Седим с Титан в кафеното на площад Гариблади; пием вино, попиваме аромата на минаващите жени и изпиваме красотата им. Времето е заспало във въздуха, мълчанието е пролетно свежо. Стоим в центъра на София и запролетяваме жените, нарушава тишината Титан. Заглеждаме се в отсрещната сграда, на чиято стена кой знае как и кога е поникнало дръвче, което безмълвно наблюдава човешката гълчава и тракането на трамвайните колела. Пролет, жени и вино – та това е истинска поезия! – казвам, усмихвам се загадъчно и отпивам от пенливото питие. Това му е хубавото на пътуването в поезията, че винаги можеш да очакваш изненади, добавя Титан. Седим, мълчим и пием…
Слънцето сякаш се разядоса на бездействието ни – притегли сивата завеса на облаците и се забули зад нея. Скриха се ярките му лъчи; дългите сребърни нишки на дъжда се разпънаха към земята; спокойно разхождащите се хора побягнаха, заместиха ги забързани разноцветни чадъри.
Давай в кафенето на писателите, предложи Титан. Отдалече видяхме как сервитьорката се разправя с висок, слаб и мургав мъж, който, ръкомахайки, й обяснява нещо. Мъжът е в черно, позеленяло от слънцето сако, с черно избеляло бомбе. Не ми беше трудно да го разпозная. Това е Еминко от Акташ махала, който преди много години беше съобщил на мама, че видял нашата крава цяла надута. Била още жива, но нямало да я бъде… Тогава мама хукнала веднага към Кавгалъ, но било късно. Години след това мама все за кравата говореше… С баща му на Еминко седяхме на един чин в първи клас. Беше ми интересно да съм на един чин с него; обичаше да разглежда цветните книжки, които ми подаряваше чичо Картал, и разказваше приказки за вятъра. Четири години остана в първи клас и по-нататък вече не се мерна в училището…
Абе, Еминко, вашият вятър ли те хвърли тук? Как ме намери? – обърнах се към земляка си и го прегърнах. А той се върти като перване, гледа наляво-надясно; горе–долу. Остави бе, промълвява, тя не е за разправяне… тоя свят бил широк, пък и дълбок – много чудесии имало в него. Малък ми е умът, затова не го разбирам, ама се случи…
Влизаме в заведението и си поръчваме вино. Еминко седи – гледа каната, после умоляващо повдига очи към мен. Абе бате, остави го това, и сваля очи към виното. Ради, викам на сервитьорката, донеси на моя човек сто грама мастика и сто грама мента – на Еминко очите му се облещват. Я разкажи сега какво правиш тук. Разкажи, разкажи, подканват го и другите на масата.
Както всеки ден, въртя аз големия чук, а Салито, застанал зад огнището раздухва с духалото жарта… Тъкмо когото довърших една мотика и разчиствах наковалнята, в работилничката влезе един от общината, започва Еминко, и ми каза, ти си определен за семинар. Аз за пръв път чувам такваз дума и затова му викам – абе, аз съм ковач, самарите ги прави Кьор Мемет. Слушай, казва онзи, не става дума за самар, а за семинар. В София ще има семинар за интеграция на ромите. Ти нали си ром!? Какъв интигриции, какъв ром, аз тоя ром мога да го пия в нашата кръчма. Общинският не спира – този семинар, казва, ще да бъде за интигрити и идентити. Повдигам рамене! През живота си не съм чувал таквиз неща, нищо не схващам. Аз съм ковач, продължавам, кова всичко, само дето не мога да изкова живота си. Пак питам; той пак ми обяснява, но отново ми казва същото. Утре, кай, се качваш на автобуса и тръгваш. На автогарата в София ще те чакат, не се отказва общинският. Усетих, че ме засърбяват петите. Баба ми, старата циганка, чиито кошници от върби вървяха като белия самун на пекаря Чолак Хасан, казваше, че ако те сърби пета, значи път те чака. Демек път ме чака, си помислих, сиреч имам нужда да пътувам. А и задуха вятър, този постоянен наш приятел… Това също беше предвещание… Само веднъж се отива на небето, но няма слизане оттам, причу ми се гласът на баба, старата циганка. Ще пътувам, съгласен съм – казах на общинския. Прибирам се вкъщи в махалата, кацнала на омършавелия хълм Красно бърце и викам на жената, че заранта тръгвам за София на семинар за интегрити на роми. Оная ми ти жена като се разпищя, като се развайка, не ти е за разправяне. Какво ще правиш в този далечен свят ма, Еминко, ама ти ще се изгубиш там ма, Еминко. Вай, вай, какво ще правим без тебе, десет