„На входа на Топкапъ сарай вляво на втория етаж висят портрети. Един от тях е валията на Татарпазарджъ от 1876 г.“ М. Еркек
(Героите и историческите местности са действителни, а някои имена – съзнателно променени. Разказът е по спомените на един юрук от с. Хотан, област Бурса, Турция. Същото село е основано след 1878г. и носи старото име на с. Фотиново, родно място на преселниците. (Пз.)
Беямил затвори вратата на голямата порта, преметна желязната верига върху сюрмето и я прикрачи към ореха, където баща му разпъваше ощавените овчи кожи по логоните да съхнат. Идает Караасан чу стъпките, обърна се и, захапвайки желязото на големия нож, с който правеше дупки по краищата на кожите продума:
– Задръж левия край. Тези кожи ме измориха.
– Защо не остави за утре?
– Сине, мислех утре да ги подготвя за щавене, но стана друго. Тъкмо провождах месото за конака и се чудех колко сол ще иде, мина Исмет Табак и поръча още 150 кожи. Иска сухи, с вълната барабар, щял да ги кара на Ксанти за намазлъци… Младите перачи на вълна преди час си отидоха. Не мога да им вадя душата, не са за един ден. Нейсе, казах си, ще разпъвам до довечера, пък и ти ще дойдеш да ми помогнеш.
– Колко вълна ще изкараме тази година?
– Мисля около три хиляди читмена вълна и хиляда oт юун … Ти днес на Улуабат ли води овцете за водопой?
– Не, на Бейчет аговите ялаци. Водата е намаляла, но още не е пресъхнала. Пък и там идват стадата на Адем дайъ, та разговаряме… Малката снаха им родила снощи син. Заръча да те уведомя.
– Ей, че хубава новина! Пустият му Адем случи на наследници!
Беямил го изгледа изкъсо. После придърпа долния край на кожата, закачи я за дървения пирон, изправи логона, подпря го на двата кола, предназначени за тази цел и предложи:
– Да поседнем малко, тате?
– Да поседнем, леля ти още не е готова с надничарите, все намира нещо да им пробута: „A-а бате, казва, трябва да изпратя на Пембе коджа нене малко черна дъвка, че нещо стомахът я заболял“, та по някое време ще ни викне за вечеря.
– Тате, – плахо поде Бейямил – аз помислих за онова… дето все не смееш да ми кажеш… и взех решение – ще се оженя!
Идает трепна и ахна от почуда. Неговият едничък син, вече наближил четиридесетте, най-сетне е решил да се задоми и не дай Аллах да дочака и наследници. Погледът от почуда премина в умиление, а очите му се насълзиха. Той, потомъкът на Караасан, щеше да се надява на внуци. Каква по-голяма радост от това, да видиш как рода ти продължава да живее.
– Браво сине, знаех си, че няма да ме посрамиш, все някога ще се задомиш и ще мога с радост да ида при майка ти на оня свят. Виж, за петнадесет години, откак сме тук, колко стока навъдихме и…
Спомените изведнъж оживяха пред очите му, премрежиха погледа. Колко мъка и загуби през пролетта на 1878 година, когато вместо към Юрук тепе поеха към Гелиболу? Какво претегли народа от тези войни?
Всичко остана там, в Родопа – бащината земя, завещана от дедите – гори, ливади, мандри, къщите и селата на прапра Караасановия род Юрук тепе, Суванлък, Юрук тепе, Саксан, Караасаннъ, Ески маале, Кара булак, Кючук кьой, Гьок виран – стоката, работилниците с алетите … не можеше да забрави разплаканите очи на сестра си Ядигяр, когато дойде с другите 370 души от неговия оджак, а с тях и стотици бежанци: „Бате, всичко унищожиха, изпочупиха. Подпалили къщите на Шазовер от Суванлък и пламнало цялото село, а семейството му изклали. Йени маале, Хотан, Селчук, Селиме, Бараклъ Чурал и всички помашки села нагоре. Kой избяга – избяга, който остана – не се знае. Къщите, мандрите се опразниха и…“
Какви страшни вести дойдоха в Кавала… Ески заара – на пепел, Коджа Балкан… Осман Паша – обсаден цели шест месеца, предаден и победен… Още тогава Идает беше си задал въпроса: „Руският цар е дошъл от толкова далече да подкрепи своята войска, а Абдул Хамид не застана начело на ордата си, защо?“..
