Морето бавно се приближаваше към мен. Вече дни наред го съзерцавах, притаила дъх, в очакване на неизбежната експлозия. От непонятното му дъно към мене се завихряха спирали, прииждаха вълнения, притегляха ме невидимите му реки. И този ден дръзки вълни плискаха изпръхналите ми ходила. Веднъж-дваж водата се качи и по-нагоре. А вятърът ме обгръщаше и се опитваше да не разпилее семенцата на магията. Ала тя все и все не успяваше да се случи. Наместо това поредният порив ми доставяше навей горещ пясък върху кърпата, щом наблизо преминеха заблудени туристи, курортисти, спортисти... дори багеристи.
Действително малко багерче стоеше недалеч, до една зейнала яма, и като магнит привличаше момченцата и бащите им. Те се приближаваха до ограденото място, с голяма предупредителна табела на два езика, и се любуваха. Вероятно наоколо имаше хора с какви ли не други интереси, ала всички ние се бяхме добрали до брега с надеждата да си починем и да преродим душите си.
От доста години по крайбрежните ивици на Ботуша африкански търговци предлагат всякакви шарени дреболии, заедно с местните и техните – „Коко-белло, коко-белло“ и „Джелато италяноооо“! Те гарнират, разбира се, своите дози пясък по постелките на слънцебичуващите се с някой друг комплимент. Но аз не ги поглеждах в очите, понеже нямах никакво желание да разговарям или пазарувам.
Още от сутринта не ме напускаше усещането, че безкрайна върволица сюрреални мъченици е тръгнала на поклонение пред своя бог светлината. Под прикритието на слънчевите си очила наблюдавах странната процесия. Вадички пот се стичаха по лицата им. По уморените им ръце, отрупани с дарове, изпъкваха криволичещи вени. Напукани, жадни бърни за кратко се усмихваха в тъмните кръгове под пъстрите чадърени очи на пясъка.
Умората зарази и мен. Не можех повече да чакам чудото пред синия купол на морския храм. Потънах разочарована в сянката на червеното око над себе си и престанах да броя продавачите, които въпреки демонстративната ми отчужденост се опитваха да ме оплетат в гешефтите си. Спрях на единадесетия. Единадесет търговеца, не поклонници, се бяха опитали да ме примамят, да ме отклонят от моя път.
И успяха – казах си ядно. И вместо пътя към храма, вече хващам пътечката към върха на досадата. Че и застрашително го наближавам. А щом го покоря, винаги си тръгвам, колкото и да е омайна гледката. До самия връх – помислих си – ще ми трябват още двама, най-най-много трима... Е, дано не се налага толкова рано да се спускам по надолнището.
Ала ето че приближаваше следващият търговец и настоятелният му поглед остро ме прониза. Особено неприятно усещане. Не трябвя да съм груба – подсетих се – но всичко това напомня напаст. Че те са като мухи. Размахваш, не размахваш вчерашния вестник, пак се връщат.
Чувствах се излъгана. Бях научила от познати за този по-отдалечен, закътан плаж, който уж не се препълвал, а ето че вече приличаше на градски автобус. Има и правостоящи – мина ми през ума – освен поседналите и изтегналите се в удобни пози пътници. А тия упорити кондуктури непременно държат да си платим глобата за наивността. А може би и за привилегията да пътуваме по тая прекрасна линия. Дали пък нямат своето право?
Обаче и аз имам право на спокойствие – почвах да се разпалвам вътрешно. Ако и тоя вземе да си пробутва боклуците, ще се разпищя. Ама де... Баста!
Но този неочаквано спря и разтовари багажа си. От врата – десетки огърлици, гердани и вериги, от едното рамо – много пъстри, дълги шалове с типична етно-шарка. Другата ръка се освободи от някакво голямо табло, на което бяха закачени още африкански бижута – от плетени гривни за китки и глезени, до пръстени и обеци за къде ли не. Човекът изглеждаше ленив. Движенията му – като на забавена лента. По лицето му се четеше истинско отегчение.
Парна ме чувство за вина. Беше ми трудно да се въргалям по нагорещения пясък, а този и братята му трябваше в тая жега да си изкарват хляба. Вярно, че не е като да копаеш на полето, ама пак не изглеждаше приятно и лесно. Особено ако всички са като мене – признах си вътрешно и продължих да наблюдавам дванадесетия продавач за деня ми, все още скрита в мрака на евтините ми очила – като да надничах иззад тежката завеса към една огряна, от най-мощния прожектор на света, сцена. Така започна онзи малък летен спектакъл...
