„Идвайте, очаква ви незабравимо приключение! Няма страшно, малко е горещичко, ама то и в България е 38 градуса на сянка. Не е зима, я! Какво е това, вашето – 27 през януари! Тук през зимата най-много до 6 градуса да падне, лятото е малко жежко, ама нали печката е близо, печката-а-а.“ Печката е Африка. А по улиците на Рим щъкат насам-натам всякакви сладкишчета: попрепечени курабийки от Египет и Мароко, тъмнокафяви мъфини от Конго, Сенегал, Нигерия… Изваяни линзери, изящни петифури… След малко ще ви разкажа за най-прекрасната африканка, която снимах върху снежнобелия фон на катедралата Сан Пиетро. Рим е платно на художник. Но и Мека-та на кулинарията и французите дишат във врата на италианските си братовчеди в това отношение, така че кулинарната ми метафора не ви дразни, нали? В Италия сме, тук храната е на почит, а сладкишите – издигнати в култ. Дали ще е паста с морски дарове, спагети карбонара, талиатели с босилек и спанак, пица маргарита или с цвят от тиквички и пармиджано, канелони или лазаня, салата капрезе с биволска моцарела (велика е), каноли със сметана, класическо тирамису или панна кота с боровинки… Човек се губи в този паралелен свят и като дете в сладкарница се чуди кое първо да вкуси. Всъщност, така и не разбрах каква е точно разликата между спагети и паста, равиоли и талятелли – плоски, кръгли, с пълнеж или без, с дупка или не… по този повод се сещам за един виц: прекрасна сеньора попитала Росини маестро, защо предпочитате да приготвяте макарони с дупка, а той отвърнал защото от тях никога не излизат глупави въпроси като този… Това си е явна свалка, мен ако питате, но защо го дразни, не разбирам. Великият кулинар (който композирал между другото, над врящата тенджера) премълчава очевидна истина: защото са по-сочни, когато са с дупка. Нюансът на различието между бира Морети и Настро Адзуро обаче е ясен, дори за такива пишман пиячи като мен: втората леко сладни, като шампанско. Простете, не асимилирах името Macedonian Salate точно като македонска салата (плодово асорти от диня, грозде и пъпеш, ама защо пък да е македонска и тази направа, бе, диньо-диньо, плоде македонски, и за тебе ли че се тепаме?). Но затова пък сладоледите… Ах, сладоледите! Gellatti е запазената марка на боговете. Не Гелати, а Джелати. „Спокойно, никой няма намерение да ви отреже главата“, смее се Румен. Но, повярвайте ми, вкусът е джелатски. Наистина плаши. Плаши кого? Единствено лятното ми тегло в сантиметри, постигнато с толкова труд и лишения. Защото именно тук откривам сладоледа на живота си: Джелатти с нар и смокиня. Но не есенции, а с истински нар и зелено смокиново пюре. Всеки ден опитваме различен вкус – тирамису, асфалтово-черен какаов, нутелла, ноазет, зелен шам-фъстък, ягода… Но, млъкни сърце, онемей, кантар!
Откъде да започна? Направо от летище Чампино, на 30 километра Рим. Не от София. Ще прескоча, подобно колегата Алеко, всички неприятни перипетии около сбогуването с родината. Той започва разказа си за Чикагското пътуване от Париж, нали помните? Аз отказвам да опиша Терминал 2 на Летище София и обявявам конкурс за най-негостолюбиво, студено и враждебно място на света. Зловещите му климатици ни разболяват и се налага авторът на „Девет хремави планети“, известният български и италиански детски поет и разказвач Румен Иванчев, да добави към колекцията още два течащи носа. Както и да е, преглъщаме затворените кафенета през нощта и сутринта, надменните физиономии на наземния персонал, чакането, суетенето и… Кацаме. Рим ни посреща с респектиращите 35 градуса, но на следващия ден температурите падат с почти десет, на небето се струпват облаци и цели десет минути капят едри дъждовни капки. „Истинско чудо е“, възкликва Румен, „трябва да сте много праведни, донесохте ни дъжд, знаете ли, че тук не е валяло от 14 юни?“ А е вече 12 август. Вярваме му, защото виждаме хората по улиците, които не бързат да разтворят чадъри, а страхопочитателно вдигат очи и длани към небето. Някои се прекръстват. Уличните продавачи на шалове, вода и стикове за смартфони факирски сменят артикулите и предлагат сгъваеми чадъри.
