Откъс от недовършената книга на Красимир Дамянов „Испания“, последна част от трилогията, включваща още романите „Дневникът на една пеперуда“ и „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“
1.
Няма да описвам как ме арестуваха, съставиха акт, за малко да ми конфискуват колата и как се прибрах. Майка ти както винаги се оказа права. Най-странното обаче бе, че въпреки всичко по време на задържането ми в Лерида осъществих това, за което бях тръгнал: стройна и сигурна система на снабдяване с контрабанден тютюн на ниски цени. Трудно е да се повярва, но само пет минути след като се разигра с татко ти сценката с румънските граничари от „Златния телец“, в случая – с испанските, полицаите спряха на пътя друг българин с кола натоварена с цигари. Любо, софиянец от Малашевци, с който изкарахме остатъка от нощта в ареста в поделението на Гвардия Сивил в някакво близко градче. Направиха ни актове, а на сутринта се върнахме с влака до митницата в Сеу Д’Уржел, за да решат там дали са за конфискуване или не колите, с които бяхме извършили нарушението (аз бях на ръба с шест кашона). На връщане пътувахме на стоп до поделението в Балакер и то май точно с колега професионалист, защото от дума на дума, като му разказахме какво ни се е случило, той много се смя. Разменихме си телефоните и след кратки колебания дали не е ченге, му се обадих в Мадрид. Оказа се наш човек, точен като часовник, снабдител на изгодни цени.
Всички ли в Андора бяха контрабандисти?
Какво те интересува, свиваше рамене Любо…
Българинът живееше в Торехон де Адрос, държеше гараж под наем в някакъв подземен лабиринт под блока и също се радваше на разработен канал, който тръгнал да инспекционира, та пострадал: натоварил един мастербокс колкото да не се връща без нищо и го хванали едва ли не заради мен, шегуваше се по своему той. Не беше неинтелигентен, но се държеше по същия начин като Пламен – никога не допусна да присъствам на размяната. Купувах и от него, но започнах да го избягвам, когато разбрах, че продава и дрога. Направих така, че никога да не ви запозная, макар че нямах причина да те подозирам; ти работи прилежно два месеца при аржентинеца и замина за България с майка ти и сестра ти, със собствени пари. Особено неприятен ми стана с факта, че прекупува крадени вещи. Понякога, когато го чаках за стока в надземния паркинг на площад Санто Доминго, към колата се приближаваха красиви млади жени в скъпи тоалети, казваха си нещо с него, той се отдалечаваше за малко и после се връщаше с издут плик от скъп магазин за обувки или дрехи.
– Да не си станал сводник? – питах с насмешка.
– Не. Крадли… – казваше кратко и ясно. Не обичаше да говори.
Трудно беше да свържеш красивите момичета с тази некрасива дума. Не бяха българки, слава богу! Но се чувствах изцапан. Мечтаех си за момента, когато ще имам достатъчно пари, за да се върна в България и се пречистя в някое самотно плаване с лодката по Дунава. Нещата там доста се бяха променили от заминаването ми. Васко, бившият ми работник, се готвеше да купи автобус на старо и да отвори туристическа агенция на името на баща си за пътувания до Испания и Португалия. Просто нямаше как да не е с двойно дъно! Непрекъснато ми се обаждаше някой далечен роднина да пита не познавам ли някого да търси волфрам или руска стомана в Испания сякаш работех на борсата за цветни метали. Дадох целия апартамент под наем на едни поляци за добри пари и се сврях в твоята стаичка, сутрин скачах и потеглях надалеч – Аранхуес, Ескориал, Толедо и Сеговия; Кастилия е безкрайна, само мадридска област е колкото България и всички се надпреварваха да ми поръчват евтин контрабанден тютюн! След обяд спях царски или киснех на плажа в Мораталас, а вечер обикалях града с претъпкан багажник. За кратко време, не повече от месец, от почти нула направих един милион песети. Вече виждах в сънищата си, сглобяемият панелен замък край София, мечтаната кула от слонова кост, в която щях да се затворя с пишещата си машина до края на живота си. Един милион песети не бяха малко пари, десет хиляди долара! Започнах да се шегувам, че съм станал милионер, дори дадох вечеря на познатите ни, Божидар направо позеленя; карах го да зареже Пако и да ми стане ко-пилот до Андора, но не се решаваше, издържаше син гимназист в България…
И нещо важно, върху което си струва човек да се позамисли: никой никога не ме измами в така наречения подземен свят… Хвърляха ми пет кашона, увити в черни боклукчийски пластмасови чували в някой полутъмен подземен паркинг – аз им мушвах съответно плик с пари и толкова. Можеше да има тухли в кашоните – не знаех; нарязани вестници в плика – никога не го отваряха. Защо разбойниците си имаха доверие, а почтените люде не? Веднъж или два пъти само забелязах накриво поставени стекове от долния ред с празнини между тях в мастербоксовете Липсваха един два картона, не повече. Може би машината, която ги е редила, реших, а и не бях сигурен: когато бърках в някой от кашоните, го правех безразборно, и все пак нямаше как да съм взимал първо отдолу, нали?… Така че усъмних се в теб, извинявай, още повече, че машината спря да размества картоните след заминаването ти.
– Да се готви за голяма разправия! – обадих се по телефона на майка ти.
– Защо? – дръпна се тя.
– Той си знае защо!
Бях впечатлен не от друго, а от почтеността на непочтените, нали минава за непочтена търговията на контрабанден внос? Пред такива морални чистофайници като Алекс поне.
2.