гърла ще умрат от глад… Ой, ой, къщата ми ще запустее, домът ми ще осиротее… Надува гайда и се циври… Абе престани, ревнах й аз като си свих юмрука. И тя като го видя, престана. Ти, Айше, нареждам на голямата щерка, иди у Коджа Али да ми вземеш сакото му, а ти, Бейе, ми донеси обувките на Шекер Али, не забравяй и черното бомбе. След има-няма никакво време цялата махала се събра в прашния двор. В нашата махала на радост и горчилки, както знайш, живеем я има, я няма петдесетина души. Дойдоха и всички приседнаха край огъня. Кьор Мето задумка тъпана, Коджа Сами подхвана кларнета и като станахме да въртим едни гюбеци, ела да видиш веселия ни вятър… После облякох донесените от дъщерите ми дрехи на комшиите, които веднага започнаха да ми викат Еминко интегрико – нека си викат. Качих се на каруцата, седнах на сламата и загледах сестрите и братята на черния вятър, на кара йел, както си му викаме ние – той си ни е брат… Гюрултията продължила малко повече, после комшиите се прибрали, а аз съм заспал направо на каруцата…
Време е да ставаш, чувам по едно време, отварям очи и виждам как жена ми се е надвесила над мен. Хайде, ставай, часът е три и половина. Станах, облякох се и право на спирката. Автобусът, като ме видя, спря. Шофьорът ми каза да съм спокоен, тъй като знаел всичко – щял да ме остави на автогарата. От умора ли ще да е, от притеснение ли е, не знам, но веднага щом се качих в автобуса, съм заспал.
Хей, Еминко, хайде слизай, дойдохме – чух гласа на шофьора. Слязох, а той даде газ и запраши. Ами сега, гледам – голяма стъклена къща! Какво е това чудо – шашнах се, а хора бол, влизат и излизат от едно въртящо се нещо; то се върти, а на мен главата ми се завъртя. Остави това, ама никой не ме чака; права излезе жената – ще се загубя. Така се уплаших, че кръвта в сърцето ми заклокочи. По едно време виждам една жена, ама хубава, висока, с черни като кьомюрите в моята работилничка коси, да се върти около автобусите, гледа, взира се. Не смея да мръдна – стоя като виновен пред кварталния отговорник. Тя ме забеляза и дойде при мен. Ти ли си, вика, Еминко? Отговорих й начаса, че аз съм. Качихме се в някакъв автобус, който не е като нашите – има железни колела, като влак е. Слязохме на едно място и влязохме в много голяма сграда. Абе, тук всичко е огромно, а и вратите са като порти. То нашите къщи са високи един човешки бой, та като влизам през вратата, се навеждам. После ме натикаха в една голяма стая, където покрай голяма маса са насядали жени и мъже. Говорят, смеят се, ръкомахат. Настаниха и мен на един стол. Седя, те говорят, аз слушам, ама като не им отбирам от приказките. Чувам, че щели да ни дават дипломи, да ни правят равни, ами ние да не сме криви бре, питам се аз. Цял живот щели да ни учат – абе, защо не учат осемте ми циганчета, а с мен се занимават… Други говорят за края на света. И мен питат дали не се боя. Че от какво да се боя, им отговарям. До нашето село не стигнаха нито пътища, нито телефони, нито телевизори, та краят на света ли ще стигне…
Накрая дойде една жена, ама засукана, зализана; загледах се в нея – не си кривя душата. Ще има коктейли, завъртя се тя. Коктейли-моктейли, аз не отбирам. Искам да видя моя селски, дърпам се аз – той прави книги, викам, кажете ми къде да го намеря… Вече съм интегрити и идентити…
Защо ги занимават хората с такива неща, прекъсна го Титан, който слушаше внимателно Еминко. Всичко сме втасали и оправили, та сега… Бай Кольо надигна чашата, вдигна наздраве, отпи глътка и каза, че решението е строго индивидуално – за да бъдеш приет в дадена среда, трябва да станеш реална част от нея. Аз също отпих, погледнах средата и казах, че и тя трябва да те приеме – никой не може да отиде там, където не го приемат... Мисля, че можем да говорим с по-голям успех за културна идентичност, изтегна се на стола Васко, автор на романа за щраусовите, защото ако идентичността ни е неразпознаваема за другите, то тя просто няма как да проработи. Колеги, усмихна се свойски Камелия, всъщност ние сами правим своя избор към какво да принадлежим…
Погледнах Еминко и видях как очите му се въртят като перки на миксер и ми казват абе бате и вий ли сте идентити и интигранти… Защо бе, бате…
