(Откъс от романа „Яловата вдовица“ на Бойка Асиова)
ОТТУРЧИХА ПОМАЦИТЕ
Решиха да оттурчат турците. Впрочем, повечето от тях помаци. Истинските турци се брояха на пръсти – изпадналите по тия краища от Руско-турската война мухаджири. Та взети заедно, местните хора, за да ги разграничат по вяра, ги наричаха турци. Някои избягаха в общия порой на югоизток, към местата, в които се беше свила някогашната Велика империя. Знаеха, че не им е родина, но се плашеха от неизвестното, което ги очакваше при новата власт в родния им край. Какво щеше да бъде, предстоеше да се види по-късно. Други си останаха. По-силно се оказа за тях притеглянето на огнището, къщата, в която бяха расли, нивите, които сееха, ако щеш и водата, която пиеха. Не можеха да зарежат всичкото това, което до днес представляваше техният живот. Ами гробовете на близките? Животът и смъртта са толкова заедни, че тежко му, който се наеме да ги раздели. Останаха си, примирени, каквото и да им се случи, да го понесат.Камбаната удари като за празник. Няколко пъти и някак настоятелно, като да прикани всички да дойдат на църква. Беше се разчуло, че ще оттурчват помаците. Ама точно как ще стане, никой нямаше представа. Не беше се случвало в живота им и предстоеше да го видят. Беше сигурно, че бой и клане не ще има. Това, което е заставило предците на тези хора в страшното време на поробването да се откажат от християнската вяра, беше останало назад като тежък спомен. В песни и приказки, в предания, в твърдения на потомци на истински очевидци, в имена на местности и в какви ли не белези, които животът оставя по пътищата, нямаше сега как да се случи. По същия начин и със същите средства не беше възможно. Времето беше друго. Обредът щеше да бъде използван като оръжие.
В средата на черквата стояха те – жени, мъже и деца. Българогласни, но вярващи в Аллах. Разбира се, с различна сила, според душевното разположение и природен ум на всеки един от тях. Пееха песните на предците си, приели насила исляма, и продължаваха да назовават добитъка и кучетата си с християнски имена. За Рамазан байрама жените къносваха косите и ръцете си. След тридесетдневния пост подаваха през оградата саханче с тлъст пилаф на комшиите, а на Великден поемаха от тях червени яйца. Облеклото им беше пъстро. Като верни на падишаха момите и булите можеха да употребяват всички цветове, които пожелаят. И те се надпреварваха коя от коя по-ярка черга да изтъче, чорапите едни с други не си приличаха, престилки, торби. Не им стигаше за себе си, ами гиздеха и конете. Покриваха атовете с чулове като парче ливада по Еньовден. Останалите във владението на православната църква нямаха това право. Тям се полагаше по-тъмното, по-мрачното, по-сивото. Като за втора ръка хора, безправни, извън законите и царството.
След малко в гробищната черква „Свети Георги Победоносец“, ниска, но просторна и с голям притвор, с потъмнял иконостас и златни царски двери, с литнал гълъб над високата облегалка на владишкия трон, щеше да почне оттурчването. Отстрани на клиросите в столовете седяха сеирджиите. Отзад някъде, притихнала, в нервно очакване надничаше и Рабието. Тя не беше дошла за зрелище. От място за духовно покровителство, за разтуха, за общуване с други хора, за весели и тъжни работи, за съпричастие към целия живот на човека, сега църквата трябваше да изпълни роля, която някой беше наредил да изиграе. От храм за душевно възвися-ване, днес щеше да бъде средство за насилие. С някои от тия, които пред очите й трябваше да топнат нозе в купела и да се прекръстят със събрани три пръста пред олтара, Рабието се познаваше бегло, но с други другаруваше сърдечно и откакто се помни. Дълбоко вярващи в своя си Бог, в този момент на претоп тия люде страдаха безмерно. На лицето им беше изписан изпепеляващ ги срам от крачката, на която се бяха съгласили и от проявената слабост. И всичкото това, което преживяваха като истински позор, правеха го, защото искаха да останат у дома си, да си гледат нивите и стоката, да си посрещат и изпращат децата и да раждат още.