Макар и рядко да се отбивах у тях, но се отбивах, повечето при Пуси, дори и да си давах сметка, че го дразня. Държах се хладно с него, като сънародник, нали така искаше? Носех ѝ истински американски цигари, от Гибралтарския внос, когато ми паднеха, и пушехме полускришом в кухнята. Тя изглежда не ме презираше за това, защото разбираше, че го правя за семейството си или просто ѝ се пушеха скъпи цигари. Алекс свиреше пък с часове оттатък. През лятото беше свободен от оркестъра на Дон Антонио, когото се надяваше да унаследи, когато старецът се пенсионира. Единственото, което ни свързваше още, беше музиката му, не възразяваше, ако вляза и слушам, забравил за дневната суета и различията ни. Тогава беше съвсем истински, отново той, човекът, който ми беше обяснявал хармония и композиция на най-необичайни места, по плажа или излегнати в тревата, на стоп в каросерията на разтракан камион… Някогашният писател на къси разкази влизаше на пръсти отново при композитора на музикални кристали в полутъмната и тясна стая, както навремето в бърлогата на улица Козлодуй и можех с часове да го слушам, да наблюдавам как, захапал добре подострения молив, спира за момент да запише нещо важно. Не знаех вече дали го обичам или не, може би, беше се променил до неузнаваемост, а сигурно и аз; Пуси ни беше единствената връзка, обаждах се на нея и никога не се явявах неканен както някога само с подсвирване на стария сигнал на Музикалното под прозореца. Тия години бяха отминали.
И все пак беше нещо, това малко апартаментче – оазис в пустинята, светлина в мрака. В такива моменти ми се плачеше. Както и когато влезех в книжарница. В луксозен магазин за нови книги с рафтове, отрупани с всички любими издания на испански и английски, храм, в който никога моите писания нямаше да се появят.
И по-добре. Карпе Дием. (Дръж деня, грабни случая.)
– Още ли продължаваш с търговията на тютюн? – попита по време на едно от тия посещения Алекс. Не каза: „с контрабандата на цигари“. И без да изпука молива от устата си допълни: – Не мислиш ли за завръщане? За мисията си на човек на изкуството…
– Връщам се в София за през август! – побързах да го прекъсна. – Затварят всички барове през август. Мисия! Ако въобще се върна някога, ще е единствено, за да отглеждам домати и ягоди в Банки!
– Не може да се говори с теб… – въздъхна той, затвори пианото и излезе от стаята.
По-точно невероятната имитация на пиано, която бе създал от една клавиатура, синтезатора, донесен от България, високоговорители и плоскости от махагонов гардероб, намерен на улицата. Ако не знаех, че е правено от него, с помощта на зеге, дрелка и отвертка (имаше невероятно въображение и точна ръка), можех да се обзаложа, че е фабрично и, естествено, да загубя баса. Не искам да ти описвам картотеката му – само тя беше впечатляваща! Странно, разхвърляният иначе Алекс бе идеалният архивар; отнесеният композитор – педантичен класификатор. Оглеждах с възхищение сегашната му бърлога, много подобно на някогашната – едновременно и кабинет, и спалня, и учебна стая в която даваше уроци по пиано; затова го беше дегизирал така, да вдъхва доверие, и настроил синтезатора на абсолютния тон на средно добър малък домашен Стейнуей. Семейното легло, облицовано със същите махагонови плоскости отстрани и отдолу, политаше към тавана и се залепяше посредством скрит хитроумен механизъм с лостове и пружини на стената на равнището на библиотеката, в която между другото открих не друг, а моя екземпляр от Георг Хених с посвещението от Виктор и… първата ми книга.
Не можех да допусна, че я взел със себе си в Испания, някои от разказите бяха отбелязани с грижливо изрязано жълта лепенка и на лепенката пишеше нещо, което от свян не прочетох, но сърцето ми заби лудо… Значи зад студената фасада на „сънародничеството“, зад толстоевските упреци (не се учудвай: от Свети Франциск до Лев Николаевич всички нравствени стожери на човечеството са били някогашни безнравствени офицери и гуляйджии), зад маската на нараненото достойнство, демонстративното нежелание да говорим за интимни неща от миналото, които ни свързват: родителите, махалата, безсънните вечери, прекарани в разговори за музика и литература, – зад хлъзгавия поглед се криеше същото някогашно горещо сърце и същият ясен, математически ум, които рано или късно щяха да го върнат при мен!
Щяха ли?
Бедата бе в характерите ни, различни като… Като теб и мен?
Във всичко останалото иначе бе човекът, комуто най-много дължах в тоя живот след майка ми и нейната майка. И вече се канех да изтичам след него и да извикам: „Алекс! Моля те, бъди, какъвто беше! Не се дръж като мъдрец! Смъкни тая жалка маска на моралист, не ти приляга! Не виждаш ли, че двамата сме затънали в лайна до шията!“, наистина щях да го направя, да го хвана за раменете и разтърся, когато забелязах… когато зърнах или стрелнах, или дявол знае как се казва… Когато с края на периферното си зрение мярнах…
Касетофончето!
(Ох! Стой така да си поема дъх. Ще си поръчам още една бира. Извинявай.)
Да, докъде стигнах? До позлатеното касетофонче, още ми е пред очите. Боже мой! Марка „Шарп“ или „Сони“, струващо цяло състояние през осемдесет и шеста, когато го купи за първите интервюта на Пуси в Радио София и сетне, с появата на дископлейърите – загуби значението си. Но правеше нелоши записи. Това, да. Свещената кутийка, на която записваше хрумванията си, импровизациите си и която уж ти му беше откраднал.
Не исках да повярвам на очите си. То ли беше?
3.
Станах от леглото (не си беше направил труда да го оправи, следователно минавах още за свой човек), приближих се и взех в ръцете си нещото. Изглеждаше същото. Или поне като него – Шарпче или малко Сони, както казах, – но, майко мила, в какъв вид! …За близо три години откакто изчезна от стаята в Алкобендас в деня, в който ти бях купил китарата и Пуси те обвини, че си го задигнал, заедно с петте хиляди пезети се беше изтъркало от позлатата по ъглите и ръбовете, никелираните пластмасои клавиши се бяха излющили, а решетката над високоговорителчето – омачкана покрай безкрайно многото премествания, изтървания и всички крясъци: „Не! Копеле! Внимавай как го поставяш!“ – превърнали се почти в ритуал. Кому ли беше се карал през тия години? На Кристина, дъщеря му? Помнех как се вадят батериите, помнех всичко: къде и как се превключва на запис, дори от коя страна беше гнездото на слушалките и как за първото интервю на Пуси (аз бях опитният колега, който я придружи) вкарах външен микрофон, докато го взима от Борис Карадимчев, композитор на естрадни песни, който едва ли си спомняш от България.