Дали е чудо, не знам, но току що сме се помолили в Базиликата Сан Клементе, свято за българи и славяни място, където намира вечен покой Константин-Кирил Философ. Нашият сладкодумен разказвач не пропуска да отбележи всеки детайл, прехвърчаме от дълбоката античност към средновековно минало, та чак до днешните времена. „Ето тук. Да се поклоним на гроба на Свети Кирил заедно…“, „… а сега да се обърнем – какво има на отсрещната стена“. Ахваме от учудване – там се мъдри сребърният венец от Тодор Живков, годината е 1978-ма. И на никого не му минава през ума да го махне от това свято място. В Рим е така, нищо, свързано с историческата памет не се пипа. Фронтално срещу него са паметните плочи с благодарствени надписи от славянските народи.
„Тук нищо не се пипа, нито Живков, нито Мусолини, ни мъхче, ни олющена стена. Всеки и всичко е подвластно на времето, Вечният град ще остане и много след като вече ни няма“, отбелязва Румен. „Ето вижте тази пукнатина на колоната, тя ще устои още триста години, никого не дразни, тук се реставрира много внимателно и само в краен случай, не се разгражда и демонтира, не се преправя.“ Италианците изглежда са свикнали да препрочитат за поука и най-черните страници от своята история. От най-древната история на Рим до днес тук непрестанно се мярка сянката на бронзовата вълчица, която кърми бъдещите царе Ромул и Рем. Срещаме я в различни изображения и скулптурни интерпретации из целия град. Виждаме я и в модерния и скъп квартал ЕУР, строен някога, в 30-те, изцяло в неокласическата стилистика на италианския фашизъм. През цялото време имаме смътното усещане, че цялата тази монументална картина на света на един друг Рим е малко… оперетъчна. Орли, ликторски символи, земни кълба, слънца и патриотични надписи?
Понеже плътната сянка на Дучето (Мусолини) витае на разни места из Рим и неминуемо се промъква в разговорите ни, изведнъж ми хрумва и най-безотговорно изтърсвам: момчета, а вие знаете ли, че и аз съм внучка на Дучето. Как така? Ами баба ми Евдокия, модистката, навремето имаше богата клиентела и близките ѝ приятелки я наричаха „Дуче“. Това име се е запечатало в детското ми съзнание – Дуче, това, Дуче онова, Дучке, лельо Дуче, и поначало го приемах като прозвище, а то било съкратено-галено от Евдокия. Имаше една предвзета госпожа Атанасова, която я наричаше Дока, но другите я караха по италиански. Дучето (никой не я е наричал Ева както мен) беше дама със стил. Запалена почитателка на Мандзони („Годениците“), сравнително по-умерена на Бокачо („Декамерон“) и главно – на италианските филми. Гледаше сериала „Отдаденост“ отдадено. И искрено страда, когато убиха Версаче. С искрящо чувство за хумор. Беше си сътворила от останали ѝ платове бархетна дълга риза и на всяко влизане в голямата зеленчукова градина, за която се грижеше ревниво сама, с царствен жест ми заръчваше: подай ми версачето, влизам в доматите. Имаше най-благородния сиво-син поглед на света, най-спокойното чело, най-светлите сребърни къдри, и с най-благия тон и тих глас, тя управляваше с мека сила света. Водач и то какъв, власт и то каква. Не знам някой някога да ѝ е противоречал. Същински Дуче беше скорпионката Евдокия, боже, каква баба имах.
