Всичко, което правеше за него, беше хубаво. Той я намираше за романтична и невинаги я понасяше. Не отговаряше понякога на телефонните й повиквания. И в това „понякога“ имаше железен алгоритъм. Той обичаше да обладава крехкото несъстояло се момче в нея. Тя се стъписваше, изпитваше непозната болка, която отваряше прозорците на душата й, поемаше въздуха, и притихваше. Сама, и още повече свързана с него, като гмурец на границата на възможното, в еуфория от налягането на водата, създаваща видението на очакващия я бисер.
Дните й бяха изпълнени с реални събития, без да излиза от стаята, без да говори с никого в продължение на седмици. Правеше хартиени предмети с нереална функция, облепяше ги с бинт, брашно, сол и вода, после ги изхвърляше. Без да знае, че и това е романтично. Съзираше в чертите му азиатска ревност, подозираше смисъла на обрязването, когато лекуваше наранените си гениталии, и примирено се отпускаше във времето до следващото му посещение.
Той се хранеше бързо и след всяко влизане на прибор в устата му посягаше към салфетка. Това непрекъснато избърсване беше единственото й безпокойство. Лишаваше я от вкуса на напластеното удоволствие, което търсеше в целувките минути по-късно. Той отхвърляше тези малки нейни вкопчвания. Нанизваше я върху члена си рязко, хващаше я за косите и я държеше далеч от тялото си. Очите му се впиваха в кръвоносните й съдове, а езикът му майчински ближеше мисловните прорези по тялото й.
Нямаше време да разговарят. Когато все пак това се случваше, той отронваше поредния искейпистки модел: „Аз не те обичам.“… „Ти си демоде.“… „Не знам какво искам, не мисли за мен.“… И прекрасно знаеше, че тя мисли за него. Не винаги мислите й бяха добри. Беше в състояние да осъзнае стеснения периметър, в който той я заключи. Но трансът беше по-силен. Представяше си, че е огромен куп розови листа, върху който бавно се отпуска тежка преса, за да извлече капката безценно масло. Да, тя знаеше, че той има други животи с други хора, движи се, зарежда се, забравя за нея, отхвърля я. И отново я търси. Обичаше лабораторната му чистота, вкуса на кожата му, твърдостта на ръцете му, които я смачкваха с ловкостта на палач. Той умееше да предизвиква у нея детска агресия и великодушно, в математически изчисления миг пъхваше пръст между зъбите й, за да му подари малка болка, която веднага вкарваше между собствените й крака. Но и тогава те не бяха нейни. Той я композираше, разчленяваше и сглобяваше.
Да, мислите й невинаги бяха добри, но това не пречеше да бъдат хубави. Защото той беше хубав. Стегнат и дисциплиниран. Като замък на ръба на отвесен висок бряг. Тя се извисяваше към зъберите му като мощна прозрачна тюркоазена вълна, за да отстъпи само след минути, цялата помътняла от водорасли и трупове на неродени хищни риби.
Знаеше, че ще остане в затвора на стаята си, докато не разреши загадката. Защо той никога не приемаше храната, приготвена от нея веднага? Защо блюдото трябваше да престои поне денонощие, преди той да го докосне? Това противоречеше на всякакви теории за здравословен начин на живот, които съвсем не му бяха чужди. Защо държеше тя непременно да знае, че не я обича, когато в момента на изказването на тази отрицателна фраза, тя усещаше силна вълна любов от него към себе си? Защо вледеняваше и най-малкия физически порив от нейна страна – докосването на ръка, рамо, лек допир на ръкав дори? Понякога той искаше да разпознае нейната индивидуалност, да я види извън позицията на моногамната половинка. Тогава идваше ревността му от случайно произнесено друго име или случка, която отново я караше да се подложи под пресата за извличане на розово масло. В тези състояния на криза, двамата преживяваха сгъстени отрязъци от време, в което усещаха, че се занимават с древна алхимия. Там някъде вероятно се криеха отговорите на загадките.
Те бяха професионалисти, играеха с думите и на сцената. Лесно възбудими, но контролиращи всяка вибрация зрели чудовища. Неговата грубост прикриваше страха от поглъщане. Зад нейната пасивност се таеше незнайно откъде пробуден ужас от изнасилване. Нерядко се изумяваха от микронната разлика между взаимното възхищение и отвращение. Тогава той не изчакваше нейния оргазъм (който по принцип му харесваше), тръгваше си бързо и я оставяше тръпнеща като недоубито животно. Предизвикваше я да му изневери, да го унижи, да го замени с породист самец. Искаше да я хване, че мастурбира, че не може да спи спокойно, да й вмени комплекси за нехаресване.
Когато той си отидеше, след горещия душ, тя започваше да прави екзерсиз, съсредоточаваше се върху сухожилията, мускулите, разпределяше енергията доколкото може равномерно, мислено успокояваше пламтящото лоно, за да съхрани онова ценно знание до следващото му проникване. Заклеваше се да не пише, но когато енергията преливаше, сядаше зад клавиатурата. Като че ли дописваше нещо негово. Или започваше нещо, което той трябваше да довърши. Приготвяше храна след това. След това. След писането. И точно тогава той по неписана интуиция изчезваше. Не се обаждаше и не идваше. Тази следписмена храна трябваше да престои. За да се утаи страстта. Той не обичаше страстта й. И затова тя прекарваше в затвора на стаята си седмици наред доброволно. Когато от умора престанеше да мисли изобщо, той вече звънеше на вратата. Хладен, сдържан и жесток. Тя не можеше да откъсне очи от него – прехвърляше по всички възможни мостове към челото му собствения си ментален сейф. Той го отклоняваше, не му беше нужен, тогава в леглото между тях се заскърцваше пясък – той умееше да материализира. И зъбите му бяха остри.
Той я манипулираше към божествена безчувственост, в която да напласти всички възможни чувства. Да престане да го занимава с желанията си. Тогава от само себе си щеше да получи всичко. Това не беше интелектуална задача. А природен водораздел. Ако овладееше познаваемите измерения, щеше да влезе в следващото, неговото. Той беше търпелив, защото знаеше, че времето не съществува.
Тя беше бременна. Гърдите й станаха големи и порозовяха. Цветята в стаята-затвор буйно растяха. Беше ги посадил той. От семки на цитруси, изядени, както винаги, по-късно. Стъблата на всички бяха двойни. Тя тълкуваше всичко както винаги романтично. Той не я слушаше. Студено наблюдаваше лутането й между физическото разцъфване и бледите еднозначни думи, с които го обсипваше. Тя извади внимателно от себе си оплодената яйцеклетка и му я показа. Той я погълна, за да я доотгледа. В себе си. Тя не почувства нищо. Едва тогава й разреши да сготви храна. Без продукти, без топлина, без съдове. И я изяде веднага. Бавно, с удоволствие, без да избърсва устните си. В същото време тя заспа. Дълбоко и спокойно. Той заключи външната врата, съблече се, взе внимателно и нежно тялото й в прегръдките си и отвори прозореца, за да гледа по звездите до сутринта.