Не съм мигнала. От всичко, което си казахме, помня само думите кантарион и мащерка. Не можех да остана повече, щях да се разплача. Толкова се зарадвах, че дойдох да се видим – нали си бяхме обещали, че ще бъдем заедно, докато усетим, че чувствата си отиват. А моите ставаха все по-силни. Винаги си се шегувал, че съм се залепила за теб. Сигурно е така, но ти си най-скъпият ми човек. Не знаеш колко се вълнувам, когато те търся, и какви неща искам да ти кажа – с какво нетърпение очаквам срещите ни, как едва сдържам желанието да те докосна, дори и само за миг, да те гледам, да те слушам…
Помниш ли как собственикът на онзи пететажен крайбрежен хотел отвори вратата на апартамента и ни покани да влезем. Огледахме спокойно стаята и отправихме взор към пенливите води на морето. Във въздуха ухаеше на кантарион или мащерка…; времето беше слънчево, небето се обагряше в лазурносиньо, после кобалтовосиньо, а накрая – лазурносиньо. Излязохме на терасата; целувахме се под синьото небе…
Писмо в малък плик…
Гледаш ме втренчено. И аз също. Това е като поемане на дъх, преди да се гмурнеш в дълбините. Прокарвам пръсти по лицето ти. Искам да те погаля по ръцете, да те притисна лудо към себе си, да докосна устните, но целувам ухото ти. Напрегната съм, а ти не се отдръпваш. Затварям очи – така е преди всяка целувка. Телата ни следват ритъма на учестеното дишане. Очите престават да виждат, макар че са широко отворени. Не са нужни думи, за да ти кажа, че те обичам. От щастие може и да се плаче.
Писмо в голям плик.
Поздрав от Ленинградското утро – то е хладно и още обвито в мъглицата на съня. Но колкото и да сме раздалечени, с теб сме на един бряг и това дърпа юздите на бързоречието. Натоварих те с думи – не каквито обичаме двамата, но сме подвластни на човешки настроения, затова не ми обръщай внимание. При теб, казваш, вали. Да ти върви по вода…
Очите на Мурат заръмяха. Не очакваше Камелия отново да му пише. Отри ядосано влагата и продължи да чете.
Едва сега върху гърба на хладното утро се изписа ясно простичкият отговор. Да, думите трябва да рисуват живота с очите на истината – нали така го беше казал Йовков (за истината не съм много сигурна, само за рисуването)? Прочетох последните ти разкази. Къде бъркаш тия бои? Имам чувството, че в медното котле на баба ти – онова, от което тогава пихме вино. Как беше? –“… калайдисано от някоя пътуваща звезда“. Тук облаците наесен падат ниско, вали и нищо не се вижда на пет метра. Затова обичам да се зачитам в твоите облаци – да гледам какво рисуват, как пътуват и непрекъснато променят контурите си. Там са и собствените ми мисли, излегнали се по гръб на една поляна. Виждам как гледаш през прозореца на твоята квартира, а аз тогава винаги закъснявах и когато първия път се събудих при теб, бях изтръпнала от страх, като гледах как се запътваш към твоята планина, как навлизаш в гората, а от бодлите на хвойната излитат ветрила от брилянтна роса…
Странно, как не съм виждала роса досега – толкова много вода, снегове, ледове и дъжд, а роса – не.
Къде си? Късно открих, че тревата е истински зелена само през пролетта; че за натоварените на каруци жени, връщащи се от бране на тютюн, любовта не е дефицит. Така живях, интересуваше ме повече какво става в обществения кошер, а твоят свят ми убягваше – впрочем, ако бъда честна, беше ми непознат и затова малко се плашех от него…
По тротоара вървят върволици хора – работният ден е свършил, те се прибират – всеки носи освен пълните чанти и своето име – това са думи, уморени от осемчасовото усилие, жадуващи за топлина и спокойствие, тръгнали към любовната прегръдка думи, към самотата на тесните квартири, към вечерната неприязън… После – тракането на чиниите, мълчанията, телевизора, чашата вино, ласките, сънят… Градът ще заспи, мостовете ще се разведат до сутринта и бреговете ще потънат в нощното си вцепенение. Над всичко ще кънтят копитата на Медния конник…
Знаеш ли, този град няма да е в нас утре – толкова е прекрасен, а разделя…
Помниш ли оная дървена колиба, зад която се издигаше планината от всички страни със сняг. Тогава изтупахме дрехите си и се озовахме в нея. Камината беше пълна с дърва; не се е напълнила сама, разбира се. Снегът създаваше звук на планинска песен, каквато не бях слушала никога. От небето, покрито със сиви облаци, падаха искрици снежинки. Бяхме съвсем сами сред високите мури. Съблякохме се и се отпуснахме на родопския килим пред камината…
Седнал върху трона на отсечения бор с писмото в ръка, Мурат внезапно усети горчивия мирис на северната мъгла, плисъка на студената огромна река с потъмнели от водораслите брегове покрай изкуствената дига, млечния блясък на белите нощи, озарили страниците на този вечен град… Всичко това беше толкова непривично и някак не на място между златистите облаци кантарион и вълшебния дъх на прецъфтяваща мащерка – под това високо небе, в което родните облаци сменяха непрекъснато формите си, сякаш продължаваха детската си игра и закачливо го подканяха да се включи в нея…
Искаше да напише отговора веднага – знаеше приблизително дори и думите, с които ще отговори. Например: „Моля те, не си присвоявай правото да ми забраняваш да те обичам…“ Или: „Разбира се, това не те вълнува, защото ако ти кажа, че те обичам, че ми е трудно да живея без тебе, пак ще отвърнеш „Какво от това!“. Няма да е смешно, но каквото и да напишем, разстоянията между нас са такива, че докато думите пристигнат до другия, вече ще са избелели и не толкова остри. Или дълбоки. Или нежни… Впрочем, как можеш още да се доверяваш толкова на думи?! Поне на такива, които всеки ден ти се повтарят. Като онзи твой колега, как се казваше… няма значение – онзи, който всеки ден ти подарявал по един куплет. В ония географски ширини много си падат по куплетите и шампанското – така потисканото векове простолюдие компенсирало липсата на обществена аристократичност. Мисля, че Пелевин го беше казал, но е вярно, независимо кой му е автор.
Струва ми се, че ако нещо ни липсва наистина, това е истинската вяра – колкото синапено зърно, че и по-малко. Вярата в живота и неговата справедливост, неговия смисъл. При мен е пълно с птичи песни, треви, цветове и аромати, но чувството за самотност е същото…! И мама не дълго след татко си отиде…
И накрая непременно щеше да добави: „Прекрасно е обаче да знаеш, че някъде на тая земя – далече, далече, някой мисли за теб, някой се вълнува за теб, някой все пак те обича… И ако човек заспи и сънува, че в ръката си носи прекрасна роза, а после се събуди с розата в ръка, значи небето му е подарило чудото, в което всеки иска да вярва. Затова – вярвай…“
Тревата е зелена и през май…