След като разтовари дисагите, мъжът леко пооправи банските си гащета, врътна кранчето на плажния душ и застана под струята. Пред вътрешното ми око още се поклащаше натоварена с екзотична стока камила през маранята на една пустиня. Сигурно понеже не следях директно движенията, по-скоро с периферно зрение. Не забравях, че никога не е безопасно, даже когато мобилният щанд спира за почивка. Тези продавачи са доста агресивни и обиграни и човек винаги трябва да е нащрек – спомних си. После отведнъж обърнах глава по посока на случващото се. Долових тишината от притаения дъх на останалите и не издържах. И млади, и стари, и жени, и мъже, всички бяха вперили очи в къпещия се.
Първоначално изглеждаше така – човекът се наслаждаваше на освежителния дъжд по поръчка. Стоеше под него, обърнат с лице към морето и гръб към публиката. Ала лека-полека, покрай освежаването, почна да се промъква и нещо друго, не толкова естествено за тоя час и място.
Гърбът започна да се движи по странен начин. Все едно го преслушваше доктор, мъжът поемаше дълбоко въздух. Раменете са раздалечаваха, талията сякаш се стесняваше още повече. Сетне бедрата се раздвижиха, както тези на състезател, който се подготвя за скок или дълго бягане. Добре очертаните мускули се заиграха със следобедното слънце и тънките струйки. За всеки вече бе ясно – този държи да бъде забелязан. Нещо повече – наблюдаван. Последва покачване на градуса – характерни ханшови движения, култуви стъпки и подскоци. Еротично представление посред бял ден, изпълнено с жар!
В ушите ми зазвуча позната песен. За момент не бях сигурна дали някой вече не акомпанира или тя изпълва само моето съзнание. А уж не съм от този тип жени – уплаших се. От този, дето се зазяпват по мъжете и стават закачливи, когато открият по-добър екземпляр. Или дето ходят специално на бар, където да им танцуват млади жребци, та да изкрещят натрупалия се неизкрещян екстаз. Не съм ... обаче не откъсвах очи.
Младият търговец бе успял неусетно да покачи цената си. Не само че половината плаж го забеляза. Ами го и пожела! Успя малко по малко да отмие цялата умора от себе си, да отхвърли отегчението, огорчението и всяко желание за алъш-вериш. Аз забравих за духовния си стремеж, за храма. Нямах време да размислям за противоречието, което ме глождеше, докато впивах поглед през собствения ми лицемерен параван. Само за кратко се запитах защо чувствеността и физическото желание да не са част от духа? Ала не успях да си отговоря.
Нямах време да търся отговори. Просто зяпах. А той вече се търкаше и жулеше с невидим сапун и четка, под сребърните пръски на чучура. Започна да пръхти и сумти. Насапуниса мишниците си и след това ги подуши доволно. Сетне замижа пред разплакване от попадналата вълшебна пяна в очите му и плю, докато изчисти гърлото си от неприятния вкус. С особено внимание уми мъжкото си достойнснство, обръсна се, оглеждайки се в имагинерно огледалце, направи няколко гримаси, и за финал – излъска до блясък зъбите. Публиката избухна в смях. Някои свиреха с уста, други викаха: „Бравооо!“ Окъпаният се поклони.
Капитулира първата жена. Размахала бял пешкир, тя се приближи до шоумена. Той каза завалено италианско „Грация“, а аз не можах да не си река: – Невероятна при това! Животинска, не-човешка грация! Никой не искаше да пропусне второто действие. Аз също.
И проследих как тази леко пълна госпожа, на около 60, си избра две гривни от голямото табло и шарена кърпа, която вероятно щеше да размахва в случаите, когато нямаше да се предава. Забелязах възхитата в очите й. То не бе просто възхита. Не беше и някакво обикновено физическо привличане. По-скоро признание. Почуда. Сама не знам, но можех да я разбера.
По света има хиляди атрактивни хора, но толкова изключителна хубост аз не бях виждала. Тая изящност, гладката абаносова кожа, като че ли пред нас бе оживяла статуя. Такова нещо не се среща под път и над път – въртеше ми се натрапливо из ума. Господ е раздавал с пълни шепи. Надминал е себе си.