Естествеността и натуралността на светлия средиземноморски характер, за когото животът все пак е леко дихание, но и пиететът към историята и миналото, явно са кредо на този град, на тази държава, на обществото ѝ. Както и безкрайната търпимост и състрадание към всичко живо и неживо. Към камъните, дърветата и мравките, към просяците и скитниците, бежанците и котките. „На онези морски хора от остров Лампедуза Нобелова награда трябва да им дадат“, казва Румен, „те са истински герои, но малко се пише за тях, те всеки ден спасяват хора от лодките, идещи от Африка. Какво да правят, те са моряци, клели са се пред Нептун, такава е съдбата им, не могат да допуснат човек да се удави пред очите им. Цялата мизерия, страх и бедност на бягащите поемат именно те. И там е изграден с италиански пари първият център за прием на хора, те поемат удара на всяка бежанска вълна.“ Мигрантите намират тук покой, но мнозина от тях пкъм високия стандарт и конфорт. „Бежански комфорт има и в Италия, тук от глад и от студ не можеш да загинеш“, казва Румен. Природата е щедро щадяща и към хората, и към пиниите, които не издържат студове, и затова тук растат на воля, грациозно извисили снага към лазура, с грижливо оформени разлати прически. Прекрасни са, особено на залез, тези римски хетери, прегърнали небето. Внушителни са и олеандрите, които някога баба ми отглеждаше в големи пръстени гърнета. Пролет и есен ги разхождахме с всеобщи женски усилия по стълбите към мазата и обратно към плочника на двора. Голямо пазене, голямо икрамóсване на тия пусти лянове, ядосваше се майка ми, в Бурлаки на Волге сме се превърнали (беше учителка по руски). Но как се радвахме на всяко цъфнало цветче – бяло, розово, виненочервено, с упоителен дъх. А тук, освен във вид на храсти се срещат и като дървета. „Сокът им е отровен“, отбелязва Румен. Знам, гледал ли си „Белият олеандър“, там Мишел Пфайфър бавно трови съпруга си със сок от олеандър? Лян го наричат по нашенски, лян, по гръцки. „Абе, опасни жени има на тоя свят“, заключава Румен, но професионално устоява на безкрайните ми въпроси за дървета, храсти и цветя.
Рим е град-градина. Град в градини. А, известно е, че градината е алегория на литературата и на любовта. Градът и градините – младоженецът и неговите невести. Виждам, че се усмихвате скептично, твърде неподходящо изглежда тази ориенталска фигура отнесена към Рим. Защото, знаете ли… Рим има женско лице. Вечният град е самата невеста, самодостатъчната. Рим е онази, възпята от Румен, „Mamma Roma“, куеста чита, непостижимо очарователна и непоклатимо спокойна, свенливо прикрила гръдта си „зад черното ветрило на скорците“. Защо ли крие чаровете си, за които всички подозираме? „Докато вековете се разхождат/ като калинки по дланта ти/ от напукан камък,/ облаците сучат красота/ и розовеят.“ Чели сме много за Рим, гледали сме филми, а Той все ни се изплъзва. Защото е Тя. Град с гръд. Кърмилницата, Вечната майка. Вавилон е блудницата. Но Тя, Рома, е жената, светицата, майката. Поетът ѝ се доверява истински, само поетите разбират от тези неща… И облаците.
Рим определено е най-зелената столица, най-зеленият град, тук всеки двор, дори покривите на къщите, министерствата, посолствата, хотелите са превърнати в градини. Дървета, храсти, цветя. Висящите градини на Семирамида и Румен. Тук е преживял много – и трагедии, и комедии. „Но и декорът е важен“, поклаща глава. Иначе щеше ли Джеляаддин Руми Мевляна да промълви: Някъде, отвъд доброто и злото има градина, ще те чакам там… Щяха ли Бийтълсите да пеят за Вечните ягодови полета? Първият им концерт е бил именно тук, в Рим. Обикновено философите се занимават с градини. Садеше лук като Хораций, казва Пушкин… Или ловят риба като Свети Апостол Петър. Мно-о-го рядко от някой митар (данъчен) може да се яви апостол на любовта. Като Павел. Но не е изключено.
Румен е работил някога дори в градините на Ватикана. Очите ми светват. Ами защо вчера не ни пуснаха там? О, там е сниман сериалът „Младият папа“ с Джъд Лоу и Даян Кийтън, гледал ли си го? Когато му подаряват от една африканска мисия кенгуру и той го възприема като пратеник на Бога, това кенгуру мистично се появява и изчезва в храстите, а пък той, папата де, току що… „Айде, пак с твоите филми, ти си във филма, бе момиче, погледни Рим!“ Явно първия ден като котка, цамбурната погрешка във фонтана, трябва да се поизтръскам от очаквания, предразсъдъци, прочетено, изгледано, планирано, мечтано. И да погледна Рим право в очите. От градините на Ватикана видяхме само онова, което се подава през оградите и което може да се мерне през отворените прозорци на музеите и пинакотеката. Докосваме с ръка гигантската възстановка на вселенското кълбо на двора. Ето как Ние, Ватикана, управляваме света.