Сетих се. „Времето е наше“? Не може да не помниш химна ни от митингите!
На нас, протестиращите, но и на вас хлапаците, сините гаврошовци от Софийския Париж: (Само Иво, микробиолоът, ми се обажда от време на време, заеквайки по телефона: „Ка-акво правиш, чи-ичо Краси, ка-ак си?“ Той живее в Майорка, поставя ламинат.)
Защо ти разказвам всичко това?
Единствено защото онова проклето предметче успя да ме върне в миналото до такава степен, че не мога да не си спомня нещо, което може би си чел и ти: предмети, на изкуството или съпътстващи създаването на произведения на изкуството като музикални инструменти, старинни маслени платна, стари книги, не всички, но някои оставят в повърхностния слой на покритието си нещо като холограмен запис на образа на автора или обстановката, които при повишено емоционално състояние близко до това на създателя им, се виждат. Така някои обясняват призраците в музеи. Старинни замъци с картини. Лененото масло? Лакът? Не знам. И защо тогава не и едно устройство създадено специално за да записва?… Помисли.
Нищо не изчезва съвсем. Енергетични полета съществуват.
Но вижда записа само онзи, който има съответната нагласа.
Ако не си на честотата им, никога няма да ги видиш…
4.
Така че, когато покрай касетофончето видях отново Борето Карадимчев да се суети пред фотокамерата – Къде да застана? До пианото. Не е ли малко банално? Може би до камината?“ – не се изненадах. И аз, и Пуси бяхме обвити във валма емоционални полета тогава: тя – защото ѝ беше първото интервю, аз – едва сдържайки се да не се разсмея: дребничкия знаменит композитор се оказа по-притеснителен от родилка първескиня… Когато излязохме валеше силен, лепкав сняг. За петнайсет минути до радиото пеша и двамата подгизнахме до костите. Тичахме, губейки равновесие по хлъзгавия асфалт и се смеехме – „До пианото, моля! Затворете клавиатурата! Не, не, отворете я!“ – а накрая се принудих и спрях първото такси.
– Къде? В Радиото ли? – попитах, загърнал все още Пуси със сакото си в колата. Усещах как губи топлина, как се стапя, съвсем изчезва изпод лакътя ми и чувствителната част на ръката.
– В тоя вид?! Глупости. В банята, под душа!
– Козлодуй 45! – извиках на водача и той, буксувайки, изпълзя на платното.
Изкъпа се първо тя, после аз, после лежахме и пиехме уиски в големи водни чаши, аз на диванчето, завит до ушите в бодливата червена драперия, тя в срещуположния край на стаята, на двойния матрак под Алексовия стар юрган, дрехите и бельото ни се сушаха пред запалената електрическа печка, когато изведнъж си дадох сметка, че съвсем не се намираме у дома им в Зона Б 5 и че съм я завел не у тях, в Зоната, където от няколко месеца се бяха преместили, а в Бърлогата, ателието, което от време на време и Алекс, и аз понякога ползвахме освен за работа, … е, добре, ще бъда откровен, не си малък вече, и за съвсем друг вид срещи… И най-странното от всичко – не бе възразила, не бе останала в таксито или си тръгнала, докато отключвах входната врата, нито по стълбата все още треперейки под рамото ми, нито по-късно. Бе се съгласила.
Без… да каже… дума!
Мълчахме. Всеки под завивката си. Бяхме пили при композитора, но не толкова, че да сбъркаме адреса. Тогава защо? Спомних си трескаво деня, в който я видях да излиза от банята и не знаеше, че съм с Алекс в стаята, някога, когато заминавахме за Русенските музикални дни. Спомних си я и с прозрачната тюлена нощница ушита против комарите по време на безуспешното плаване по Дунава тримата с Алекс през седемдесет и девета. Помислих си съвсем отчаяно, с цялото си безсрамие, че винаги – откакто я видях за пръв път и сетне, неотклонно, неотстъпно я бях желал. Беше забраненият плод, жената на приятеля ми: тънката ѝ фигура, дългата ѝ сламено руса коса, фините руси косъмчета по тялото, русият ѝ венерин хълм, който не бръснеше… Бемките ѝ, дори луничките, които я покриваха късно напролет и лете, а носът ѝ се обелеше на плажа до прилика с русоляво селянче от шоплука, рисувано през тридесетте години на миналия век от художник модернист… И че точно за това постискано желание в такива моменти жадно, ненаситно, страстно я мразех! Все още възбуден, като се прикривах с драперията, станах да си взема дрехите в мрачния, почти тъмен хол и да си тръгна, но в средата на стаята, между матрака и печката се спънах в бутилката и изругах.
– Да-а. Значи тук водите приятелките си? – разсмя се презрително тя.
……………………………………………………………………………………………
Не мога да не съзра огорчението в очите ти.
В бездънния ти поглед на обидено бивше дете.
Също и желанието ти, да ме удариш. Наистина, това ли е което има да разкаже в ден като този баща на тридесетгодишния си син? И защо реши, че ще ти го разкажа?… Или че се е случило? Защо наред със законното ти възмущение надушвам и гадничката сенчица на нездраво любопитство? Що за развалено поколение сте? (Мислиш не съм търсил по компютъра ти, докато спиш денем какви сайтове си посещавал: до един чикиджийски!) Но точно в това нездраво любопитство, в отказа ми да го задоволя, сине, се крие и отмъщението ми!
Как беше?
„Ти сам трябва да си отговориш на този въпрос!“…
Е, топката е в твоята врата. Защото, когато Алекс си излезе с яд от стаята, а аз се хвърлих и жадно започнах да оглеждам отгоре и отдолу касетофончето – то беше, естествено, нямаше съмнение, мръсна, гадна вещ! – нито за момент не ми олекна. Напротив. Почувствах се двойно по глупав. Двойно по измъчван от подозрения! От една страна фактът, че не си му го откраднал ти, а си го е бил забравил, да речем при Дон Антонио, съвсем не означаваше, че ти не си прибрал и банкнотата, петте хиляди песети, нали така?… И от друга, дори и да му го беше откраднал, толкова ли бившият ми приятел не помнеше какво се бе случило между нас по причина на тази вещ, за да си купи същата ябълка на раздора, същата кутийка на Пандора от битака на Тетуан? Такъв ли перверзен вещоман бе, че да го направи с пълното съзнание какво ще ми причини, когато рано или късно я видя у него!
