От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Палми Ранчев
„Посока Сакраменто“
изд. „Сиела“, 2010

2011_04_Sakramento

Още сънува насмешливия му танц. Наоколо се трупат хлапета. Единствено хлапета. Показалецът вече не танцува, а дирижира общото оживление: заканва се, забранява, отказва, повиква, посочва. Накрая натиска спусъка на пистолет. Въображаем или истински. Няма значение. Важното е, че движенията му отново са игриви, изразителни. Наситени със смисъл. Понякога направо магически. И не са в противоречие с вече изброените. Движенията на огромния показалец, под чийто диктат преминаха не само юношеските му години, а и целият живот. Неговият и на повечето му приятели.

1.

На това място реката беше съвсем тясна. Водата просветваше с тъмни отблясъци от дъното на коритото. Можеше да я прескочи, ако се засили. Нямаше значение къде се намира, на този или на отсрещния бряг. Пред себе си виждаше три маратонки: кални, смачкани, вероятно дъвкани от цяла глутница лични кучета. Измести се настрани, заобиколи ги и се обърна с гръб към тя да не ги вижда. За известно време, без да иска, си ги представяше, и лицето му се изкриви гнусливо. Скро успя да изнесе погледа си изцяло пред себе си. Нямаше памет, за първи път отваряше очи, приятно беше само да гледа жилищните блокове отсреща. Стърчаха без отражения. Бяха прекалено далеко, за да оставят следи в бавно течащата, мътна, почти черна вода. Само в далечния край на реката, където за известно време се разливаше и ставаше лъскава повърхност, преди да се превърне във вада, забеляза по-тъмни сенки. Вероятно беше върхът на някой от панелните небостъргачи.

Двата, навярно двайсететажни, стърчаха съвсем нелепо един до друг. Бяха като дебили на средна възраст, които се мереха като малки деца кой беше израснал повече. От неговото място по-предният изглеждаше с един ъгъл по-висок или поне различен. Беше само илюзия заради разстоянието. Иначе бяха съвършено еднакви. През годините беше ги оглеждал и сравнявал безброй пъти. Лицевата им страна беше с остъклени балкони и ръждиви еркери. Единият имаше огромно бъбрековидно петно по цялата дължина на калкана. Вероятно беше от влага, заради лошите сглобки и пукнатините, които от близо се виждаха. Заради петното ги различаваше по-лесно.

От толкова далечно разстояние двата жилищни блока изглеждаха необитаеми. Не се виждаше жива душа. Хората изглежда бяха напуснали панелните кутийки. Или стаени зад прозорците очакваха поредното поскъпване на хляба, на тока и горивата, поредното голямо нещастие, което обикновено идваше на прекалено малки порции. Можеш да не го забележиш, и дълго време да не му обръщаш внимание. Преглъщаха го и пак чакаха с надежда, че накрая ще се случи нещо значително. Животът им ще се промени така, че вече няма да бъде нещастието, което само са преглъщали. Едва тогава ще разтворят широко прозорците, ще се покажат на балконите и ще закрещят колко им е трудно да живеят, и че повече не се търпи. Но лошото отново идваше по малко всеки ден. Няколко пъти на ден. Толкова често, че беше се превърнало в тяхно всекидневие. Всички само повече се свиваха. Смаляваха се. Търсеха по-устойчиво, по-безопасно положение, и за себе си, и за близките си. Направо изчезваха в привечер като тази.

Отстрани се появиха два улични помияра. Единият беше много слаб, ребрата му се брояха, и подтичваше с подвита опашка. Приятелят му се облизваше с червеният си език след него. Стори му се неестествено как езикът му излезе далеко навън от устата му, завъртя се свободно, усука се, и отново се прибра със странично движение. Двете кучета спряха и почти едновременно вдигнаха глави. Душеха, без да издават звук. Не ги изпускаше от поглед, докато се изкачваше по възвишението от натрупана сгурия. Приготви се търпеливо да изчака колкото беше нужно.Опитваше се да разбере какво са открили.


Small Ad GF 1

Остана на върха, както до сега бръкнал в джобовете на размъкнатия си панталон. Помиярите, без да му обръщат внимание, сигурни, че той не представлява опасност, нито по друга някаква причина предизвикваше техния интерес, неочаквано се обърнаха рязко. Бяха открили източника на миризма или доловен само от тях звук. И отново тръгнаха. След известно време промениха посоката като свързани едно с друго и затичаха към мочурливия бряг. Подтичваха уверено, изглежда вече знаеха къде отиват.

