Той не позволяваше някой да върви зад него. Чуеше ли стъпки, спираше, изчакваше крачещия да подмине и вече спокойно продължаваше пътя си. Бях го нападали три пъти. Единия път го удариха с нещо твърдо по главата и му отмъкнаха чантата. Втория път просто го събориха на земята и сритаха, не му взеха нищо, а в портфейла си носеше бая пари. Третия път го удариха, обраха, но не успяха да го съборят, вече имаше тренинг и беше започнал да се съпротивлява. Подозираше, че е като магнит за хора с престъпни намерения. Включително и жени. Те всички искаха да го доят. Те всички са използвачки.
– Престани! – това е приятелката му Мими. Тя не е използвачка, тя е от противниковия отбор, оставя се да я използват. Затова нищо не е постигнала в живота си освен: разтрогнат брак с един доказан пияница, вече мъртъв, втори разтрогнат брак с един пълен неудачник, още жив, за съжаление, съжителство с трети кретен, подмазвач и гнусен слагач на когото трябва и когото не трябва, човек безхарактерен до степен неподлежаща на описание. – Дръж се нормално, в света освен крадци и нападатели има и нормални хора!
Той не обича да спори с Мими, защото Мими готви добре. Тя може да цъфне на вратата във всеки миг, в който имаш нужда от нея, да седне до теб, да те изслуша, нищо че безхарактерният слухти през стената, дебне и кой знае какви ги върти в болното си въображение. Безхарактерният и Мими живеят в съседния апартамент, но онзи не обича да идва, той мрази всички, съседи и несъседи, живи и мъртви. Той е декадент. Олицетворение на упадъка.
– Не съм чак толкова голям мизантроп, Мими! – това го казва просто така, за да я утеши. Тя мрази, когато хората са отчаяни. Бори се със зъби и нокти да не е отчаяна.
– Трябва да почнеш да излизаш! – казва напевно Мими.
– Какво те прихваща? Какъв ти е проблемът?
– Аз нямам проблем, Вал, ти имаш проблем. Трябва да започнеш да излизаш навън, да се измъкнеш от тези стени. Вън има въздух, хора.
– Аз излизам навън всеки ден.
– Така ли? Чудно... – Мими въздиша и му бута чинийка с парче баница. Пак е пекла баница, а от баницата се пълнее. Така казва и баничарката, когато се поглажда по корема – голям, кръгъл и широк, като на много бременна жена, не, като бременно едро животно, но той не е много запознат с животните, за да каже какво.
– От трафопоста е – развива тезата си Мими. Тя има предвид вредното влияние на излъчванията на трафопоста върху мъжкото население на блока. И наистина равносметката е повече от тъжна. Всички мъже между 20 и 40 години в блока са неудачници. Единият скочи от седмия етаж и оцеля. Сега се движи в инвалидна количка и плюе гълъбите. Незнайно защо мрази гълъби. Вторият се самозапали, но не успя да оцелее. Има двама, които посещават психиатрията от време на време, но по принцип живеят зад стените на апартаментите, а край тях роднините ходят на пръсти и шептят като в черква. Женското население пък въобще не се влияе от трафопоста, явно излъчванията се целят директно върху У-хромозомата и я събарят. Младото женско население работи, та се пушек вдига, носи пари и къси поли, грим и ключове от коли на старо. Някои родиха дори бебета, а трети, четвърти и пети отлетяха в чужбина да правят същото, но фъфлейки английски.
– Мани го тоя трафопост – опитва се да спори той, но кой го слуша. Но Мими не мирясва, тя не може да се начуди на тази разлика в излъчванията на трафопоста. Защо избира да мори мъжките изчадия, а не женските?
– Не бе, това е просто случайност, просто жените в този блок са с дяволски дебела кожа, а мъжете са чувствителни, това е – твърди той, а Мими продължава да му бута баницата, още малко ще му я изсипе в скута. Тя е на годините на майка му, която почина преди три години много бързо от рак. Не можа дори да си вземе довиждане с нея. Ей така, днес има жена, утре – няма. Как стават тия работи? Нали уж във всяко нещо има причина и следствие?
– Яж, мойто момче – мрънка тя под носа си като молитва. Може и на черква да ходи. То с такива мъже как да не станеш религиозен? Като срещнеше нейния последен избраник на стълбището, и на него му се искаше да стане религиозен. А вторият и съпруг често идваше да проси я пари, я дреха, я нещо за ядене. Смешна работа. Мими го канеше да влезе и тримата с новия ядяха салата, баница и пиеха ракия. Беше любопитен за какво си говорят. „За политика!”, отсичаше Мими и се засмиваше така звънко, все едно че беше на 20. А не беше. Не я питаше на колко е години, защото щеше да излъже. За какво да се надлъгват?
– Обадих се на кмета да премести трафопоста – казва важно Мими и потрива ръце. – Ще го преместят до пролетта. Така че, Вал, вече няма да имаш оправдание. Ако не искаш да излизаш, ще те изхвърля оттук с ритници и юмруци, както дойде.
– Ти си луда! Какво ти пречи трафопостът?
– Аз като си наумя нещо, не го оставям, така да знаеш! – Мими е много самодоволна. Така изглеждат всички жени, които умеят да готвят. Смятат, че щом са намерили цаката на готвенето, все едно са намерили цаката на живота. Наивнички.
– И как успя да убедиш кмета да стори тази глупост? – той също се подсмихва. Каква ли лъжа е извъртяла?
– Много просто. Направих списък на всички поражения на трафопоста. А той е доста дълъг, както знаеш. Освен това открих нещо, което може да ми свърши работа!
– И какво е то? – той отхапва от баницата и примлясва. Не е съвсем лошо.
– Племенникът на любовницата му наскоро си е купил апартамент в „Б” вход, много изгодно. На 32 е!
Той щеше да се задави! Господи, каква находчивост! Тази жена ще си намери четвърти партньор, няма начин! С тази енергия не може да не стигне до следваща задънена улица!
– Хитра съм, нали? – Мими е по своему очарователна, само дето е пропуснала един два пъти да си боядиса косата и бялата пътека в средата на главата й създава впечатление за масиран косопад. – А, и да не забравя, не само ти, и Тодор отбелязва в кои дни излизаш и в кои дни – не.
Тодор е декадентът. Няма ли си друга работа, вместо да го дебне?
Колкото до излизането, той държи над главата си в спалнята календар и чинно отбелязва дните, в които излиза. Прави го неотклонно, всеки път, когато се връща от разходка или от магазина. Почти машинално – завърта ключа и отива до календара. Там, на нощното шкафче има химикал, взима го и задрасква датата. Когато Мими протестира, че не си е подавал носа навън с дни и седмици, той просто донася календара и показва. Черно на бяло. Той никога не лъже и тя знае това.
– Виж какво, моето момче – казва му тя на ухото – не ми пробутвай тази история с календара повече. Тодор по цял ден стои на прозореца и те дебне. Като не прави друго, поне тази работа да върши. Той също има календар. И знаеш ли откога не си излизал навън?
– Откога? – става му любопитно.
– Вече 22 дни – казва Мими тържествено.
– Че аз щях да съм умрял, ако не съм излизал 22 дни. Както виждаш, жив и здрав съм, ям... – и той отхапва втори залък от баницата.
Мими го гледа как дъвче, но не му казва, че Тодор за тези 22 дни е свършил и друга важна работа, като тази да му купува хляб и мляко, да му звъни на вратата и да му ги бута в ръцете в моментите, в които погледът му е замъглен. Всичко ще се оправи напролет, мисли си тя.