От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

В началото миризмата бе като драскотина. Драскотината не се съсири, не хвана кора. Продължаваше да кърви. Зловонието й наподовяваше дъх в спарено купе.

„Мириша на седалка на влак. – помисли Човекът. – Оттук насетне общуването е нежелателно. „

Беше се опитал да прогони миризмата с второразредни ухания, сапунено търкане, гаргари, рязане на нокти и мазоли. Приятелят му, анемичен и деликатен по рождение, тактично се опита да го успокои като каза че с времето и възрастта миризмата на двуногите и чифтокопитните се засилва. „ Нали си бил в стая на старци? – бе попитал накрая. – Плътта вони на разпадащи се клетки, разни ерупции и подобни. Плътта натежава и оформя изказа си. Нещо като мъдростта, но с обратен знак. Люляковото ухание на бебето и зловонието на стареца – раждането и смъртта…“ .

„Не искам да мириша на вагон ресторант – бе изкрещял в отговор Човекът. – Не искам телесата и мислите ми да хващат двойна гуша.“

Миризмата продължаваше да се плоди и размножава. Човекът прие дръзки процедури; душове по три пъти на ден, мазане на тялото със зехтин и ред подобни, които оставаха без резултат. Седеше на огромно изкорубено кресло, наследено от изтрепаните му дядовци, гледаше през прозореца и се опитваше да нарежда шкафовете из себе си. Като че ли за пръв път имаше възможност да превърти всички ленти, да прелисти с оплюнчен палец миналото, да акушира някакъв мъртав изтърсак.


Small Ad GF 1

„Разпадам се, и колкото повече загнива плътта, толкова по-силно усещам старите ухания, които подминавах“ – мислеше той и очакваше пръсването на канелата в пролетния сумрак.

Прерязал връзките на ежедневното бесуване, потънал в разнебитената коруба на креслото си, той извади стария чувал пълен с нахвърляни късове от мисли и спомени, които никога не бе имал време да препрочете или да довърши. Докосваше стари трамвайни билети и есенни листа, четеше думи, сквернословия и молитви, които бяха живели в младите му дни, а после като лениви маратонци бяха изостанали от голямото му бързане към нищото. Прелистваше написаното, миризмата надничаше през рамото му, есенните листа се ронеха, изтичаха в прашни струйки, трептяха закърпени крила на страници с оръфани краища, пожълтели тефтери, запазили следите на текло по тях време. Понякога, като че ли уплашена от всичкото изпуснато, от несвършека на тези дълги зимни нощи, дори миризмата отпускаше клепачи и заспиваше в скута му…

…Стресна се, вдигна очи и видя … канелата на сумрака.

Пролетта бе дошла. Остави чувала до ореховия крак на креслото и отвори прозореца. Всичкото, което земята бе крила в утробата си през месеците на студа сега танцуваше във въздуха. Сливаха се рождение, бели цветове, задъхване, очакване на чучопей. Човекът поиска да излезе, да докосне венчелистчето на светлината.

„Все миналото разплитах, дали ще мога? …“ Ноздрите му изтръпнаха.

До него стоеше чувалът с думи. Пред него – пролетта. Танцуваше небесен клон. Таванът се спускаше все по-ниско и по-ниско. Пружините на креслото напираха и те. Искаха да се слеят с пролетния растеж.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Нелечимост моя, в топенето на снеговете ще се удавя, ще ме размаже стихията от мъток и скършени клони. Потъвам в собственото си зловоние. Защо ли ритането на обречения не омилостивява гилотината ?“

Отвън вятърът издъхна. Ръцете на човека увиснаха встрани, докоснаха чувала. И в този миг разбра, че те, мислите му са застояли, че те миришат на блато и поруганост, че заразата отдавна е проникнала в тялото и душата му.

„Поне накрая ще мога ли да бъда родител. Нали родителите се жертват. За да се източи плодът, за да се пренесе кръвта. Празен ще остане сънят ми, но спасено ще е семето. Като съомгата. Сбъдналата се.“

 

Изправи се тежко, взе чувала и излезе. Беше станало късно. Нямаше кой да се отвращава от него. Скоро стигна до вената на клоаката, понесла извишъците на града.

