В нея имаше слънце и кротка прах, имаше и река дори, разляла се като нива на щастлив човек, имаше и зима в нейната усмивка – много хубав сняг светеше в усмивката на Маша. Ячо се чудеше как другите хора не забелязват това. Добре, че не виждаха, защото тогава Маша можеше да изчезне от градчето – малко градче, пълно с изсъхнали есенни листа. Ячо бе работил дълго време в цирк „Соле Мио“, бе обиколил цяла Италия – чистеше конете и хранеше стария лъв Леоне, който бе болен. На Ячо му беше жал за лъва. Но в цяла Италия нямаше топла и бяла улица като в неговото затънтено градче, където беше останала майка му. Малките му братя бяха хванали към Мадрид и не се обаждаха, и Ячо не се обаждаше, макар че си мислеше за майка си – една такава тъмна жена, като привечер след уморителен ден.Майка му метеше площада на градчето. Краката я боляха. Докато хранеше Леоне, Ячо виждаше старата с метлата, и си мислеше как тя ще хване някой влак от Софийската централна гара и ще дойде при него в Палермо. Ячо е събрал пари и ще заведе майка си в пицарията до цирка. Ще похапнат, ще й поръча шоколадов ликьор. Едва най-накрая, когато вече вечерта се е стопила и Леоне, горкият болен Леоне, е заспал, Ячо ще попита майка си, но много тънко: – Мамо, какво става с Маша? Даже няма да пита това, само ще каже: – Още ли работи онова магазинче за домашни потреби? Ами да, беше казала майка му по телефона. Тъмният й глас грееше, припрян и притеснен. Сигурна ли си, мамо? Браво. Маша бе в градчето, където дори реката бе пресъхнала, Маша не бе тръгнала за Мадрид.Маша, това е шал от Неапол, един такъв страхотен шал. В цирка има ли други момичета? Има други момичета, Маша. Но те не са .... Как да й каже, че в усмивката й има малка уличка, която води до тяхната къща в самия край на градчето?
Що за човек си, Ячо, казва майка му. Не може да се заседиш на едно място. Духне от юг и ти изчезваш някъде. Къде – в Италия ли, в Мадрид ли? Майка му имаше трима сина, всичките мургави като пътя, разсичащ подивелите поляни. Всичките хубави като облаци, наредили се гордо по небето на път за Черни Връх. Но те са стабилни. А тебе не те свърта. Накъде си тръгнал? Който влак дойде по-напред – хващам го. Обичам да обходя света, да видя нивите на другите хора. А защо се връщаш? Ами заради магазиччето за домашни потреби, мисли си Ячо. Слушай, тази капела е за тебе, Маша. Не иска да й каже, че една госпожица си е я забравила и той я е прибрал. Не, че няма пари. Ячо има много пари. В деня, когато се прибира, майка му не отива да мете с бавната си красива метла площада, макар че по плочките – нали винаги е есен, дълбока като езеро – са нападали два милиона листа. Отиваха в ресторант „Балкан“. Ячо купуваше двайсет и девет кебапчета – той не яде, гледа майка си и братята си, които по това време още не бяха щукнали към Мадриод – гълтат кебапчета…В Палермо старият лъв Леоне чака ли чака своя пазач Ячо от Брезник, България. Това е за тебе, Маша, казва й Ячо. И още по-хубаво му става, че е дал толкоз пари за тая нищо и никаква блузка. Ако Маша замине, в града ще остане само една чиния, грамадна като кораб, пълен с неизядени кебапчета. Братята му вече са в Мадрид, а може и да са хванали на север.
