Адам Георгиев, „Хомоголгота“
Изд. „Жанет 45“, 2011
Бях след нощна и отивах при Зорка.
Недоспалата и забавена мисъл бе в странно несъответствие с външната забързана среда. Чувствах се като паднал метеорит.
И внезапно чувам отсреща мегафон към улицата:
Мъжки чорапи за невероятните 19 крони! Пясъчен часовник за 39 крони! Чаша за 39 крони!
Възторгът в гласа нарастваше.
Цял сервиз чаши само за 119 крони! Чорапи за сън, масажни топчета, ваденки, плакати на любимите ви футболисти! Имате лош опит с други магазини? Пълен ужас – изкуствено цвете за 49 крони!
Нечовешкият глас изпълваше с рева си цялото пространство, а хората си ходеха насам-натам. Не знаех, че съществуват и чорапи за сън.
Анцузи, потници, хартиени осветителни тела, ароматизиращи пръчици чак от далечна Индия! Детски пъзели, китайски клечици за хранене, свещи, стенни часовници. Предлагаме и практични неща: якета, сутиени за 29 крони, плюшени играчки, неизброими количества стоки на приемливи цени!
Плюшени играчки и сутиени в един кюп може да сложи само смахнат, хрумва ми. И отново:
Мъжки чорапи за невероятните 19 крони! Пясъчен часовник за 39 крони! Чаша за 39 крони! Цял сервиз чаши само за 119 крони! Чорапи за сън, масажни топчета…
…ваденки, плакати на любимите ви футболисти…
Сипе се връз нас и измъкване няма.
…изкуствено цвете за 49 крони!
…анцузи, потници, хартиени абажури…
…ароматизиращи пръчици чак от далечна Индия…
Напомняше ми сцена от Новия завет, когато Христос размита цялото тържище.
…китайски пръчици!
Ето го най-сетне и трамваят, аз се качвам. Всички ли места точно сега трябва да са заети? След миг зарязвам тая мисъл и сядам на стъпалата. Какво ли ще си помислят хората? Младеж, който в трамвая сяда на пода, сигурно върши и други непристойни неща… Това ме забавляваше. Да бъдеш постоянно друг и неподлежащ на класификации. Младеж, който на осемнайсет бе поканен в президентския дворец в Храдчани. Сетих се за Роберт, който ми бе казал, че обича да носи шапка с козирка и скейтърски парцали, а после някъде изтърсваше, че е магистър фармацевт. Това го кефеше. А всъщност воюва за всички free момчета, защото хората грънци знаят кой какъв е. Една нощ в този си вид попаднал в Бърза помощ, нещо не му било добре, държали се с него като с наркоман. Когато лекарката го попитала дали е пил някакви лекарства, изброил и няколко, недостъпни без рецепта.
– Откъде ги взехте?
– Аз съм фармацевт.
От този миг била като подменена: господин магистре, господин магистре!
Хората са наистина големи говеда.
След няколко спирки се освобождава място. Зяпам през прозореца, разминаваме се с автобус № двайсет и две. Вътре седи някаква жена, заприлича ми на Урбанова[2].
Урбанова в 22, в шест и двайсет и пет?
Ами да, може да отива в Народния, от седем ще пее в „Либуше“[3].
Как е възможно оперна дива да пътува с трамвай?
Пристигнах у Зорка и веднага и разказах за чорапите за сън.
Чувствам се добре в дома й. Ако беше момче, то… И изобщо нямаше да ми пречи, че…
Веднъж ми разказваше как насън се държала за ръка с някакво малко момиченце и тичали.
– Тичахме, страшно дълго и без да спрем.
Да тича Зорка не можеше.
Упрекна ме, че вече не чувствам безпокойство, че съм станал безчувствен. Че това е отстъпление пред света.
– Глупости. На злото можеш да се противопоставиш или да воюваш с него само когато не те владее слабост, когато в теб няма страх. Безпокойството е твоя слабост и победа на злото. Аз днес съм силен и никой няма шанс да ми навреди. Затова мога да се противопоставя на всичко. Това е позитивно развитие. Дяволът ще те надвие, щом те ужасява.
Така или иначе си мисля, че дяволът е само в човека, в неговите неизречени желания. Страхът от дявола е страх от собствените страсти.
– Не митологизирай злото.
Само че аз на няколко пъти в живота си действително видях дявола, в ноздрите си чувствах физическото му присъствие.
И безуспешно воювах с него.
Коленичил върху теракота в банята, молех Бог да не ме изоставя, след като и аз в себе си не го напускам.
– Никога няма да ти кажа кога се случи това.
Бях в Мадрид.
Винаги като чуя испански, се сещам за Алмодовар.
И неговия филм „Всичко за майка ми“.
На летището в Мадрид вече го нямаше билбордът с момиченцето с перката, от която излитат към света безброй малки самолетчета.
Спомних си, че и Зорка има една такава перка у тях на верандата. Перка, която се усмихва.
Детските играчки възпитават наивност.
Зорка впрочем също е едно такова момиченце.
Или е била?
При качването в самолета винаги звучи песента от филма „Каквито бяхме“*.
Каквито бяхме, казваш си.
И ти иде да ревнеш.
Със Зорка играем такава игра. Като съм в Мадрид, аз я търся под името Дана и тя и изпраща съобщения.
– Вчера си говорихме за ония кокошки от театъра.
Веднъж я обладала насън и я наричала Кураж. Страшно й се искало тя да се върне. За нея бе олицетворение на доброто.