Скоро изчезнаха зад нахвърляните на купчина тенекиени кутии. Една част бяха смачкани, нагънати като хармоника в единия край, други изглеждаха неотваряни, почти нови, или зееха с изрязани дъна. Върху някои личаха стилизирано нарисувани правоъгълни буци сирене с тъмни шупли.

Искаше му се още дълго да стои и да гледа наоколо. Чакаше да се смрачи достатъчно. Тогава всичко постепенно се променяше. Винаги се възхищаваше как светлината променя картините наоколо. Рано сутрин понякога всичко изглеждаше почти празнично. Но обикновено за съвсем кратко време. Само полумрака и тъмнината, истинската тъмнина, успяваше да скрие отвратителните картини от квартала.

Извикаха го, когато вече беше се приготвил за дълго наблюдение, или просто искаше да стои на мястото си и да гледа наоколо. Почти не обърна внимание. Най-вероятно беше му се счуло. Едва ли някой точно от него се интересуваше. И в следващия момент си каза, че май наистина чува своето име. Не цялото, част от него. И все пак беше неговото име. Постепенно се настройваше на друга вълна. Струваше му се, че изплува от дълбоко, още не беше стигнал повърхността, но скоро щеше да се появи. Вече можеше да възприема сигнали. Още не му се вярваше, че точно от него някой има нужда. И да имаше, как ще го разпознае от толкова далеко. Най-вероятно беше му се счуло. И все пак май наистина него викаха.

Загледа се по-внимателно към синята лада пред отсрещния блок. До преди няколко минути, беше сигурен, там нямаше кола. Не забеляза кога е спрял там. Тогава отново, този път вече доста по-ясно чу, като се проточваха отделните срички, името си.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Още две други коли, пристигнали едва след друга – изкалян зелен джип и отново лада, този път бяла – спряха зад синята. Беше ясно, че са заедно. Чуваше се музика, тежък метъл, който подчиняваше на ритъма си тишината наоколо, и по-далечна, някак отделена от музиката глъчка. От колите с широко отворени врати се изсипаха сюрия момчета и момичета, които излизаха постоянно, изглежда нямаха край. Как бяха успели да се съберат толкова много хора в трите коли? Все още, щастливи, че най-накрая могат да протегнат ръце и да се разтъпчат свободно, продължаваха да излизат.

Изглеждаха като нови заселници на пустинята наоколо. Идваха с намерение да не обръщат внимание на нищо отвратително. Всички бяха неочаквано жизнени, дори неподходящо жизнени, помисли той, за пейзажа наоколо. Сравнително лесно го превзеха с изненадващото си появяване, подпомогнати от вече много високата музика – та-да та-да та-да – и шумното говорене и подвикване; бяха значително по-интересни, дори по-важни от всичко наоколо; и вече нищо не се забелязваше толкова определено колкото тяхната компания.

Подаваха си две големи бутилки водка „Атлантик“. Движенията им бяха пресилени, по-широки и по-резки отколкото беше нужно за подаване на обикновена бутилка. Продължаваха да си подвикват, смееха се, съпровождаха всяка следваща глътка с одобрителни възгласи. От синята лада слезе още едно момиче. За пореден път помисли колко невероятно беше, че вътре имаше и друг човек. От трите коли беше излязла доста солидна група, направо тълпа, която оживи пространството оттатък реката. Вероятно момичето е било сгънато на четири, дори на шест, и е имало нужда от време докато се изправи до нормалните си размери. Сега представляваше тъничка фигура с къса плисирана пола, прилепнала синя блузка и високи, подострени в профил гърди. Заклати се в ритъма на музиката с танцуващи стъпки към другите. Позна Мариана, нямаше как да не я познае, и тялото му изтръпна, както му се случваше напоследък дори когато само мислеше за нея.

В продължение на доста време я съзерцаваше само от разстояние, докато накрая свикна по този начин да общува с нея. И вече имаше нужда от следващата крачка. Веднъж намери смелост да я спре, и усмихнат попита как се казва. Друго не искаше да знае, само името є. Учуди се, че му отговори. Гледаше я и не намираше какво повече да добави. Мариана, повтори тя, и прихна да се смее. В този дух протекоха всичките им случайни срещи. Срещнеха ли се, дълго време си разменяха обикновени баналности. Как си, къде отиваш, сякаш нямаше нищо повече от дежурното за случайна среща любопитство. Беше по-добре да мълчат. Отвореха ли уста, всичко се разваляше. На няколко пъти се изкушаваше да є го каже. Имаше значение единствено нейната усмивка. Погледът, забавените и някак демонстративните движения на ръцете. Китките є бяха неестествено тънки. Струваше му се, че нарочно, само заради него жестикулира по този начин.