Да-а… Откъдето и да го погледнеш, гадно…
Твоя милост така и не ми каза никога истината; отнасяйки я със себе си, ми остави отворена рана, станала причина по някакъв начин да загубя първия си приятел. Ето защо никога няма да я узнаеш и ти моята. Ясно? Ще замине в небитието с мен ведно с подозрението, че всъщност истинската причина да загубя приятеля си не си бил ти, нито глупавата машинка, която ми го припомни, а Пуси.
Дали му беше разказала за онази вечер?…
Известно време изчаках Алекс да се върне при пианото. Не знаех как да постъпя. Да му го покажа мълчаливо ли или леко да го изтърва на пода и попитам: „Заради това ли жалко нещо се усъмни в сина ми и беше готов да извикаш полиция? Да повярваш, че го е откраднал, само защото го бяхте хванали да си взима от цигарите на жена ти, веднъж или два пъти? Спомняше ли си колко съседски мазета сме претършували с теб на негова възраст? А цигарите на братовчедка ми в старата къща? А „свитите“ бутилки от кварталния супермаркет?…“ Но Алекс вече говореше някому нервно по телефона на лошия си испански, забравил за случката, Пуси учеше уроци на глас в кухнята с малката, наближаваше обяд, така че, без да има какво повече да правя тук, пъхнах баладата на Виктор Пасков в джоба си, поставих на мястото ѝ Повест на Весла между книгите и, без да се сбогувам с никого, си тръгнах.
Десет години не му се обадих. Не съм виждал и Пуси оттогава. Десет.
5.
В средата на юли, както бях предрекъл на Алекс, едно по едно по-малките нощни заведения започнаха да ги затварят. Или собствениците им бързаха да излязат в отпуск и избегнат горещините в Мадрид, или клиентите на големите бяха заминали вече на ваканция и дискотеките зееха празни.
Поляците у дома започваха да пият от петък следобед и приключваха понеделник сутрин преди работа. В останалите дни на седмицата само се „черпеха“. Можеха да говорят и пият в хола или в някоя от стаите у дома, патетично, на ръба на кавгата в продължение на тридесет и шест часа, без да спрат нито за миг!… Трябваше да пийна и аз, за да мога да заспя, унесен в страстното им, шъшкащо „Кур-р-рва мачь!“ или „Х-холера хишпаньска!“, които витаеха над мен като демони на славянското недоволство.
Така и не можех да разбера колко точно души живяха у нас през онова лято. Отдъхнах си, когато най-накрая дойде едно полско семейството, но бях много притеснен от дъщерята, която се разхождаше гола до банята. Знаеше няколко български, сръбски, също и турски цинизми от скитанията си по балканите, и нямаше май нищо против да ги изпробваме, ако не беше страховитият ѝ див, мустакат баща. Една сутрин просто се мушнах зад нея в леглото ѝ, но превъзбуден свърших още с допира във вирнатият ѝ задник. Предполагам, че ти се е случвало. Тя обаче не реагира. Направи се на заспала. И по-добре. Никога не стана въпрос повече за това. Не исках да имам нищо общо нея, нито с баща ѝ, още по-малко с ножа му, който красноречиво размахваше като колеше шунката, освен да ми плащат редовно. Така че побягнах към душа на часа и никога не повторих жалкия си опит.
Един хубав ден, докато безцелно се разхождах към десет часа, чудейки се кого от дребните си клиенти да наобиколя, едрите изпозатвориха, спрях пред една витрина в горната търговска част на улица Алкала, харесах си един сиво-виолетов копринен панталон, някаква още по идиотска риза с преливащи се цветове и след петнадесет минути се видях да излизам предрешен като естраден певец в разгара на фестивала в Бенидорм. Не си бях купувал нова дреха от истински магазин комай откакто бяхме пристигнали; обличахме се от глава до пети цялото семейство от някогашното Алкампо или Прика по време на разпродажби на цената само на виненочервените обувки, които си купих сега, но само при мисълта, че можех да изкарам тези пари с едно отиване и връщане до Толедо, като се отбия и в Зелената жаба в Аранхуес, ми ставаше леко на душата. От скука ходех на гости до Адриан и Теодора, румънците от съседната стая в Алкобендас. Бяха им признали политическо убежище и дали апартамент във Вайекас. У тях се запознах със секретарката на канадското посолство, която бяха поканили и ухажваха със съвсем определена цел и един или два пъти излязохме. Разпитвах я за Канада. За Севера, където бе заминал Жоро и според писмата му не знаеше живеят ли бели мечки или не в парцела на къщата, която бе наел. Споделих, че в Испания ми липсва зеленината на моята страна. О, господи, ако нещо мразела било зеленина и дървета, накъдето и да погледнеш – кленове! Завъдих покрай поляците за кратко и една барманка от Мостолес, също полякиня, но само след няколко нощи на безумни танци в местната дискотека, (всички ли млади момичета бяха такива, не бях танцувал почти десет години?), виейки от мускулна треска, побързах да се върна към навиците си от ергенския живот.
Подозирах със свито сърце, че майка ти също подозира нещо и няма да иска да се прибере от България, никога не бе стояла цяло лято, че с провала си в Андора и че не я послушах, с целия си начин на живот бях минал границата, счупил нещо между нас. Но какво? Няма непоправими неща. Щях да се боря със зъби и нокти за семейството си! О, ако само знаеше на какви обороти бях подкарал търговията, колко близко бях до целта! Почакай до Нова година, Сан, ако си намислила да не се връщаш, наистина по-добре недей! Но само временно, никога не си виждала през живота си толкова пари! Тъй че какво тук значеше някаква си полска джвръкла, две или три повече изпити уиски, десетина глоби за превишена скорост, три думи казани на криво по телефона, стига да знаеш кога да спреш.
