Младостта на Албания.
„Миманджес“ или иначе казано „здравей“, Албания! Пътят се вие като змия по стръмните Албански планини, забили върхове в облаците, между непристъпни ридове и чукари, над които се вият орли. Всъщност, гледката е очаквана и многократно превъртана във въображението ми, но контрастът е твърде рязък – само преди час се къпахме в топлата чаша тъмносиньо кюрасо на Охридското езеро. Миманджес в земите на шкиптърите, балканските орли! Едно, мимолетно целунато от Бога местенце, след което забравено от цивилизацията. 27-те хиляди квадратни километра са населени от едва 3 милиона души, почти толкова живеят зад граница.
Още Клавдий Птолемей във втори век преди Христа, споменава името „албанци“, описвайки земите и племенни им нрави. Римляни, кръстоносци и османци са минавали оттук и всеки е оставял белег от неповторимо присъствие, във всичко, освен в езика. Минаваме гранична проверка и летим по склоновете, осеяни с бункери, полегнали бетонно-чугунени гъби по дивите поля и рътове, край всяка селска къща. Албанските къщи са снажни, на по два-три ката, с големи прозорци, пищни барокови огради със задължителния каменен орел на арката, разперил криле сред смокини, райски ябълки и магнолии. Орелът е символ на древните илирийски племена, затова видите ли някъде по Европа къща с двор, а на входната арка каменен орел, разперил криле и извадил нокти, да знаете, там със сигурност живеят албанци. По-късно византийците го мултиплицират в двуглав вариант, превръщайки го в алегория на източното християнство. Приземният етаж на къщата обикновено е кух, напомня на закрита веранда със сушилня, сервизно помещение и собствена автомивка. В двора гузно дреме семейният бункер. Енвер Ходжа десетилетия наред внушавал на своите поданици, колко е красива Албания, колко добре живеят хората в нея и как всички народи по света им завиждат и искат да им отнемат това щастие. Бункерите биха ги спасили от внезапно нападение, затова всички са длъжни да ги подържат. Що за живот е това, непрестанно да живееш в очакване на бомбата? След демократичните промени в 90-те години се оказва, че разрушаването на тези съоръжения е толкова трудно и скъпо начинание, че скоро държавните власти се отказват от тази идея и решават да превърнат дефекта в ефект. Най-упоритите опитват да разрушат и разградят бетонните гъби, чиито шапки са едва една трета видима част бункера. Основното помещение е под земята, следователно е необходимо здраво копаене, после разбиване на бетона и изваждане на металната арматура. Някога държавна собственост, днес бункер в двора си е цяло богатство: разграждаш го, продаваш материала и си вдигаш розова вила с варел за вода и слънчев панел на покрива. Или си насаждаш градина. Така си представя живота албанецът, който повече от всякога копнее да живее красиво, въпреки зловещите скелети на миналото.
Албания вече се очертава като новата топ дестинация на Адриатика, а бункерите – макар и неособено свежа, но неповторима туристическа атракция. Албанците очевидно успяват с гигантски крачки да наваксат пропадането във времето и почти от края на 19-ти да скочат веднага в 21 век. Мизерията на социализма е успешно преборена (да живее гурбетът!), домовете са светли и просторни, лицата ведри, а всяка втора кола е мерцедес. В днешна Албания има някакъв почти религиозен култ към лекия автомобил. Вероятно не е трудно на празното място, изтрито като с гумичка или като зловреден компютърен вирус, поразил софтуера на албанското религиозно съзнание (през социализма религията там просто е забранена и толкова!), да се внедри нов, езически технократски култ. Култът към автомобила, символ на могъщество и свобода, помел комунистическата догма за крайната равна бедност. Албанците обожават колите си, това е една натрапчива, почти психотична любов. На всяка крачка има импровизирани автомивки и сервизи; причудливи съоръжения – най-често дълъг маркуч директно втъкнат в крана на чешмата – харчат лекомислено вода и поливат жадните тенекиени слонове, чиито гърбовете лъщят срещу слънцето. Вероятно само Фройд има какво да каже относно тази причудлива страст към автомобила като акт на групова социална сублимация. Моят дом е моята крепост, охранявана от каменен орел; моят бункер е моята сигурност, моят „лаваш“ (автомивка) е моят олтар, моят окъпан мерцедес е моята свобода.
