В началото, когато се обичаха, имаше усещането, че се къпе в хладко мляко. Този път се бе потопила в нещо като бъчва и млякото бе прокиснало. Нито дълбочината й достигаше, да се гмурне истински, нито можеше да изскочи навън. Ръцете му я притискаха като две нерендосани дъски и тя престана да изпитва угризения, че заради нея едната е с крив пръст. Той не беше побойник, ситуацията тогава го бе принудила да я защити. И тя бе благодарна. Ала скоро откри, че благодарност и страст са две различни монети. Едната имаше символична стойност. Другата бе излязла неочаквано бързо от употреба. И вече не можеше да се начуди как е могла да се заклещи в такова тясно пространство. Дали различността не бе виновна за всичко? И сигурността, която той все пак й даваше? Същата, която я задушаваше напоследък.
– Какво ти е? – Нищо няма, върши си работа. – И таз добра, да не лежа под някоя ламарина, та да си върша работата. Къде си? – Не ми ли виждаш? – Не ме ли виждаш. – Престани да ме преправяш. Ако не щеш, остави го. – Не можа ли поне курса да довършиш, че да се разбираме като хората. – Хора не се разбират. – Е, няма що. Уморена ли си, какво ти е? – Спи ми се. – Че какво правиш, докато аз ремонтирам чуждите коли! Все ти се спи. – Не е така. – Хайде, лека ти нощ.
Тя стисна клепки и видя бели плажове, с изсъхнали палми, без вълни. Ах, германската есен е великолепна, с обилните си дъждове, с мириса на кравешки фъшкии и подрънкването на звънците... Не, не я издържам вече тая идилия! Поне да бяха в града, където бързи возила къртеха улиците. А от някои дори изтрещяваше като бомба музиката. Музиката, която така й липсваше!
Къде е музиката тук? – бе запитала още в началото, търсейки ключа в тишината, да я запали. Дълго не откри нищо освен битови шумове и звуци. По-късно, на първия й празник в селото, бяха свирили две рок-групи, съставът на белобрадите духови музиканти и китарно трио. Тогава тя още нямаше кураж да участва и само слуша. За втория път подготви две неща, успя да изпълни едното. Ала на третия, пя и се въртя до забрава. Румба, мамбо, стари любовни песни, китаристът и тя. Липсваше й някой тромпет или саксофон. Но най-сетне бе напипала ключа и бе пуснала музиката на воля.
Оказало се бе, че е заключена у нея. В мига на освобождението нещо затрепери между гърдите й. Мъжът й си помисли, че ще заплаче. Тя само извика и грабна с две ръце микрофона. Накрая получи аплодисменти. Бурен-културен аплауз и одобрителни усмивки. Никой не се бе осмелил да затанцува с нея или да пляска по време изпълнението. Ала тя пя. И усети колко е далеч от дома. Колко е сама.
Ходеше често в града. В началото заради курса. После, когато реши, че е научила достатъчно, просто така. Забеляза, че въпреки граматическите грешки вече я разбираха и загуби мотивацията си. Но обичаше да пътува с автобуса, да гледа през прозореца, а там да кръстосва улиците и да открива любими кътчета. От скоро бе почнала да се сбогува вътрешно, с местата, които предчувстваше, че ще й липсват. Твърде съм млада, за да остана тук – казваше си.
А те се забиваха като тръни под ноктите и пресекваха за миг дишането й. С това й даваха знак, че когато се върне, там, под родното небе, от което пак ще се сипят дъждове, ще почнат да я въртят и да се обаждат като стар ревматизъм, потъвайки все по-навътре в костите на паметта й.