Не ме гледай така. Винаги съм знаел за разлика от теб! Или почти.
Не чаках тестостеронът ми да почне да мисли вместо мен, разбра ли, а и търговията замря. Хванах първия свободен самолет за България. Лодката, въдиците, по-скоро на Дунава! И майка ти отпред, слънцето зад гърба ни, разтягащо сенките по стихналата повърхност на делтата в тихото шумолене от крилата на еднодневките, сипещи се по водата. Имах пари. Единствено не бях сигурен дали не беше сезонът им през юни и дали лодката не е изгнила в бараката през тия дълги, безкрайни три години, дали още е в състояние да ни издържи и пори водите на времето.
Още малко, казах си, още много малко и всичко ще се уреди!…
И качих се значи аз, сине, на българските аеролинии натъкмен като естраден певец, фрашкан с мангизи, раздаващ усмивки наляво и надясно като някой принц и кого, мислиш, срещнах пръв на летището в облекло по-екзотично и от моето, с червено копринено шалче около врата, скъпа кожена чанта от Ел Корте Инглес, бръсната глава и полицейски огледален Рейбан на носа?…
– Ало, строителят на Съвременна Испания! – подвикна някой свойски след мен. – Накъде в неделя?
Обърнах се с неудоволствие, но после извиках радостно:
– Владо! (не му казах „пъпко“), строителен пилоте такъв, ами ти?
– Е, пак откъде тръгнахме. Но тоя път палачинката се обърна, братле!…
6.
Виж ти, а аз за малко да изтърва моята!…
Нищо, прегърнахме се като приятели, разказа ми живота си накратко: и той станал милионер, за разлика от мен обаче наследил петролен кладенец.
– В Тексас? – Очите ми сега пък на мен станаха на палачинки.
– Е, не чак толкова далече, в Румъния…
Всъщност още нямало кладенец на парцела, който реституирали с братовчед си: зеленчукова бахча край Плоещ от преди освобождението в съседство с прочутите плоещки рафинерии, отчуждена за нефтодобив през осемдесетте с гарантиран петнадесет хиляди варела дебит, в която отдавна щяло да има държавен кладенец с помпа, ако лудият Чаушеску не започнал последните години на социализма да копае плавателни канали. Пъпката и американския му братовчед му, който не познавал лично, се оказали наследници на стар градинарски български род, владетели на въпросния парцел. Обратно на съществуващата практика в България първо да ги изнудят и ако това не помогне, да ги убият, с помощта на адвокати, на които братовчедът, емигрант от трийсет години в Щатите, щедро платил, успели да възстановят собствеността, ако не на одържавените и вече добиващи петрол участъци (Румъния била третият износител на петрол в света между двете световни войни), поне на въпросната шейсет декара градина с право на перфорация, екстракция, експлоатация и ерекция на сгради. Ерекция, така се изрази, но ми хареса, може би искаше да каже с право на издигане на сгради, но го разбрах. Спънките били чудовищни, бюрокрацията и от двете страни канска, скоро обаче щели да развеят американското и българското знаме над Плоещ, можело да не се съмнявам. И отвори портфейла си: беше пълен с долари! Надникнах недискретно – петдесетачки. Не може да се каже, че му завидях, но и аз като всеки друг си помислих: „Виж го ти него! Кога слагаше плочки при Делфин, кога стана петролен магнат, та му почерня гъзът?“
В София изненадите ми продължиха – половината ми познати, някогашни журналистчета или писателчета бяха взели заеми от банката и отворили издателства или агенции за продажба на имоти; останалата половина, която не бе успяла, живееше под прага на бедността или изобщо не живееше – бяха избрали по-лесния вариант да починат от лош алкохол.
– Мини, мини в офиса следобед, да пием по едно уиски! – канеха ме живите.
Мъртвите ме гледаха от вестника, от стените, от дърветата с безразличие…
И наистина имаха офис, гадовете, някой пребоядисан апартамент на нисък етаж под Халите. И наистина ме черпеха с българско уиски, като единствено лошо впечатление правеше, че бъркаха в леда с пръсти, нямаха специални щипци като Алекс. Иначе кипяха от ентусиазъм и планове. Мъртвите си бяха мъртви. Отливахме по малко на пода и за тях.
– Какво ще правите апартамента в Толстой? Много клиенти от провинцията търсят офис в София.
– Защо. Колко върви една панелка?
– Двадесет, двадесет и пет хиляди долара. Ще продаваш ли?
– Не знам, а и не е мой, на жена ми е. Ще строим къща в Банки…
Къща – търсели се къщи за крайградски хотели като топъл хляб!
– Ама аз още не съм я построил… – бързах да се оправдая.
– Няма значение. Продавай на зелено. Ех ти, испанецо застрелян!…
Замислих се. Като изключим общата занемареност на града – Хиподрума бе заприличал на буренясала градина, глутници сивокафяви кучета, уеднаквени в естествения градски подбор до някаква нискоствола порода с крака на немска овчарка, муцуна на дакел и клепнали уши на лабрадор, тия няколко дребни проблеми, чалгата също, озвучила целия град, – вярно, усещаше се някакъв ентусиазъм. Подемът на началния капитализъм. Но къде беше мястото ми в него? Нещо не го виждах. Повечето адвокати или икономисти познати от някогашния Съюз на демократичните сили, които успях да срещна, до един ходеха под ръка с някой спокоен, добре облечен непознат за мен господин, скъп на въпроси и с внимателно проучваш поглед.
– Какъв беше тоя човек? – питах, като се срещнехме пак. – Не ми се хареса…
– Абе виж сега, от старата номенклатура е, така е. Но не е лош човек. Главно – с опит. Бил е търговски в… – и споменаваше някоя далечна страна. – Имаш ли някой да търси украинско желязо в Испания? А финландски брезов паркет? Вземи, вземи това куфарче с мостри! Нищо не струва. Носи го в Испания. Там бреза май нямат.