Пътуваме към Елбасан. Минаваме Корча („там има много българи“, отбелязва екскурзоводката ни), пресичаме моста над река Осум („не ви ли звучи познато“, изпитва ни назидателно тя, „ей го на, Осъма“), а в Берат дори имало квартал Горица. Имало много българи и какво от това, като че ли нефтени находища има? Нали сме на Балканите, има от всичко. Край идеално гладкото шосе, първокласна албанска магистрала, пробягват китни селца, вили в средиземноморски или „ротонда“ стил, нерядко с недовършени покриви (не от небрежност, а за да не плащат данъци, това е стара гръцка хитрина), с бели заоблени веранди, задължително обърнати към слънцето и засрамено скрили бункера зад гърба си, някои облепени с цветни мозайки на делфини, жар птици и еднорози. Там, където очевидно ресурсът не е бил достатъчен на помощ идва въображението: изрисувани шарени кръгове, жълти и розови; яркочервени калинки на черни точки пролазват по скучно сивите стени на складове, халета и трафопостове. Албанците задъхано наваксват десетилетията сивота от живота си. Валутата им носи името на Крал Лека Първи, днес албанците се разплащат в леки. Опитват се да живеят по италиански – и манталитетът им е такъв, и темпераментът, и предприемчивостта. Дори мафията им се учи от Камората и май, че е по-добра. В почти всяка албанска фамилия има човек в Италия, който е изпращал или продължава да изпраща валута. Самият Енвер ходжа, млад и хубав, някога, е служил в италианската армия, да му се чуди човек на ума защо се захласва по фантасмагориите на Сталин и си построява си пирамида като Лениновата? Разправят, че вдовицата му е още жива, макар и в напреднала възраст, отказвала да повярва, че страната е тръгнала по нов път.
Бункер
Пред нас е Елбасан, нажежен от обедното септемврийско слънце, крепостните му стени издишват топлина, а маранята трепти във въздуха. Градът е прострян като на тепсия, през която тече река Шкумбини, хълмове като гърбици на камили, несъразмерно заоблени, прегръщат долината, по чиито склонове се мяркат малки царевични нивки и плахи опити за лозови масиви. „Масив“ е твърде гръмка дума за албанското разпокъсано, надребнено на парцелчета, земеделие. Елбасан е важен исторически център, тук преди столетия Теодор Хаджи Филети прави опит за съставяне на албанска азбука. Опитът е екстравагантен, знаците са сложни и незапомнящи се, а делото му търпи пълно фиаско. След това католиците налагат латинските букви, православните пък пишат с гръцки. Османците естествено решават проблема с един замах, но арабските знаци са употребяеми само за държавни нужди. И настава пълна каша. Масово ограмотяване с арабското писмо не е възможно заради специфичните фонетични особености на този странен илирийски език. Гърците също капитулират пред него. Да живее латинското писмо.