ТАЙНСТВОТО КРЪЩЕНИЕ
До пангара се издигаха две купчинки – от каскети и от калпаци. Приготвени по избор да ги нахлупят върху избръснатите глави, заприличали на белени тикви. Не им бяха разрешили да влязат в храма с фесовете си в ръце, та след кратко суетене, оставиха ги покорно в притвора. И още преди да прекрачат прага на християнския храм трябваше да се обърнат на запад, където се смяташе, че е царството на Дявола, и ги накараха да се отрекат от предишната си вяра с думите: „Отричам се от тебе, Сатана, и от всички твои работи, и от цялата ти гордост, и от цялото ти служение.“
Но ако трябваше строго да се спази канонът, след разрешението на върховната църковна власт мюсюлманите, желаещи да станат истински православни, преди часа на кръщението трябваше да са прекарали в помещенията на християнския храм четиридесет дни в пост и в изучаване Символа на вярата, Господнята молитва, Блаженствата, Десетте Божи заповеди...
На своя глава отец Манол, като енорийски свещеник, спести на злощастниците това издевателство. Хвана напреко, пое греха на неподчинението на каноничния ред с огромно желание да намали поне част от страданието на своите съграждани.
Разбираше той идеята на голямата политика да се изгради единна държава. Но едно беше да пишеш на книга, а друго да гледаш тия хора в очите – объркани, изплашени, озлобени и неразбиращи.
Един по един старите фесове глухо тупваха върху плочника, а купчинката от нови каскети и калпаци се смаляваше.
Свещеникът посочи едното по име и той излезна малко напред към олтара. Това беше Аджисале. Потъмнял като гореща главня, върху която току-що са лиснали котел с вряща вода, черен и димящ. Зад него пристъпи на крачка Файтуша с децата им.
– Открийте лицето на жената! – разпореди презвитер Манол неизвестно към кого. Никой не посегна. Като почака малко, кадъната неохотно сама повдигна чембера си. Главите на всички участници в кръщението останаха наведени и не видяха очите й, зачервени и подпухнали, навярно плакали цяла нощ и останали зли. В тях нямаше нито примирение, нито разкаяние, още по-малко съгласие. Просто беше тръгнала след мъжа си, защото тя беше неговата половина пред Аллах и се бе врекла такава да му остане до гроб. В зениците й се оглеждаха горящите свещи, окръжили големия венец, висящ от тавана. Пламъчетата се разбъркваха в тях и изскачаха оттам на снопове змийски езици. Това бяха клетвите на жената, заставена да се откаже от своя Бог и да приеме чужд. Всички я знаеха – колкото можеше да благославя и да лекува с благи думи, триж по-силна беше на проклятията. Ох, как само можеше да кълне Файтуша!
Дечицата й, като не разбираха какво се случва, притихнали бяха се вкопчили в шалварите й.
– Кой ще им стане кум? – попита отецът.
– Я – чу се гласът на Айдън Динка не особено въодушевен. Кандисал да помогне на своята си власт, за която се би в окопите, мъжът беше приел сега от немай къде да поеме това иначе почетно задължение.
– Име? – попита попът.
Посоченият кум съобщи намисленото от него и кумата християнско име.
След трикратното потапяне на единия събут крак в купела с вода, следваше помазването с елей – символът на плодоносната маслина, един от образите на Исус Христос. „И помазването, което вие получихте, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазване ви учи на всичко и е истинно и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е учило...“, редеше отец Манол.
За да не ги обличат целите в бели дрехи, както е редът, кумата им преметна на рамо само по една бяла кенарена кърпа със ситна дантелка. Захраниха ги с мед и масло, изразяващо обещаното царство и благоденствие. До връчването на светилник, символа на просветлението, не стигнаха, защото църквата щеше да се вкара в много разходи, а и общината беше още бедна.
Презвитер Манол прочете словото. Липсваше тържеството, подобаващо за посвещението в едно от седемте велики тайнства на християнството – кръщението. По-скоро трудно прикрита вина се долавяше в гласа му.