– Вие думи, които ме преследвахте – начена прощалното си слово. – вие мисли, на които изневерих, стигнете до морето. И нека в делтата на вливащата се река има волност, дишането на птиците да е лекo, летежът им чист.

Отвори чувала, сбогуваше се с всеки къс.

– Сбогом напъни, лишени от изящно съвършенство, прости плът от плътта ми, прощава се птицеловът с птичките си.

Взе първия трамваен билет и прочете написаното…

виадуктите на мисълта… не съм тъкач, не съм тълмач на безнаказаното…

Усмихна се на парчето обезсмислена дървесина и го запрати в клоаката. Четеше и хвърляше себе си…

кравицата… божията кравица… сама над празното си виме…

abundance of abandoned fields
allowing groping greedy winds
to stroll and roll through salty pastures

with leaf-like passes reiterating our past

in brittle imminent collapse…
 

ще премина през игленото ухо на дъжда
свирепо ще пристъпя
и ръждата на полудивите капки ще остърже тлъстите ми паласки
отпуснатите телеса
пощурялата ми душа
ще премина както обещах
ощавен лек и кървящ
за да застана до него Аскета с Агнеца
и да запеем в канон
Аскет
проблейване
отстъпник

Сам съм. Други няма.
Освен платоническата ми любов – Поезията.
Не се нарадвахме един на друг.
Не чух любовното й цвилене.
Сега сме хладнички. Говорим си за времето.
А да взимам Виагра за една несподелена любов, платоническа…
Не, няма да стане…
 

ahhhhhhhhh…
but
wharves are wave-less / lips of the horizon – parche
d
like wind the gypsy band /commenced its march
the diggers are in line / a dew a tear a drop
the home where „ pistol packing papa „ / made his final stop
I’ve seen them all / the gates for place to rent
ajar inviting opened / and condemned
our deck’s been shuffled / you or I – don’t know
let’s pay them back / with one and final blow
breathe silence to the brim / and then rejoice
deprived of Fatherland / and loyalty and choice
the shadows – birds of prey / are closing in
the hope is out / the fear – within…

My Lord
where does the gone go
and who my sweetest Lord
is the Collector

the shadows are the same
the curve of a pregnant mountain
the ports in wavering of dripping salt
and we beyond reproach
bewildered
about the purpose
and the gone
about the meanings of the done
confused and tender
aging like the sunsets

Приглушено е вече. Тежи. Тъжи. Къде да се обърнем. Тъга и лудост около нас. Може би в птицата, в облака, в тихото отстояване е пристъпването. Часовникът отмерва. Аритмично. Дай им каквото искат, Боже. Дай им го, за да ти олекне.

poetry
air love

poetry

breathing

being alive
poetry
life 

Късовете на миналото му напълниха циментовото корито. Клоаката се засити. Останал бе чувалът. Напуснат, ненужен. До напусналия, ненужния. Семето бе поело към силата на морето. Нищо друго нямаше значение. „ Трябва да поема в обратна посока – каза си той. – Да приема присъдата. Да изпълня присъдата. „

Вдигна чувала. Вгледа се в празното. Задави се от празнота. Приближи конопената длан до лицето си, стегна пръстите й върху гръкляна. И скочи.

Васил Славов (род. 1958) е български автор и поет. Завършил е английска филология в СУ „Климент Охридски“.  Автор на няколко книги с поезия, разкази и един роман, между които: Спомен за Потоп (1989), Записки на Препарирания (2001), 7 Часа Слънце (2005). Живее в Питсбърг, САЩ.

Pin It

Прочетете още...

Фитилчо

Фани Цуракова 06 Ное, 2015 Hits: 6705
Прага-Залцбург. Името на гарата е излетяло…

45 минути

Елена Пеева-Никифоридис 21 Ян, 2014 Hits: 7777
Той седеше в едно от многобройните таксита,…

В тъмното

Златко Енев 08 Юни, 2012 Hits: 11138
Треперливата светлина на лоената свещ –…