Преди градът е бил прорязан от едно единствено шосе, водещо от аерогарата директно към двореца на Енвер Ходжа. Както знаем, не един анекдот се е родил в плътната сянка на диктатора: „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека, и човека го знаем кой е“; „Загряваш бавно като албански реотан“; „Добре дошли в земята на Енвер Ходжа“; Първият и единствен телевизор в Албания принадлежи на Вожда, затова всеки новинарски бюлетин започва с поздрава: „Добър вечер Албания, добър вечер Енвер Ходжа“… Стереотипите са необходимото зло и винаги услужливо идват на помощ като опора на нещо вече познато, за да сравниш и осмислиш новите си впечатления и преживявания. Страшно много ми напомня Елбасан за Кипър, за Гърция. С отрупаните мандаринови дръвчета по улиците и край шосетата, с маслиновите горички и градините с киви, с гигантските смокини и банановите дръвчета, оставени в диво състояние, разрошени и неподстригани, увесили цветове и плод… Разпукнати нарове ръсят зърна, преливащи розариуми и палмови разсадници тържествуват в пищна зеленина, обилните плодово-зеленчукови сергии са прострени направо на паважа, заградили пешеходната улица, гигантски дини и пъпеши са се натъркаляли до шосето и затрудняват движението… Улични саксии с цветя и храсти са обрасли в босилек, особен едър виолетов албански босилек, който мирише на канела. Пред бар „Амбасадор“ на централния булевард се е сгушило под старите, разцепени от времето и тежестта на зелените си корони, чинари малко мъжко кафене: на открито седят петима старци с такета типичните албански бели кауци на главите, с броеници в ръце, играят зарове и пият обедната си мастика с вода.
Нещо ми липсва в този пейзаж и това са грозните сиви панелки, наследство от соц-а, които като циреи са обрасли Балканите и средна Европа отсам някогашната желязна завеса. Елбасанските панелни блокове обаче са цветни. Албанецът няма пари за саниране, няма и европейски програми за тази работа, но сиромах човек е жив дявол, и албанецът решава с минимум средства да промени грозотата. По разпореждане на кметовете на Елбасан и на Тирана всички панелни блокове са с боядисани фасади, ей така, без замазка, директно върху панела щедро е напластена розова, бебешко синя, бледозелена и ванилово жълта боя. Тези цветни панелки, напомнящи на безцеремонно прострени на слънце гащи, ританки и камизолки, влизат в абсолютен разрез с вида на новите кооперации с градини по покривите (съвсем по италиански); с модерните бизнесцентрове от метал и стъкло; с малкото, пощадени от варварството на социализма, древни крепости и паметници. Тези панелки с нищо не си отиват и на нищо не приличат всъщност, но поне не са олющени и сиви. Чувстваш се все едно, че си попаднал в гигантска детска градина на открито, напушва те смях и ти става весело. Тези розови блокове на точки като че се присмиват на цялата гротеска, в която сме живели. И не можеш да повярваш, че тези хора са загърбили един драматичен, зверски потискащ режим с кървави репресии и терор, каквито въобще не можем да си представим.
Докосването на мизерията с блясъка на новия град е почти неуловимо в Елбасан, където времето тече в една ориенталска обедна летаргия. Оживено е, а е някак спокойно, провлачено, нирванно. Хората пладнуват по кафенета и бистра, хапват и разговарят, четат и коментират оживено, младежи на ята прелитат по улицата, смеят се, вгледани (за моя почуда), в лицата си, не в смартфоните. Албания преживява своя демографски бум, своето икономическо и духовно възраждане. Кафене-джелатерия с книжарница – това е обичайното албанско бистро. От афиша на театъра ни пронизва с фатален поглед „Саломе“ на Оскар Уайлд. А нейните млади албански конкурентки по красота дефилират по улиците с грижливо направени прически, изящни къдрици, по-рядко прави минати през преса коси, всички до една – дългокоси. Обичайната обедна гледка е, която можеш да наблюдаваш в септемврийския Елбасан е: възрастен елбасанец се връща от пазар, облечен в кафяв костюм и вратовръзка, с панамена бяла шапка и очила, в ръката си носи мрежичка с риба и смокини с размер на едри попски круши. За никъде не бърза (държавнически погледнато и без това сме изгубили достатъчно много време), рибата очевидно ще се готви за вечеря, а той се спира да почете вестник или да завърже сладка раздумка с красива продавачка.
