщаше внимание, каквото и да правеше. В един момент се сепна, защото чу приближаващи се хора. Вратата се отвори с трясък и в хижата влязоха Фриц и Герд.
– Глиганът! Най-големият убиван някога в Германия.
– Не ставай смешен, Фриц! Как да сложа свинска глава над гостите? Как ще изглежда това във вестниците?
– Тогава една сърничка, може би?
– Много е малка. Виж, този елен. Какъв красавец, какви рога!
– Много е тежък, шефе, ще падне.
– Укрепи го по-здраво.
– Няма време.
– И все повече намалява. Без приказки, грабвай елена!
Фриц грабна елена и от третия опит успя да излезе през вратата на хижата. Оливер ги последва през стената. Едно от малките удобства на това да си призрак.
Еленът пасваше страхотно на свободното място. Господин Мюлер го огледа с гордост, избърса потта от челото си и стисна благодарно ръката на Фриц. Оправи костюма си и излезе към главния вход на хотела. Тъкмо навреме, за да види няколко черни мерцедеса, които влизаха бавно в алеята.
Оливер гледаше в захлас. Вратата на втория мерцедес се отвори и от него излезе истинска дама. Госпожа Киркел беше облечена в копринена рокля и, въпреки че се беше наметнала с шал, всички могъщи извивки на тялото й се виждаха. Оливер усети нещо, което не беше изпитвал от стотици години – същото онова чувство, което го беше обзело, когато видя съпругата си за пръв път. Той проследи гостите като омагьосан, нагази в стълбището до колене и мина разсеяно през една колона, докато не се блъсна в една полупрозрачна стена, там, където свършваше вратата преди ремонта.
– По дяволите – изруга той и се хвана за главата.
***
Вечерята вървеше чудесно. Всички се забавляваха невероятно и се веселяха, само Оливер седеше замаян в скута на един бизнесмен и гледаше госпожа Киркел. Как апетитно тези сочни устни осмукваха свинските крачета и как лъстиво капеше мазничко по гърдите й! Оливер се усети, че си мечтае да захапе плътта й.
„Какви са тия глупости? Аз призрак ли съм или вампир? Сигурно страдам от някакво душевно разстройство. То какво друго да е? От мен само едната душа остана. Трябва да прочета какво пишат Ериксон и Шницел в „Психология на паранормалното” – мислеше си Оливер и продължаваше да гледа омагьосан.
Времето минаваше, блюдата се редяха едно след друго и настроението се покачваше с всяка минута. Усещаше се, че нещо предстои да се случи. Оливер се зачуди какво ли е замислил Герд за гвоздей на програмата. И точно тогава, когато всеки гледаше в чинията си, или в чинията на съседа си, или в деколтето на съседката си, от стената се откъсна еленската глава и се захлупи върху главата на господин Киркел. Съпругата му изпищя и той се обърна рязко към нея. От това мигновено произлязоха няколко събития. Всички погледнаха към тях. С десния рог той удари съседа си по маса в тила и заби лицето му в купа с пача, а с левия рог удари съпругата си в лицето и тя се катурна с все стола си на земята. В отчаян опит да се хване за масата, тя се хвана за покривката и, падайки, обърна върху себе си цяла порция кървавица. Шефът на охраната й не разбра за кървавицата и помисли, че господин Киркел й е разбил носа и се втурна да й прави изкуствено дишане. Госпожата не видя нищо заради кървавицата и си помисли, че някой я опипва по гърдите и се опитва да я целуне и му удари звучна плесница. Оливер го обзе ревност и се опита да го ритне по задника, но не уцели и ритна господин Киркел. Той се изправи рязко и бръкна с рога си в окото на една госпожа, която изпищя, и в балната зала настана хаос. Всички викаха и крещяха, а над всички се извисяваше гласът на господин Мюлер:
– Носете напитки към резервната зала!
За няма и двадесет минути повечето гости се бяха преместили в балната зала на тавана и партито продължи с пълна сила. Единствено госпожа Киркел още я нямаше, защото се опитваха да й намерят чиста рокля по мярка и охраната все още не беше проверила напълно обезопасена ли е залата. Оливер стоеше в коридора и гледаше през вратата към залата. Вече беше започнал да се притеснява, когато тя се появи.
След ред неуспешни опити да й намерят рокля по мярка, господин Мюлер беше разпоредил да отворят музея към хотела. В единия от гардеробите намериха бална рокля от шестнадесети век, която й стоеше все едно за нея е шита. Малко миришеше на нафталин, но пък наистина изглеждаше страхотно. Поляха я обилно с парфюм и госпожа Киркел се премени като баронеса. Залата избухна в аплодисменти и тълпата бързо погълна дамата.
Оливер я гледаше и сърцето му се изпълваше с копнеж. В тялото му се завърнаха забравени от векове усещания. Усети топлина в крайниците си, усети пулса си, усети как устата му пресъхва и краката му треперят. Бавно тръгна към дамата, която беше завладяла сърцето му. Мина изправен в цял ръст през вратата на залата. Протегна ръка към нея. Погали я по косите и я докосна по рамото.
Госпожа Киркел се обърна и залата се огласи от нейния вик:
– Ау, защо никой не ми е казал, че Оливер Кан ще идва? О, какъв костюм! Много шик.