Както и тези подивели кестени, които внезапно се пускаха от клоните и се пръсваха в нозете й. Както сладкият мирис на препечени, захаросани бадеми и канела. А по-късно и на греяно вино, макар гръклянът й все да бе пресъхнал за ром... Тя вече знаеше – неочаквани повеи ще носят през океана пръсчици от тези предколедни ухания, на нея ще й се свива стомахът, а устата й ще се пълни със сълзи. И ще си купи сладолед. С необичаен вкус, несъзнателно търсейки далечната нотка, която бе парнала небцето й тук. Но дори някой ден да намери тези неща по тяхната улица или някъде из Хавана, пак нямаше да изпита същата сладост, която я бе връхлетяла първия път. Навярно ще върви по следите й дотогава, докато проумее, че е била щастлива. Крачейки из чуждия град сама, тъгувайки по дома, била е все пак щастлива.
Но това ще бъде там, някога. Сега и тук – тя се е отдала с цялата си душа на тази печал и не желае за нищо на света да я загуби. В ушите й кънтят родни мелодии. Две малки жички правят чудото и тя не може да повярва, че явно и преди е била щастлива. У дома. Колко сляпа и глупава е била ... Един глас раздира мъглата, прави въздуха златист и затрептява над нея. После отведнъж хлътва. В тайната й яма. Приглушен, но топъл, почва да я пълни с Куба. Тя приглася тихо и вдига глава. Непознати я гледат озадачено. Колко хубави са тия песни! Едва сега го чувства. Едва сега се познава в тях.
Не, тя не е готова за тая ранна есен. Дори кожата й не се е наситила на слънчеви хормони. Карибските звуци са тъпкани с мелатонин. Те са самото слънце – мисли си и разбира, че вече няма да се върне към гневния рап на младостта си. Сега е ред на песните, които е слушала като дете.
– Ще намеря от твойта музика, чика. Може да сложа и черна превръзка на окото, че да не тъгуваш – каза й старият кръчмар една вечер. – Каква връзка? – Пиратска. – Ние не сме пирати! И не казва „чика“. Сега почне и кубински пури продава и ще ми се реве. – Права е, те са революционери – обади се някой от по-младите посетители. – Страната на революцията и на победата. Не помниш ли, Фидел Кастро и Че? Къде ти, в тая дълбока баварска провинция! Нали затова и нейният човек отиде там с приятелите си. Искаха да видят последната истинска социалистическа страна. А и да си упражни езика. Аз не отидох. Мене ме влече Китай. Но те бяха и разказваха ... – Какво има да разказва, нали виждаме какъв сувенир си донесе! Хитрецът…– Старче, не се занасяй, по-добре ми наточи бира. – Ето, пий, та сетне да ми обясниш откъде знае наш Щефан кубински? Множеството прихна, чак самият питащ бе завладян от смеха ...
Само тя не. Напротив. Жегна я, че хората не знаят много за родината й. Не че тя знаеше нещо за мястото, за където тръгна през глава, все едно цял живот го е жадувала. Ала напоследък бе станала неестествено чувствителна на темата. Затова изчака да се успокои пулсът й, отпи дълга глътка и още преди да събере разхвърчалите се мисли, каза: – Не е вярно... Хора гледат, лежат по плажове, купуват тениска с Че Гевара, отиват из музея на революция, вечер в кръчма и знаят, че това е страна. Аз съм там роден, живял, а не знаех… Аз сега вижда повече, по-истински. – Ооо, миличко, това е носталгия? – Какво е? – Мъчно ти е. Трябва да кажеш на Щефан. Време е да гостуваш на мама и тате. Аз ще поговоря с него – закани се жената.
Да, тя тъгува. Тя, която през цялото си съзнателно време бе живяла там в недоволство и страх. С мисълта да се махне от тоя остров на пустотата, набеден за романтичен рай. Боеше се, че не вижда нищо от красотата и прогреса на света. Че скуката на тяхното битие ще я довърши. Бе сърдита на всичко около себе си и бе започнала да пее бунтарски рап като част от връстниците си, макар да усещаше, че няма сили да промени каквото и да било.
После си спомни, че на всяка добре изглеждаща жена й се отваря поне още една врата в живота. И за да не се окаже някой ден в положението на майка си, почна да заглежда туристи. С това отслаби, и без друго, неголямата симпатия към силния пол. Още кавгите с братята й бяха вгорчавали дните на детството. А коварството на мъжете от широкия свят, без малко да я накара да ги намрази. Докато не срещна германецът.