Дали въобще ще има лъв в цирк „Соле Мио“? Леоне бе толкова немощен, че заспиваше на манежа. Веднъж не се събуди след гърмежа на дресьора. Умря на сцената и Ячо повече не щеше да си помисля за „Соле Мио“. Искаше да се напие, защото без стария Леоне нямаше нито цирк, нито път, нито площади и градове, но Ячо не се напи, защото парите не стигнаха за бутилка водка. Нямаше лъв, нямаше вече лъв! Продадоха го на някакъв селски музей – там щяха да натъпчат със слама кожата на Леоне и да го показват на децата срещу билет от едно Евро. Само площадчето и тежката, красива метла на майка помогнаха на Ячо да не открадне препарирания Леоне. Той се поръвтя при перепаратора, който го нае да помага из ателието. Ами аз си имам момиче, Маша се казва. Тя е българка, много хубаво момиче, заговори Ячо на препаратора на български, колкото де се похвали и да не усеща мъка от това, че вече си няма лъв, дори ако се замисли и Маша си няма, защото Маша нищо не му бе обещавала. С тия пари, дон Доменико, дето ще ми ги дадеш, ще й купя не от евтиния магазин „Фиори“, а от най-скъпия магазин ще й купя най-скъпото нещо. В усмивката се е побрал целия град точно в края на зимата, но хубава зима, когато мама има дърва. Не зная кой й е нарязал дърва... Сега братята ми са в Мадрид, а може й да са на север. Там има много циркове, на север циркът е много важно нещо. Знаеш ли какво искам, дон Доменико? Да направя малък цирк на площада в моето градче. Тази неделя мама няма е на работа, братята ми ще се върнат от Мадрид. Маша ще е там. И ти си в нейната усмивка, дон Доменико, защото ти си добър човек. Взе ме на работа и Леоне го направи по-красив, отколкото като се мъчеше на сцената. Моят цирк ще се казва „Вятър“ и ще идват много деца – всичките ще ги пускам без пари. Ще ходя из цяла България – да гледат децата, които нямат пари за билет, и в неделя никоя жена няма да мете площада, макар че е есен и листата са окапали като круши по площада. На тебе, дон Доменико, ще ти купя кебапчета – двайсет и девет.
Закриха магазинчето за домашни потреби, Ячо, каза майка му, която този ден не бе на работа. Тя го чакаше на автобусната спирка, една жена дребна и тъмна като вечер след дълъг и тежък ден. Една жена, която знаеше къде е Мадрид, защото там бяха двамата й по-малки синове. Знаеше дори къде е работилницата на дон Доменико и бе чувала за масата, на която бе изложен стария Леоне. Затвориха магазинчето ли, избъбри Ячо. На дъното на куфара, очукан, съвсем смазан от толкоз пътуване, грижливо и внимателно той носеше рокля – и то не от магазина „Фиори“, а от скъпия магазин до кметството на Палермо. Ами Маша? – попита Ячо, едно такова тъмно момче като стъблото на ония ябълки покрай пътя, които раждаха дребни страхотни плодове.
Маша... Маша замина, каза жената, която не бе отишла да измете тежките листа, завили като двеста юргана площадчето.
Замина ли? -престана да диша Ячо. Помисли за усмивката, в която имаше и площад, и лято, и най-добрия сняг и малка, гиздава къща, които искаше да купи някой ден за Маша. Дори за дон Доменико се бе намерило едно тясно местенце в тази усмивка. Сега нямаше нито есен, нито листа. Само една скъпа-прескъпа рокля на дъното на стар очукан куфар, закупена с последните пари от скъпия магазин до кметството в Палермо.
Остави ти адрес къде я да намериш, добави изведнъж майка му. Ето го. – Изведнъж градчето и площадът си дойдоха на мястото. Ячо знаеше, че някой ден скоро, а може би след десет години, ще направи най-хубавия, най-безплатния цирк „Вятър“. Децата ще гледат конете и лъва, а на манежа и ще има толкоз много пуканки за тях, че просто не е за приказване.
БЕЛЕЖКА:
Разказът на Здравка Евтимова Tossing (Подхвърляйки), публикуван в американското литературно списание Anderbo през 2010 г., е един от 84-те разказа публикувани в литературни издания в САЩ през миналата година, номиниран от американски литературни критици и редактори за наградата Million Writers Award 2011.
Това е уебсайтът, на който може да се видят всичките 84 разкази, номинирани за наградата Million Writers Award 2011 в САЩ:
А тук може да се прочете разказът на Здравка Евтимова:
http://www.anderbo.com/anderbo1/afiction-048.html