Той въздъхна и продължи с глас, сякаш дошъл от друг свят.
– Помниш ли как овцете измряха по пътищата… 30.000… Дойдохме с петстотин овце. Хората ни се разпиляха – кой на където му видят очите – Караманлъ, Коня, Караджа бей, по Бурса и Истанбул, в Измир и Сивас отидоха някои, в Анадола, та чак до Ърак. Но Аллах ни помогна, сине, макар и сами…
Ще вдигнем такава сватба, та чак в Карманлъ да се чуе!
– Аллах да ти даде дълъг живот и здраве – синът зацелува ръката на баща си – но имам… една молба, тате…
Не изчакал да довърши, от многото вълнения, Идает го прекъсна рязко.
– Казвай, сине! Каквото поискаш ще ти дам. Ти само кажи!
Беямил не повярва на ушите си като чу как баща му за първи път, без да го разпита надълго и нашироко, дава съгласие за нещо. Той също избърза, за да не изпусне доброто настроение на стария, който от много години все беше навъсен и не много приказлив.
– Тате, аз искам за последно да отида до Юрук тепе и видя нашата земя, ливадите… да обиколя Яйлата.
– Как..во казваш, сине? – зяпна бащата от изумление и неволно заотстъпва назад с подпрени на тревата ръце.
– Моля те, – продължи с милозлив тон Беямил – за последно да мина през Армут маале в Караасан маале? Да прочета една молитва в джамията, ако е още там и на гробищата – за мама, баба, дядо; за чичо Ресми, за другите роднини, а?
Ще се изкача и на Евлия Баба. От камъка ще погледна към нашето село, както правехме с теб на Байрям… Помниш ли, тате, ти все казваше: „Хайде Беямил, още малко остана, а като свърши намаза, ще те кача на Камъка със стъпката на Евлията и ще видиш Къран, Кьошка, Ороз тепе, Картал тепе, Балдъран, Чал тепе, та чак до Саксан и Яйлата на вуйчо ти в Тилкили. Оттам нататък е Ав aннъ, Караасаннъ – селото на чичо ти, Хърсъз тепе, Ески маале… пък и цялата Родопската яка с Батак дюзлю и Бешдере на длан..“ – думите се изсипаха като из ведро от устата му и той, сякаш намерил опора в тях, добавяше нови и нови спомени за родната Родопа, докосвайки най-съкровените струни на старческата душа.
В първия миг Идает тревожно погледна сина си и вече се канеше да го прекъсне, но при думите „Караасан маале“ душата му трепна, спомените нахлуха като стихия и той остави властта на тирадата да го увлича в една действителност близка, мила и съкровена, останала там далече, в родната Родопа.
– Какво ще кажеш, а тате?
Беямил зачака тревожно бащиното решение. Старият мълчеше и гледаше в някаква невидима точка – далече, далече в миналото. Не чу въпроса на сина си. После махна с ръка, сякаш пропъждаше муха, и рече:
– А помниш ли как се подхлъзна от камъка и падна? Тогава много се уплаших и те заведох при Атидже инге в Йени маале да ти лее куршум, но и Евиля Баба бдеше над теб и те опази. Сине, да ме държаха краката, и аз бих поел с теб, да мина през Бейлик, да обходя Яйлата надлъж и нашир, както правех на твоите години, да изкача още веднъж стръмната пътека към Евлия Баба, да се напия с лековита вода под камъка, да прочета една молитва в тюрбето, да се кача и аз на камъка за последно, и да извикам с все сила – Ей, Ватан, джанъм Ватан бен сана гелдим! (Родино моя, душичке моя Родино, аз при теб се завърнах!)… пък да умра и… да се събера с майка ти.
– Да те заведа, тате! – Беямил обгърна с ръце раменете на стареца – Сега има път, с талига се стигало чак до Йени маале, а от там през Суванлък до Юрук тепе е една крачка!
– Сине, ти върви, пък аз да наглеждам тук. Не може мал без стопанин.