Кафене-джелатерия с книжарница в Елбасан
Потегляме към Дуръс, изпълзявайки от каменната прегръдка на меандрите на Динарските планини, на север от нас остава планината Проклетия. „Не обръщайте внимание на топонимите“, приветливо кима екскурзоводката, „тук хората на мили и добри, е, разправят че имало терористи, но лично аз не съм ги срещала“. Ами че, то, такова нещо веднъж се среща, хайде поне този път да ни размине. По планинските шосета автобусът задминава магарета, натоварени със самари с дърва, като сцена от исторически филм е, само че наистина човекът си пренася дръвца за огрев.
Албанците вече потропват на портала на Европейския съюз, въпреки дървените самари и водоноските (тепърва се изгражда цялостен водопровод в държавата). И въпреки безпощадните родовите закони, които продължават да се спазват. В северната част на страната живеят наследниците на голямата фамилия на Берашите, образували племенна общност „бераши“, в която и до днес, ако мъжът в семейството умре, най-голямото момиче трябва да поеме функцията на глава на рода и да го ръководи. То дава обет за безбрачие, е задължено да си отреже косата и се облича завинаги в мъжки дрехи. Култът към мъртвите, вплетен в песни, легенди и предания, днес има външен израз във фанатичната грижа за гробищните паркове и паметници. Вероятно и бéсата все още се изпълнява, дръзвам да задам този въпрос на младия ни, почти невръстен екскурзовод-албанец на име Ани (в Албания това е момчешко име), който чува въпроса ми, но срамежливо преминава на друга тема. След като решавам да употребя авторитета на писателя Исмаил Кадаре, той се усмихва – „е, госпожо, това е само литература“. Не пожела Ани да ни разкаже за бéсата, онзи фаталистичен обет на кръвното отмъщение, който ангажира рода поколения наред, може да минат сто, дори двеста години, но дадената дума трябва да се удържи, а за измиването на честта с кръв давност няма. Този обет върви по мъжка съребрена линия, ако си сторил грях, ще си платиш, ако си станал жертва на престъпление или е накърнена честта ти, за теб трябва да отмъсти братовчед, брат, син, внук. Обреченият си връзва черна лента на ръката и пуска дълга коса. Уединява се в планината, живее сам, будува, очите му пламтят в огъня на гнева и не се смирява, докато не открие и убие своята жертва. Жертвата бяга и се крие, започват едни преследвания в планината, но дори и в чужбина да забегне, и там ще бъде намерен. Най-интересното е, че когато отмъстителят срещне жертвата си, трябва първо да ѝ стори добро – ако е гладен, ще го нахрани, ако е премръзнал – ще го стопли, ще го приюти, ще отвори дома си за него. Чак на сутринта ще го заколи. Едва ли мога да разкажа целият този тайнствен обичай… „Това може и да се изпълнява все още, някъде на север, тук не“, уклончиво промърморва Ани, „не мога да го разкажа достатъчно добре“. Аз също, затова, понеже съм фанатична почитателка на творчеството на Исмаил Кадаре, ви съветвам да го изчетете – и по-специално повестите „Посърналият април“ и „Кой доведе Дорунтина“.