Той се представи и обясни, че минавал за южняк в страната си. Тя каза името си, подаде ръка и сякаш нещо се запали в дланта й. Той бе лошо изгорял. Ала едва ли бе това огънчето, което я опърли. През ума й се стрелна – бъди внимателна. Но сърцето й позна, че това е мъжът на живота й. – Фернанда – изрече той – хубаво име. Тази изтъркана реплика го издаде. Беше покосен. Не можеше да откъсне очи от нея и не спираше да говори на своя нескопосан испански, убеден, че го прави добре. Тя се вгледа в чертите му. Сториха й се отдавна познати. И съжали, че той съсипва млечната си кожа така. Когато се усмихваше, червеникави бразди по лицето му й подсказаха как ще изглежда след години. Допадна й. С добър мъж се остарява по-лесно – мина из през ума.
Да, да, да! – бе извикала у дома. Значи все пак ще успея. Ще си тръгна оттук и ще имам свободата. И то с мъж, който е влюбен в мен ... Да, всичко, от външния му вид до начина, по който се отнасяше към нея, я очарова. Без да изпитва страх и съмнения, тя се видя щастливо омъжена, в просторна къща в неговата страна.
Звездите им помогнаха. Всичко се уреди с обичайните трудности. Ала висенето по опашки и тревогите бяха забравени. След няколко месеца започна съвместният им живот. Тя откриваше новата си родина, изпаднала в нещо като захлас. Без да ще правеше сравнения. Мислеше си колко учудващо различни или еднакви бяха нещата с онези у тях. Позираше пред забележителности, сетне се взираше в снимките на екрана и дълго не можеше да проумее, че е истина. Тя е другаде, омъжена е. Може да прави, каквото си ще. Да тръгне, накъдето й видят очите... Това особено усещане не я напусна до една вечер, когато някакъв пиян крещя непонятни слова. Компанията му се смя, а съпругът й скочи и се би... за нея. По-скоро набиха го заради нея. Ала с тази пиянска история, свърши и опиянението.
Тя почна да вижда нещата реално. Осъзна, че не е на гости, а живее на това място. В къщата, която бяха построили неговите родители. Заедно с тях и по-малката му сестра. Те помещаваха едната половина. Но в началото тя изкарваше доста време при новото си семейство. Опитваше са да разговаря, да помага в домакинството, ходеше на пазар със свекървата или зълва си. Скоро започна да се заседява с нея повече на компютъра. След като Петра завърши училище и бе абитуриентка, излязоха няколко вечери заедно.
Веднъж момичето я запита: – Добре ли ти е тук, при нас? – Да – каза бързо тя. Но усети, че няма от какво да се плаши. – Трябва да ти е доста трудно. Не ме разбирай погрешно. Аз обичам брат си и му желая щастие. Ама ти не го познаваш. Разбираш ли ме или да говоря по-бавно? – По-бавно. – Казвам, че вие заживяхте изведнъж заедно, без да се познавате. Той е добър, но си има своите странности. А ти си тук сама, и явно си... малко объркана. – Да, малко ... – призна си. – Моля те, да не се притесняваш да ми кажеш, ако имаш нужда от нещо. Ако мога с нещо да ти помогна.
По-късно Петра замина за няколко месеца при роднини на север и тя болезнено усети липсата й. Щефан го забеляза и я попита. Тя потвърди с половин уста и се затвори в себе си. С него не можеше да разговаря открито. Не можеше да споделя грижите си. Дните станаха тегави, а тя не знаеше какво да подхване. Ученето не я теглеше особено. С бързото зачеване нищо не се получаваше. И докато една част от нея се надяваше да стане майка и най-сетне да пристигне истински, друга вече стягаше багажа.