Жената от Файтуша стана Фидана. Пощадиха я, като не й туриха име на светица, а на младо дърво, та да може някак си да не се почувства толкова поругана и да свикне божем с него.
КУМОВЕТЕ АЙДЪН ДИНКА И ЛЕНЕТО
Кръщаването, онова, което е повторение на потапянето на Христос във великата река Йордан от Йоан Кръстител насам, припознал Исус като пратеник на Бога, и което за всеки верующ християнин представляваше празник, е свързано с добро настроение в очакване за честит живот. Нови дрехи, росно откъснато цвете, хубава трапеза, подаръци, спомени, благопожелания, честитявания. Просветлени лица на близките. Куп неща, които съпътстваха свещения обред на приобщаване към църквата.
Сега в старата опушена черква в края на гробището владееше тегота, лъжа, тихо насилие и душевен гърч. Всеобщо смущение изпълваше въздуха. Всички искаха това представление да свърши час по-скоро. Самият свещеник, угнетен и невярващ в смисъла на поръчаното му държавно дело, прелисти набързо молитвеника, като ачик прескочи много редове от него.
Жената на Айдън Динка, кумата Лене, не посмя да скърши хатъра на мъжа си. Това тя никога не си позволяваше. Беше вярна негова спътница, кротка, сговорчива, вечната потушителка на вулканичните му изблици. И сега отстъпи, ако че виждаше в това голям грях. Не само тя, повечето от хората тук бяха свързани с природата. Изкарваха си хляба с постоянния допир с нея и затова бяха инстинктивно религиозни. Не че не палеха кандило под иконата на света Богородица и не раздаваха жито на Задушница. Те се подчиняваха, страхуваха и вярваха по-скоро в силата и справедливостта на природата и нейните закони. За тях тя повече беше храм, отколкото черквата.
За Ленето църквата никога не беше развлечение и пространство за разтуха. Преживяла тъжно детинство, тя имаше сериозни основания да се съмнява в съществуването на божията справедливост. Но не го изричаше на глас и се вардеше от богохулство. За нея Христос беше жив и тя можеше просто да го срещне ей сега, във всеки ден и час. Както го е срещнал апостол Павел на път за Дамаск. Той не е бил свидетел на евангелски чудеса, но е постигнал много повече, отколкото нищо неразбралите очевидци. Тя имаше свой образ за Христос, добър и човечен, съразмерен с нея самата.
В този час кръстницата Лене, вярната половинка на Айдън Динка, изпитваше срам, голям и изпепеляващ. През цялото време, докато попът четеше, лицето й не престана да гори. Полази я и страх. Тя познаваше и меда, и жилото на Аджисалица. Беше ходила при кадъната по женски работи и беше видяла помощ от нея. Съответно на добротата си беше чула от Файтуша реки от благи думи и насърчителни пожелания. Но била е и свидетел на нейния гняв и неотразими клетви, ако е настъпена от някого. Ленето не вярваше, че на тази силна и дълбоко религиозна жена е прекършена волята й. Трепереше, че нещо ще се случи, страшно и непоправимо, и че тя самата ще е виновник за него. Дълбоко в сърцето си беше против това, което ставаше в черквата „Свети Георги Победоносец“. Страдаше с цялата си душа, че не можа да се противопостави на мъжа си. Не можа да го спре. А той, ако да беше див по нрав, и нему не беше по волята всичкото това зле замислено позори-ще и това го правеше още по-гневлив и невъзможен.