Искаше да му направи впечатление, или дори да го омагьоса, ядосваше се, след като се разделяха. После се обвиняваше в лудост. Луд си, мислеше, след като вече толкова пъти не открива навреме подходящите думи. Комплимент, нежност някаква, с които поне да намекне какво чувства. Нека є го каже, пък тя, ако иска, да отговори. Ако не, ще си ближе раните. Но поне ще постигне някаква яснота. И нямаше следващия път отново да говори глупости – как си, какво си? Съвсем друго искаше да каже, и все не успяваше. Луд си, повтаряше, и наистина приличаше на лудост тази негова неспособност.

Напоследък успяваше да сглоби няколко изречения. Но предпочиташе да върви мълчаливо до нея. Последния път, беше се настроил предварително, и се държа нападателно. Предложи да излязат, било му писнало да я причаква между блоковете. Обясни колко му се иска да са само двамата в подходяща обстановка. Възбудено ръкомахаше, внимаваше да не млъкне отново. Значително по-късно разбра, че Мариана мило беше отклонила поканата. Продължи да говори по инерция. Още се усмихваше, когато се разделиха. Беше казал каквото мисли. Оттогава, струваше му се, тя го избягваше. Никаква не успяваше да я види. Няколко пъти дневно минаваше покрай техния блок и гледаше към прозорците на петия етаж. Понякога му се искаше да се качи. Ще позвъни, какво толкова. Няма да я изяде. Но входната врата обикновено беше затворена. Бабите, които понякога се мотаеха отпред, подозрително го оглеждаха. Отваряха, колкото да се промъкнат странично, и бързо захлопваха. Често си представяше как отгоре тя наблюдава колебанията му.

Оттатък реката Мариана беше прегърнала през рамото брадясал тип. Направо висеше на врата му. Пусна го, с едната ръка пое бутилка водка. Отпи с отметната назад глава. Отново погледна към него и с пълен глас извика:

– Ей, Павле, докога ще те чакам? Половин година ми сваляш звезди от небето. А сега се бавиш. Идвай, че тръгваме. Нали чаткаш. Току-виж ти се отворил парашутът.

Тръгна към дървеното мостче, без да се бави повече. Още беше учуден, че Павел, когото тя викаше и на когото правеше знаци, е той. Но успя да се овладее. Опитваше се походката му да изглежда небрежна. Цялата група отсреща се раздвижи. Отново се разпределяха по колите. Никой друг не му обръщаше внимание освен Мариана. Беше притиснала бутилката между гърдите си. Махаше му със свободната си ръка.

– Бързай! – подканяше го тя. – Защото нито капчица няма да ти дам. Така да знаеш.

Даде му. Дори задържа бутилката над устата му, да отпие по-сериозна глътка.

– Идваш с нас! – нареди със смях тя. – Правиш се на по-смотан, отколкото си. Не живееш на Марс. Животът се върти. Трябва и ние да се завъртим.

Закашля се от водката. Откакто беше се уволнил, не беше близвал алкохол. Погледна я безпомощно, тя му предложи да отпие пак.

– Хайде, само още една мъничка глътчица. Нали искаш да си свободен човек. Една глътчица, и влизаме в колата. Само нас чакат. Купонът отдавна започна.

Преглътна още веднъж, пое си дъх с отворена уста. Целият пламна отвътре.

Главата му се напълни с мъгла. Заобиколи ладата след Мариана. Наведе се да влезе, но на задната седалка вече седяха четирима. Мариана прекрачи напред, без да им обръща внимание. Някой изохка. Тя продължи да се намества. Отново се чу пресилено охкане. Накрая тя се намести в нечии колена. Пресегна се и му подаде ръка.

– Давай, по-смело, ще се посвием. Имаме най-много двайсетина минути. А и Чико е цар на кормилото. Знае страничен път. Известни са му всички странични пътища.