В началото на втората година почна работа. Без много да му мисли, прие предложението на стария собственик на кръчмата, в която и без друго бе почнала да ходи през ден. Щеше да помага няколко часа вечер, когато имаше повече за вършене. По-късно той й предложи и да пее за гостите.
Щефан недоволстваше от работното й време. От това, че тъкмо в края на седмицата, когато е свободен, не можеха да бъдат насаме. Ако искаше да са заедно, трябваше да я дели с всякакви кибици. Тя не знаеше какво да отговори. Прибираше се късно и сънуваше дома и близките си.
На тях се обаждаше по веднъж на месец. Най-често разговаряше с майка си. Питаше как са, какво ново, какво е готвила напоследък. За себе си не казваше много. Отговаряше кратко, внушавайки радост. Щом затвореше, дълго в ума й се въртяха различни мисли. Не усещаше липсата им болезнено. Но все нещо от преди, оттам, не й даваше покой. Ту детайли от родния пейзаж, особено облаците, морето, миризмата му. Ту лица на конкретни хора, приятели, старата съседка с котките ...
Ала дните, когато се бе чувствала там като в затвор, не бяха толкова далеч и оня спазъм пак минаваше през тялото й. И тя пак се боеше да не сгреши. В самотата, която я преследваше, без да зачита държавни граници и географски ширини.
Изпаднеше ли в подобно настроение, нямаше желание да разговаря с никого. Гледките от прозореца трябваше да я спасят. Те трябваше да изтрият и нощните й видения. Нещо, което не бе по силите им. Наскоро й се бе присънил такъв сън, че нямаше изглед, който би могъл да го изличи от съзнанието й.
Бе сънувала как става от сън. Оглежда обстановката и си спомня, че е при чичо си. Обичаше да ходят у тях. Там всичко бе по-хубаво, отколкото у дома. Облече се, хапна от фруктиерата плодове, пи вода и се втурна към плажа. Там бяха всички. Още от далече долавяше врявата. Денят бе прекрасен. Слънцето грееше от върха си. Морето бе спокойно и с оня наситен цвят, който мами погледа.
Тя тръгна по бордюр, разделящ плажната ивица от улицата. Стъпваше внимателно и си тананикаше Гуантанамера, гуарира гуантанамера ... После скочи и се загледа в пясъчните кули на полуразрушен замък. Насреща се виждаха палми и шарени чадъри. Повечето бяха паднали и тя с любопитство надзърна зад първия.
Изведнъж я налетя рояк мухи. Чу толкова близко бръмченето, че не знаеше дали да размахва ръце или да запуши ушите си. Като по знак черният облак изчезна и тя видя в сянката да лежи жена. Лицето с вечерен грим. Бял бански на алени точки. Очите оцъклени. Устата зейнала. Нещо пърха в нея.
Следващият катурнат чадър е съвсем близо. Внимателно поглежда. Двама млади, лежат прегърнати и безжизнени. В краката им още стои надпис в пясъка „Обичам те“. Под друг чадър мъж, с вестник, седи като балсамиран. Очите му гледат през нея. Тя се щура из този бряг на смъртта. Навсякъде само разлагащи се трупове. Души я тежка смрад.
Със свито сърце търси своите близки. Вика баща си. Гледа за лодката му във водата. Неочаквано отново се оказва на онзи бордюр. Той е много по-висок. Това е вълнолома на Хавана. Вие й се свят. Някакво бучене я доближава. Поглежда и първите огромни вълни вече отварят паст. По тесния ръб не може да бърза. Няма къде да се скрие. Водата приижда с рев. Тя само разтваря ръце и нещо тъмно я грабва със себе си...
След такъв кошмар, денят не можеше да бъде кой знае какъв. Тя излезе да се разходи и стигна края на селото. Всичко тук е коренно различно – помисли си – и въпреки това подобно. Не можеше да забрави и се опитваше да разтълкува преживяното през нощта. Ужасът дни наред се спотайваше в нея. Бяха изминали почти три месеца, а тя все още го помнеше. Отрязъци от него изневиделица изскачаха в съзнанието й. Когато Петра се върна, сподели с нея.