Кълбото в двора на Ватиканските музеи
Не че имаше време въобще за нещо в първия ден, но го посветихме изцяло на Ватиканските музеи и базиликата Сан Пиетро. Нека всеки, който тръгва за Рим, да знае следното: на Ватикана трябва да се отделят поне два дни и поне 40 евро, освен ако не попаднете там в последната неделя от месеца, когато се влиза безплатно. Заредете се с търпение да изчакате поне час и половина на огромната опашка пред стените на Ватикана и още толкова пред базиликата на площада пред базиликата Свети Петър. Направихме го, неспали предишната нощ, под лъчите на безжалостното апенинско слънце. Докато чакаш на ватиканската опашка, имаш време да огледаш града и света. Урби ет орби. Да поснимаш. Да се запознаеш със съседите по ред. Да си купиш вода от услужлив пакистанец. Да изядеш по едно мини джелати йогурт. Да попушиш. Пуши се навсякъде по улиците и отвън в ресторантите, в бистрáта и траториите (кръчмичките). Пуши се, яде се охотно, пие се, но това явно не вреди на средната продължителност на живота, която тук е шампионска. На какво ли се дължи? Вероятно на чудния климат и дружелюбното целогодишно слънце, на соления морски въздух, на средиземноморското меню, на девствения зехтин с подправки? На кафето? На истинските продукти. На добрата храна. Тук хората изглеждат спокойни и щастливи. Неаргументирано весели непрекъснато. Или поне докато грее слънце. „Иначе са като цветята, забелязал съм, когато завали дъжд или застудее, те посърват и оклюмват.“ Наистина това, което първо прави впечатление на чужденеца, пристигнал от географските ширини на Балканите, е онази весела озареност на лицата, която липсва другаде. Поне из Европа, за по-далеч не знам. Тя се опитва да зарази дори туристите, дошли от по-мрачни светове. Първият ден сме с Пламен като осланени, но в следващите дни се усмихваме широко на света. И на живота. Урби ет орби.
Във Ватикана със сигурност ще дойдем поне още веднъж. Защото, влизайки, тълпата така те повлича, че извън волята си следваш траекторията на множеството, която те води от зала в зала. И ти си тълпа. Нито можеш да видиш, още по-малко да почувстваш и осмислиш видяното. Къде Лаокоон със синовете му? Къде е библиотеката, стаите на Рафаело, Египетския музей, Дискохвъргачът и Колесницата? Завива ти се свят. Протягам шия като жирафа от стихчето на Румен, който искал да близне небето, и пряко сили успявам да зърна и щракна шедьовъра сред морето китайски, японски, руски и всякакви други туристи. На групи, на тумби, в сонми, в колона, хиляди, маса, народ… говорят, шумят, обясняват, щракат… Туристите ли са новите варвари, които вечният Рим отново трябва да надживее? Ще успее ли този път да се справи? Подобни гузни мисли ме сподирят още тук, в Сикстинската капела. Но и на по-следващия ден пред фонтана дьо Трéви: прелестно творение от снежни каменни преспи, кой, за Бога, е домъкнал и струпал толкова скали тук, на този малък площад, целият искри, прилича на пяна, родена от бистрите нефритени води, над които се извисяват изящни статуи, това е самата мощ на водата в мъжко тяло и лик, мощта на стихиите, но обгърната от суетнята на тълпата… Полицейското присъствие, шътканията и забраните очевидно не смущават никого освен мен, хвърлям монета зад гърба си, както гласи поверието, и съм моментално санкционирана… Кипяща вода, хора, жега и глъч. Може би е очарователно, но е изнервящо и натежава. Боже, тук ли се плацика Мастрояни с пищната Анита по тъмна и самотна доба? Долче вита… И побягваме от мечтаното дьо Треви…
Фонтанът Дьо Треви
На пиаца Навона е съвсем същото. А на Кампо дей фиори буквално забравяш закъде си тръгнал. А, да, към паметника на Джордано Бруно, чиято клада е горяла тук, а наивните бабички тикали съчки в огъня, за да им се опростят греховете. О, санкта…, свещената глупота е напълно моя, разпознавам бронзовия Монах от Нола, вдигнал ръка за благослов, а може би прошка? Джордано Бруно. Откривам го едва сетне, разглеждайки кадрите от площада. Ръката му е извисена над сергии, гащи и чорапи, тишъртки, подправки, чадъри и нарове… Домати, краставици, чушки и тук-таме трюфели. Има нещо полукощунствено-полуочарователно в симбиозата на статуи, паметници, култура, красота, святост и всекидневие. Суетата на днешния ден, нелегалните търговци на фалшиви чанти и очила, които за части от секундата разглобяват кашонените си сергии и хукват, едва подушили карабинерите. Колата отминава, те изпълзяват от дупките, ухилени до уши, и отново сглобяват сергията. Игра на котка и мишка, игра на цивилизации, племена и правила. Рим ще понесе и това, след набезите на древните и новите варвари…