7.
Съюзът на писателите пък се беше свил в редакцията на някогашното списание Септември. Цялата сграда, в която се помещаваше някога Софийският Массолит по модела на Булгаковия, беше върната на собствениците и дадена под наем на Мултигруп, новопоявил се изневиделица финансов гигант. Половината улица Ангел Кънчев беше задръстен от черни джипове с опушени стъкла; в много други сгради в центъра, наети от подобни „финансови“ колоси се разхождаха с дълги до земята тренчкоти като Мак‘Клауд от „Безсмъртните“, любимия ти юношески филм, и коси вързани на плитки, едри мъжаги, които бях виждал за тези три години само от телевизионния екран в Испания. Не носеха само мечове. Кафенето пък, където някога се събираха Желю Желев, хората от Клуба на гласността, дисидентите, дисиденстващите като мен и псевдодисидентите в навечерието на промените, а ченгетата слухтяха, бе превърнато в магазин за скъпа техника и компютри; единствено ресторантът бе останал да се ползва от по-заможните членове на Съюза по милостта на новия му концесионер. Самият съюз се бе разцепил на две, тия като мен, якобинстващите, бяха си създали свое сдружение, само аз бях останал в казионния. Какво от това? Първо вече не пишех, и второ, не беше ли този съюзът на дядо ти Вазов, Славейков, Йовков, Елин Пелин, Димитър Димов, Димитър Талев и кой ли още не? Защо трябваше да го оставят в ръцете на старите негодници, които господ, рано или късно, щеше да си прибере? Станциите на морето все още съществуваха, макар и превърнати в хотели. За членовете все още безплатни, с изключение на стола. Но мнозинството не можеше да си го позволи. Тези пък, които можеха, не летуваха в станции…
И по-добре. Точно тях най-малко желание имах да видя!
Баща ми, някогашният стар октопод (прякор измислен му от мен по време на най-щастливия му период от живота, Куба), продължаваше да купува по осем вестника сутрин. Но какви вестници, боже мой! Цици, прашки (разбрах, че се наричат така тънките като конец гащички по задниците на моделите от пресата), мокри фланелки и „о“- образни устни, подканящи за орална любов, надничаха отвсякъде покрай политиката, а българският език, майчиният ми език, езикът, на който някога с такъв възторг пишех, само за три години беше станал трудно разбираем за мен по страниците не само на жълтия печат, но и сериозния.
8.
– Какво е Пиар? Фен вече знам – попитах Млади. – И нали разстрелват някого пред стена, след съд, като Никола Йонков Вапцаров. Въобще с някаква церемония. Защо пише тогава, че са разстреляли еди-кой си гангстер на улицата? На улицата единствено застрелват.
– Мутра – поправи ме той, – А Пиар, съвсем си забравил българския май, означава Пъблик Релейшън – засмя се той. По-стар обичай се срещахме на Петте кюшета и пиехме наблизо кафе заедно по време на краткия ми престой. Преди това го чаках да си купи наведен цигари от прозорчето на едно магазинче на Скобелев под нивото на уличното платно. Имах чувството, че с подобен успех би могъл някой да стори това и в улична шахта, ако почука по-настойчиво.
– И какво лошо имаше в някогашното Специалист по Връзки с обществеността?
– Дълго е.
– Че да го бяхте съкратили: СВО. Или само ВО.
– Става. Но медиите наложиха „пиар“.
– Медии – ядосах се и аз. – На испански само така, медиас, без думичката „информасион“ и предлога „де“, означава чорапи между другото. Дамски чорапи! Какво направихте вие, да вие, интелектуалците, които останахте, в защита на езика ни?
– Ами вие дето се изнизахте? Конско ли ще ми четеш?
Помолих го да ми обясни също с какво толкова световната престъпност само за три години демокрация бе съблазнена от една малка бедна страна, за да я превърне в Империя на Злото? Четейки, човек оставаше най-малко с това впечатление, макар и искрено да се съмнявах в стройността на система, разпростряна от село Волуяк чак до Меделин, Колумбия, построена от сънародници, сипващи леда с пръсти… И дали просто не се касаеше за шепа разюздали се квартални бабаити, които прибираха в момент на безвластие жълтите стотинки на собствениците на гаражни кафенета, раздухван от вестникарите световен заговор, и на които един ден, същите тия разгневени съкварталци, щяха да им наврат пистолетите в задниците (макар вестникарите да го заслужаваха не по-малко), Можех само да им пожелая като в любимия виц на Алекс предварително да запилят мушките предварително, за да не ги разкъсат, като им ги вадят. Е? Толкова ли всичко беше безнадеждно и отчайващо в страната, в която се бях родил и живял все пак в относителен мир между добро и зло, питомно и диво?
– Така е – изсумтя той. – Медиите разнасят тая зараза. Защото страхът продава, Красé. Нали знаеш какво означава или да ти го обяснявам?
– Знам. И на испански се казва така.
– Обществото го приема, тъй като това оправдава бездействието му. Политиците пък –
защото така борбата с престъпността излиза колосална, средствата – винаги недостатъчни, присъствието им в парламента – обезателно необходимо.
– Политиците ли? – извиках, недочаквайки да довърши. – Познавам един в Мадрид, дето така им се е заканил, че… ама не иска да сподели с мен нищо.
– Какво – засмя се мрачно Млади. – Само не ми казвай, че им е измислил принудителна работа в затвора… Тук само за това се говори, ама никой не е почнал.
– О, не! Измислил им е точно обратното: принудителна безработица, ето какво!… Управление без политици. Нещо такова.
– Айде бе, анархист ли е нещо твоят човек – скептично каза Млади.
– Не. Умерено десен. Капиталист като… – (като мен) ми се дощя да добавя, но се засрамих. Засега само си бях подал документите за едноличен търговец Мадрид и открихме на името на Сандра Фирма в София. Какво ли правеше бившият ми бос сега? Ами „Управляемостта на народите?“.
9.