– Боже, само като ми разказваш, ме побиват тръпки. Аз рядко сънувам лоши неща. Какво може да означава? Човек чувства понякога ... – Не знам, но веднага се обади у нас. Слава богу, всичко е наред. – Каза ли на майка си? – А, не, не й казва. Само да ги чуя. – Може би все пак е носталгията. Трябва нещо да предприемем. Повече да се веселим, че да се оправиш. Щефан не е най-забавният мъж на света. Ние, жените, ще се погрижим за себе си!
Междувременно с Щефан бяха започнали да се карат истински. После се сдобряваха. Настъпваше мир. Угризенията й стихваха. Сетне отново изпитваше гняв към него. А понякога и плахата си любов. Всичко я объркваше. Толкова непознати страни откриваше у себе си, че нямаше сила да открива, и без друго, непознатите у него.
Често отиваше на края на селото, сядаше до някое дърво и записваше поредния сън. В тетрадката се трупаха нощни картини. Пред очите й предалпийски възвишения. Бе отново есен. Гората почваше да се обагря в жълто и червено. Ала това не я стопляше...
И този следобед, за кой ли път, остави молива и се взря в надиплените хълмове. Приличаха на зелена вода. Не беше виждала така живописно разстлани поляни. Тук-таме по тях се излежаваха или пасяха крави. Светли, бежово-кафяви, всяка със свой звънец. При всяко помръдване на главата, той пропяваше и се вливаше в звука на останалите. И тъй часове наред. Човек можеше да забрави за всичко друго на света, заслушан и нечуващ непрестанния звън. Беше красиво и тъжно.
Не искаше да попада в плен на тая омая. Напомняше й болест, от която не може да се предпази. Дрънченето не напускаше ума й. Някаква обреченост тегне във въздуха – помисли си. При гледката на непрестанно мляскащите добичета й се свиваше стомаха. Да преживяш така дните си и същевременно да звъниш, в подножието на върха, пълен с топло мляко и доброта, а някой ден да те направят на пържола – това е гавра.
И в главата й пак се разля песента за оная селянка от испански произход, стария кубински танц и тъжните строфи. Като ранен елен, който се крие в гората ... Повече ме радва планинския поток отколкото морето... Нищо, нищо не е забравила. Всички песни, места, и звуци по света я връщат все там.
Спомни си детството. Когато нещата й се струваха толкова прости. Нейният дядо свири, седнал на прага. Слънцето вече пада, той не се прибира. Минувачи му подвикват, жена му го хока, наоколо се сбират още деца и съседи. Той поспира за миг и отвръща. – За къде да бързам, жено, защо? Има толкова време! Има повече време от живот. Думите са така пресни у нея, като току-що уловени в заливчето риби. Блестят в паметта й, мятат се. Ала не успява да ги задържи дълго. Изплъзват се и потъват обратно в морето на миналото.
Да, животът върви, времето си остава. Остават и спомените. И тя се вижда отново. Вече ученичка, на екскурзия в столицата. В парка на Ленин учителят им вдига ръце и декламира: – Гледайте, внуци на революцията! Обичайте и се гордейте с родината си! Тя е най-голямото ни богатство. А тя вече долавя оня особен звук. Като да е изпуснала фалшива монета. Кухият й глас не отеква. Нещо зее отвътре й.
Неведнъж през годините бе мислила. Беше се питала и не знаеше как да си отговори. Какво всъщност бе родната й страна за нея? Революцията? Волята и честта им пред американски и други неприятели? Чудните дни, изкарани до морето. Несбъднатите надежди на майка й. Нейните... Тя чувстваше жива рана в душата си. И тази рана бе нейната Куба.