Кампо дей Фиори
Подобни смесени чувства с мисли ме сподирят и в Пантеона, където са погребани Рафаело, Виктор Емануил ІІ и съпругата му Царица Маргарита. Имаше служба и звучеше орган, а светлинен сноп от отворения купол следеше хода на слъцето. Когато завали, при поройни дъждове водата пада в центъра на църквата и радиални улеи в каменния я отвеждат в подземията. Единствената сграда от 1 век, запазена абсолютно непокътната, днес е Храм на Дева Мария. Има нещо очарователно езическо в това архитектурно решение, виждала съм го на още едно място, в джамийния комплекс на свещеното Мурадие в Бурса. Човек има усещането за докосване на боговете чрез стихиите. Всички шумим и щракаме. Китаец, потен и овързан с раници и въжета, зяпа с полуотворена уста фреските, тавана, загърбил олтара… Диви си се по китайски. Не смъква шапката, в този храм не е неговата вяра и не можем да му се сърдим. Можем само да сме гузни, заради себе си. Германски монаси-йезуити, млади момчета във ванилово-бели роби, застанали в средата на Пантеона, търпеливо разясняват нещо и край тях се трупат хора, които се заслушват, при все че не съм убедена, че разбират немски. Индийка си вее с ветрило, турски туристи се снимат. И май само двете японски студентчета успяват да схванат думите на младите пáдрета. Варварите са разбивали и срутвали. А ние? Опитваме се да разберем посланието на древните. Остава ни май единствено утешението, че поне си плащаме за това. Не е смешно. Туризмът е индустрия, при това каква индустрия!
Но, да се върнем отново във Ватиканските музеи. Ето, влизаме в Сикстинската капела, примрели от очакване души. Как ли Микеланджело Буонароти е оживял легнал по гръб на страшното скеле (ами че страшничко си е да лежиш върху дървени подпори, рисувайки от 21 метра височина) цели четири години. Огромна, полумрачна, клаустрофобична (защото е без прозорци) зала, изпълнена с народ. Стените и таванът са гъсто изписани със знаменитите изображения от Микеланджело и още 5-6 знаменити художници от неговото време, сред които Сандро Ботичели, Пиетро Перуджино, Пинтурикио, Доменико Гирландайо. По стените и тавана са изобразени Девата, Исус, Сътворението… ангели небесни, папи, картини от небесния и земния живот, облаци, тромпети и пак ангели. Крила. Разказват, че по-младият Рафаело завиждал на Микеланджело и се прокрадвал тайно да погледне какво правел големия майстор… Не мога да преценя къде е по-населено – по стените и тавана или там долу, в галерията? Всички сме в някаква еуфория и понеже тук кънти дори шептенето, звуците се сливат в невъобразима какафония, някакво вавилонско изстъпление на емоциите, знанията, възхитата, на разбирането и неразбирането на това къде всъщност сме попаднал. Боже, къде сме? Много добре знам къде съм попаднала, но някак си не мога да го усетя. Защото просто не чувствам… пода под краката си. Тълпата ме повлича по своя воля в своята посока, оглеждам се за Пламен, но не мога да стигна до ръката му и, вдигнала глава нагоре, плавам… е, да се надяваме, че все към изхода. Успявам да направя една нелегална и безшумна снимка на Генезис със смартфона, оглеждам се за онези детайли, които крият тайните фемининни-послания на Микеланджело, спомням си разни скандални истории като онази със замерването на папата с камъни, истории за сприхавия нрав и странностите на Гения… Мислите ли, че има време за всичко това? Къде беше Девата с младенеца и влъхвите? Не я откривам с поглед. Поглеждам за последно към Исус, който е гневен на всички нас, там, на фронталната стена, вдигнал ръка за благослов или може би порицание? Протягам ръка да пипна завесата, не, това всъщност е гладка стена, която имитира кадифено-сърмена завеса, какво гениално 3D… И отново прогърмява разпоредителски глас: Силенцио, Сайлънс, плийз, Силианс, Шадъп… Разпоредители и охранители въдворяват ред. И те ли са гневни? Или повече отегчени… В Божия дом сте, млъкнете, пазете почит. Излизам дваж по-гузна оттук. Трябва да си по-самотен тук. Кога ли? В някой дъждовен ден. Някога.