Иди и до Татарпазарджик, отбий се в кервансарая Ибрахим Паша, налбанта Шюкрю Арнаут има да ни плаща 10 оки пастърма и още 10 оки суджук и три тарджика сирене, виж дали може да се издължи. Пък ако се е поминал, не искай от синовете му, халал да са за рахмета на майка ти, сестрите ти… Набери ми, сине, един тарджик от нашите боровинки, да си направим лангюр, но повече от червените, да стане по-кескин, както го правеше майка ти. Виж, яламак няма да ти поръчам, знам че само в края на май е сладък и крехък, пък и ще се вкисне докато дойде до тук.
Ех, сине, сине, как ми се иска да яхна коня с теб…
След вечеря Идает се изтегна на одъра под сайванта. Беше му весело и приятно. Най-сетне, ако е рекъл Аллах, Беямил щеше да се задоми, само да се върне от Родопа… Тежеше му от години съдбата на единственото дете.
Спомни си как го излъга, че Ваалията на Татарпазаджик не иска да се сродява с един юрук, а истината бе, че той самият не искаше да измени на родовите традиции. Как ще се сродява с някой извън оджака, та дори той да е Ваалия?
Но сега му тежеше грехът, че по негова вина Гюшаде бе отвлечена, насилена и убита от Бирачиковаджйските хърсъзи.
Ако беше отишъл да я поиска от Ваалията Ведаат Бей за сина си, може би това нямаше да се случи. Тази тайна го ядеше повече от 23 години.
Как бързо се изтърколиха дните от лятото на 1874-та…! Мислеше, че Аллах го наказва с Беямил, да няма наследници рода Караасаннар…
Братовчед му Мехмет, който държеше най-стария оджак в Ески Караасаннъ, наруши юрушките традиции, женейки се за ахрянка от Бараклъ; отиде в Селиме, после чичо Ресми дойде ни жив ни умрял и всичко пропадна. И този спомен се търкулна като много други от родната Родопа. За добро, или за зло така ги натири съдбата…
Не му се прибираше. Сънят бягаше от очите му било от вълнение, било от спомените по Родината… а те плуваха ли, плуваха в съзнанието – животът в Яйлата и многобройните стада, огласящи с чанове и тюмбелеци планината. Как неуморно тичаше през деня след овцете, а вечер след доенето сядаха край казаните с мляко и възрастните, наглеждайки огъня, отваряха евелзаманските мохабети… От всички най-обичаше приказките на имама Фуат деде за Чингиз хан, за Султаните и най-вече за Селим ІІІ-ти и неговата музика, за школата в сарая от многобройните наложници свирачи на ней, тамбура, саз и пр., дошли от изтока, да се учат при Султана… Как са му посегнали в момент, когато свирел на ней; за войните, за заселването на юруците в планината… и как очакваше с нетърпение онзи момент, в който старият имам ще извади пръстена с големия рубин от кемера, завит в малко чевре, да го подаде от ръка на ръка, за да стигне и дядо Шериф и той Идает, който се свиваше при дядо си, ще чуе и види, а Фуат деде ще добави: „Този пръстен е получил прадядо ми от Султан Мехмет IV-ти за добра служба – пазел язлъка на султана в Ав аннъ. Той често идвал на лов с баща си и баба си по тези земи. Дал име на малката Яйла на юг от Саксан – Ав аннъ, защото тук имало най-много дивеч. Той, Султанът навремето взел сина на прадядо ми да го изучи в Баадат – благодарност за добрата служба. От там идва и името на нашият род – Имамлар.“
Беямил не се мота дълго. Още на другия ден започна подготовката за път. Леля му Ядигяр се вълнуваше и тревожеше най-много. Тя му приготви най-здравите дрехи – два чифта цървули, долни дрехи, пещимал, ямурлук храна, пари и едно кепе, да му е топло когато нощува на открито. Не й се досвидя нищо. Все сновеше около Беямил и го поучаваше за туй за онуй.
– Страх ме е да не пропаднеш по пътищата, чедо. Как ще стигнеш, какво ще намериш там? Дали няма да те спрат някои янкесиджии. Все са пред очите ми димящите села, многобройните избити турци и помаци по кърищата сине, и страхът на бягащите хора…
Виж, ти недей им се противи, дай каквото имаш, а Аллах ще се погрижи да не останеш гладен и без подслон. На него се осланяй, сине, не забравяй – сега е пролет и икиндия се кланя малко по-рано отколкото зимата. Ти на Аллаха вярвай, сине, на хората не.