Донякъде напразно, да беше жена, щеше да е по-добре. Ама че глупаво и клиширано – възмутих се от собствения ми предразсъдък. Защо пък и някой мъж да не е толкова ... див и неустоим?
Ама блясъкът заслепява и човек оглупява – друго оправдание не можех да намеря за себе си и следващите си разсъждения и хрумки. За първи път в живота ми си помислих, че мога да разбера приказките за грях и други подобни простотии, които бях чувала от старите коцкари на двора в родния ми град, докато се захласваха по млади момичета. Или пък от домакините, въздишащи по някой мексиканец от телевизионен сериал.
Еее – присмях си се вътрешно – ето че и ти срещна твоя мексиканец. Най-после! И каквато съм си – почнах да се разпитвам: Би ли легнала с него? Просто така, без последици, само заради удоволствието. Само за да видиш какви са ласките му. Не? Сигурна, че можеш да си представиш? Може би нямаш толкова фантазия. Виждаш ли тези форми? ... Поне си мечтаеш, нали? ...
Хм, може и да не е нищо особено – казах си обнадеждено. Човек рядко е изключителен в повече области. Кой знае... И все пак това създание изисква да му се наслаждаваш – повтаряше една част от мен. Та той е спиращ дъха пейзаж, произведение на изкуството...
Произведението бавно се раздвижи. Изправи се и тръгна наляво, където очевидно още някой поиска да си купи нещо цветно и ненужно в горещия следобед. През мен преминаха тръпки, като стъпките на африкански хищник в савана. Като стъпките на царя на всички животни и едва ли не на всички живи същества.
И внезапно прозрях. Видях го с очите си на бяла жена, която от години, както безчет други бледокожи се опитва да запали, да изгори тая бледост, тая безцветност и неутралност, та поне мъничко да се доближи до омагьосващия блясък. Причината за робството е била завист. Завист е може би причината за всяко поробване. Белите са завидели, че не могат никога да постигнат тая безбожна красота, че и най-прекрасното бяло тяло никога няма да има тоя необуздан контур. И са поискали да го обуздаят, да го притежават, макар и по друг начин. Да го унижат. Да го подчинят на себе си.
Аз също гледах покорена, почти поробена, това черно лице. От преклонение пред хубостта ли, ала човек не може да остане равнодушен – мислех си пак и пак. И тъкмо тогава настъпва явно онзи миг на избора. Или приемаш и се радваш на другия, на природата за великолепната й работа, или не приемаш и извършваш греха – да намразиш. Тази капризна богиня – Красотата, тя също взема грозно своите жертви.
А идеалът за красивото се мени – спомних си. До неотдавна арийското е било провъзгласено за единица-мярка. Бяло, синеоко, здраво и право...
И тъкмо заради всички страшни сенки по стената на човешката история аз уж все внимавам да не попадам в плен на каквато и да е било обвивка, колкото и притегателна да изглежда, ама ето че отново съм нестабилна – опитвах се да се съпротивлявам. Пък и тия мои мисли, тия вечни досадници, те ми разбиват на пух и прах впечатлението от краткия спектакъл на дванадесетия продавач на... блянове.
На мене явно никой нищо не може да продаде. Какво да правя, като не умея да разпускам? Хм, дали не се отдадох на дълбокомислието, за да не се поддам на изкушението?
Високи гласове ме върнаха в центъра на действието. Погледнах към групичката, която се бе образувала наблизо и се заслушах в разгвора. Той се водеше на някакъв миш-маш от италиански и английски. Един мой плажен съсед изпиваше с очи черния Давид и все питаше: – От къде си? Кажи, от къде си! Две жени крякаха нещо на свой език, сетне едната обясни на всеослушание, че приятелката й е готова да направи много за него, понеже го искала повече и от най-високите токчета на света. А кльощавият младеж, който успяваше да надвика всички, държеше да гледа още веднъж шоуто срещу заплащане. Спорът се завъртя около конкретната цифра.
– Окей, за десет минути под душа, ще ти закупя половината стока. Повече не мога да предложа. Решавай!
Цветнокожият се усмихваше и клатеше глава.
– Момче – обади се някакъв възрастен – знаеш ли още колко километра е ивицата! Вземай, каквото ти дават, и за днес си приключил. Че и за утре.
– Глупости. Работата не е в парите.
– Защо да се бъхти, като извади такъв късмет?