Мариана посочи с широк жест слабичкото момче зад волана. Вратът му беше остриган до кожа. Ясно се виждаха три вдлъбнатини по дължината на тънката му шия. Тя разклати бутилката пред лицето си. Увери се, че има достатъчно, и му я подаде.

– Не сега, благодаря! – отказа Чико. – Обещах на момчетата, че няма да пия, когато карам. После ще си наваксам. Как само ще си наваксам.

Скоро тя отново му предложи да отпие мъничка, ама наистина съвсем мъничка глътчица. Гласът є беше изкусителен. Глезеше се. Но той поклати глава. Отпиваше Мариана, отпиваше Павел, другите също отпиваха. Подаваха си бутилката, смееха се, намигаха си. Мариана обърна шишето надолу, когато водката свърши.

– Няма-а-а! – пропя тя.

Всички в колата се разкикотиха. Направо изпокапаха от смях. Държаха се свободно, безгрижно, доколкото беше възможно в тясното пространство. Павел седеше почти във въздуха между краката на някакъв зад него. Стремеше се да не го докосва. Мускулите на бедрата му бяха схванати от напрежение. Съжаляваше, че тръгна така необмислено. Не познаваше домакина. Дори направо не знаеше кой е. Мариана сигурно също беше поканена. Правили са сметка колко момичета се падат на едно момче. На купон гаджетата винаги не достигат. Не обичаше ролята на навлек. Наистина в джипа беше забелязал няколко познати физиономии. Често играеха билярд в кафето. Можеше да им каже „здрасти“. Не повече. Но алкохолът и общият разговор скоро го отпуснаха. Смееше се заедно с останалите. Беше разбрал от разговорите в колата, че и другите не се познават.

Появи се нова бутилка „Атлантик“, чуха се възторжени възгласи.

Провериха с разклащане и почукване дали е истинска. Някой отвори металната капачка, подаде бутилката на Мариана. Тя прегърна Павел през шията, предложи му да пият едновременно. Издадените им устни се докоснаха. Водката покапа по панталона му.

– Само да стигнем веднъж – изрече високо Чико. – Ще си наваксам. Как само ще си наваксам.

Караше с изправен гръб, протегнал двете си ръце. От лицето му не слизаше застинала учтива усмивка. Даде газ, без да промени изражението си, и рязко изви. Включи на втора скорост и изпревари през тревата отстрани джипа и другата лада. На стръмната поляна пътят свършваше. Там завъртя под ъгъла и спря. Колите след тях ги задминаха, изкачиха се по-нагоре. Завиха в срещуположната посока. Безпорядъкът при паркирането подхождаше на общото настроение. Вратите се заотваряха, всички излизаха още по-развеселени. Чуваха се възгласи „напред към купона“. Надаваха индиански викове, сочеха към вилата. Беше солидна двуетажна сграда с алпийски покрив и дървени капаци на прозорците. Намираше в дъното на двора. Към нея водеше права асфалтова алея, която разполовяваше неподдържана градина от буйно израснали цветя и храсти.

Двама затичаха, бутаха се, пречиха си с рамена и лакти, като играчи на ръгби, състезавах се кой първи ще стигне сградата. Запъхтени се опитаха да се промъкнат между телените редове. Русият, с коса завързана на щръкнала назад опашка, си закачи коженото яке на металните шипове. Усети се навреме и замря с превит гръб и разперени ръце. Другият го забеляза и се промуши обратно. Надвеси се над него и му помогна да се откачи. Успокои го, че дупката едва-едва се забелязва.

– Триста и петдесет долара ми струва – обясни русият. – Ама майната му, няма значение.

Вече всички се насъбраха около тях от външната страна на телената ограда. Опитваха шиповете на телената ограда, възхищаваха се колко са остри. После някой откри метална врата. Развика се като буйно кръстосваше ръце над главата си. Две гаджета заповтаряха неговите движения. Едното махаше с ръце над главата си и подскачаше. Продължиха натам със смехове и подвиквания. Пълна хубавица с дебели негърски устни размахваше голям ключ. Подаде го като щафета – с измъчено усилие на лицето – към най-близкия до себе си. Отваряйте, отваряйте, отваряйте – повтаряше тя и се кикотеше. Типовете около нея я вдигнаха, понесоха я над главите си като африканска принцеса. Тя се въртеше, опитваше да се намести по-удобно, залитна на една страна, но успя да се задържи седнала. Почти веднага около нея запяха Менделсоновия марш. Обадиха и други гласове.