Генезис
Базиликата Сан Пиетро ни посреща: огромна, с нажежен до бяло бял камък, в сенките на следобедното прежурящо слънце, което наднича през колонадата на Бернини, обрамчила площада. Нареждам се на поредната опашка за деня, която върви като по вода. Пламен се захласва в сенките на колоните да снима хора и лица, предпочита ги. Наблюдавам го, че следи с обектива си нацупено момиченце, разтворило над главата си розов японски хартиен чадър (хит на сезона тук). На фона на лазурното небе става страхотна снимка. Майка му го обикаля с умолителното хайде вече да си ходим, то обаче най-инатесто е прехвърлило крак връз крак, нацупило устнички, вирнало брадичката нагоре, гледа в противоположна посока. Нула внимание на майката и света. Една малка, капризна сеньорина, която, ако беше у нас, вече щеше да е яла следобедния си пердах. Тук обаче са търпеливи и обичливи към децата. Особено към тях. Към децата, животните, птиците. След няколко дни ще присъствам на покъртителна сцена: момче пие бира и хапва тестени фунийки, кацат два гълъба и нахално ги изкълвават, а той им говори с очи и им вдига наздравица. А децата? Да ги нямаме такива като не тичай, не се въргаляй по земята, тихо, ще се изпотиш, гладен си, мирувай, спри се. Либертá, това е Италия. Вероятно вроденото усещане за свобода се проявява точно в детството. После човек си го носи до самия край на гръб. Като кръста. Шарен свят пред мен чака търпеливо на тази опашка и самоотвержено отбиваме атаките на наглите улично-площадни търговци. Пред мен стоят момче и момиче, явно гаджета, целуват се, той – италианец, тя – с подчертано арабска хубост и акцент. Изписани вежди, по презрамки и с къси дънчени панталонки. Уличният търговец започва да чете морал: сеньора, така не може да се влезе в Базиликата, ще трябва да си купите от моите шалове, загръщате се изцяло в тях и готово… Но се оказва скъпчия, а италианецът има достатъчно време да отскочи до магазинче на съседния площад. Връща се в шал на пеперуди. Редът е затова, за да се спазва. Абаносова фигура на прелестна африканка в цветовете на шоколадовото, розово-цикламеното, бяло-златното е достигнала заветната цел и влиза през металните ограждения.
Мерките за сигурност наистина внушават доверие, карабинери и спецчасти има навсякъде, ненатрапчиво, но видимо присъствие, те са буквално на всяка крачка. Няма почти никъде кошчета за боклук – сигурна мярка за сигурност, неприятна, но явно необходима. Обхождаме Сан Пиетро отгоре-надолу. Екстремното катерене до навръх купола приключва за мен точно под иглата, сърцето ми е в гърлото, не мога дъх да си поема от ужас, че съм се качила на покрива на света и не мога да сляза. Оглеждам се за ангел небесен да ме метне на крилата си. Не го дочаквам и в недоумение къде, господи, изчезнаха всички тези хора, които изкатериха преди нас купола, директно ли ги изтеглят към облаците или има тайна стълба за слизане, или може би асансьор… Тръгваме обратно надолу по виещата се стълба. Цяла вечност слизаме. Пръскаме се със светена вода (не остана грях за цяр, казвам ви), пием и поемаме към катедралата. Там ще се помолим пред бронзовите нозе на Свети Петър, ще се дивим под разгърнатия каменен хитон на библейския пророк и няма да се наредим на последната за деня опашка – към гробовете на папите в катакомбите на базиликата. Да ме прощаваш, Александър Борджия, предпочитам те в ролята на Джеръми Айрънс, на вечеря ще разкажа на момчетата и този сериал.