Ходихме с баща ми за риба на Чепинци (можех ли да зная, че само след три години щях да живея в къща сред полето, в близост със също такива езера, образувани от ваденето по същия начин, с драги, на речен пясък и строителна баластра?) Това, което ми направи впечатление не бяха майсторски издърпаните от създателя ми тънки щуки, докато бърках за раци, а дрънченето на блесната му, закачена за макарата, или най-горния пръстен, докато вървим от място на място. Ръцете му необяснимо бяха почнали да треперят. Показа ми с тъга затрупаните езера, бившите собственици или тия в чиито ръце последно бяха попаднали земите с блатата, бяха започнали да ги превръщат в обработваеми и да ги засяват. Други бяха заградили някои езера, превърнати в охраняеми рибарници. Половината страна пустееше освен около Пловдив и Бургас, а тук с лека ръка бяха унищожили най-хубавите места за риболов около София. Не ги разбирах. Защо не отворех ресторантчета, павилиони, както на Сан Хуан, язовира на Алберче.
– Какво искаш? – му казах вместо това. – Всичко да си е както някога и да ходиш с генерала по резервати, както преди?
– Войникът почина – кротко каза той. Така му викахме между нас на някогашното военно аташе в Хавана (сестра ми, едва четиригодишна, забелязала разкошната му шапка с околожка, кокарда, изпъната като барабан в спалнята им. Радостно бе дошла да съобщи: „Мамо, Татко! Видях шапката на войника!“
– Бил му е дошло му е времето значи – казах като за някое домашно животно, за да го засегна. Не обичах връзките от този род на баща ми.
– Не говори така – въздъхна той, блесната задрънча по пръта по настойчиво.
– И другият ти кумир, братовчеда на майка ми с лодката, вилата на язовира, огромния търбух и раболепието си пред големците, които разкарваше по езерото? Кого кара сега?
– Майка му, Леля ти Лене полудя. Изведнъж от заклета партийка се превърна в македонска деятелка. Хукна да лепи позиви. Светът се побърка. Ти как си? – отклони въпроса ми той.
– С акъла си, как. С какво се занимаваш сега, когато нямаш работа, защо не отвориш работилничка за колелета в мазето. Хлапетата от Хиподрума ще ти бъдат благодарни…
– Не съм добре с очите, А и сътруднича на музея в Попово по справки за периодичния печат някога – каза баща ми вече в колата, щуките блъскаха в кошчето му. Един рак се беше измъкнал на седалката – Директорът ми помогна да направя генеалогично дърво. Кръстен съм на изчезнал във балканската война брат на баща ми.
– Тоест убит. А това не е хубаво съм чувал – казах.
– Предполагам, да. Всичките тия мои болести… Понякога съм си мислил и това.
– Ако не си харесвал името си – прекъснах го аз – защо не ми го каза, когато дойдох да ти съобщя, че искаме да кръстим Радой на теб?
Не, не ми стана приятно. Оттук мислите ми инстинктивно тръгнаха към теб. Интересно дали се беше отбил на Кристал или Сандра моментално бе купила билети за Варна. Така мечтаех да ви видя. Лозето. Като попитах Мама колко сте стояли в София, тя се усмихна разсеяно и ласкаво каза: „После ще ти кажа.“ Беше започнала да забравя.
10.
Но върхът на изненадите, Монт-Еверестът на сюрпризите ме очакваше точно на лозето във Варна; пристигнах с такси, направо от летище рано сутринта, без да се обадя предварително вкъщи.
– Кои са тези хора? – попитах тъща ми: бяла, възрастна чужденка се печеше на слънце на шезлонга пред вилата, до нея закръглен мъж, също бял и на възраст, ѝ разтриваше с плажно масло краката. И двамата гледаха към мен и се усмихваха ласкаво.
Отправих ням поглед към тъща ми. Познавах ли ги?
– Ами румънските ви гости – прошепна любезно, но с укор тя.
Тонът ѝ изведнъж ме върна в най-неприятния период от живота ми. В първия или по скоро втория, когато се напивах така, че не помнех нищо. За момент се смутих, но тя каза румънци, а не поляци…
– Буна зила – произнесох, опипвайки почвата. – Добър ден.
– Буна зила – отвърнаха наистина на румънски те с един от малкото изрази, които помнех от делтата на река Дунав. Закусваха сладко-сладко на масата под любимия ми чадър. Паница с току-що набрано грозде, още с капчици сякаш от сутрешната роса, ги чакаше отстрани като в картина на малък холандец.
– Ха, ти пък какво правиш тука! Не си ли в Андора? – друг, добре познат глас също с румънски акцент, но вече на испански, се обърна към мен и видях от малката стаичка да се измъква тромаво не друг, а леко закръглената фигура на чичо ти Адриян Илиеску. Адриан от приюта в Алкобендас, спомни си де, бащата на Томас със счупеното краче, с когото само дни преди да цъфна на лозето се бяхме видели във апартамента им във Вайекас. Вечерта, когато им занесох цигари, а той и жена му бяха поканили секретарката на канадското посолство.
– Сигурно ще успея да ти отговоря на твоя въпрос, ако ми обясниш, ти защо си във вилата на тъща ми, а не в Канада? – попитах на свой ред аз, изумен не толкова от факта, че го намирам на лозето, а от начина по който, макар и на шега, ми държи сметка.
– Не си ли спомняш, че ти казахме, че преди да заминем за Квебек, ще минем да се сбогуваме с Чичо и Леля във Варна, защото не можем да влезем в Румъния с тия документи?
Вярно, че ми искаха телефона на Сандра и че можеха да пътуват със специалните си паспорти на политически бежанци, които успяха да вземат, навсякъде в Европа, освен в родината си, но бях останал с впечатление, че става въпрос да им се помогне само с намирането на квартира; тъща ми даваше половината къща след смъртта на Лице на убиец под наем, това бях имал предвид може би, апартамента във Варна..
– Ами лозето толкова им хареса, че нямаше как да им откажем – прошепна ми вече в леглото вечерта майка.
– Ами чичото и лелята? Това да не е приют! – казах.
– Не знам. Разказвал си им чудеса за вилата, докато си пил с тях и си си развявал коня в Мадрид!… Разказаха ми и други неща за теб – направи драматургическа пауза тя.