– Не бой се, лельо, там е турско, пък и познавам всяко кътче, всяка педя земя. Та тя си е наша, ако тате се беше съгласил да се върнем, сега щяхме да сме там и да обикалям на воля из Яйлата, пък и няма да съм сам – Расим и Сали Пейливан също идват с мен.
В Йени маале са се върнали много родове, разправяха синовете на Джевдет Алиман и Фейзи Солак, дето ходиха преди две години на гости на роднините си.
– Ех, сине, сине, дано се върнеш жив и здрав, иначе няма да те преживеем.
На сбогуване баща му го прегърна и заръча.
– Беямил, ти не си малък, ще се пазиш, знам. Имам още една молба към теб. Мини през Селиме и виж от рода на чичо ти Мехмед има ли живи хора.
– Тате, ама ти нали не даваше дума да се продума за него, пък и няма помен от тях. Знаеш ли, аз веднъж разпитвах за него на Бараклъ Дабановите, но те ми казаха, че няма такъв род Караасан в Селиме, че в самото село на чичо Караасаннъ от много години никой не се е мяркал.
– Има, сине, има. Времената се менят – хората също. Там е – Мехмед Юрука. Нали съм ти разправял как дядо ти се отрече от него и за това не носи името на нашия род. Когото и да попиташ кои са Юруклер – ще ти покажат. Кажи му, сине, че много го обичах и мислех за него всеки път, когато ми бе трудно, но времената бяха други – юрушки, и дядо ти не даваше да се говори за него. Хайде сине, Аллах да ти отвори пътя!
Беямил целуна ръката на баща си, възседна коня, удари с пети и свърна към Пейливановите егреци. С Расим и Сали щяха да поемат дългият път към родната Родопа. Щяха да минат дни, месеци, преди да се белнат шапките на Гюмюлджине Каарлъ, Ала даа, Муула Каарлъ, Йени маале Каарлъ; да преминат десетки препятствия и пътеки… Но за него всички пътища водеха само към едно – Къз бунар, лобното място на Гюлшаде…
* * *
Беше в един от онези последни дни на летните горещини през 1874 година, когато Тракийското поле приличаше на изпечена царевична пита, а големият панаирен ден в Татарпазарджъ – на врящо гърне. И ако не беше полъхът от Мерич към наредените сергии по поречието, в тази горещина алъш-веришът щеше да пропадне.
Седемте търговски хана в града гъмжаха от народ. От всяка се носеше аромата на различни кебапи, капами, чевермета..
След Ески джума (Искендер пазаръ) Узунджа ова, тук се устройваше третият по големина панаир. Та нали тук бе кръстопътят от север и юг, от изток и запад – сърцето на занаятите, татарският конак, където пристигаха всички вести, юрушките стоки – кожи, вълна, аби, сирена, млека, тъкани кепета, пещимали, кенари и други. Тук съжителстваха над 40 вида занаятчии сред 15 хилядния град и над десетина етноса – татари, турци, българи, цинцари, арменци, евреи, ромеи, цигани, власи, славяни, ахряни и други. И с друго се славеше тукашният пазар – с ориза си.
Местните дюкяни на сарачи, сарафи, табакчии, бакърджии, калайджии, налбанти, чомлекчии, си съперничеха с тези на пришълците – докарали с кервани от Басра, Баадат, Китай, Мъсър, Истанбул и разбира се Едирне – невиждани стоки. Сред стотиците хора се открояваха най-вече натруфените кадъни – еврейки, арнаутки, българки-чорбаджийки, юрушки жени и татарки с открити лица, туркини-ханъми, покрити с пюргии и фереджета, красиви циганки с пъстри кърпи и дрехи, изписани белолики помакини с нанизи алтъни по тепелиците и върху аладжите.
Подир тях пазачи-придружители – мъже с потури от аба и шаяк с чалми, саръци, или с модерни голф панталони и сетрета с гръцки фесове и европейски бомбета в едната ръка с бастун, а в другата непременно броеница; деца, коне, катъри, талиги и тук-там някой файтон на големец и… и трополене на най-различни обувки – от кундури и потини до налъми, чехли, терлици, цървули, боси…
В такъв един ден Идает Караасан, подредил стоката си на два тезгяха – овчи кожи, мехове със сирене, кашкавал, дъвка, качета с цедено мляко и масло, черна брезова дъвка, пастърма – чакаше своите мющерии. И този път край Taхталъ (Батак) дере се разминаха с малко – два тарджика кашкавал и пет кожи – платата на хърсъзите за преминаване. Ако успееха да ги надхитрят на връщане, щеше да е повече от късмет.