Опълченецът беше дал дума. Уговориха го, че трябва да участва в това нужно за укрепване силата на държавата предприятие. Като доброволец във войната за изгонване на турците от родната му земя и получил кръст за храброст за битката при Булаир, трябваше, трябваше да не спре, да не се оттегли, а да се включи с каквото може в устройството на новия ред. Командирите, които беше срещнал в окопите при Шаркьой и Булаир бяха все мъже чисти, почтени, патриоти и истински народни синове. Те имаха войника за същество, деляха хляба и срещаха смъртта с него през цялата война. Сякаш самите командири отнякъде му даваха напътствия, сочеха му правия път и го окуражаваха: „Трябва! Направи го! За хубаво ще бъде! Не бягай!“
Националният идеал е пълната свобода и равенство на всички народности в държавата, учеха войводите някога и готвеха въстание. Да де, ама тия несретници се имат за турци, гърчеше се под контравъпросите си Айдън Динка. Турци, ама не са. И потурнаци не са. Защото не по своя воля някой назад в родата им не е издържал и е сменил вярата си. Изплашил се е от ятагана, посякъл доста непокорни глави. С утешението, че запазват своя си бог в сърцето, други са се изкушили, за да се ползват от законите на царщината, и отстъпили, приели исляма. Зер им е било лесно! Все му се искаше управниците, които бяха измислили да се извърши оттурчването им, да излезнат прави. Хората да се върнат към изконната си вяра и да си бъдат каквито са били преди столетия.
Айдън Динка не се перчеше с това, че е бил опълченец. Гордееше се тихо и знаеше цената на този родолюбив акт. Та сам беше тръгнал за фронта. Подкрепи го и баща му. Старият дедо Ване го благослови, а майка му баба Злата го изпрати като го прекръстваше зад гърба дордето с дружината му се скри от очите й. Айдън Динка искаше и неговите деца да бъдат патриоти.
– Пръснахме се да наберем цвете...
– Какво цвете па ти бе, Дине? Дека? – попита невеста Лене учудена.
– В Кукуш. По градините. Командире ни разпореди.
– Аха, ти па за Делчев – разбра жената, че мъжът й се връща към една стара история от Балканската война, която той обичаше да разказва и която винаги го вълнуваше.
– Гушнали сме цветето. Строихме се и той ни дръпна реч.
– Кой? – макар да знаеше отговора, но за да бъде любезна, попита съпругата.
– Командире, полковнико. Реч ти викам! Огън! Бойци, вика, преди боя требва да отдадем чест на един свет дом. Даде команда и ни поведе... – тръгна въодушевеният разказ на опълченеца за кой ли път.
В стройна стъпка, с оръжие на рамо, с лица обърнати към двукатовата къща, до зида стои подпрян портретът на Гоце. Очи големи и черни. Мустаци – комитски. Лице юнашко. Момчетата маршируват, викат „Ура!“ и хвърлят цветя към скъпия лик. Образът се затрупва, някой се откъсва от редицата, изтичва, за да обере с длан цветята, покрили лицето от фотографията и настига дружината. Това беше Айдън Динка.
Приседнал на пейката встрани от портата, бащата на Гоце – дядо Никола, подпрял върху бастуна ръце, плаче. „Боже, пази България! Децата ни не успеха!“-шепне си старецът.
Невен и накапали смокини. Красиви къщи. Кукуш-анки с кошули от свила.
– Тое Кукуш го нема вече – с горест заключи разказвачът на войнишки истории. – Не мина и година, сичките на Балканите се бехме фанали гуша за гуша, гърците го запалиа. Изгореа две иляди и кусур къщи. Остана едно пепелище...
Бистроумна, невеста Лене слушаше мъжа си и се досещаше каква му е мъката.
– Невесто, ти знаеш ли що е това Булаир? – понечи опълченецът да отвори очите на жена си за голямата политика и смисъла от тяхното присъствие в нея. Желанието му да са песъчинка в онази мъничка част от големия замисъл за чиста и единна нация, която утре трябваше да се случи в гробищната черква „Свети Георги Победоносец“.