Ах, как мразеше политиката. От нея идваха всички злини. Тя искаше просто да диша свободно. Да пътува и да живее, както сама реши. Без разрешение от някакво си правителството... Сякаш всичките, хиляди километри пръст и водата до Карибите се бяха струпали тоя следобед върху нея и не й позволяваха да диша. Дори кристалният въздух не помагаше. И земята въздъхва под тялото й. Тя чувства. Зелената й гръд се издига, снижава. Пред очите й се раждат нови хълмове, други потъват в забвение, като в приказка. Кротки добичета докосват с влажни муцуни почвата и се опитват да я успокоят.
Добре, че са тези луди – сепва се изведнъж. Неколцина катерачи с раници прекосяват погледа й и тя се съвзема. Защо драпат и се мъчат по стръмнината? – мисли почти с възмущение. Кой нормален се бъхти, ей така, по баирите! Като обречени от някакъв зъл бог? Какъв смисъл има? Ходиш нагоре, надолу, без конкретна задача. Не вършиш нещо или поне да се срещнеш с някого там, на върха?...
– Да няма горе злато? – попита веднъж полу на шега мъжа си. Той не разбра. Засмя се. Ала внезапно спря и отвърна: – Да, точно така. Златна свобода има там. По пътя нагоре, надолу. Права си.
А тя неволно видя пак баща си. Как се качва с други двама в лодката. Изхвърля нещо от стара кофа във водата. Нагласява шапката на главата си и й маха. Тя стои пред брат си. Облечена е в шарена рокличка. Той я дърпа за косата. Силно назад. Болезнено. Лодката се отдалечава бързо. Напред, навътре в морето. Става все по-малка сред необятното синьо. Хлътва в прииждащите вълни. Извисява се. Друга се приближава. Като изскочила от самия хоризонт. Отиват и се връщат. Само тя стои на брега. Брат й скубе косите й. Нея я боли.
Добре, че идва уикенда – мисли и бавно се връща към селото. Ще попея малко утре вечер, ще се срещна с весел народ... Оказа се, че Щефан има други планове. Вместо това предупреди, да не разчитат на нея. Щяха да ходят на малко пътешествие. Зарадва се. Имаше жизнена нужда да се измъкне от това заспало село.
Всичко й хареса. Старите къщи, разкопките, модерния център с пълните кафенета. Почти бе забравила Куба, докато вечеряха романтично в гостилница. Ала вечерта, както става понякога, неочаквано избухна скандал. След такъв хубав ден, невинно изтървана думичка развали всичко. И съпрузите заспаха без да си пожелаят Лека нощ, без целувка. Утрото се опита да ги помири с мъдростта си. Тя пак усети грапавите му ръце, пронизващия поглед и разбра, че и той знае. Усилията му бяха като наказание за нея. Тя го заслужаваше, но въпреки това страдаше. Ала дори наказана, си оставаше доволна. Бързаше да плати, каквото може, за да откупи съвестта си. Свободата отдавна я имаше.
На следващия ден ненадейно се обади майка й. Тя изтръпна. Само съдбата можеше да я накаже справедливо – профуча й през главата. Но далечният глас звучеше ведро. – Мамо, защо звъниш, нали знаеш, че аз се обаждам? Майка й нямаше търпение да съобщи нещо. Хосе, който работи в Хавана, й го бе казал. А това значеше, че скоро ще е факт. Той винаги бе имал влиятелни приятели... Жената бе превъзбудена. Край. Още една голяма, решителна промяна. Няма връщане назад – бе прошепнала. Ще може да се пътува без разрешение. За дълго. Навсякъде, разбираш ли, Фернанда!
Тя не можеше да мисли за нищо друго. В главата й дързък папагал повтаряше – има връщане назад, мамо. Аз се връщам! Тъкмо когато за другите се отваря светът, аз се връщам. Умът й не го побираше. Някаква съдбоновност, мистичност имаше в това стечение на обстоятелствата. Всичко, което бе изживяла тук, нямаше да го има, ако това се бе случило по-рано. Но явно така е трябвало.