Куполът на Сан Пиетро
Вторият ден посвещаваме на Колизеума, Римския форум, Палатин и църквата Сан Пиетро ин Винколи. „Свети Петър в окови“ е над Колизеума, там се намира прочутият „Мойсей“ на Микеланджело. Спира ти дъхът пред него, читателю, излишно е да го разказвам. Снежнобелият Карарски камък е добил лекожълтеникав оттенък от времето, можеш да го доближиш на почтително разстояние, иска ти се да го докоснеш, да останеш насаме с него. Тук ги няма тълпите, които ти ходят по главата, блъсканицата, шумотевицата. Хладно, тихо и сумрачно е при Мойсей. Замислено вплел пръсти в къдриците на брадата и косите си, той ни гледа уморен. Мойсее, говорú… Разкажи ни за робството и свободата, за ненаучения толкова хилядолетия урок от нас, простосмъртните. Роденият в робство няма да живее в Обетованата земя. Не му е съдено. Някой трябва да го отведе там. Църквата е посветена на оковите, които Светият отец на църквата сам носи до лобното си място. Те принадлежали някога на една императорска съпруга на име Евдокия, после били вградени в олтара. Затова църквата се казва „ин винколи“, но я наричат още и „църквата на Евдокия“. Добре сте ми дошли, шегувам се аз… Суиит хоум.
Мойсей
На следващия ден отново сме по тези места. Но първо е Траяновата колона, върху която е изписана и нарисувана историята на войната срещу даките от 1 в. Цяла спирала върху колоната, която води към победата. После: площад Венеция, с огромния модерен Пантеон на републиката снизходително наричан от някои римляни и днес Тортата или Пишещата машина. Вероятно им изглежда натруфен. Дали да не им подарим частите от паметника пред НДК? Та да оценят тогаз виенския сметанов разкош на Виктор Емануил. Римският форум, Палатин и Кампидолио, огрени от платинените сутрешни лъчи, се оказват подходящ декор за … сватбена фотография. Само че естетски трогателна и красива, а не блудкава. Пред очите ни е най-прелестната и изящна булка на света. Позира на фона на хилядолетен пейзаж: колони-руини, а тя е най-стройната колона. Позира обрано, аристократична усмивка, дълги, изящни ръце, стройна като хетера, забулена е, а през воала проблясват…, познайте какво? Точно така – истински диаманти! Дочувам руска реч. „Аз си мислех, че Прага е декорът на руските сватби, както Венеция на китайските“, смее се Теофана, моята жаба-пътешественичка. О, и Рим също. Невестата е насаме с фотографката си, в следващия момент се включва, почти като случайно преминаващ гражданин и младоженецът. Изглежда ми повече от невзрачен. „Завалията, дали си представя въобще какво го чака“, простенва малко завистливо обаче Румен. „Неоправдана предварителна радост, а после, а после…“, мърмори противникът на сватбената фотография Пламен. После самоотвержено се намесва с мощния Canon и блестящия си руски, наследство от Московския университет. Дамите разцъфтяват в усмивки (много обичат, милите, когато зад граница някой говори езика им добре), преподава им в крачка няколко лекции по фотография, светлина и перспектива („нищо, че е сватба, светлината е важна“). Рускините се залепят за фотографа и тръгват след него, налага се да го спасявам отново от руско робство. Какво да ги правиш, широки славянски души, обичат да ги снимат в Италия, обичат и живота, обичат да обичат въобще. Хайде, денят се отече, тръгваме, досвидания…
Вечерта Румен ни повежда към Термите на Каракала и Циркус Максимус. „Скачайте във Фиата с Дяволчето Фют и политаме-е-е“, смее се той. Щраквам ги за спомен двамата пред Палатино: той, Ян Бибиян и Пламен в ролята на Дяволчето Фют (за мен, симплицитас, май остава ролята на … Главчо), любовно прегърнали вековен кипарис на фона на залязващото злато. Баните на Каракала са най-големите в Рим, способни да поберат едновременно 1500 хиляди къпещи се. Те са се отоплявали и водата, постъпваща по специален акведукт е пълнела цистерни за 80 хил. литри. Тук римляните, без разлика от социалния си произход и материално състояние, можели да идват и да се къпят съвсем