Около албанците винаги витае някакъв фатализъм и недоизказаност. Едва ли можеш да ги разбереш толкова лесно, а и да научиш безкрайно трудния им език, който те, незнайно защо определят като „ясен“. Шкиптърите, твърдят те, говорят ясния илирийски език. Езикът на орлите, изпъстрен с толкова съгласни, с толкова редукции, с толкова много „щ“ и „ъ“, които създават усещането за прибраност и уют, за топлота и сигурност. Толкова домашно, толкова къщно звучене, ами че думата „къща“ е албанска в езика ни. И понеже сме на филологически теми, „уй“ на албански означава вода, заливаме се от смях, внимавай какво си поръчваш в кафенето, език мой, враг мой… Илирийският е една от най-големите загадки пред съвременната филология, както впрочем и генотипът на онези древни племена, живели по нашите балкански земи в древността. На север били даките, в централните и източни земи – траките, а на запад илирите. От Даките се пръкнали румънците, ние, българите – от траките, а албанците – от илирите. На юг – ахейци и минойци родили гърците, на югоизток хетите – те пък са прадядовци на днешните турци. Антропологията ми намига закачливо – „да, бе, да, как ли не!“ Хипотезите са потвърдени, впрочем, от крилатото въображение на народния гений, който обяснява нещата така: българите сме си траки отвсякъде, щото като искаме да преценим някое голямо дело казваме „Брей, мамата си трака!“ С други думи, призоваваме мама Трака. Не Дака. Не знам коя илирийска мама призовават албанците, не посмях да питам младия ни екскурзовод Ани, който много се гордееше, че говори български, макар и не така добре като английския, бил го научил от приятели македонци и гърци в Солун, където следвал. Македонци и гърци да те учат на български, това ще рече, че са те научили добре, – шегуваме се с младия горд шкиптър, който е взел съвсем на сериозно карнавала на балканското живеене.
Крепостта на Дуръс
Слизаме надолу към Адриатическия бряг, където са чудните перли Дуръс, Вльора и Саранда, трите морски курорта на Албания. Червеникаво-лилавата пръст на планинските склонове постепенно пожълтява в златисти отблясъци. Автобусът завива вляво от магистралата, а пътя му сочат средиземноморските борове, стройните им дънери са извити в поклон към морето. Дуръс или Драч, както е другото му име, е най-големият град-пристанище в Албания. Това е последната твърдина, паднала под османска власт. Наблизо са Девол и Кутмичевица, български исторически топоси. Някога тук се е издигал един от най-големите римски амфитеатри – от времето на император Адриан; крайбрежните паметници и крепостни стени са запечатали славни спомени и битки, тук е оставил следа и Юлий Цезар в яростно противоборство с Помпей. Има Венецианска кула, от върха ѝ можеш да проследиш пътя на големите кораби, оттук тръгва и ферибоотът към Бриндизи и Бари, те са съвсем близо. А университетът в града няма да го описвам, той по нищо не прилича на моя собствен, вижте го сами.
Университетът в Дуръс
Крайбрежната улица е лъсната по всички правила на международния туристически стандарт – градинки, сергии с джунджурии, бутилки с типичния албански коняк, тишъртки с двуглавия черен орел на червен фон, магнитчета с миниатюрната крепост Драч, с амфитеатъра на Адриан, с бункерчета, купете си за спомен, моля… Какво се случва с една нация, която надмогва травмата, и превръща най-страховитите си житейски кошмари в сувенири? Сувенир на френски означава спомен, нали? Магнитчето и джунджурийката обаче се оказва фетиш на забравата, на присмеха, отрицанието, на овеществения, превъзмогнат срам или гордост, на победения комплекс? Всичко това ми изглежда твърде обнадеждаващо, потвърждават го и боровете, които тук, с гигантския си ръст, се покланят на морето. А по моравата под тях цъфтят бели минзухари.
На излизане от Дуръс попадаме в задръстване, обедният трафик на големия град. Но изведнъж се случва нещо странно: мигом от сградите изхвърчава всички хора и като по даден знак се юрват по улицата. В първия момент в ума ми просветва: преврат, революция! Но в следващия забелязваме че автобусът, спрял, се поклаща, а светофарът отсреща, във форма на гигантски наклонен слънчоглед (такива са в Албания) докосва покрива на спрялата пред нас лека кола. Земетресение! Измъкваме се от трафика и в покрайнините на града виждаме разрушенията. Вечерта на плажа ни разлюлява отново, неповторимо усещане е, като в гигантско пясъчно сито, чувстваш през хавлията конвулсиите на земята, които пробягват по кожата ти. През нощта последват нови два труса, но вече по-слаби от първоначалните над 6 по Рихтер.