– Момиченцето вече спи, а останките му мислят за нея.
На една снимка момиченцето беше към десетгодишно и държеше в обятията си бяло зайче. Много бе красиво.
Трябва да си призная, че като се запознахме, тя често ме провокираше с детинската си чистота.
За мен обаче това не бе чистота, по-скоро наивност, която смятах за слабост.
– По-добре да съм негодник, отколкото наивник.
Всъщност ме провокираше това как тя отстоява розовите си възглавнички, сред които досега бе живяла. Някой да не й ги смачка, да не потъмнеят. Всеки бе длъжен само леко да ги поотупа, та тя да може да спи по-сладко в своето неведение.
Аз обаче в живота постъпвах тъкмо обратно. Винаги държах да знам истината, на всяка цена, дори и с цената на собственото си самоунищожение. А тя предпочиташе да затвори очи пред действителността.
Сред пухените и възглавнички аз често завихрях истински вятър. Преобръщах целия и свят и и сочех истината.
Например, крещях й: „Не, няма да си слаба! Отвори очи и няма да си слаба“.
Не бих се учудил, ако заради всичко това започне да не ме понася.
Веднъж й казах нещо доста важно:
– Да си добър човек, непознавайки злото по света, преди още да си получил ритници и рани, може всеки. Но да си добър подир тях, това вече е нещо, което прави човека велик.
Когато по този начин я сближавах със Света, понякога изпитвах задоволство от жестокостта на истината. И си спомнях един девиз, който бях прочел върху табела в тоалетната на един апартамент в Карлин: „Справедливост без обич поражда жестокост“.
Подсъзнателната сила, която ме е тласкала към това, мисля си, е била обичта. Като баща, който е суров към сина си, защото му се иска той да бъде издръжлив и да хване живота за рогата.
Тази библейски силна обич тя в началото пренебрегваше. Не бе съумяла да усети истинската и стойност. Желаеше друга любов, тази отхвърляше като недостатъчна.
Вървях през нощна Прага, прибирах се както обикновено покрай неоновия надпис PUSSY DE LUXE.
Разсъждавах дали и на другите хора това им изглежда нормално, дали са щастливи, дали ние със Зорка не сме единствените, на които нещо не им достига.
Май не сме, самоубийци винаги е имало предостатъчно. Не съм от кротките агънца и нямам нищо против секса, включително и този без любов, когато просто ти се иска да се изчукаш. Ала това, че сексът е вече единственото, което свързва хората и ги кара всяка вечер да го търсят, почна да ме омаломощава емоционално.
Спомних си за Ирка, с когото се мъкнах известно време. Падаше си фетишист, възбуждаха го краката ми, които лижеше в кревата. А и спортните ми обувки, в които завираше нос. Моите крака обаче не се потят, така че много не му провървя.
От това изведнъж ми се пригади.
Знам, че празнотата често бе причина за много от моите раздели напоследък.
И макар всичките тези момчета да ме обичаха – за един даже съм убеден, че истински, – аз ги зарязвах.
И така, Легендата N. отново напомни за себе си. Разправяла на Илона, че преди години съм взел назаем от някакво момче четиристотин хиляди крони и не съм му ги върнал.
– Какво? – учуди се Зорка.
– Не четиристотин хиляди, цял милион.
И това научава за себе си човек, който дава назаем на почти непознато момче пет хиляди крони, когато е в криза след раздяла с приятеля си, а по-късно отказва да ги вземе обратно. И трябва да добавя, че не съм му бил мераклия. Просто съм щедър.
Спомних си един телевизионен сериал. „Ах, колко е просто да очерниш човека. Достатъчно е да се каже, че е доносник или ченге…“
Хората не се променят. Все са си едни и същи. Демокрация. Тоталитаризъм.
Легендата N. взе да й вика Зорка. Никога не беше я виждала, но напоследък постоянно слушаше за нея. Първо за нея заприказва Илона.
Беше моя приятелка, когато бях някъде наоколо петнайсет. Поне се правеше на такава.
– Тая е погълнала всичката мъдрост на света – рече за нея Илона, като я представи на Зорка.
Знаеше добре що за стока е и въпреки това разнасяше клюките й.
Легендата N. бе страшно честолюбива. Точно копие на майка си: творчески амбиции без талант.
Е, поне ще се размотавам около изкуството. Но на всички по-успешни и по-талантливи ще завиждам, ще оплювам труда им, а когато ми отърва, ще използвам ума им. Ще ми напишат например курсова работа и аз спокойно ще я пробутам за своя.
– На това се му вика безсрамие, нали? – разясни Зорка.
Когато Легендата N. с тогавашната си приятелка кандидатстваха заедно във философския факултет, стана гаф. Приятелката я приеха, а Легендата N. остана пред вратите на алма матер.
Тогава тя си намери една музикантка, която припечелваше като продавачка. Готино момиче.
– Тебе май те бива единствено да лижеш путката на някаква продавачка! – казала майка й.
– Собствената й майка? – изуми се Зорка.
Някога си казвах, че това, което представлява Легендата N., е достойно за похвала, като се има предвид къде е расла.
Веднъж бях свидетел как майка й изпадна в истинска истерия, затуй че Легендата N. ни е купила с нейни пари един пастет.
Превод от чешки Васил Самоковлиев
[1] Наименование на верига магазини. Б. пр.
[2] Ева Урбанова (р. 1961) – известна оперна певица, сопран. Б. пр.
[3] Опера от Бедржих Сметана. Б. пр.