На пазара гъмжеше от хора – чорбаджийски ратаи с господарите си, търговци на сол, коприна, платове, порцелан, фурми и стафиди, на златни накити и съдове, които правеха алъш-вериша. През първия ден почти не се купуваше – мющериите обхождаха пазара, разузнаваха цените и правеха пазарлък за туй и онуй. Вторият ден беше денят на голямата размяна на пари срещу стока и стока срещу стока. Случваше се купувачите на дребно от местното население да направят някой и друг алъш-вериш, но те бяха по-малко и посещаваха предимно пришълците от далечни земи.
Идает за първи път щеше да остави Беямил сам да се пазари и продава. Беше му казал: „Като навършиш осемнадесет, ще те пусна да се пазариш с мющериите.“
Младият момък от дете идваше с баща си в Татарпазарджик. Всяка есен преди да поемат към Ак дениз слизаха за една две седмици на пазара с десетина мъже от оджака.
По обяд, когато навалицата намаля, баща му предложи:
– Сине, иди се поразходи и купи нещо на майка си и леля си Ядигяр. Гледай да е някое парче коприна и чам фъстък, нали знаеш, няма да ни приемат без армаган.
Идает се опитваше да угажда на сина си, защото му бе едничък. Трите му дъщери се родиха преждевременно и не оживяха дълго. Синът остана сам като него – малкият му брат Ресми се помина седмица преди сватбата си – конят му се уплашил от вълци или нещо друго диво, та го намериха изхвърлен и безжизнен на втория ден след появата на коня, който бе целият в пяна и трепереше от бяг.
Чичо му Мехмед се влюбил в една ахрянка и старият Шериф Караасан го прогони, лишавайки го от наследство и име.
Такива бяха нравите на юруците – те не се смесваха с другите турци, дори с Аккоюннар – женитбите бяха редки, защото не успяваха да се споразумеят за зестрите и чеиза.
Идает не се сдоби с други деца, та гледаха Беямил като писано яйце, ако може да се каже, при този суров и вечно преминаващ в работа и път юрушки живот.
Беямил обиколи мъсърските търговци и избра една везана шамия за леля си, по един чифт обици за двете с майка му. После се отправи към китайците, които говореха много особен език като „старите турци – кашкарлийци“, както се изразяваше дядо Шериф – „Кодма кодма, ардукъ алгал!“, вместо „Бъракма бъракма, фарклъдър, ал!“ (Не го оставяй, не го оставяй, различно е, взимай!) Там винаги имаше много мющерии, повечето жени. Пазаряха се по-шумно и по-дълго от мъжете.
Той огледа и наредените топове коприна, кашмир, пазем. Очите му се спряха на тъмносин кашмирен десен с малки пембени цветчета. Поиска десет аршина, плати и пое към центъра на града, за да се включи в обедния намаз.
Беше стигнал почти до джамията, когато портите на големия конак се отвориха и се показа файтонът на валията. Дочу се разговора му – отсреща се чуваше женски глас.
– А не теб, Гюлшаде, какво да купя?
– За мене, тате, нищо – отвърна нежен глас – но за коня ми, ако намериш от Чирпанските демирджии налове, че нещо не ми харесва как стъпва с левия преден крак – ще бъда благодарна.
– Ех, дъще това ли само?
– Добре, тате, добре. Хайде купи ми някакви сърмени чехли и копринено чевре за бродиране.
– Каква си ми умница и хитруша! – подметна валията и файтонът затупурка по калдъръма.