Веднага щом се прибра Щефан, тя заяви, че е взела решение. Умореното му лице се изопна и по страните му изби червенина. – Няма да те пусна! – изкрещя той. – Ние сме женени. Това да не е игра. Къде може така! – Къде?! – Какво „къде“?! Нищо не разбираш! Мързи те да научиш езика дори. Като всички ленивци от юг. – Не, Щефан... – Какво ще стане с нас? Нали искахме деца? Разбираш ли ме? Или пак ти е много бързо...
Тя мълчеше, с буца в гърлото. На вратата се показа Петра и почна да го успокоява. – Недей, Щефан, мълчи, на сила не може. Сутринта на спокойствие ще премислите. Не викай, моля те. От всяко положение има изход.
– Първо да ми каже истината. Защо се ожени за мен? Само за да се махнеш оттам, нали? Само заради това. Тя сведе глава. – Ти ме измами. Тииии... Петра с усилие го избута навън. – Аз не иска, Петра, съжалявам така... Очите й се замрежиха. – Щефан прав. Но аз трябва да се върна. – Разбирам, не се тревожи.
Призори мъжът й се прибра пиян. Тя беше будна, но се направи, че спи. По-късно седна на любимото си място и написа прощално писмо. В него му казваше, че го обича. Понеже й помогнал да открие любовта към страната, където се е родила. Да открие себе си. Обещаваше да се моли за него и близките му. Искаше само да вземе няколко снимки. И нека да й прости.
Когато Петра влезе в стаята, тя гледаше пак албумите. – Не се притеснявай. Можеш да вземеш всички. Тук ги имаме на компютъра, така че... Аз проверих и мога да те информирам за няколко възможности. Има два доста евтини и скорошни полета до Куба. Само трябва да решиш и да ми кажеш. – Добре, това е хубаво. Наистина ли всички? Или само някои? Ето, тази, и тази. Аз го обичам брат ти. Но не като мой мъж. Като другар. – О, не казвай това пред него. По-добре... и аз не знам. Не вземаш ли някоя от сватбените? – Но ако кажеш, ще ги вземам. Да, да, ще ги вземам. Правилно е.
– Гледам тези тук. Последните. В тоя град имаше хубави къщи, високи... Много градини и стари отломки, камъни. – Да, той наистина е стар и това са останки от римско време. И аз го харесвам особено. – Там бяхме под една сграда. На покрива й имаше човешки фигури. По ръба стояха и гледаха долу. – Ааа, ти имаш предвид статуите горе. Ясно. Тук има доста такива постройки с украса, със статуи и изображения на животни. И у вас има. Ако не същите, подобни. – Да, аз гледа и ми бе мъчно за наште рухнали, ожулени, разрутени, а също хубави къщи. – Хубави, но неподдържани, да, няма пари. То и тук отива натам работата... – И си казва, Петра, ако остана, ще съм като онези горе. Ще се хвърля. Кажи на Щефан. Стоя на ръба и ако остана, падам. – Разбирам, Фернанда, не се терзай. Аз наистина те разбирам, миличка. Ела да те прегърна. Поплачи си спокойно. – Жал е за брат ти. – Той ще се оправи. Ще му трябва време, но ще се оправи. Не се безпокой.
След два дни тя се сбогува със свекъра и свекърва си. Щефан бе отишъл на работа. С него нямаха какво да си кажат. Той бе плакал, увещавал, обещавал, че ще я последва, чака, прокълне... Тя мълча, вън от себе си. Бяха две безкрайни денонощия. Не успяваше да се съсредоточи и да мисли за там. Почти не се бе сетила, че и нейните близки ще искат отговори. Нямаше желание да мисли за нищо. Чувстваше. И това й стигаше.
Само веднъж й се промъкна уплашеният въпрос: Ами ако и този път бъркам? Ала тя го избута встрани, за да може да гледа спокойно през прозорчето на самолета. Щом казаха „Затегнете коланите“, ръката й стисна Петра и с блеснал поглед прошепна: – Най-сетне! Обичам те, Куба! Фернанда! Моторът забръмча и гласът потъна в облаците.