Асфалтовата алея беше свършила. Сега вървяха по калдъръмена пътека, сред избуяла трева и високи стръкове коприва. Процесията се разтърсваше от смехове, пеене и постоянни подвиквания. Отгоре хубавицата с негърските устни също се смееше, от време на време едновременно раздвижваше ръце и крака. Тези, които я носеха, с крясъци я предупреждаваха да внимава. Когато стигнаха асфалтовата площадка, помоли да я свалят долу. Измъкна от брезентовата торбичка, увиснала на гърдите я, връзка ключове. Раздрънка ги над главата си.

Изчакаха я попритихнали да отключи, нададоха приветствени викове пред отворената врата, и нахлуха в коридора. Някои тичаха, блъскаха се за по-предно място. После се състезаваха кой първи ще стигне края му. Някой питаше има ли електричество в тази пещера. На друг не му трябваше електричество. Нека всичко остане така, много по-естествено е. Предупреждаваха нетърпеливите, че още не е време да се щипят.

Лампите в коридора и огромната стая във формата на буквата Г светнаха едновременно. Няколко ръце се опитаха отново да вдигнат на ръце хубавицата с негърските устни. Тя успя да се освободи, запромъква се в препълнения с хора коридор.

– Всеки да си намери удобно място – разпореждаше с висок глас. – И не се чувствайте като у дома си. Не на всеки му е добре у дома. Чувствайте си като в рая. Само не чупете. Ако счупите нещо, не се притеснявайте.

Не съм сигурен ще прочетеш ли моите бълнувания.

Продължавам да дращя в спарения и вонящ на човешки тела полумрак. Искам да ти обясня защо тръгнах, майко, защо избягах и защо лежа на този нар и очаквам да ме изпратят някъде. Колкото се може по.-далеко. Толкова далеко, че океаните, континентите и космическите разстояния да са ми обяснение.

Помисли за всичко, което не можеш да понасяш. Чакане за подпис – какъвто и да е подпис. Пред врата, на която пише „началник“. И ти чакаш, чакаш... Връщаш се вкъщи. И разказваш как си чакала, чакала... Слушах разказа ти и се изпълвах с непоносимост. Изпълвах се, докато накрая експлодирах. Пръснах се на части. Понесени от вятъра, от мръсната река пред блока...

Мила майко, прекалено далеко си, и вече не правя знаци от моя чин. Затворил съм тетрадката с изписаните в нея важни ченгелчета. Ти вървиш между чиновете, спираш пред най-непослушните и им обясняваш каквото не разбират. Все не стигаш до моя чин. От години ти правя знаци, а ти не ме забелязваш.

Усещам колко много от тебе е в мене. И обратното.

Баща ми, или по-скоро човекът, който ти помогна да ме отгледаш, винаги ми е бил чужд. Колкото и да го обичах, когато бях юноша. Колкото и великодушен да бях към недостатъците му. Какъв танцьор бил на вечеринките. Гордостта му, че всички в квартала го познават. Спомняше си някога буйната коса. Смееше се щастливо. Пиеше трета ракийка и започваше борба с желанието да си налее четвърта сливова. Никога не си наля.

Ненавиждах го заради чувство му за почтеност. Заради закръглените бузи и израза на всеопрощение. Беше се оженил за бременно от друг момиче.

Показваше гордо парите, спечелени от допълнителните курсове с камиона. Беше събрал за легло. Каза: истинско легло. Не знаех, че спя на три дъски върху дърводелски магарета. Почувствах се обиден.

Не изпитвам болка. Само се чувствам празен.

Никога не си позволих да го опозная. Въпреки годините прекарани под един покрив. И мисля, че той хитро, играейки си с нашата взаимност, беше се крил. Нарочно. И до края.

Хората наоколо спят, сънуват, дишат, ръмжат, сумтят, говорят, викат за помощ, повтарят имена на жени, плачат като малки деца, припяват приспивни мелодии, пърдят, кашлят, давят се в собствената слюнка, в лигите си, скърцат със зъби...

...опитват да си поемат дъх, поемат си дъх, смеят се, плачат, искат вода, обръщат се на другата страна, псуват, благодарят учтиво, напъват се, задъхват се, надават оргазмени викове, кудкудякат, свирят, охкат, мърморят, плуват по гръб, хъркат на заклани кози, реват като лъвове, трещят като затварящи се врати.

Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.

Pin It

Прочетете още...