На сутринта поемаме към Круя, старата столица на Албания – някогашната Арбърия. „Круя“ означава пролетен извор, поток. Оттук потича изворът на албанското самочувствие, това е сърцето на тяхната „мегали“ идея. Както всяка грандиозна идея и тази тръгва от планината. Велика ли е Албания? Място за колко „велики“ има на Балканите? А в историята? Тук е замъкът на Искандер или Скендербег, техния национален герой, който през 15 век дава най-яростния отпор на османците. Всъщност името на този юнак е Георг Кастриоти, но той толкова се прославил с храбростта и непримиримостта си, че собствените му врагове го нарекли страхопочитателно Скендер Арнаут, тоест Александър Албанеца, а името Александър за тях било прозвище на смелостта, новият Александър Македонски, само че Албански. Османците обичат смелите.
Скендербег
След поражението при Ниш през 1443 година, Скендербег, вече отрекъл се от исляма, приема християнството. Той вдига въстание, завзема Круя и наследствените си земи край града и основава княжество Круя, сключвайки договор едновременно с Мурад ІІ и с унгарския крал. Странна птица е бил този храбрец Скендербег, когото и свои и чужди безкрайно уважават (въпреки, че си сменя вярата), който води битки, сключва съюзи с унгарци и венецианци, гради крепости, управлява мъдро и с твърда ръка. В почти тотемната му сила повярвали не само собствените му войници, но и враговете. Легендата разказва, че след смъртта, костите му съпровождали като талисман войските му, и се вярвало, че отвара от неговите кости дава чудодейна сила на войника. Преди всяка битка ги изварявали и пиели отварата вместо курбан. Това правели и албанците, и османците, които успели да се сдобият с част от чудотворните кости. В двореца-крепост в Круя са изложени неговите доспехи, сабя и дубликат на шлема му (оригиналът естествено е във Виена): увенчан със сребърна глава на странен планински козел с един рог. Сега си обяснявам украсите с еднорози върху арките на албанските къщи. В двора на крепостта се издига огромен вековен чинар, датиран съвременник на самия Скендербег. Потръпваш от вълнение, скрит в шарената сянка на дървото, което помни, и още живее славните времена на владетеля. След това тръгваме по криволичещата османска чаршия на Стария град, в шпалир от медни филджани, шарени сахани, носии, чудни шарени сукмани – толкова родопски изглеждат, чорапи, дантели, бели кауци, шалове, килимчета, везани кърпи и ризи, килими-двойници на Чипровските, всичко – толкова близко, шарено и родно.
Османската чаршия в Круя
Потегляме към Тирана. От двете страни на шосето пробягват маслинени и лозови насаждения. Разказват, че маслините в Албания са от времето на Скендербег, тоест от средата на 15 век. Той наредил всяка брачна двойка задължително да насади между годежа и брака си по 10 маслинови и 20 лозови растения. Така получавала разрешение за женитба. 14 големи реки текат през тези благословени земи, в които има и долини, и планини, и море, Скендербег наистина си е представял бъдещето като рай. Балканският владетел с две имена и две вери, пред когото треперят, но и когото обичат и свои, и чужди. Князът, който води войни и сее маслини.
Тирана е един от най-пъстрите градове в Европа, колкото и да не е за вярване. Разбира се, това е така заради боядисаните в невъзможно розово, жълто, синьо и зелено панелки. Но и заради новото строителство, което гледа всячески да навакса сивотата на пропуснатия 20-ти век. Особената еклектика на този град създава неповторимото усещане за уникалност и среща, по точно сблъсък на векове, култури и идеологии. Тук ще откриете всичко: и минарета (всъщност едно единствено в целия град), и католически кули, и лъскави бизнес-мастодонти блеснали в стъклено-алуминиев лукс срещу щедрото слънце, и барокови сгради, и здания в стил неокласик, брутален соц, и средиземноморски къщи, и почти виенски сецесион. Централният площад на града на името на Скендербег е огромен и шарен – в разноцветни розови, сини, зелени и сини мраморни плочи. Албанците държат много на откритите пространства и възможността за общуване: площадът е любимо място за срещи, масови събирания и концерти на младите тиранци, а заради горещите летни дни и вечери е конструирано специално водно охлаждащо съоръжение под плочите. Около площада са разположени джамията, операта и театърът, картинната галерия и часовниковата кула. Времето, изкуството и вярата заемат центъра на града. Завиваме покрай площада и продължаваме към другия голям площад, носещ името на Майка Тереза.