– Късмет?! Хей, неговото място не е тука. Може би ще има истински късмет в Милано или Париж, не по тия чукари... – Ако изобщо има сили да се мери с белите тигри... – отсече момиче, което разглеждаше дебело модно списание.
На една от жените до мене страшно й се искаше отново да има театър, а съседката й повтаряше възмутено: – Неудобно е, не чувстваш ли? Той да не е кукла или играчка. Ако беше артист... – Защо не? В днешно време всичко се купува. Ако оня плаща добре, той може и да приеме. Достатъчно е голям, за да решава сам. Аз съм „за“.
В очите на новоизлюпената звезда не можех да прочета много. Хората наоколо се вълнуваха. Веселата англоговоряща компания не спираше да дискутира. Оня слаб тип видно бе тартор или сърцето на компанията, защото щом изръсеше нещо, останалите почваха да се кикотят. Аз вече не го понасях и напрегнато следях какво ще се случи. Онази първа клиентка се доближи и предложи на любимия си продавач да не приема. Каза, че имала доста приятелки в селото и те щели да си купят много джунджурии... Жената искаше да помогне. Някой добави нещо, което не стигна ясно до мен, ала аз и без това повече се вълнувах от друго.
Какво, какво се случва в главата на главния герой – това исках да знам аз. Преди под душа – рекох си – се забелязваше как лицето му може да изразява различни състояния. Толкоз физиономии бе направил! А сега – застинала усмивка. От време на време се чувстваше, че нещо обмисля, колебае се. Но изричаше малко. Дали не знаеше добре езика и не схващаше за какво точно става дума?
По едно време се наведе, остави шаловете, които пак се бяха озовали на рамото му, и подаде ръка на отсрещната страна в договора. Кльощавият я стисна здраво и искрено се разсмя. Другите засвиркаха и заръкопляскаха одобрително. Народът се струпа около сцената. Колкото и да ми беше неприятно, ако исках да видя нещо, трябваше и аз да стана. А понеже изгарях от нездраво любопитство, и то вече не за сластните движения на тялото, а за израза на лицето, станах и намерих ъгълчето, от което да го държа на мушка.
Междувременно нещо като срам се опитваше да ми вгорчи окончателно деня. Срам, че изобщо се включвам по какъвто и да било начин в подобна история. Ама, както обикновено, не се оказах достатъчно силна, и въпреки гадния привкус, дебнех...
И додебнах. Аз, глупачката, очаквах, че той никога няма да може да повтори с предишната спонтанност и лекота изпълнението си. И за кой ли път се почувствах преметната. Улових рутина. Липсваше ми искреността. Изведнъж осъзнах, че всичко може да е било нагласено. Тоя сигурно върти шоуто си денем на плажа, вечер по главната улица с обърната шапка – мина ми през главата. Глупаво е, но аз бързо се лашкам емоционално в двете крайности. Иде ми да кажа, че дори хубостта му беше фалшива... Е, не беше така.
Повечето наоколо изглеждаха предоволни. Пак пляскаха и се забавляваха – добре дошло разнообразие в еднотипните ваканционни дни. Една луничава девойка от англо-компанията се доближи и както правят невъзпитаните посетители по музеи и галерии, докосна корема на експоната и почна да скача радостно: – Супер! Супер! После не се сдържа и се хвърли в обятията му. Експонатът сърдечно отвърна на прегръдката. Двете жени до мен също бяха еуфорични. Дочух едната да изрича:
– Влюбена съм. Ще му предложа брак... – Ти си луда – пресече я другата – аз ще го взема, ха-ха-ха ....
После в нечии телефони се запаметяваха вече номера, разменяха се импровизирани визитки с адреси и имейли. Дочух обещание за работа в големия град, където са модните агенции и барове...
След което артистът се поклони още веднъж и се наведе да подбере половината от стоката си, за да я даде на тартора. Той, от своя страна, обясни, че всъщност можело и да не взема нищо, понеже нямал нужда от такива неща. И най-вече понеже, както натърти с подчертан африкански акцент: – There is no money for the monkey. Тоест – нямало пари за маймуната.
Това е. Всичко се оказа блъф. И договорът между белия и черния мъж на плажа. И помощта на намесилата се по-късно полиция при последвалото сбиване. Даже разрешението за работа на този дванадесети търговец за деня ми... Всичко.
Но явно понякога съдбата няма търпение да изчака тринайсто число и стоварва тупаника си по-рано.