– Какви?
– Не знам, ти ще кажеш…
– О, боже! Канадката ли? Онази пъпчива дървосекачка!… Утре ще ида да ги изхвърля тия интриганти от там!
11.
На сутринта, разбира се, преосмислих поведението си…
Нямаше да превъзпитам румънците като ги накажа с отлъчване от рая (лозето наистина беше рай: прасковите, ябълките, крушите, лехите с домати, цветята, местенцата за игра, където Дима бе разхвърляла последните кукли на детството), не можех да ги променя: румънец бе нещо като да си поляк или аржентинец. Не професия, а направо призвание! Доходно при това, ако имаш чара на Теодора и таланта на Адриан. Не беше малко, което испанската държава им бе предоставила – апартамент с нормиран наем, международни паспорти, работа – в замяна на няколкото тояги, които бившият студент по медицина бе доказал, че е изял от миньорите по време на погрома срещу брадатите интелектуалци, организиран от сегашния им президент през деветдесета.
Защо да не се включех и аз в благотворителната акция тогава, след като всички само им помагаха?
Като си спомних за вечерите в Писателите, изведнъж ми хрумна гениална идея: все още бях член на съюза, не бях в истинския смисъл невъзвращенец като тях. Монархическият ми период бе останал забулен в миналото. Така че вдигнах телефона и си запазих стая за мен, Сандра и Дима, ти беше останал в София, а румънците – с чичото и лелята – оставихме да се ширят на лозето. Вечер слизаха при нас и разговаряхме до късно за литература, за политика и че няма бъдеще в Румъния и България, сякаш много имаше в Испания с кризата и скинхедовете, безработицата, и където само след двайсетина дни отново щях да хвърча с претъпкан с цигари багажник по Мадрид. В крайна сметка нямало да заминават за Канада, не им харесвал климата, не им харесвали условията за признаване на образованието…
– А канадките? – питаше Сандра и ме риташе под масата.
Ако знаеше колко я обичах в такива моменти!… Пак беше тя, спътницата ми от Дунава. Великата река на живота!
Преди заминаването ни обаче имахме голяма разправия. По друг повод.
– Ще замина само аз, ще се върна за Нова година със събраната сума, после ще решим: строим или пътуваме другаде. Канада, Нова Зеландия. Австралия. Светът е наш!
– Не. Ще решаваме това в Испания!
–Добре, но ще работиш, знаеш ли! – ядосах се и аз, – Ще ни трябват пари. Ще чистиш заведения! По-добре, отколкото къщи! Познавам толкова собственици на баровече. И пак ще те експлоатират, не си прави илюзии, единствено няма да ти висят на главата, през деня баровците спят…
– Нека ме експлоатират!
Не настоявах повече, беше по-твърда и от нож. Иначе излизанията сам с лодката в тихото море, лова на миди, които приготвях в кухнята на ресторанта, всички бе както някога по времето на реалния социализъм, изчезнал в небитието със студените си войни, берлинските стени и безплатните порции в станцията на писателите. Морето си беше същото, пясъкът, небето – всичко приличаше на междучасие с дъх на щастливо безвремие, това късно лято между две държави и навярно два континента. Защото не бях сигурен вече, че точно за сглобяемата вила край София щяха да отидат парите, които се трупаха на моя сметка дори в този момент по мадридските барове, а не за барачка край Сидни или Уелингтън, да речем. Капризите на хубавата Теодора спрямо канадския климат пък само разпалиха пътешественическиями дух, но първо да доживеехме до наесен…
До големите промени.
Първата, на която станахме ме свидетели още с тръгването ни от Станцията на двайсети и втори, бе, че Докторът по съдебна медицина Община Мадрид, безупречният Адриан Илиеску, преди това дойде усмихнат и любезен да ми каже, че утре пристигат негови приятели от Букурещ, които е настанил на станцията на земеделието, докато Леля му Чичо му стоят на вилата, но иска да помоли да ги уредя на стол в писателите, където се хранеха и те. (Боже като си помисля, че може да си попаднал на него завчера, косите ми настръхват! Дали те е познал и какво е изпитал? Бяха минали десет години, десет!) Нищо, преглътнах първата – стола с купоните, чичовците, лелите, приятелите на приятелите, граф Дракула и мъртвият Чаушеску…
Не, румънците просто ме смаяха!
Не можех да им се сърдя. Съгласих се със Сандра.
Втората, обаче, на която станахме свидетели още с кацането ни на мадридското летище, дойде от новините по телевизията. Вместо обичайните произшествия, показваха полицейски проверки по дискотеки, запечатани автомати за продажба на цигари, обърнати кашони и отцепени с жълточервена лента складове на ресторанти. А на първа страница на първия вестник, който си купих още на летището, на челно място с големи черни букви пишеше: „ДНЕС, 25 СЕПТЕМВРИ, 1993, ВЛИЗАТ В СИЛА МЕРКИТЕ ЗА БОРБА С ПРОДАЖБАТА НА КОНТРАБАНЕН ТЮТЮН В ЗАВЕДЕНИЯТА, ОБЩЕСТВЕНИТЕ МЕСТА И ПОСТОВЕТЕ ЗА АМБУЛАНТНА ТЪРГОВИЯ. На някой чиновник от тия с ръкавелите, най-сетне бе хрумнала съвсем простичката мисъл, че е по-лесно да ловиш стоката в крайното ѝ назначение, у консуматора, отколкото по пътя. Eдин милион пезети глоба на картон за американски безбандеролен тютюн намерен в заведение, пък ела се питай за ножиците на Маршал! Направо ти отрязва главата като на пиле! Можех само да се радвам, че не притежавам бар, нито ресторант, нито тераса, дори вестникарска будка! Нито милиони все още… Но не и клиентите ми. От днеска за утре останах с по-малко от пръстите на двете ръце. Неколцина закоравели пушачи като мен, които купуваха единствено за собствена употреба картон или два.
Сик транзит глория мунди, мило момче.
(Келнер, още две бири за мен и сина ми!… Мерси.)