безплатно (каква социална политика е водел императорът, само забележете). Печелел е електората. Голяма част от сюжета на „Сатирикон“ на Петроний се развива именно тук… И не само се къпели – тук имало места за хранене и почивка, тук е вървяла актуалната политическа клюка, тук е имало и гигантска библиотека. Нещо като гигантски спа комплекс, в който обаче освен отмора и хигиена, човек можел да се поупражнява и в реторическо майсторство, да общува, да чете, да се просвещава, да спортува. И… всякакви прищевки на плътта. Да уговори някое и друго бизнес или политическо дело. Термите на Каракала са подържани и осветени по някакъв мистичен начин, напомняйки, че животът тук продължава да кипи. Взирам се в огромен афиш на оперни спектакли на открито. Размечтавам се за „Тоска“ и „Травиата“, а Румен обещава да ни доведе на опера. „Културният живот тук не спира… Тук стават грандиозни спектакли, класически, естествено, само опера и джаз. А там – и сочи стадиона-хиподрум Максимус – там правят рок концерти, преди няколко години Лейди Гага събра 30 хиляди фенове. Тук 1 милион италианци празнуваха победната купа от световното по футбол.“ Народът изглежда се забавлява с новите гладиатори? Или може би гладиаторите са станали патриции и се забавляват с публиката си? Помисли си само колко печели Гага на вечер, закичена със сурови пържолки, запасана с флейки, с банели от ребърца… Новата Попея на модерните времена, грозничка, но пък по-богата. И зверски талантлива. Най-интересното е, че Колизеумът не успя да ни развълнува така, както наследството на император Каракала. Сигурна заради вечерната притома тук самотата на този хълм действа магнетично привличащо.
А там, долу, около Колизеума, попадаш в поредната вселенска суетня и историята някак ти убягва. Гигантският Колизеум, най-известният в света паметник, ох, уморяваш се само докато го гледаш, докато го обиколиш отвън, по периметъра, оглеждаш го – изгризан от вековете, с окрадени статуи и дупки, оставени от оловните детайли, рушен и дострояван, разтърсван от земетръси, но останал величествен и грандиозен… „Най-луксозната и красива кланица на света“, определя го Румен. На Колизеума отделете мрачен и дъждовен ден, ако имате късмет да останете насаме с него, такова време му приляга. А в слънчеви дни изберете да поседнете на перилата в градината на Копе Опио с вековните маслинови дървета, заровете крака в пясъка и се оставете на римския вятър да напудри с прах лицата ви. Купете си сладолед с кафе еспресо и поседнете до францисканските монаси на камъните. Вслушайте се в отдавнашния рев на гладиатори и лъвове, спомнете си за парада на слонове и леопарди, толкова диви животни и подивели сърца тук, усещате ли мириса на кръв? Но да продължим нататък.
Към вечерната траторúя, на по бира или чаша вино, комбинирани с брускети класик – препечени (гевредисани, както казваше баба ми) филийки, върху които са подредени ситно нарязани пресни домати, обилно поляти с Екстра върджин и листенца пресен босилек), панирани маслини с плънка от рибена паста и пържени картофки. Сервира ни полски младеж, който знае наизуст началото на Пан Тадеуш, сценично рецитира Литфо, ойчизно моя с широка усмивка и славянски жар в очите. Пламен го предизвиква и пан-ът отвръща на удара. Усеща, че сме свои хора. Славяни, но повече източноевропейци. Сърцати хора са поляците. А това момче, предполагам безработен или ниско платен филолог, не се свени от работата, която върши тук, напротив, вижда се, че я работи с радост. В траторията има и пакистанец, има и италиански сервитьор, който хвърчеше с таблата и не спираше да припява канцонети. На съседната маса няколко старци си поръчват гигантско количество храна, едър раблезиански къс месо „Фиорентина“ (с кокал, имаше поне килограм месо по нея), няколко бутилки Кианти, и не спряха да коментират някоя си белла донна… Почти оперетно, много карнавално и италианско е. Но почакайте, приключението продължава…
(Следва продължение)