Беямил трепна като чу този глас. Само след две крачки съзря лицето на говорещото момиче и се вцепени. Това беше същото, от миналото лято на Ав аланъ с ездачите-ловци. Всичко за миг се преобърна и оживя – и споменът, и месеците бленуване по този образ, впил се в мислите, замъглявал десетки пъти разума му…
Бяха събрали стадото на обедна отмора с овчарите под сенките край големите ялаци на Ав аланъ. Той се отдалечи, за да не ги смущава, подпря гръб на един бор и засвири с кавала:
Kız punar başında aman testi dolduru,
testinin kulbuna aman şain bülbül konduru…“
(турска нар. песен от Централните Родопи)
Усети върху себе си нечии вперени очи. И тогава погледите им се срещнаха, като сега. Зад дърветата на висок кон стоеше момиче и го гледаше с широко отворени очи. Стори му се, че вижда най-красивата и най-слънчева усмивка. Изненадан, спря да свири. Очите им за миг казаха онова, което трепва в сърцето при такива случайни срещи на съдбата.
– Ето кой подплашва дивеча ми днес – каза момичето закачливо, а на него му се стори, че небесен глас иде – като ехо от гората.
– Аз… не съм и мислил – каза Беямил, сваляйки кавала от уста – свиря, за да мине време.
Чу се лай, подсвирване и: „Гюлшадееее!“ Девойката изчезна така, както се бе появила, оставяйки Беямил да се чуди дали това наистина се е случило, или му се е привидяло.
От тогава няколко пъти бе ходил да пасе овцете натам, но не случи на ловци. Опита се да разбере кой ходи на лов в Ав аннъ и получи различни отговори – ту че са хора от Султанския двор, ту че са гости на някой валия, или везир. Опитваше се да не мисли за случайната среща, но гласът, извикал „Гюлшадееее!“, кънтеше в ушите му непрестанно. Все си мислеше, че ще срещне своето момиче на извора с бакъри, а ето как се случи сега.
Ето, че същите очи отново го срещнаха. Ето я взаимната изненада и радостта… В този момент вратата се затвори и всичко изчезна, също както тогава.
Не му се искаше да се отдели от това място. Сега знаеше, това е дъщерята на Ведаат Бей – валията на Татарпазарджик. Дочу бързи стъпки. Някой извика подире му:
– Бей Ефенди, бихте ли изчакали.
Зад него подтичваше мъж на средна възраст. Доближи се и прошепна приятелски:
– Бей Ефенди, с моята господарка Гюлшаде ханъм ще ви чакаме преди Икинди намазъ при персийските търговци на фурми до стария чинар.
Беямил кимна с глава, без да може да продума. Сърцето му щеше да изскочи. „Гюлшаде, Гюлшаде – името на любовта!…“, заповтаря в мислите си той, а му се искаше да извика.
Гласът на мюезина го стресна и той забърза да се включи в Обедния намаз.
Прибра се при баща си вече успокоен. Показа какво беше купил и го помоли още веднъж да обиколи надвечер пазара, защото се е разбрал с един от мющериите да уговори кожи за следващата година.
Късно след обяд пое пътя към сарафите, обиколи три пъти и най-накрая избра една перлена огърлица. Плати и се отправи към уреченото място.
Гюлшаде пристъпяше по калдъръмения сокак с високо вдигната глава, като газела. Зад нея на две-три крачки следваше възрастният Сеид амъджа: „охраната“, който бе догонил Беямил. От ляво и дясно се дочуваха поздрави от познати и непознати.
Кой не знаеше единствената дъщеря на валията Ведаат Бей? Тя се славеше не само с красотата си, а най-вече с мъжкия си характер. Много очи бяха вперени в нея, много сърца страдаха, но никой не бе успял да получи благоразположенито й така, както го получи юрушкият момък с кавала.
От чичо Сеид Гюлшаде бе научила, че това е синът на големия юрушки род Караасаннар – едни от най-богатите и влятелни производители на месо, мляко, сирена и кожи в Родопа и владетели на тази планина. Тя обичаше да ходи из Родопите и по-точно на Ав аннъ – любимото място за лов на Султан Мехмед IV-ти и най-вече Кьосем Султан – баба му, която поощрявала ловните страсти на внука, водейки го от малък тук. Тя, бабата, и големият юрушки оджак на Акасаннар и Караасаннар се разбрали тази част на Яйлата, която най-много се харесвала на младия султан, да бъде наречена Ав аннъ. Малкият Мехмед строго следял популацията на дивите животни тук. Сред местните хора се носеше и мълва за едно ловно похождение, при което Мехмед докарал над 200 лисици, които да пусне в Ав аннъ, да се размножават за лов. Нощувайки в Саксан, лисиците избягали от кошарите, къде от прекаления лай на кучетата, къде от страх – и околността си останала с известното име Тилкили.
