Тази сутрин жена пада на улицата, на снежната пъртина. Изведнъж ѝ става лошо, губи равновесие и пада. Кучето ѝ стои до нея и се върти безпомощно. Няма кой да я повдигне. Жената е вярваща, 60 годишна, лекувала е стотици познати и непознати. Но сега това няма значение, лошо ѝ е, продължава да лежи безпомощна и да плаче. Не може дори да се надигне. Лежи по гръб на пъртината, цялото ѝ яке е вир вода, задава се някакъв мъж, който ѝ крещи: „Кво си легнала тук ма, преградила си тротоара, не мога да мина, заради тебе ще закъснея за работа!“
Тя успява да извади телефона от джоба си. Звъни на сина си, той не вдига, работил е до много късно, до първи петли, не чува телефона. Хората я отминават. Плаче и се моли да ѝ помогнат. Задава се някаква жена, умолява я – срещу заплащане, да я заведе до вкъщи, съвсем наблизо е дома й… Онази отказва. Качулката на падналата се смъква, лежи върху снега, главата ѝ вече прилича на буца лед.
Някакъв мъж от балкона отсреща гледа този ням филм, в който не участва. Чисти снега от парапета, но спира и се зазяпва. Гледа. Наблюдава с интерес на извънземно какво ще се стане по-нататък. Жената лежи и плаче. Все пак някак си намира сили да изпълзи до близкия електрически стълб и със сетни сили да застане на колене. Кучето се чуди как да ѝ помогне, скимти, скърби, подскача. Човеците отминават. Те изобщо не се чудят как да ѝ помогнат, може би, защото знаят, че у нас всеки трябва да се оправя сам. Не егоистично, а по-просто – поединично. Казал го е благородният ни народец – всяка коза на свой крак. Каквото и да означава. Няма значение значението – какъвто и да е преводът на това простонародно безродно глаголене. Все тая.
Повечето българи днес не са човеци. А Човекоподобия. Българоиди. Кучето е приятел на човека, но човекът не е приятели на хората.
Преди време в някогашното предаване „СЪботаж“ по БНР говорихме за опасната ни липса на общност, на обществена солидарност, на задружност, на дружина сговорна, на читава чета от момчета и момичета, които заедно да изтеглят каруцата на държавата, затънала яко в калта, и да я извадят от там и да я отдалечат от близката пропаст…
Честта дори публично да си чешем езиците не стига, когато безчестните не разбират от дума. Едните страховито мълчат, другите опулено мучат. Сбирщина от говедари и говеда. Говедата крачат по улиците на градовете, газят направо през пътните платна, мачкат с автомобилите си и говеят в говедарниците си. Говедарите разчитат на волското ни търпение и тъпеят в парламента. А по селата бившите читави българи чакат Онзи с косата да ги прибере по-далеч от вилнеещи роми, партийни кметове, подкупни полицаи, от всички околийски глашатаи на властта.
Никой не се спира да ѝ подаде поне ръка. За да се изправи. За да се вдигне от проклетата пъртина. Някакви идват, прескачат я или я заобикалят и отминават. В центъра на провинциалната ни столица, на централната улица Пиротска, която не води към Пирот. Тя, както всяка нашенска улица, е задънена от векове, и най-вече води наникъде. Нашата Улица не е вече наша.
Накрая до коленичилата жена, притиснала до душата си позорния електрически стълб на бездушието, се спира слабо и нежно момиченце. То започна да се мъчи да повдигне отпуснатата от болка и безсилие лелка. Момиченцето няма сили, но се опитва да стори добро. Енергията на тялото ѝ малка, че дори жалка – половин козя сила, но душевната ѝ енергия е повече от силна, упорита и емоционално утроена. Мъчи се детето като грешна душа, напряга своята воля на сърничка, но накрая успява. И лелката се изправя на двете си нозе. Кучето подскача около тях. Лае радостно. То е щастливо не като човек, а като куче, на което нищо човешко не му е чуждо.
Скрибуц- скрибуц, залитат двете по снега, хванати под ръка, прилазват някак си до входната врата на крепостта. Моят дом е моя крепост, общност от крепостни селяни, вечно освобождавани и никога не освободени.
Звънят на входната врата. Синът ѝ, як младеж, скача като ужилен при вида на примрялата си майка. Почва като картечница да благодари на девойчето, да гърми с най-човешки думи чак до ушите на Бога, слабичкото същество не ще и да чуе, изчервява се от неудобство и се дърпа да си ходи.
Решително дете, чедо на различни от масовата паплач родители. Тръгва си. Окаяната лелка я моли: „Кажи поне името си, миличко! Кажи ми поне името си, за да ти благодаря в молитвите си?“ Тогава крехкото момиче, запътило се вече по пътя си, през рамо, едва отронва: „Викат ме Латинка!“
Час по-подир тази случка телефонът ми звъни. Моята лечителка ме пита от упор: „Румене, отговори ми, защо няма Апокалипсис?“
Немея. Не разбирам в първия момент. Иде ми да ѝ река: „Според мен Той отдавна е тук. И отдавна е започнал, но Светлите сили с последни сили го възпират. Да не ни залее окончателно. Но въпреки тяхната намеса людете масово стават бездуховни людоеди, пренаселението на планетата е нашествие от бездуховни души, човечеството вече се състои от чалнати човекоподобия. Второто пришествие се бави, черното бавно залива заливите на последните човещини… Ала това се усеща от малцина, мнозинството пъпли и унищожава в унес у себе си вродената си жалостивост, доброта, съчувствие, състрадание…“
Но нищо не реквам. Мълча, защото моята лечителка едвам издишва вдишките. А и гласът ѝ е целият в траур. Пак чувам в слушалката: „Кажи ми, защо няма Апокалипсис?“
Тогава я питам, какво е станало. Разказва ми случката. Нито за миг не се опитвам да я утешавам.
А тя продължава: „Вярваш ли, точно в този момент, точно на мен ми трябва Апокалипсисът да се случи! Трябва ми опорна точка, за да повярвам отново, че хората трябва да ги има. Някой трябва точно като мен, вярващата в Бога, да ме убеди, че човешкият род трябва да го има. Просто някой да ми го докаже с действия, а не с философски, сладникави приказки. Само с действия, а не с шумно говорене, с празна шумотевина. Защо трябва да я има Земята? Защо космосът не ни погълне всички? Защо няма Апокалипсис!“
Не знам.