Минаваме край новопостроената голяма православна църква, вдигната като че ли нарочно точно срещу Къщата с бръшляна, сграда с мрачна слава от времената на албанския комунизъм, напомняща декор на филм за Шерлок Холмс или „Убийства в Мидсамър“. Някога тук са били разположени Тайните служби на режима, никой не знаел какво се случва зад ниската рехава оградка на иначе строго пазеното с камери непристъпно здание. Външно нищо не издава същинското му зловещо предназначение – тук са се провеждали разпити, изтезания, вербовки, тук са се решавали (по-точно съсипвали) човешки животи. Бръшянът, който в действителност се вие по стените на дома, обичали да се шегуват албанците, шумолял при всеки повей на вятъра, точно както думите, прошепнати в съответните уши на държавата, превърнала шпионажа и доносничеството в официална политика и „нравствена“ норма. Държава, в която религията, тайните и богатството са забранени. Днес тук се помещава музея на шпионажа или по-точно на албанската шпиономания. Дълго и подробно трябва да се обяснява на западните туристи пейоративната романтика на името „Къщата с бръшляна“ и на феномена доносничество. Във всяко семейство има по едно „ухо“ и „око“, което зорко бди и обажда където трябва; съпруг донася на службите за съпругата си, брат – за сестра си, любима – за любимия си, баща – за сина си. Музеят беше затворен, но Ани ни предупреди, че е уникален и трябва да дойдем отново, за да видим най-невероятните изобретения на албанския технически гений на подслушването и мъченията.
Музеят на шпионското движение в Тирана
Атракциите в този град като че ли нямат край и сякаш са организирани така, че да дисциплинират максимално нервите, физическите усилия, волята и чувството за хумор на туриста. Докато се дивиш на прелестта на малкото останали свидетелства от княжеското минало на албанския деветнайсети век, пред очите ти се изправят модерни и оригинални цветни решения – бизнес сгради, цветният стадион, министерства и пощи, боядисано в ярко червено, оранжево, синьо-жълто; новопостроени храмове (всичко старо е разрушено); градини, ресторанти, кафенета, скъпи магазини… В следващия миг ти се предоставя възможност да влезеш в истински бункер. Слизаме в личния противоатомен бункер на Енвер Ходжа и свитата му – респектиращи размери и разположение в идеалния център на града, досами министерския съвет.
Пирамидата на Енвер Ходжа в Тирана
Срещу него се извисява пирамидата на Вожда, архитектурно дело на неговата дъщеря, претенциозно модернистично решение, останало за щастие без последствия. Спокойно, вътре няма мумия, но пък има витражи, мозайки и никому ненужно пространство. Подобно на много посткомунистически народи и днес албанците се чудят за какво ли може да послужи този монстър на архитектурния гений. Може би за музей на модерното изкуство, в какъвто са превърнали прословутия противоатомният бункер: „Бунк`Арт“. Мисля си, да стане Енвер Ходжа и да види, какво се случва с делото му, със страховете му за поданиците, оцелели от задушаващата безумна прегръдка на неговата грижа. Албанците – пропуснали почти целия 20 век, но култивирали в съзнанието си почитта към миналото, култа към Светицата Тереза и Войводата Скендербег, успели, със сигурност по-добре от нас, да се научат да забравят злото и да гледат напред.