„Срещата“ с Беямил мина като миг – от взаимните погледи до подарения перлен гердан, завит в малко чевре, чрез ръцете на Саид амъджа и заръката й: „Чичо, кажете на Беямил Бей да поиска от валията това, което е харесал.“
* * *
Разчу се из околността, че дъщерята на валията Ведаат Бей са отвлекли по време на лов хърсъзите от Бирачикова, и убили чичо й Саид. После поискали от бея голям откуп злато, който сам да донесе, но той нито проводил, нито занесъл. Много ербапи и заптии поискали да оградят хърсъзите на Ороз тепе, където им било свърталището, и да освободят хубавата Гюлшаде, но валията не разрешил. Заповядал: „Никой няма да ходи! Нито златото, нито моята глава ще спасят Гюлшаде.“ (запазеният отговор в Османските архиви на Валията)
Кьосе Брайко донесъл вестта как хърсъзите изнасилили и убили при Бююк бунар Гюлшаде, разкъсвайки дрехите й. Перленият гердан на момичето се пръснал и голяма част от тях паднали в бунара, та изнасилвачът убил и един от хърсъзите, понеже онзи докопал няколко перли, докато другите гледали сеира. Разяреният хърсъзин заклал момичето, а проводил хабер за откуп, понеже искал и главата на валията. Колко мъка и страдание причинила тази вест – не може да се опише.
Беямил и баща му подковаваха кон, когато дойде Адем Хаджъали от Йени маале за сирене и сподели: „Чухте ли, хърсъзите от Бирачикова отвлекли дъщерята на Ведаат Бей. Изнасилили я и убили при Бююк бунар. И един хърсъзин убили там, дето събирал разпръснатите перли на момичето…“
Беямил изпусна крака на коня и хукна като луд. Нито чу края на разказа, нито стреснатия Адем, който доразказа за откупа от злато.
Цяла седмица не се прибра. Нощта и деня бяха едно за него. Колкото повече подробности научаваше, толкова повече се задълбочаваше страданието му. Мислите повтаряха „Гюлшаде, Гюлшаде, моя любима…“, а сълзите замрежваха очите му… Младежът се луташе като сляп из горския шубрак.
В началото мислеше да се изкачи на Бююк бунар и да отмъсти, но усети, че няма сили да отиде на това място.
Намериха го след седмица ратаите – гладен, измършавял и брадясал, да лежи като побъркан. Баща му докара най-добрите лекари. Той не говореше. Майка му се поболя заедно с него; „Сине, да беше казал нещичко…“ Той отвръщаше глава и криеше очи. Минаха две седмици. Започна да се вдига от леглото и да излиза на двора.
Смъртта на майка му го стресна и той започна да се връща към задълженията си. Но топлината между него и баща му си отиде. Вече беше друг, скрит в себе си човек.
* * *
Старият Идает напразно уверяваше сестра си Ядигяр, че Беямил днес-утре ще се върне. Синовете на Пейливан се върнаха и казаха, че Беямил се отделил от тях още в Бешдере и повече никой не го видял и чул; казаха още, че три дена го чакали в Татарпазаджик, но не се явил. Поръчали на ханджията Юсеин Бостанджъ да му предаде, че ще го чакат и на Узункюпрю, но и там не ги настигнал. Каква е била съдбата на Бяемил – не се узна.
* * *
Минаха години. Бююк бунар бе преименуван от хората на Къз бунар – лобното място на Гюлшаде. Разнасяха се безброй приказки нея. Едни казваха, че водите на извора светели от перлите й, други, че това са сълзите на Беямил. Имаше и такива, дето виждали танцуващи сенки в отражението на светещите перли от дъното на извора.
С годините иманяри бяха разкопавали десетки пъти мястото около бунара, за да търсят златото на хърсъзите и перлите на Гюлшаде. Някои добавяха, че виждали приседналия Беямил да гали с ръка повърхността на водата, да я целува. Чували дори кавалът му да свири онази песен:
„Kız punar başında aman testi dolduru
Testinin kulububa aman şain bülbül konduru…“
(текстът е с диалекта на селата от централни Родопи)
После върхът сякаш поемал песента и я отнасял в небитието при Гюлшаде.