Като рече той Булаир, па тя се сети за цветето, което й донесе от Самоков по-голямата от нея етърва, кака й Славка. Учителка в класното училище, мъдра в житейските работи, голяма уметница и пеена жена. Донесе й тя от родния си град преди две години коренче була-ирче. Така самоковлийките кръстили крехкото и нежно цвете с тънки дълги дръжчици, ройнало розови цветенца като сълзици. Защото, разказваше й кака й Славка, много мъже от Седма пехотна Рилска дивизия са загинали при Булаир през Балканската война. Останали са им гробовете по Галиполския полуостров. Ветровете от Мраморно и Егейско море да рошат тревите над тях, чужди и незнайни. Та затова жените от Самоков обичат това цвете и го множат. По-късно щяха да направят паметник на централния площад и щяха да изпишат името на всеки погинал войник и офицер върху пирамидата от камъни. Но това щеше да се случи по-късно. И то е друга история. Вдовици и скръбни майки, почернени и осланени от загубата, изпревариха и направиха своя благодарствен помен като посяха по градините и гробищата цветето с вид на дребни сълзи и име на победна битка. Същото сега цъфти и в нейното градинче. Ленето очакваше сълзиците му напролет като предтеча на нещо хубаво и се свенеше да си признае, че му вярва, на него, на булаирчето.
– Та що е то Булаир? И колко чини? – повтори Айдън Динка въпроса си.
– Па знам, нали си ми разправел – тръсна глава тя да пропъди красивата миражна гледка пред очите си и отвърна на въпроса с малко закъснение. Даде да се разбере, че утре ще го последва. Ще бъде кума, щом той се е обещал на властта и щом самият вярва, че е редно.
– Аджисале е кандисал. Видехме се снощи с него. Кадъната не е лесна – пожела да продължи обещалият се за кум разговора, приличен на лека кандърма, но издаващ собственото му притеснение.
– Не е лесна, викаш. Ми знаем ли какво й е в душата? – опита се Ленето да предизвика съчувствие у мъжа си заради предстоящото издевателство.
– Абе, дали знам? Ами не знам. Ти сега какво? – готов да кипне заекна Айдън Динка.
– А помисли, ако ти си на нейно место – кротко продължи да му противоречи спазарената от държавата кума.
– Не ми бери гайле. Освен Костадин, съм и Айдън -опита се да се пошегува той с турския си прякор. – Баба на майтап ме сравнила с лудия Айдън от турската махала, та ми го залепи за цел живот. И на фронта отидох с него. Сигурно и в гроба нема да съм самичок. Току-виж изчукали сте го на кръсто „Костадин Иванов... роден лето... известен като Айдън...“
– На кръсто се не знае, гледай на детето да не го лепнеш – плахо подхвърляше майката.
Детето, това е синът, защото момичетата по този край не ги наричат деца. Те са просто женски.
– Ами ако е щур като мене...
Дърдореха си така, колкото да мине вечерта. И Двамата бяха потиснати от очакващото ги държавно задължение.
В черквата „Свети Георги Победоносец“ течеше оттурчването. Колкото и свещеникът да отмяташе страниците, кръщението си беше дълго, бавно и протяжно. На всички им дойде до гуша, когато неочаквано мъж, надхвърлил христова възраст, нахълта в черквата и шумно се провикна. Доволен от току-що сторения обред, гласът му прокънтя доста нелепо в общата тягостна тишина, в която само мамоленето на попа се чуваше. Всички вкупом се обърнаха към него. Той извади от пазвата си нещо шумящо. Беше колкото половин длан тънка суха кожа и рече:
– Това е от мое гръб. От бой. Биа ме турците заради бачето – и мъжът поривисто запретна кошулата си, за да видят всички големия червен белег на гърба с липсващата кожа.
Малцина в черквата го познаха. Това беше по-малкият брат на Исидор, същия, когото турците застреляха в двора им и за по-сигурно запалиха къщата и плевнята. Оттам тръгна и пожарът, в който изгоря цялата махала в дните на Илинденското въстание.
Сега мъжът с липсващата колкото длан кожа на гърба смяташе, че е дошъл часът му. Но в какво се изразяваше този негов час, жарещият го спомен за острата болка в подпрания му от бой гръб му пречеше да осмисли. Идеалът, който войводите на националната революция изповядваха и проповядваха, че всички ще бъдат равни, не можеше да преодолее плитчините на възприятието и си оставаше неосъществим.
Оттурчването свърши.
В суматохата Рабието потътри да изнесе пълния купел. Бързаше да изпревари клисаря, да не вземе да го лисне по калдъръма. По стар обичай водата, в която е топен кръщелникът, се изсипва в корените на плодно дърво, за да не са му слаби ангелите в бъдеще. Тя държеше непременно да стори този ритуал. Молеше се в себе си за тия хора, минали през днешното душевно горнило, което на всичко отгоре беше наречено свещено тайнство, ангелите им да останат силни. За да не се побъркат от унижение, срам и Бог знае от още каквото е вътре в гърдите им. Единственото плодно дърво наблизо беше старият орех в долния край на гробището, с чиято височина и грамадна корона хората бяха свикнали да съизмерват постиженията си. Излезе от двора на черквата и примъкна криво-ляво медния съд, като разплискваше по малко от безценната течност. Успя да го довлече до дънера. Изсипа го върху изгърбените над земята стари коренища и въздъхна с облекчение. Беше направила каквото можа за ангелите на Файтуша, Аджисале и дечицата им.
След приемането на христовата вяра, оттурченият минава под покровителството на кумовете. От днес и завинаги те трябваше да си станат рода и на децата си да го предадат. Както е по отколешна традиция. Да се тачат, да си помагат. Да се броят наравно с кръвната рода, че и повече.
Не се получи. Не стана. И на едните, и на другите им беше зорлем. Кръстниците се чувстваха скверно, а кръщелниците – унизени, насилени, посрамени. Доброто последствие от прекръщаването беше, че остави помаците на мира. А властта реши, че е свършила голяма работа и е прибрала под лоното на своята църква някогашните си сънародници и едноверци. Че отсега нататък те от помаци, или българо-мохамедани, както ги наричаха, или турци, каквито някои от тях се имаха, са станали българи християни.
Раздадоха им купените от общината каскети и калпаци, които те от немай къде започнаха да носят. Усещаха ги на главите си като нажежени пирустии[1] , та вечер хлопнеха ли портата зад себе си, с облекчение ги сваляха. Покръстени бяха и циганите мохамедани, на които им беше все тая. Останаха си бедни и весели.
Когато след няколко месеца гръцката войска нахлу в града, напуснат от българите, юрнали се да се спасяват в планината и в Рилския манастир, оттурчените заедно с нападателите се отдадоха на грабеж. Щом гърците се оттеглиха под напора на българската войска, избягаха заедно с тях. Заминаха за Беломорието, оттам в Мала Азия.
Сред тях беше и Аджисале. Дадения му бозиняв кожен калпак закачи на една кука под сайванта, навика жена си Файтуша, която не престана да скрибучи като дървояд, че е сменил вярата си. Навика я да се не помайва и хукнаха. Не се юрна с другите да разграбва християнски дворове и къщи.
Щяха да минат години и един министър-председател, който искаше на всяка цена неговата партия да спечели изборите, обеща на оттурчените да им върне имената. Броеше колко гласове ще му дойдат от тази машинация. Но това Аджисале нямаше как да го знае. Напусна родния си град, където поколения от неговия род са родени преди тази далавера с гласовете на по-турчени, оттурчени и най-вече измъчени да хрумне в нечестивата глава на големеца. Не можа да понесе обидата. Щяха да го подритват като никаквец. А и жена му не миряса. По цяла нощ навиваше свредела: Да бега-ме, та да бегаме! Зер тя знаеше какво ги чака там, на чуждото място. Но родното й изстина заради това, че посегнаха на вярата, приела я от майка и баща.
Колкото можаха да вземат със себе си от покъщнината, взеха. То колко ли може да се носи на ръце? Триста декара имот, четворица измикяри, бая овце и кози, къща на два ката в самия център на градчето – всичко, което старият му баща аго Таир беше спечелил, синът го заряза. С две деца на ръце и с едно в корема на кадъната замина в посока, където той знаеше, че не му е родина. В града не искаше да остане. Новият ред, или това, което щеше да бъде нов ред, го подгони през Босфора.
Аджисале побягна със семейството си, без да знае какво го очаква на чуждото място.